Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
blueeyedboy, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,4 (× 16 гласа)

Информация

Сканиране
Bridget (2013)
Разпознаване и корекция
Еми (2014)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI (2014)

Издание:

Джоан Харис. sineokomomche

Американска. Първо издание

ИК „Прозорец“, София, 2010

Редактор: Вергил Немчев

Коректор: Станка Митрополитска

ISBN: 978-954-733-684-1

История

  1. — Добавяне

12

Разглеждате уебдневника на Albertine.

Публикуван в: 13:57, четвъртък, 21 февруари

Достъп: ограничен

Настроение: меланхолия

С Брендан Уинтър станахме приятели пет месеца след концерта. Преживявах труден период, майка ми винаги беше заета, а в училище ме тормозеха повече от всякога. Наистина не разбирах причината. В Малбри имаше и други деца без бащи. Защо аз да съм различна? Може би аз съм виновна, задето татко си е тръгнал? Може би изобщо никога не ме е искал. Или и двамата ми родители не са ме искали.

И тогава Брендан се появи отново. Веднага го познах. Майка ми както винаги беше заета. Бях сама в градината. Емили си беше у тях и свиреше на пиано — нещо от Рахманинов, приятно и меланхолично. Чувах я през прозореца, който беше отворен и целият ограден от цъфнали рози. За мен този прозорец беше като от приказките, очаквах оттам да се появи принцесата, Спящата красавица, Снежанка или пък Господарката на Шалот…

Брендан не беше Ланселот. Беше облечен със сини памучни панталони и бежово платнено яке, с което приличаше на подплатен плик. На гръб носеше ученическа чанта. Косата му беше по-дълга от преди, почти покриваше лицето му. Мина покрай къщата, чу музиката и спря на няма и пет метра от градинската порта. Не ме беше видял — бях на люлката си под плачещата върба. Аз обаче видях изражението му, когато я чу да свири, тъничката усмивка, разтегнала устните му. Извади фотоапарата от чантата си — апарат с дълъг обектив — и с някак неуместна сръчност направи десетина снимки на къщата: щрак, щрак, щрак като падащи плочки от домино, а после пак прибра фотоапарата в чантата си почти без да спира…

Станах от люлката си.

— Ей!

Той се извърна с вид на преследвано животно, но после явно се успокои, като видя мен.

— Здравей, аз съм Бетан — представих се.

— Б-брендан.

Облегнах лакти на портата.

— Брендан, защо снимаш къщата на семейство Уайт?

Въпросът ми го притесни.

— Моля те, ако кажеш на някого, ще загазя. Просто искам да снимам, това е.

— Ами снимай мен — предложих и се озъбих като котка.

Брен се огледа и се ухили.

— Става. Само че ми обещай, Бетан — на никого нито думичка…

— Дори на мама ли?

— Най-вече на нея.

— Добре, обещавам — уверих го. — Но защо толкова обичаш да снимаш?

Той ме погледна и се усмихна. Зад тази грозна завеса от коса очите му бяха много красиви, имаше дълги и гъсти мигли като момичешки.

— Този апарат не е обикновен — обясни ми той, този път без заекване. — През него мога да надникна право в сърцето ти. Мога да видя какво криеш от мен. Да ти кажа дали си добра или лоша, дали си си казала молитвите, дали обичаш майка си…

Ококорих се.

— Можеш да видиш всичко това?

— Разбира се, че мога.

И се ухили широко… Ето така ме зариби.

 

 

Разбира се, не го възприемах така. Едва по-късно започнах. Но в онзи момент реших, че Брендан Уинтър ще ми бъде приятел: Брен, когото никой не искаше; Брен, който ме помоли да излъжа заради него, за да не загази.

Така започна — с една малка невинна лъжа. После се появи любопитството ми към човек, който е страшно различен от мен. Сетне дойде предпазливата обич, която едно дете изпитва към опасно куче. И накрая — усещането за близост въпреки толкова многото разлики и чувството, което в крайна сметка разцъфна в нещо като влюбване…

Никога не съм вярвала, че го е грижа за мен. Още от самото начало знаех какво го интересува. Само че госпожа Уайт бдеше като орлица. Емили никога не оставаше самичка, никога не разговаряше с непознати. Надникване през зида на градината, снимка — Брен можеше да се надява само на косвен допир. За него Емили все едно беше на Марс.

През останалото време Брен беше мой. И това ми стигаше. Мислех, че той дори не я харесва. Всъщност бях убедена, че я мрази. Каква наивница! Бях много млада. И вярвах в него — в дарбата му. Не бях успяла да удовлетворя изискванията на майка си, но може би с Брен щях да съумея. Той казваше, че аз съм неговият ангел-пазител. Наблюдавах го. Закрилях го. Затова преминах през огледалото и влязох в света на sineokomomche, където всичко е наопаки, всяко усещане е изкривено и обърнато, нищо никога не започва и нищо никога не свършва…

Когато умря братът на Брендан, на мен ми оставаха три месеца, преди да навърша дванайсет. Никой не ми каза какво се е случило, макар в Малбри от седмици да се носеха различни скандални слухове. Само че Селото винаги е смятало, че е над събитията в Белия град. Брендан беше болен и отначало допуснах, че Бен е починал от някаква болест. След това аферата Емили погълна повечето подробности. Скандалът, публичният разрив — всичко това ангажира пресата повече от достатъчно, за да затъмни една малка мръсна битова тайна.

