Джоан Харис
sineokomomche (42)

15

Разглеждате уебдневника на sineokomomche.

Публикуван в: 04:29, вторник, 12 февруари

Достъп: ограничен

Настроение: хубаво

Слуша: „Дженесис“: „Женски лъжи“

В този момент разбрах, че тя се преструва. Още нямаше осем години, а вече беше по-умна от останалите, от онези, които дирижираха медийната истерия и които си мислеха, че са я създали.

Какво е усещането? На това… което правиш?

Беше толкова красива дори тогава. Кожа като ванилов сладолед, гладка тъмна коса и очи като на пророчица. Хубавата кожа се дължи на хубавия произход. Хубавият произход си личи по всичко — челото, скулите, китките и шията, изваяните й прекрасни ключици. Обаче…

Какво е усещането? На това… което правиш?

Иначе никога не би ме попитала. Не и ако казваше истината. Нещата, които чувстваме, нещата, които усещаме… са заложени дълбоко вътре в нас като бръсначи в калъп сапун; с остри и необясними ръбове, които режат надълбоко като красотата ти.

Лъжата й го потвърди, но аз вече си знаех, че тя ми принадлежи. Двамата бяхме сродни души в измамата, и двамата дълбоко в себе си бяхме злодеи, завинаги. Нямаше смисъл да я питам кога — и дали — ще я видя отново. Дори с обикновено дете би било трудно да се уреди срещата, която имах предвид — а с това вече прочуто момиче просто нямах никакъв шанс.

Тогава започнаха сънищата. Никой не ми беше обяснявал за хормоните, за растежа, за секса. За жена с трима синове тийнейджъри мама кой знае защо се оказа прекомерно сдържана по темата, а когато моментът настъпи, научих повечето неща от братята си — в най-добрия случай бе равносилно на непохватен опит от бараката зад училище — а това изобщо не ме подготви за величината на преживяването.

Развитието ми закъсняваше. През пролетта обаче наваксах отмъстително. Пораснах с осем сантиметра, кожата ми се изчисти и най-неочаквано започнах да чувствам остро и неловко себе си, наситеността на усещанията си, която ако не друго, стана по-силна от преди — дотолкова, че сутрин се събуждах с ерекция, която отшумяваше понякога след часове.

Емоциите ми се люшкаха от дълбоко нещастие до абсурдно въодушевление, всичките ми сетива се усилиха, отчаяно копнеех да се влюбя, да докосвам, да целувам, да усещам, да знам…

А чрез всичко това напираха онези видения — живи, страстни, експлозивни видения, които записвах в Синята тетрадка, видения, които ме изпълваха със срам и с отчаяние, а също и с ужасяващо и стаено усещане за радост.

Найджъл ми каза няколко месеца преди това, че може би скоро ще стане време сам да си пера нещата. Вече разбирах какво е имал предвид и се възползвах от съвета му, проветрявах стаята си и перях чаршафите си три пъти седмично с надеждата да прогоня характерния остър мирис. Мама никога нищо не казваше, но усещах неодобрението й да расте, сякаш вината за отминаващото детство бе моя.

Мислех, че мама изглежда стара, корава и кисела като неузряла ябълка и че у нея вече се долавя някакво отчаяние: в начина, по който ме наблюдаваше на вечеря — как ми нареждаше да се изправя, да се храня както трябва, да не се прегърбвам, за бога…

Останах в училище по нейно настояване и засега успявах да прикривам факта, че съществено изоставам от другите. Само че по Великден изпитите вече се оказаха опасно близо, а аз се провалях по повечето предмети. Правописът ми беше ужасен, от математиката ме заболяваше глава и колкото повече се стараех да се съсредоточа, толкова повече се засилваше болката, така че дори само да погледнех училищната си униформа, окачена на облегалката на стола, и ме заболяваше главата — мъчение по асоциация.

Нямаше към кого да се обърна за помощ. Учителите ми — дори най-добронамерените от тях — бяха склонни да приемат, че просто не съм създаден за академична работа. Не можех да им обясня истинската причина за тревогата си. Не бих могъл да призная пред тях, че се боя от неодобрението на мама.

