Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
blueeyedboy, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,4 (× 16 гласа)

Информация

Сканиране
Bridget (2013)
Разпознаване и корекция
Еми (2014)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI (2014)

Издание:

Джоан Харис. sineokomomche

Американска. Първо издание

ИК „Прозорец“, София, 2010

Редактор: Вергил Немчев

Коректор: Станка Митрополитска

ISBN: 978-954-733-684-1

История

  1. — Добавяне

2

Разглеждате уебдневника на Albertine в [email protected]

Публикувано в: 22:45, четвъртък, 7 февруари

Достъп: публичен

Настроение: решително

Майка й беше художничка. Цветовете бяха целият й живот. Емили Уайт се научи да пълзи на пода на ателието на майка си още преди да проговори, познаваше ронливото ухание на акварелите и на кредата, металния мирис на акрилните бои, пушечната воня на маслените бои. Майка й миришеше на терпентин, първата дума на детето беше „хартия“, първите й играчки бяха рулата пергамент под бюрото, пленителното им шумолене, праховият им мирис.

Докато майка й работеше, Емили се научи да разпознава звуците, съпътстващи процеса — плоското шляпане на четките за фона, дращенето на перата, мекото търкане на пастелите и на гъбичките, скърцането на ножиците, жуленето на молива по хартията за рисуване.

Това бяха майчините й ритми, понякога съпътствани от раздразнени или доволни възклицания, друг път — от крачки, а най-често — от подметната забележка за цвета или нюанса. Когато навърши годинка, Емили още не се беше научила да ходи, но можеше да изреди имената на всички цветове в кутията с бои на майка си. Названията отекваха в главичката й като камбанен звън: синя слива, умбра, охра, златно, ализарин, виолетово, алено, розово.

Виолетовото й беше любимо — тубичката изстискана почти докрай и после навита на спирала като джунджурийка за спомен, за да се изцеди боята докрай. Бялото беше пълно, но само понеже тубичката беше нова. Черното беше изсъхнало и рядко използвано, изтикано най-отзад в кутията с боите до останалите без косми четки и до парцалчетата за почистване.

„Пат, тя се развива по-бавно. И с Айнщайн е било така.“ Тя смята, че този спомен не е истински, подобно на много други от онези ранни дни: извисяващият се глас на майка й, колебливият отговор на баща й.

— Но, скъпа, лекарят…

— Лекарят да върви по дяволите! Тя знае името на всеки цвят в кутията.

— Просто повтаря каквото й кажеш.

— Нищо подобно!

Позната висока нотка потръпва в гласа на майка й, оцетно-кисела нотка, която задираше синусите й и насълзяваше очите й. Не знае названието — още не, чак години по-късно ще разбере, че е фа диез — но може да покаже клавиша на татковото пиано. Това обаче е тайна дори за майка й — часовете, които двамата с татко прекарват пред старото пиано „Бехщайн“: той — с лулата си в уста, Емили — седнала в скута му, просто докосва с ръчички клавишите, докато той свири „Лунната соната“ или „За Елизе“, а майка й си мисли, че детето е в леглото.

— Моля те, Катрин…

— Тя вижда прекрасно!

Миризмата на терпентин се усилва. Това е мирисът на майчиното нещастие и на ужасното й разочарование. Тя гушва детето — личицето на Емили се притиска до предницата на гащеризона й — и когато се обръща, крачетата на Емили се провлачват по работната й маса и туп-туп-туп разпиляват тубички, шишенца и четки по паркетния под.

— Чуй ме, Катрин. — Гласът на баща й както винаги е смирен, почти извинителен. И както винаги усеща смътно мириса на тютюн „Клан“, макар че той официално никога не пуши в къщата. — Моля те, Катрин…

Тя обаче не го слуша, а прегръща детето и стене:

— Нали виждаш, Емили, скъпата ми? Нали виждаш?

Това няма как да не е лъжлив спомен. Емили е била само на годинка, няма как да е разбирала или запомнила нещо толкова добре. Но въпреки това си го спомня толкова ясно: обърканите й сълзи, виковете на майка й и промърморените възражения на баща й, мирисът на ателието и на боя от гащеризона на майка й, който слепваше връхчетата на пръстите й, и онзи неспирен фа диез в гласа на Катрин, нейните осуетени оплаквания, упорит обертон на прекалено изопната струна.

