Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
blueeyedboy, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,4 (× 16 гласа)

Информация

Сканиране
Bridget (2013)
Разпознаване и корекция
Еми (2014)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI (2014)

Издание:

Джоан Харис. sineokomomche

Американска. Първо издание

ИК „Прозорец“, София, 2010

Редактор: Вергил Немчев

Коректор: Станка Митрополитска

ISBN: 978-954-733-684-1

История

  1. — Добавяне

Четвърта част
Дим

1

Разглеждате уебдневника на sineokomomche.

Публикуван в: 15:06, сряда, 13 февруари

Достъп: ограничен

Настроение: размекнато

Слуша: Волтер: „Синеок матадор“

Днес спах до късно следобед. Казах на мама, че съм си взел малко отпуск. По принцип не спя добре, но напоследък е само по два-три часа нощем — явно последното quid pro quo с Albertine ме е изцедило повече, отколкото допусках. Обаче си струваше, нали? След двайсет години мълчание тя най-неочаквано проговори.

Не я виня. Възкресяването на мъртвите по традиция има сериозни последици. А в нейния случай таблоидите неизбежно щяха да се изсипят на тумби. Пари, убийство и лудост — все идеални теми за пресата. Би ли оцеляла след такава публичност? Или ще продължи да се крие тук и ще приема покорно и безмълвно едно минало, което никога не се е случило?

Взех си душ, преоблякох се и отидох да търся Albertine. Кафене „Розовата зебра“ на „Мил Роуд“ — там ходи тя, когато има нужда да бъде някой друг. Шест часът е, след малко ще затварят. Тя седи сама на бара с чаша топъл шоколад и канелена кифличка. Под червеното палто носи небесносиня рокля.

Albertine в синьо, помислих си. Може би днес е щастливият ми ден.

— Може ли да седна до теб?

Тя се сепна, когато чу гласа ми.

— Ако не ти се говори, обещавам да не продумам нито думичка. Но горещият шоколад изглежда прекрасно и…

— Не, моля те. Ще ми бъде приятно.

Скръбта винаги придава на лицето й някаква емоционална оголеност. Протегна ръка. Поех я. По тялото ми пробяга тръпка, някакъв трепет плъзна от стъпалата ми чак до корените на косата ми.

Зачудих се дали и тя го е усетила; връхчетата на пръстите й бяха малко студени, а мъничката й длан не бе съвсем спокойна в моята. У нея има нещо почти детинско, някакво пасивно приемане, което Найджъл вероятно е взел за уязвимост. Разбира се, аз съм по-наясно, но както вероятно й е известно, аз съм по-особен случай.

— Благодаря. — Седнах до нея. Поръчах си „Ърл Грей“ и най-калоричния сладкиш. От двайсет и четири часа не бях хапвал нито залък и внезапно се почувствах прегладнял.

— Лимонов пай с целувки? — усмихна се тя. — Явно ти е любим.

Изядох си пая, тя си изпи горещия шоколад, но не докосна канелената кифличка. Докато се храни, човек изглежда някак странно безобиден — свалил е оръжията в името на общата цел.

— Ти как се справяш? — попитах, след като изядох пая.

— Не ми се говори за това — отвърна тя.

Поне не се престори, че не разбира за какво говоря. Още няколко дни и няма да има избор. Само една думичка на пресата, и историята ще се разчуе, независимо дали й харесва.

— Съжалявам, Albertine — казах.

— Всичко свърши, С. М. Продължавам напред.

Е, не е вярно. Никой не продължава напред. Просто колелото продължава да се върти и създава илюзията за движеща сила. Само че отвътре всички ние сме плъхове, бягащи с растящо отчаяние към нарисувания син хоризонт, който изобщо не се приближава.

— Имаш късмет, че си успяла да продължиш напред. Смъртта поне поставя финал.

— Какво означава това? — попита тя.

— Ами, всички вземат страната на жертвата, разбира се. Заслужено или не, всички скърбят, когато мишената е безопасно мъртва. Ами ние, останалите? Хората, които си имат свои проблеми? Лесно е да си мъртъв. Дори братята ми успяха да се справят с това. Но да живееш с чувството за вина е различно. Не е лесно да си лошият…

— Ти такъв ли си? — меко попита тя.

— Мисля, че и двамата сме го установили.

По лицето й пробяга сянка от усмивка като перо от облак в летен ден.

— Какво се случи между теб и Найджъл? — попита тя. — Той почти не говореше за теб.

Така ли? Хубаво.

— Има ли значение вече?

— Просто искам да разбера. Как са нещата между вас двамата?

— Имахме си проблеми — свих рамене.

— Всички имаме.

Посрещнах думите й със смях.

— Нашите проблеми бяха различни. Цялото ни семейство е различно.

Очите й за миг се стрелнаха настрани. Имаше удивително красиви очи — сини като приказка, осеяни със златисто. В сравнение с нейните, моите очи са сиви, студени, така твърдят хората, променливи.

— Найджъл не говореше много за никой от семейството си — каза тя, намери опипом чашата си с горещ шоколад и я поднесе към устните си.

— Както вече ти казах, не бяхме близки.

— Не е това причината. Знам как е в семействата. Той не можеше да се откъсне. Като че ли нещо го задържаше тук.

— Сигурно е заради мама — казах.

— Но Найджъл мразеше майка си… — Тя замълча. — Извинявай, знам, че ти си всеотдаен към нея.

— Така ли ти каза той? — попитах сухо.

— Така допуснах. Нали живееш с нея…

— Някои хора живеят с рак — казах.