Затова криех доказателствата. Подправих подписа на майка си на няколко бележки за отсъствия. Криех оценките си, лъжех, подправях успеха си в края на срока. Тя обаче явно е заподозряла, че нещо не е наред, защото започна тайно разследване — сигурно е знаела, че ще излъжа — като първо се свърза по телефона с училище, за да провери какви й ги разказвам, а после си уреди среща с класния ми наставник и с отговорника на випуска, на която научи, че от Коледа почти не съм стъпвал в училище заради продължително боледуване от грип, заради което съм пропуснал изпитите…

Помня нощта на тази среща. Мама беше сготвила любимото ми ядене — пържено лютиво пиле и царевица — което май трябваше да ми подскаже, че предстои нещо сериозно. Трябваше да забележа и как се е облякла — тъмносинята рокля и обувките на висок ток — но явно съм бил прекалено самодоволен. Нито за миг не заподозрях, че ми създава фалшиво усещане за сигурност, и нямах ни най-малка представа за репресиите, които ще се стоварят върху нищо неподозиращата ми глава.

Може би проявих небрежност. Може би подцених мама. Или пък някой ме бе видял в града с откраднатия фотоапарат…

Така или иначе, мама знаеше. Знаеше, наблюдаваше и изчакваше удобния момент. След като бе говорила с директора, с учителя ми, с госпожа Плат, се върна у дома, издокарана с официалните си дрехи, сготви ми любимото ядене, после ме остави на канапето да гледам телевизия, върна се в кухнята (допусках, че за да измие съдовете), а накрая се промъкна безшумно и аз усетих първо уханието на парфюма й „Синият час“ и я чух как изсъска в ухото ми:

— Малко нищожество!

Рязко се извърнах и тя ме удари. Удари ме с чинията от вечерята, удари ме право в лицето — за секунда се разкъсвах между смайването от сблъсъка на чинията с челото и скулите ми и недоумението от цялата бъркотия: от пилешката мазнина и от зрънцата царевица по лицето и косата ми, по-скоро ме слиса това, отколкото болката или кръвта, която се стичаше в очите ми и багреше света ми в нюансите на аленото…

Полузамаян, опитах да се дръпна, блъснах кръста си в канапето и по гръбнака ми плъзна стъклена болка. Тя отново ме удари, този път по устата, после ме връхлетя и започна да ме налага с юмруци и плесници и да ми крещи:

— Малък лъжлив негодник! Нищожество такова!

Знам, че според вас е трябвало да отвърна на ударите. Ако не с юмруци и с крака, то поне с думи. Но за мен нямаше вълшебни думи. Никакви уверения за обич нямаше да възпрат яростта на майка ми, никакви протести, че съм невинен, не можеха да пресекат прилива на неистовия й бяс.

Ужасяваше ме гневът й — налудничавият, неконтролируем гняв — той ме плашеше много повече от юмруците и плесниците, и тинестата воня на витаминната напитка, която някак отново беше станала отвратителна част от всичко, и начинът, по който ми врещеше онези неща в ухото, докато накрая не се разплаках — „Мамо! Моля те! Мамо!“ — сгушен в ъгъла до канапето, стиснал главата си с ръце, с кръв в очите, с кръв в устата, и с онази уплашена бебешко синя дума, подобна на безпомощния плач на новородено, която накъсваше всеки удар, докато светът постепенно не се промени от кървавочервен до черно-син и гневните изблици не секнаха.

След това тя пределно ясно ми показа колко ужасно съм я разочаровал. Седях на канапето, притиснал кърпа към разранената си уста и друга — към челото си, и слушах дългия списък на прегрешенията си, докато се стигна до присъдата:

— Ще те държа под око, С. М.

Тя ме следи. Майчините ми очи като всевиждащото око на Бог. Все едно току-що си бях направил татуировка, сякаш нещо дращеше голата ми кожа. Понякога си го представям — и то е синьо като синина, болнично синьо, избелялото синьо на затворнически гащеризон. И ме бележи неотвратимо — с дамгата на майка ми, с дамгата на Каин, с дамга, която не може да се изтрие.

