Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
blueeyedboy, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,4 (× 16 гласа)

Информация

Сканиране
Bridget (2013)
Разпознаване и корекция
Еми (2014)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI (2014)

Издание:

Джоан Харис. sineokomomche

Американска. Първо издание

ИК „Прозорец“, София, 2010

Редактор: Вергил Немчев

Коректор: Станка Митрополитска

ISBN: 978-954-733-684-1

История

  1. — Добавяне

Втора част
Черно

1

Разглеждате уебдневника на Albertine.

Публикувано в: 20:54, събота, 2 февруари

Достъп: ограничен

Настроение: черно

Открай време мразя погребенията. Шумовете в крематориума, хората, говорещи един през друг, трополенето на краката по излъскания под, лепливото ухание на цветя. Погребалните цветя са различни от всички останали — изобщо не миришат на цветя, а на нещо като дезинфектант против смърт, нещо средно между хлор и бор. Естествено цветовете са красиви, така твърдят. Обаче докато ковчегът влиза в пещта, мислите ми кръжат единствено около клонката магданоз върху порцията риба в ресторанта, около тази безвкусна и жилава украса, която никой не иска да яде. Нещо, което придава хубав вид на ястието и отвлича вниманието ни от вкуса на смъртта.

Засега той изобщо не ми липсва. Знам, че звучи ужасно. Бяхме не само приятели, но и любовници и въпреки всичко — мрачните му настроения, вечното му безпокойство, непрекъснатото потропване и шаване — аз го харесвах. Знам го. И все пак не изпитвам почти нищо, докато гледам как ковчегът му се плъзва в пещта. Това означава ли, че съм лош човек?

Да, струва ми се, означава.

Казват, че било злополука. Найджъл беше ужасен шофьор. Винаги превишаваше разрешената скорост, винаги избухваше, винаги барабанеше с пръсти, почукваше, жестикулираше, сякаш с движенията си някак би могъл да компенсира вялостта на другите. И неизменната му тиха ярост — към човека пред него, задето все го изоставят, срещу бавните шофьори, срещу бързите шофьори, срещу трошките на пътя, хлапетата, джиповете…

Колкото и бързо да шофираш, казваше той — потрепвайки с пръсти по таблото по начин, който ме подлудяваше — винаги има някой пред теб, някакъв идиот, който навира задната си броня в лицето ти, както похотливо куче си показва задника.

Е, Найджъл, вече го постигна. Точно на кръстовището на „Мил Роуд“ и на „Нортгейт“, проснат върху четири платна, преобърнат като детска играчка. Заледен участък, така казаха. Камион. Всъщност никой не знаеше със сигурност. Идентифицира те роднина. Вероятно майка ти, макар че аз няма откъде да знам. Имам чувството обаче, че така е станало. Тя винаги печели. А сега стои тук издокарана и ридае в прегръдките на сина си — тоест на оцелелия си син — а аз съм в дъното на залата със сухи очи…

Не остана много нито от колата, нито от теб. Кучешка храна в сплескана консерва. Нали разбираш, опитвам се да бъда жестока. Да се принудя да почувствам нещо — каквото и да е — само не това зловещо спокойствие в сърцето.

Още чувам как машинарийките тракат зад завесата, шумоленето на евтино кадифе (подплатено с азбест) в края на краткото представление. Не изплаквам нито една сълза. Дори когато зазвучава музиката.

Найджъл не харесваше класическа музика. Винаги е знаел какво иска да свирят на погребението му и те изпълниха желанието му с „Оцвети го в черно“ на „Ролинг Стоунс“, и „Съвършен ден“ на Лу Рийд, песни, които, макар да звучат мрачно в този контекст, изобщо не ми въздействат.

След това сляпо последвах тълпата до залата, където си намерих стол и седнах далеч от навалицата. Майка му не ми продума. Не съм го и очаквала, но усещах присъствието й наблизо — гибелно като гнездо на оси. Убедена съм, че ме обвинява, макар да ми е трудно да си представя как бих могла да съм отговорна.