Татко разбра почти от самото начало. Той обаче беше благ и умозрителен човек, контрапункт на гневните изблици на майка й. Още като малка Емили долавяше, че съпругата му го смята за по-нисше същество, че той я е разочаровал. Може би заради отсъствието на амбиция, може би защото му бяха нужни петнайсет години, за да я дари с детето, за което копнееше. Той беше учител по музика в „Сейнт Осуалдс“, свиреше на няколко инструмента, но пианото бе единственият от тях, допускан от майка й в къщата — останалите бяха продадени един по един, за да се осигурят средства за нейните лечения и процедури.

Всъщност това не било никаква жертва, казваше татко. В крайна сметка нали разполагал с инструментите в училищния кабинет по музика. Така било честно — майката на Емили имаше мигрена, а Емили беше неспокойно дете и се будеше и от най-малкия шум. Затова той пренесе записите и партитурите си в училището, винаги ги слушаше по време на обедната почивка или през междучасията, пък и бездруго прекарваше повечето си време в училище.

Помъчете се да разберете какво преживяваше тя.

Така говореше татко, винаги намираше обяснения, винаги беше готов да я защити, същински изморен стар рицар в служба на безумна кралица, изгубила царството си. Много време мина, преди Емили да проумее причината за татковото раболепие. Татко й бе изневерил веднъж с жена, която не означаваше нищо за него, но на която бе направил дете. И сега беше длъжник на Катрин и никога нямаше да успее да й се отплати, което означава, че до края на живота си ще се примирява да бъде на заден план, без да се оплаква, без да протестира, без да се надява на нещо повече, освен да я обслужва, да й осигурява каквото поиска, да се мъчи да поправи непоправимото…

Миличка, трябва да разбереш.

Живееха с неговата заплата, а тя смяташе за свое рождено право да преследва амбициите си като художничка, докато татко работи, за да издържа и двамата. От време на време една малка галерия продаваше по някой колаж на майка й. Постепенно амбициите й се промениха. Била изпреварила времето, така казваше. Бъдещите поколения щели да я признаят. Вместо да се затвори в себе си, нея я обзе неистова решителност и тя с цялото си сърце се зае да зачене, след като дребничките очаквания на татко отдавна бяха се стопили.

И накрая се появи Емили. О, какви планове чертаехме само — така говореше татко, макар да се съмнявам, че е имал думата в планирането на живота на Емили, — какви мечти имахме за теб, Емили. В продължение на седем месеца и половина майката на Емили почти се опитоми — плетеше терлички в пастелни тонове, пускаше си зов на китове, за да роди без стрес, искаше естествено раждане, но в последния момент прие упойка, затова татко преброи пръстчетата на ръцете и на краката, притаил дъх пред още неизкъпаното природно чудо под върховете на пръстите си — маймунката без коса, зажумяла и здраво стиснала юмручетата си.

Скъпа, тя е съвършена.

О, боже…

Но е родена два месеца по-рано. Дадоха й прекалено много кислород, вследствие на което ретините й се отлепиха. Никой не забеляза веднага, тогава беше достатъчно, че Емили си има пълен комплект крайници. Когато впоследствие слепотата й стана по-видима, Катрин отказваше да я приеме.

Емили беше специално дете, така твърдеше майка й. Нужно беше време, за да се развият дарбите й. Приятелката на майка й — Федър Дън, любителка астроложка, вече й беше предсказала бляскаво бъдеще. Загадъчен съюз между Сатурн и Луната потвърждаваше, че момиченцето е изключително. Когато лекарят започна да губи търпение, майката на Емили се обърна към лечител, практикуващ алтернативна медицина, препоръча билката очанка, масажи и цветова терапия. Цели три месеца майката живя в мъгла от тамян и свещи, изгуби интерес към платната си, дори престана да си реше косата.

Татко подозираше, че тя страда от следродилна депресия. Катрин отричаше, но изпадаше ту в една, ту в друга крайност: днес е покровителствена и не го пуска да припари до бебето, а на следващия ден седи апатично и не дава пет пари за вързопчето до нея, което реве с пълно гърло.

Понякога ставаше и по-зле и татко търсеше помощ от съседите. Станала била грешка, така твърдеше Катрин, в болницата разменили бебетата и вместо нейното съвършено момиченце й дали това увреденото.

Погледни я, Патрик, казваше тя, дори не прилича на бебе. Отвратителна е. Отвратителна.

Каза го на Емили, когато тя беше петгодишна. Не бивало да имат тайни помежду си, така й каза, двете били част една от друга. Освен това любовта е лудост, нали, скъпа? Любовта е своеобразно обсебване.