Да, разочаровах я. Първо, както ми каза, заради лъжите ми — като че ли ако бях казал истината, можех да си спестя всичко това. А после и с многобройните си неуспехи: с неуспеха си в училище, с неуспеха да бъда добър син, с неуспеха да оправдая онова, което винаги е очаквала от мен.

— Моля те, мамо.

Ребрата ме боляха; впоследствие установихме, че две са били счупени. Носът ми също беше счупен — забелязва се, че не е съвсем прав — и ако се вгледате в устните ми, още личат белезите, тъничките като конци сребристи белези, подобни на неумели шевове, направени от ученик.

— Сам си си виновен — заяви ми тя, като че ли просто ме беше шляпнала майчински, колкото да привлече вниманието ми. — А какво ще кажеш за онова момиче, а?

Лъжата ми дойде механично:

— Кое момиче?

— Не ми се преструвай на невинен… — Устните й едва-едва се разтегнаха в кисела усмивка, а по гърба ми сякаш се плъзна леден пръст. — Знам какво си намислил. Следиш онова сляпо момиче.

Госпожа Уайт ли беше говорила с нея? Или пък мама беше влизала в тъмната ми стаичка? Дали някоя от приятелките й не беше споменала, че ме е виждала с фотоапарат?

Така или иначе, знаеше. Винаги знае. Снимките на Емили, графитите на входната врата на д-р Пийкок, седмиците кръшкане от училище. И Синята тетрадка, сетих се, обзет от внезапна тревога — дали и нея е намерила?

Ръцете ми се разтрепериха.

— Е, какво ще кажеш в своя защита?

Нямаше как да й обясня.

— Моля те, мамо, съжалявам.

— Каква е тази работа със сляпото момиче? Какви ги вършите двамата?

— Нищо. Наистина. Нищо, мамо. Никога не съм говорил с нея.

Тя ме удостои с една от смразяващите си усмивки.

— Никога не си говорил с нея значи! Никога, нито веднъж, за толкова много време?

— Само веднъж. Веднъж пред галерията…

Мама тутакси присви очи, видях как ръката й се стрелна нагоре и знаех, че отново ще ме удари. Мисълта за тези агресивни ръце в близост до устата ми отново внезапно се оказа непоносима, дръпнах се отбранително и изтърсих първото, което ми хрумна…

— Емили се преструва — заявих. — Тя изобщо не чува цветовете. Дори не знае какви са. Измисля си — сама ми го каза — а всички се хващат…

Понякога е нужна нова идея, за да възпреш връхлитащо бедствие. Мама ме изгледа с присвити очи, сякаш се опитваше да провиди през лъжата. А после бавно свали ръка.

— Какво каза?

— Измисля си. Казва им каквото искат да чуят. Заради госпожа Уайт е…

Тишината покъкри край нея известно време. Виждах как мисълта пуска корени в нея, как измества разочарованието й, гнева й.

— Тя ли ти го каза? — попита ме най-накрая. — Тя ли ти каза, че си измисля?

Кимнах и усетих прилив на смелост. Устата още ме болеше и ребрата ми бяха натъртени, само че зад цялото ми страдание вече се усещаше вкусът на победата. Каквото и да си мислеха братята ми, винаги съм притежавал бърза изобретателност, която сега използвах, за да се избавя от страховития критичен поглед на майка си.

Разказах й всичко. Пуснах й въдицата. Всичко, което някога сте чели за онази работа с Емили Уайт, всеки слух, всеки присмех, всяка язвителна забележка. Всичко това започна заради мен и точно като дразнителя в сърцевината на мидата, който се превръща в перла, нарасна, даде плод и този плод беше обран.

Знаехте, че съм лош човек. Само че още не знаехте колко съм лош: как още тогава набелязах посоката към онова последно фатално действие, как двамата с малката Емили Уайт се оказахме спътници по време на това пътуване…

На криволичещото пътуване към убийството.