Обаче смъртта на сина й за нея е не толкова загуба, колкото възможност да изложи на показ скръбта си. Чух я да разговаря с приятелките си и в гласа й долових стакатото на възмущението:

— Не мога да повярвам, че тя е тук. Как изобщо е дръзнала…

— Хайде, скъпа — намеси се Елинор Вайн. Разпознах безцветния й глас. — Успокой се, не си вреди.

Елинор е приятелка на Глория и нейна някогашна работодателка. Другите две от антуража й са Адел Робъртс, друга бивша работодателка, някога учителка в „Сънибанк Парк“, която всички смятат за французойка (заради ударението на името й), и Морийн Пайк — безцеремонната и донякъде агресивна жена, ръководител на местната доброволческа съседска организация. Гласът й се чува най-силно, чувам я как свиква войските.

— Точно така. Успокой се. Изяж още едно парче торта.

— Ако си мислиш, че мога да ям каквото и да е…

— Тогава изпий чаша чай. Ще ти се отрази добре. Поддържай силите си, скъпа Глория.

Отново си помислих за ковчега, за цветята. Вече сигурно са почернели. Толкова много хора оставиха и мен в това състояние. Кога ще заплача?

 

 

Всичко започна преди седем дни. Преди седем дни с онова писмо. Тогава ние — тоест аз и Найджъл — обитавахме мекия пашкул на всекидневните радости и безобидните навици, двама души, които се преструват пред самите себе си, че всичко е нормално — каквото и да означава това — и че никой от двамата не е увреден или извратен, вероятно непоправимо.

Ами любовта? Имаше я, разбира се. Само че любовта в най-добрия случай преминава като кораб, а ние двамата с Найджъл бяхме същински корабокрушенци, вкопчени един в друг в търсене на утеха и топлина. Той беше сърдит поет, който от канавката бе отправил взор към звездите. А аз винаги съм била нещо друго.

 

 

Родена съм тук, в Малбри. Невзрачно северно селце в покрайнините на непопулярен северен град. Тук е безопасно. Никой не ме забелязва. Никой не поставя под съмнение правото ми да бъда тук. Никой вече не свири на пиано, нито пуска останалите от татко плочи или онази ужасна „Фантастична симфония“ на Берлиоз, която продължава натрапчиво да ме преследва. Никой не говори за Емили Уайт, за скандала и за трагедията. Всъщност почти никой. Пък и всичко се случи толкова отдавна — преди повече от двайсет години — че ако изобщо се сетят, хората окачествяват чисто и просто като съвпадение факта, че човек като мен се е преместил в тази къща — небезизвестната къща на Емили — и че от всички мъже в Малбри тъкмо синът на Глория Уинтър намери място в сърцето ми.

Запознах се с него почти случайно една съботна вечер в „Зебрата“. Дотогава живеех почти доволно, а в къщата, която се нуждаеше от ремонт, най-сетне не бе останал нито един майстор. Татко почина три години преди това. Аз си върнах предишното име. Имах компютъра си, приятелите си онлайн. Ходех в „Зебрата“ в търсене на компания. А ако все пак се почувствах самотна от време на време, пианото си стоеше в задната стая, вече безнадеждно разстроено, но болезнено познато като мириса на татковите цигари, уловен случайно на улицата, като целувка от устните на непознат…

И тогава се появи Найджъл Уинтър. Найджъл, който като природно бедствие връхлетя и обърка всичко, Найджъл, който си търсеше белята, а вместо това някак бе открил мен.

В „Розовата зебра“ рядко се случват неприятности. Дори в събота, когато тук се стичат рокери или готически откачалки на път за концерт в Шефийлд или в Лийдс, посетителите там почти винаги са дружелюбни и фактът, че заведението затваря рано, означава, че те обикновено са и трезви.

