Джоан Харис
sineokomomche (69)

15

Разглеждате уебдневника на Albertine.

Публикуван в: 00:40, петък, 22 февруари

Достъп: ограничен

Настроение: напрегнато

Наистина не си спомням много от остатъка на онази вечер. Помня, че изтичах навън на снега, паднах на колене на пътеката и видях снежния ангел, който Брендан беше оставил до входната врата. Изтичах в стаята си, легнах на леглото под синеокия Исус. Не знам колко време съм останала. Бях мъртва, без глас. Мислите ми продължаваха да се въртят около факта, че Брен е избрал нея, не мен, че въпреки всичко, което направих, Емили ме беше победила.

И тогава чух музиката…

Може би затова сега я избягвам. Музиката вече извиква твърде много спомени. Някои са мои, други са нейни, трети са и на двама ни. Може би тъкмо музиката ме върна към живота онзи ден. Първата част на „Фантастична симфония“, която свиреше толкова силно в колата — тъмносиня тойота с четири врати, паркирана на алеята пред къщата на семейство Уайт — че прозорците се тресяха и се издуваха от звука като сърце, което ей сега ще се пръсне.

Тогава вече линейката беше заминала. Федър сигурно също бе тръгнала с нея. Мама работеше до късно тази вечер — нещо свързано с църквата, струва ми се. Брен никакъв го нямаше, а светлините в къщата на Емили угаснаха. И тогава се разнесе онзи музикален порив като черен вятър, чиято цел е да отвори всички ключалки на света, и аз станах, облякох си палтото и излязох навън до паркираната кола. Забелязах, че двигателят работи, на ауспуха е закрепен маркуч, който стига до прозореца на шофьорското място, а вътре мълчаливо седи бащата на Емили — не плаче, не нарежда, само си седи, слуша музика и се взира в мрака.

През прозореца на колата ми приличаше на привидение. Аз също, отразена в стъклото, бледото ми лице бе отражение на неговото. Музиката прииждаше навсякъде край него. Помня най-вече това, Берлиоз, който все още ме преследва, и снега, затрупал всичко.

Дадох си сметка, че той също се обвинява, че според него, ако нещата се бяха стекли различно, би могъл да спаси Емили. Че ако не ме беше пуснал вътре, ако беше оставил Брендан навън на снега, ако някой друг беше на нейното място…

Емили е мъртва. Трябваше да си ти.

Вече ми се струваше, че разбирам. Досетих се как бих могла да спася и двама ни. Може би можех да превърна това в своята история, казах си, вместо да бъде историята на Емили. Историята на момиче, което е умряло и някак се е върнало от света на мъртвите. Не мислех за отмъщение — не и тогава. Не исках да отнемам живота й. Исках само да започна отново, да отгърна нова страница и повече никога да не мисля за това момиче, за момичето, което беше видяло и чуло твърде много…

Патрик Уайт ме гледаше. Беше си свалил очилата и без тях изглеждаше объркан и изгубен. Очите му бяха светло — и странно познато — сини. Вчера той беше нечий баща — човек, който чете приказки, играе игри, целува за лека нощ, необходим и обичан човек, а кой беше сега? Никой, нищо. Отхвърлен, статист — точно като мен. Зарязан на купчината, където историята продължава някъде другаде, без нас.

Отворих предната врата от неговата страна. В колата беше топло. Миришеше на пътища и на магистрали. Маркучът, прикрепен към ауспуха на колата, падна, когато отворих вратата.

Музиката престана. Двигателят угасна. Патрик продължаваше да ме гледа. Явно не можеше да говори, но очите му ми казваха всичко, което трябваше да знам.

Затворих вратата.

— Да вървим, татко — казах.

Потеглихме мълчаливо.