Джоан Харис
sineokomomche (77)

7

Разглеждате уебдневника на sineokomomche в [email protected]

Публикуван в: 04:45, петък, 22 февруари

Достъп: публичен

Настроение: неспокоен

Слуша: „Куийн“: „Не ме спирай сега“

Явно се бе събула. Той изобщо не я чу. Най-напред чу как се затваря вратата, после шума от превъртането на ключа, когато тя го заключи.

Щрак.

— Мамо?

Никакъв отговор. Той приближава до вратата. Ключовете бяха в джоба на сакото му. Тя явно ги е взела, казва си sineokomomche, когато той се е качил отново горе. Вратата е дебела, чамова, бравата е секретна. Винаги е държал на личното си пространство.

— Мамо? Кажи нещо!

Само тежко мълчание като нещо погребано под снега. И после шумът от стъпките й, които бавно се оттеглят по застланите с килим стълби.

Дали се е досетила? Какво точно знае? Леден пръст плъзва по гърба му. В гласа му се прокрадва трепет, призрак на заекването, от което смяташе, че се е отървал.

— Моля те, мамо!

Ако беше в измислените разкази, нашият герой щеше да разбие вратата или пък ако не успее да направи това, ще се метне през прозореца и ще се приземи на земята отвън. Само в реалността вратата не може да бъде разбита — за разлика от sineokomomche, както несъмнено би потвърдил скок от прозореца, който ще го просне в агония на ледения бетон долу.

Не, той е в капан. Вече го съзнава. Каквото и да планира мама, той е безпомощен да го осуети. Чува я долу, стъпките й в коридора, обувките й по излъскания паркет. Подрънкването на ключове. Излиза.

— Мамо! — В гласа му се долавя отчаяние. — Мамо! Не вземай колата! Моля те!

Тя почти никога не взема колата. Въпреки това той знае, че днес ще го направи. Само на няколко пресечки е, на ъгъла на „Мил Роуд“ и на „Вси светии“, само че мама понякога е нетърпелива — и знае, че онова момиче го очаква, онова ирландско момиче с всичките му татуировки, което разби сърцето на нейното малко момче…

Откъде е разбрала какво планира той? Може би от мобилния му, оставен на масата в коридора. Колко глупаво от негова страна да го остави така подмамващо. Нищо по-лесно от това да отвори пощенската му кутия, да прочете последния разговор между сина си и Albertine.

Albertine, мисли си тя и се подсмихва. Роза и под всяко друго име^[1]. Освен това тя знае, че ирландското момиче вече е виновно за смъртта на единия й син, а сега застрашава и другия. Може би осата в буркана го е убила, но Глория знае, че смъртта на Найджъл нямаше да бъде факт, ако не беше тя. На глупавия и завистлив Найджъл, който най-напред си падна по това ирландско момиче, а после, когато научи, че брат му я следи и я снима, първо заплаши, а после използва и юмруците си върху нещастното и безпомощно sineokomomche, затова се наложи мама най-сетне да предприеме мерки и да го приспи като бясно куче, да не би историята да се повтори…

„Скъпа Бетан (ако ми позволиш),

Допускам, че вече си научила новината. Преди две вечери д-р Пийкок почина в Имението. Паднал от инвалидната си количка по стълбите и завещал по-голямата част от състоянието си — оценено за последно на три милиона лири — на теб. Поздравления. Явно старецът е смятал, че ти дължи нещо заради случилото се с Емили Уайт.

Трябва да призная обаче, че съм изненадана. Брендан не ми е споменавал нито думичка. През цялото време, докато работеше за д-р Пийкок, нито веднъж не ми е споменал за това. Но вероятно на теб ти е загатнал? В крайна сметка бяхте добри приятели.

Знам, че през годините семействата ни са имали различия. Но сега, след като се срещаш с двама от синовете ми, бихме могли да заровим томахавката. Цялата тази работа е шок за всички ни. Особено ако е вярно онова, което чувам — че намират смъртта му за подозрителна. Въпреки това не бих се тревожила излишно. С времето всичко отшумява, както знаеш.

Искрено твоя, Глория“

Да, разбира се, мама беше написала това писмо. Винаги е изпълнявала задълженията си. И понеже е знаела, че Найджъл ще отвори писмото, знаела е, че той ще лапне въдицата. И когато в онзи ден Найджъл дойде у дома и настоя да разговаря със sineokomomche, тя го отклони, тя го изпрати да си върви, след като му беше пуснала мухата… или по-скоро осата в буркана…

Сега обаче единственият й оцелял син има дълг към нея, който не може да изплати. Вече никога не може да я напусне. Никога не би могъл да принадлежи на някой друг. И ако някога се опита да избяга…

Изпратете коментар:

sineokomomche: Някой да има коментар? Има ли някого?