Този път имаше изключение. В десет часа група жени — някакво кокоше парти от града — все още не си бяха тръгнали. Бяха изпили няколко бутилки шардоне и разговорът им се насочи към минали скандали. Преструвах се, че не ги слушам, постарах се да бъда невидима, обаче усещах погледите им върху себе си. Нездравото им любопитство.

— Ти си тя, нали? — Женски глас оповести с възсилен пиянски шепот онова, което никой друг не се осмеляваше да спомене. — Ти си онази… как се казваше… — Протегна ръка и докосна рамото ми.

— Съжалявам, не знам кого имате предвид.

— Ама си ти. Видях те. Имаш си страница в Уикипедия и всичко останало.

— Не вярвайте на всичко, което четете в интернет. В повечето случаи са просто куп лъжи.

Тя обаче упорито продължи:

— Отидох да видя онези картини, така да знаеш. Помня, че мама ме заведе. Дори навремето имах едната на плакат. Как се казваше? Някакво френско име. Много шантави цветове. Сигурно е било ужасно за теб. Горкото дете. На колко си била? На десет? Дванайсет? Казвам ти, ако някой докосне моите деца, ще убия гадното копеле, мамка му…

Лесно изпадам в паника. Пристъпите ме връхлитат внезапно, когато най-малко ги очаквам, дори сега, след всичките тези години. Този ми е пръв от месеци и ме свари съвсем неподготвена. Изведнъж усетих, че не мога да дишам, давех се в музиката, макар да не свиреше музика…

Отърсих ръката на жената от своята. Размахах длан във въздуха. За секунда отново станах момиченце — момиченце, изгубено сред ходещи дървета. Пресегнах се към стената, но се натъкнах само на въздух, край мен хората се побутваха с лакти и се смееха. Веселата женска групичка си тръгваше. Помъчих се да се овладея. Чух някой да иска сметката, друг попита „Кой си поръча риба?“ и смехът им отекна покрай мен.

Дишай, скъпа, дишай, помислих си.

— Добре ли си? — Мъжки глас.

— Съжалявам, просто не обичам да има много хора.

Той се засмя.

— В такъв случай не си попаднала където трябва, обич моя.

Обич. Тази дума притежава сила.

Отначало хората се опитваха да ме предупреждават. Найджъл бил нестабилен. Имал престъпно минало, така твърдяха, но в крайна сметка собственото ми минало също не беше безупречно, а пък с него ми беше толкова приятно — най-сетне да съм с истински човек — че не обърнах внимание на предупрежденията и се впуснах презглава…

Толкова си прелестна, казваше ми той тогава. Прелестна и изгубена. О, Найджъл.

По-късно същата нощ излязохме с колата на полето и той ми разказа всичко за себе си, за затвора и за младежката грешка, която го беше изпратила там, а после с часове лежахме в пустошта насред изумителната звездна тишина и той се опита да ми обясни за тези топлийки от светлина, пръснати по кадифето…

А така, помислих си. А сега за сълзите. Но не толкова заради Найджъл, колкото заради мен, заради онази звездна нощ. Обаче дори на погребението на любовника си не отроних нито една сълза. И тогава усетих на рамото си нечия ръка и мъжки глас каза:

— Извинявай. Добре ли си?

Имам ухо за гласовете. Всеки е като отделен инструмент, уникален, със собствен алгоритъм. Неговият звучи примамливо, тихо, прецизно, с леко заваляне на някои срички като човек, който преди е заеквал. Изобщо не прилича на гласа на Найджъл, но въпреки това личеше, че са братя.

— Добре съм, благодаря — отговорих.

— Добре — повтори той замислено. — Полезна дума, нали? В този случай означава „Не ми се говори с теб. Моля те, върви си и ме остави сама“.

В тона му нямаше озлобление. Само хладна ведрина, може би дори известно съчувствие.

— Съжалявам… — подех.