А междувременно Къщата с камината се превърна във всеобщ център. Кратките мигове на слава на Емили Уайт щяха отдавна да отшумят, ако не беше мощният прилив на кислород, който през есента вля в историята Брендан Уинтър. Обвиненията в измама и злоупотреба повишиха популярността на Емили много повече, отколкото би могла да го стори Катрин Уайт. На Катрин вече не й пукаше — семейството й се разпадна. Не беше виждала дъщеря си от седмици, откакто социалните бяха решили, че детето е изложено на опасност. Изпратиха Емили да живее при господин Уайт в един пансион в Селото и два пъти седмично ги посещаваше психолог, докато не настъпи подходящ момент за приключване на историята. Останала у дома, Катрин се лекуваше сама със смес от алкохол и антидепресанти, които Федър — съвсем не стабилизиращо влияние — й доставяше заедно с най-различни билкови лекарства: и законни, и незаконни.

Някой би трябвало да забележи признаците. Удивително е, че никой не го стори. А когато цялата работа най-накрая избухна, шрапнелите улучиха всички ни.

Бяхме им съседи, обаче не знаех много за господин Уайт. Познавах го като мълчалив човек, който само свиреше, когато госпожа Уайт не беше у дома, понякога пушеше лула (пак когато госпожа Уайт я нямаше, за да му трие сол на главата), носеше очилца със стоманени рамки и палто, с което изглеждаше като шпионин. Чувала съм го да свири на орган в църквата и да дирижира хора на „Сейнт Осуалдс“. Често съм го наблюдавала над зида, докато седи в градината заедно с Емили. Тя обичаше той да й чете на глас и понеже господин Уайт знаеше, че и на мен ми е приятно да слушам, извисяваше глас, за да мога и аз да следя приказката — обаче кой знае защо госпожа Уайт не одобряваше това и винаги ги викаше вътре, ако забележеше, че слушам, така че нямах възможност да опозная и двамата.

След като той се премести, го срещнах веднъж, през есента след смъртта на Бенджамин. Сезон, ако не на мъгли, то със сигурност на ветрове, които брулеха листата от дърветата и покриваха с песъчинки тротоарите. Връщах се вкъщи от училище през парка, който дели Малбри от Селото, всеки момент щеше да завали сняг и аз зъзнех дори в най-дебелото си палто.

Дочула бях, че той е спрял да работи, за да се грижи пълноценно за Емили. Решението му беше посрещнато със смесени чувства — някои хвалеха всеотдайността му, други (например Елинор Вайн) смятаха, че е неуместно един мъж да остава сам с момиче на възрастта на Емили.

— Ще трябва да я къпе и всичко останало — казваше тя с недвусмислено неодобрение. — Само като си помисля! Нищо чудно, че хората говорят.

Е, ако наистина хората говореха, обзалагам се, че госпожа Вайн стоеше зад всичко това. Още тогава сипеше отрова и мръсотия, откъдето минеше. Майка ми открай време я обвиняваше, че разпространява слухове за татко, а когато един-два пъти избягах от час, Елинор Вайн съобщи в училище, вместо да каже на мама.

Може би затова се усещах някак свързана с господин Уайт, а когато го виждах в парка как люлее Емили, облечен с палтото си като на руски шпионин, поспирах, за да наблюдавам и двамата, понеже изглеждаха толкова щастливи, сякаш бяха единствените двама човека на света…

Ето това си спомням най-ясно. И двамата изглеждаха много щастливи.

Оставах на пътеката минута-две. Емили носеше червено палто, плетени ръкавички с един пръст и шапка. Под краката й прошумоляваха сухи листа всеки път, когато люлката достигнеше най-ниската си точка. Господин Уайт се смееше — профилът му беше леко извъртян, така че имах възможност да го наблюдавам, да го видя без предпазните бариери…

Мислех го за доста възрастен. Много по-възрастен от Катрин с нейната дълга спусната коса и момичешки вид. Но сега видях, че греша. Просто никога не го бях чувала да се смее. Смехът му звучеше младежки и лятно, а гласът на Емили на този фон бе като чайка, прелитаща по безоблачно небе. Дадох си сметка, че вместо да ги отчужди, скандалът бе заздравил връзката помежду им — самички на света и щастливи, че са заедно…

Навън валеше сняг. Палави сиво-жълти снежинки, уловени в конуса от светлина на уличната лампа. По-късно, когато престане да вали, в Малбри може да настане покой и всички минали и сегашни грехове да си отдъхнат поне за ден под този благодатен бял покров.

Валеше сняг в нощта, когато Емили умря. Може би ако не валеше сняг, Емили изобщо нямаше да умре. Кой знае? Нищо не свършва. Историята на всеки започва насред нечия друга история, а нишките са оплетени и очакват някой да ги разплете. Пък и чия изобщо е тази история? Моята или на Емили?