Да, това беше нейният глас, това беше Катрин Уайт. Тя чувства нещата по-силно от повечето хора, твърдеше бащата на Емили, сякаш като извинение, задето самият той привидно чувства нещата много по-слабо. Обаче тъкмо на татко се крепеше всичко — и по време на нейните сривове, и впоследствие, татко плащаше сметките, татко готвеше и чистеше, сменяше пелените и хранеше детето, всеки ден нежно отвеждаше Катрин в изоставеното ателие, показваше й четките и боите, и детето, което пълзеше между рулата хартия и скърцащите дървени стърготини.

Един ден тя взе четка за рисуване, поразгледа я, после пак я остави; само че за пръв път от месеци насам проявяваше някакъв интерес, затова татко го прие като признак за подобрение. И наистина беше. Когато Емили навърши две годинки, страстта на майка й отново се бе разгоряла и макар че този път почти изцяло минаваше през детето, беше не по-малко силна отпреди.

Започна с онази глава от синя глина. Но глината, макар да беше доста интересна, не задържа вниманието й за дълго. Емили искаше да опитва нови неща, искаше да докосва, да мирише, да усеща. Ателието вече й бе твърде тясно, тя се научи да излиза в другите стаи, следвайки опипом стените, да си намира приятно място до прозореца, където грее слънце, да си служи с касетофона, за да слуша приказки, да отваря капака на пианото и да свири с един пръст. Обичаше да си играе с металната кутия, където майка й държеше копчета, да заравя ръцете си дълбоко вътре, да ги изсипва на пода и да ги подрежда по големина, форма и структура.

Разбирате ли, Емили беше най-обикновено дете във всяко отношение, освен в едно. Обичаше приказките, които баща й записваше за нея, обичаше да се разхожда в парка, обичаше родителите си, обичаше куклите си. Имаше редки гневни изблици като всяко малко дете, забавляваше се, когато ходеха във фермата на Пок Хил, и си мечтаеше да си вземат куче.

Когато Емили проходи, майка й почти бе успяла да приеме слепотата й. Специалистите бяха скъпи, а и заключенията им неизбежно представляваха вариация на една и съща тема. Състоянието на детето било необратимо — то реагирало само на много силна директна светлина, при това съвсем незначително. Емили не различаваше форми, само смътно разпознаваше движения, и не виждаше цветове.

Катрин Уайт обаче не се предаваше. Тя се зае с образованието на Емили с цялата енергия, която преди влагаше в работата си. Най-напред глина, за да развие пространствената й ориентация и да насърчи творческия импулс. След това числата с помощта на голямо дървено сметало с топчета, които почукваха и потракваха. После буквите с помощта на плоча за брайлово писмо и машинка за щамповане. Накрая, по съвет на Федър, „цветова терапия“, която по нейните думи стимулирала свързаните със зрението зони от мозъчната кора посредством образни асоциации.

— След като върши работа за момчето на Глория, защо да не помогне на Емили?

Това изречение използваше отново и отново всеки път, когато татко понечеше да се възпротиви. Нямало значение, че случаят със сина на Глория е съвсем различен, за Катрин Уайт важно бе само, че Бен — или Момчето X, както го наричаше д-р Пийкок с типичната си маниерност — по някакъв начин е придобил допълнителна сетивност, а след като е възможно за сина на чистачката, защо не и за малката Емили?

Разбира се, малката Емили нямаше никаква представа за какво говорят. Обаче искаше да ги зарадва, жадна беше да учи, а останалото дойде естествено.

Цветовата терапия донякъде свърши работа. Макар че за Емили думите сами по себе си нямаха повече смисъл, отколкото имената на цветовете в кутията с боички, „зелено“ събуждаше спомена за летните морави и окосена трева, „червено“ беше мирисът от нощта на големите огньове на открито, пращенето на горящо дърво, топлина. „Синьо“ беше вода, тишина, прохлада.

— Твоето име също е цвят, Емили — обясни й Федър, която имаше дълга гъделичкаща коса и миришеше на пачули и на цигарен дим. — Емили Уайт, бялата Емили. Не е ли прекрасно?

Уайт. Бяла. Снежнобяла. Толкова е студено, та чак пари връхчетата на пръстите, вледенява, изгаря.

— Емили. Не ти ли харесва красивият сняг?

Не, не ми харесва, мисли си Емили. Козината е красива. Коприната е красива. Копчетата в тенекиената кутия са красиви или оризът, или лещата, докато се посипват фърррр през пръстите. В снега няма нищо красиво — от него ръцете болят, а краката се подхлъзват. Пък и бялото не е цвят. Бялото е грозното бррръм между радиостанциите, когато звукът се разпада и остава само шум. Бял шум. Бял сняг. Снежанка, полумъртва, полузаспала под стъкления похлупак.