— Не, аз съм виновен. Извини ме. Просто мразя погребенията. Лицемерието. Баналностите. Храна, каквато иначе никога не би ти хрумнало да ядеш. Типичните сандвичи с рибен пастет, миниатюрни плодови пити и ролца с колбас… — Замълча. — Съжалявам. Държа се грубо. Да ти донеса ли нещо за хапване?

Засмях се колебливо.

— Представи го толкова примамливо. Ще пропусна.

— Умен избор. — Чух усмивката в гласа му. Обаянието му ме изненадва дори сега, след толкова много време, и малко се възмущавам от себе си, че на погребението на любовника си разговарях — смях се — с друг мъж, когото намирах почти за привлекателен…

— Признавам, че изпитвам облекчение — каза той. — Мислех, че ще обвиниш мен.

— За злополуката с Найджъл ли? Защо?

— Ами, може би заради писмото ми — каза той.

— Какво писмо?

Отново го чух да се усмихва.

— Писмото, което той отвори в деня, преди да умре. Защо според теб е карал толкова безразсъдно? Допускам, че е идвал при мен. За да ми отправи едно от своите… предупреждения.

Свих рамене.

— Нали уж си досетлив? „Смъртта на Найджъл беше нещастен случай…“

— В моето семейство няма нещастни случаи…

При тези негови думи се изправих светкавично и столът шумно се стовари върху паркетния под.

— Какво означава това, по дяволите? — попитах.

Гласът му беше спокоен, все още леко развеселен.

— Означава, че премного пъти ни е сполитал лош късмет. А ти какво очакваше? Изповед?

— Не бих се учудила.

— Е, благодаря, постави ме на място.

Вече се чувствах странно замаяна. Може би заради топлината или заради шума, или просто защото бях близо до него, достатъчно близо да хвана ръката му…

— Ти го мразеше. Искаше смъртта му. — Гласът ми прозвуча по детски умолително.

Мълчание.

— Смятах, че ме познаваш — каза той. — Наистина ли мислиш, че съм способен на това?

Вече ми се струваше, че чувам първите тонове на „Фантастична симфония“ на Берлиоз с потръпването на флейтите и с тихото галене на струнните. Предстоеше нещо ужасно. Изведнъж усетих, че във въздуха, който дишам, няма достатъчно кислород. Протегнах ръка, за да запазя равновесие, не улучих облегалката на стола и се озовах насред нищото. Гърлото ме дращеше, главата ми се бе превърнала в балон, разперих ръце и докоснах само празно пространство.

— Добре ли си? — Звучеше разтревожен.

Отново опитах да напипам стола — изпитвах отчаяна нужда да седна — но се оказах изгубена във внезапно заприличалата на пещера зала.

— Опитай да се отпуснеш. Седни. Дишай. — Усетих ръката му да ме обгръща, внимателно да ме насочва към стола и отново си помислих за Найджъл и за гласа на татко, който повтаря в лек фалцет:

Хайде, Емили. Дишай. Дишай!

— Да те изведа ли навън? — попита той.

— Нищо ми няма. Заради шума е.

— Стига да не е заради моите думи…

— Не се ласкай — насилих се да изобразя усмивка. Усетих я като зъболекарска маска на лицето си. Трябваше да изляза. Дръпнах се и столът ми се плъзна по линолеума. Само да си поемех глътка въздух, и всичко щеше да се оправи. Гласовете в главата ми щяха да замълчат. Ужасната музика щеше да спре.

— Добре ли си?

Дишай, скъпа, дишай.

Музиката отново зазвуча, извиси се в мажор — по-опасен, по-тревожещ от минора…

Гласът му прозвуча през статично пращене:

— Да не си забравиш палтото, Albertine.

При тези думи се отскубнах и хукнах, без да обръщам внимание на препятствията, и отново намерих гласа си, колкото да се провикна „Пуснете ме!“, сетне хукнах като престъпник, проправяйки си път през навалицата към безмълвния въздух навън.