Albertine почти никога не се усмихва. Според мен й е трудно да проумее тези дребни лицеви променливи, разликата между усмивка и болезнена гримаса. Не че лицето й е безизразно, но просто не зачита обществените условности и тя не дава проява на неща, които не чувства.

— Все пак ти защо остана? — попита тя най-накрая. — Защо не се махна като Найджъл?

— Да се махна ли? — изсмях се остро. — Найджъл не се е махнал. Той просто се премести на осемстотин метра от къщи. При момиче от квартала. Според теб това махане ли е? Но пък ти откъде да знаеш? И двамата се оказахте в една и съща канавка, само че Найджъл поне беше вдигнал поглед нагоре към звездите.

Замълча за дълго и аз се запитах дали не съм прекалил. Но тя е по-жилава, отколкото изглежда.

— Съжалявам — казах. — Може би бях твърде прям.

— Мисля, че бих искала вече да си вървиш. — Тя остави чашата с топлия си шоколад. Долових напрежението в гласа й, засега все още под контрол, но готово да ескалира всеки момент.

Не помръднах от мястото си.

— Извинявай — казах, — но Найджъл не беше невинна душица. Играеше си с теб. Знаеше коя си, коя си била. Знаеше също, че след смъртта на д-р Пийкок ще получи билета си за бягство оттук.

— Лъжеш!

— Не, сега не лъжа — уверих я.

— Найджъл мразеше лъжците — каза тя. — Затова мразеше и теб.

Ох, това беше жестоко, Albertine.

— Не е вярно. Мразеше ме, понеже съм любимец на мама. Винаги ми е завиждал. Поисках ли нещо, той трябваше да го има. Може би затова е пожелал и теб. И парите на д-р Пийкок, разбира се. — Погледнах към все още недокоснатата канелена кифличка. — Няма ли да я ядеш?

Тя все едно не ме чу.

— Не ти вярвам. Найджъл никога не ме е лъгал. Не познавам по-прям човек от него. Затова го обичах.

— Обичала си го? — възкликнах. — Никога не си го обичала. Ти обичаше да бъдеш някой друг. — Отхапах от канелената кифличка. — А що се отнася до Найджъл, кой знае? Може би е искал на теб да каже истината. Може би е смятал, че ти е нужно време. Или пък му е харесвало усещането да има власт над теб…

— Моля?

— О, хайде стига. Не се преструвай. Някои мъже обичат да държат нещата под контрол. А брат ми беше направо луд на тази тема — и беше избухлив, разбира се. Имаше невъздържан характер. Не се съмнявам, че си го знаела.

— Найджъл беше добър човек — тихо изрече тя.

— Нищо подобно — заявих.

— Беше! Беше добър! — Гласът й накъса въздуха на назъбено сиво и зелено. Знаех, че скоро ще се появи и онази миризма, но засега оставих тишината да продължи още малко.

— Седни. Само за малко — подканих я и насочих ръцете й към лицето си.

Отначало се възпротиви. Вероятно й се стори твърде интимно. Но след това явно размисли, понеже щом затвори очи и докосна лицето ми с ръце, с хладните връхчета на пръстите си, които изучиха лицето ми от челото до брадичката, порязаната устна, счупения нос…

— Найджъл ли го направи? — попита тихичко.

— Ти как мислиш?

Отново отвори очи. Боже, колко бяха красиви! В тях вече нямаше скръб, нямаше гняв, нямаше любов. Само красота — чиста и безукорна.

— Найджъл открай време е нестабилен — заявих. — Допусках, че ти е казал. Не ти ли спомена, че е склонен към насилие? Че е убил брат си?

Тя се свъси.

— Разбира се, че ми каза. Твърдеше, че било нещастен случай.

— Но ти разказа, нали?

— Участвал в сбиване преди повече от двайсет години. Това не го превръща в убиец.

— О, моля те — прекъснах я. — Какво значение има преди колко време е било? Хората не се променят. Това е мит. Няма път към Дамаск. Няма път към изкуплението. Дори любовта на една свястна жена — ако допуснем, че такова нещо изобщо съществува — не може да измие кръвта от ръцете на убиеца.

— Престани! — Ръцете й трепереха. — Не може ли да оставим тази тема? Не може ли да си остане в миналото?

В миналото ли? Не ми ги пробутвай тия, Albertine. Точно ти повече от всеки друг би трябвало да знаеш, че миналото никога не изчезва. Мъкнем го навсякъде със себе си като консервена кутия, вързана за опашката на куче. Опиташ ли се да избягаш, то се раздрънчава още повече. Докато не те подлуди.

— Не ти е казвал, нали? — попитах. — Не ти е казвал какво се случи онзи ден?

— Недей. Моля те. Остави ме на мира.

От тона й заключих, че за днес ми е дала всичко възможно. Всъщност повече, отколкото се надявах, пък и важна част от играта е да знаеш кога да се откажеш. Платих си сметката с банкнота от двайсет лири, която пъхнах под чинийката си. Тя не отговори, дори не вдигна поглед, когато се сбогувах и си тръгнах. Когато отворих вратата и пристъпих навън в мрака, я мярнах като мимолетно проблеснал цвят, докато се пресягаше към мъхнатото си червено палто, окачено зад бара, а после полумесецът на профила й се скри зад паравана на ръцете й…

Боли, нали, Albertine? Лъжите са много по-безопасни. Само че на нас, от семейството, убийството ни е в кръвта, а Найджъл не прави изключение. Пък и кой би заподозрял, че този свестен младеж е способен да извърши такава ужасия? И кой би допуснал, че една дребна невинна лъжа ще нарасне лавинообразно до убийство?