Когато Емили навърши четири, татко предложи тя да тръгне на училище. Може би в Кърби Едж, където имало подходящи условия. Разбира се, Катрин отказа да обсъжда предложението му. Каза, че с помощта на Федър обучението на Емили вече довело почти до чудо. Тя си знаела открай време, че Емили е изключително дете, така че нямало да пилее дарбите си в училище за слепи деца, където щели да я учат да тъче килими и да се самосъжалява, нито пък щяла да ходи в обикновено училище, където винаги ще си остане втора категория. Не, Емили щяла да продължи обучението си у дома, за да може когато си възвърне зрението — а Катрин изобщо не се съмнявала, че и това ще стане някога — да бъде готова за предизвикателствата, които й поднесе светът.

Татко се възпротиви възможно най-енергично, но не беше достатъчно. Федър и Катрин просто не го чуваха. Федър вярваше в минали прераждания и смяташе, че ако бъдат стимулирани подходящи зони от мозъка на Емили, тя би могла да възвърне зрителната си памет, а Катрин пък вярваше…

Е, знаете в какво вярваше Катрин. Би могла да приеме грозно дете, дори уродливо дете. Но сляпо дете? Дете, което не проявява никакъв интерес към цветовете?

Цветове, цветове, цветове. Зелено, розово, златисто, оранжево, алено, синьо. Само синьото имаше хиляди нюанси: небесно, сапфирено, кобалтово, ултрамарин, от синьото на небето до синьото на среднощния мрак през индиговото и морското, електриковото, теменуженото, тюркоазното. Тя разбираше названията на цветовете. Познаваше термините и тяхната ритмика, учеше се да повтаря тоновете и арпежите на тяхната седемстепенна тонова стълбица. Обаче природата на цветовете все още й се изплъзваше. Все едно глух човек се учи да свири на пиано, съзнавайки, че онова, което чува, няма нищо общо с музиката. Тя обаче умееше да изнася представления; о, да, това можеше.

— Виж нарцисите, Емили.

— Красиви нарциси. Слънчеви златистожълти нарциси. — Всъщност на допир бяха грозни, студени и някак месести като резенчета шунка. Емили предпочиташе сочните копринени листа на кактуса или лавандулата с нейните цветове на бучици и съненото й ухание.

— Искаш ли да нарисуваме нарцисите, миличка? Искаш ли Кейти да ти помогне?

Стативът беше подготвен в ателието. Отляво имаше кутия с боички с надписани на брайлово писмо тубички. Отдясно имаше три бурканчета с вода и няколко четки. Емили харесваше най-много четките със самурени косми. Те бяха най-качествени и меки като връхчето на котешка опашка. Обичаше да ги прокарва точно под долната си устна — толкова чувствително местенце, че усещаше всяко косъмче на четката, там усещаше най-ясно и прелестно мекото мъхче на една кадифена панделка. Хартията — дебела, гланцирана хартия за рисуване, която миришеше на прани чаршафи — беше закопчана за статива с канцеларски щипки и беше разграфена на квадрати като шахматна дъска с помощта на опънати върху нея струни. Така Емили се ориентираше да не излиза от рисунката и да не бърка небето с дърветата.

— Сега дърветата, Емили. Добре. Много добре.

Дърветата са високи, мисли си Емили. По-високи от татко. Катрин я оставя да ги докосва, да допира лицето си до грубата им кора, все едно прегръща брадат човек. Долавя и някакъв мирис, а също и едва доловимо движение някъде далеч, но въпреки това свързано, докосващо.

— Ветровито е — допуска Емили и се старае, много се старае. — Дърветата се движат на вятъра.

— Браво, скъпа! Много добре.

Цоп, пляс. И бялата безцветна хартия става зелена. Знае го, понеже майка й я прегръща. Емили я усеща как трепери. Долавя и нотката в гласа й — този път не е фа диез, а нещо не толкова пронизително и сълзливо — освен това усеща у нея някакъв мирис на гордост и на щастие, понеже Емили обича майка си, обича миризмата на терпентин, защото така мирише майка й, обича уроците по рисуване, защото те карат мама да се гордее — нищо че по-късно, когато всичко свършва, тя пропълзява обратно в ателието и се опитва напразно да разбере защо я правят толкова щастлива. Емили усеща само съвсем лекичкото набръчкване и огрубяване на хартията, като току-що измити ръце. Само това усеща дори с долната си устна. Мъчи се да не бъде толкова разочарована. Мисли си, че в картината би трябвало да има нещо. Щом мама така казва.

 

 

Изпратете коментар:

sineokomomche: Това е красиво, Albertine.

Albertine: Радвам се, че ти харесва, sineokomomche