Джоан Харис
sineokomomche (41)

14

Разглеждате уебдневника на Albertine в [email protected]

Публикуван в: 03:12, вторник, 12 февруари

Достъп: публичен

Настроение: неспокойно

Лъжата има собствен ритъм. Лъжата на Емили започна с въодушевяваща увертюра, която се смекчи до тържествено анданте, разработи няколко теми и вариации и накрая се появи отново в победоносно скерцо, посрещнато от публиката със ставане на крака и с бурни овации.

Това беше нейното тържествено откриване. Официалното й представяне пред медиите. Момичето Y беше изпълнило целта, вече беше готова да застане на сцената. Само след три стеснителни седмици щеше да стане на осем, беше умна и речовита, изпълнението й беше идеално подготвено и можеше да издържи и най-строг анализ. Като част от шумотевицата информираха пресата, а в една малка галерия в Кингсгейт в Малбри предстоеше изложба на нейни картини; предстоеше излизането на новата книга на д-р Пийкок, така че най-неочаквано целият свят заговори за Емили Уайт.

Тази дребна фигурка (писа в. „Гардиън“) с късата й кестенява коса и тъжно лице не изглежда като обичайното дете-чудо. (Човек се пита защо. Какво очакваха?) Всъщност на пръв поглед тя е досущ като всяко друго осемгодишно момиченце, с изключение на начина, по който се плъзгат и стрелкат очите й и създават у автора впечатление, че момичето вижда дълбоко в душата му.

Авторът беше застаряващият журналист Джефри Стюартс и ако изобщо имаше душа, Емили не успя да я почувства. Гласът му винаги беше малко по-силен от нужното и в него се долавяше леко дрънчене като на изсушен грах в купа — освен това миришеше твърде силно на „Олд Спайс“ в старанието си да заличи избиващата отдолу миризма на пот и на осуетена амбиция.

През онзи ден той беше самата любезност.

Трудно може да си представи човек (пишеше той по-нататък), че платната, които сякаш пеят и се възвисяват от стените на малката галерия близо до Кингсгейт в Малбри, може да са нарисувани от това стеснително момиченце. При все това има нещо мистериозно у Емили Уайт. Малките й бели ръчички пърхат неспирно като пеперуди. Главата й е леко наклонена на една страна, сякаш чува нещо недостъпно за нас, останалите.

Всъщност просто й беше скучно.

— Вярно ли е, че всъщност ти виждаш музиката? — попита я той.

Тя кимна послушно; зад журналиста чуваше плюшения смях на д-р Пийкок, който се открояваше сред цвърчащия бял шум. Запита се къде ли е баща й, заслуша се да открие гласа му и за миг сякаш го долови, оплетен в усилващата се какофония.

— И всички тези картини показват това, което виждаш, така ли?

Тя отново кимна.

— Е, Емили, какво е усещането?

Възможно е малко да преувеличавам, но у нея сякаш долавям нещо от бялото платно, някакво духовно качество, което едновременно пленява и отблъсква. Картините й го отразяват, сякаш младата художничка по някакъв начин е получила достъп до друго ниво на възприятието.

О, божичко! Но на него си му харесваше. Имаше и още все в същия дух: споменат беше Рембо (неизбежно), работата на Емили беше сравнена с произведенията на Мунк и на Ван Гог и дори бе намекнато, че тя е имала преживяване от типа „канализиране“, както би го определила Федър, което ще рече, че по някакъв начин Емили се бе настроила на вълните на някаква открита честота на таланта (вероятно свързана с отдавна починали художници) и така е успяла да нарисува тези удивителни картини.

На пръв поглед, пише господин Стюартс, всичките й платна изглеждат абстрактни. Големи и дръзки цветни петна, някои с толкова силно изразена текстура, почти като скулптури. Долавят се обаче и други влияния, които несъмнено не са случайни съвпадения. „Ероика“ на Емили Уайт напомня на „Герника“ на Пикасо, „Бах на рождения ми ден“ е сложна и наситена с движение като произведение на Джаксън Полък, а „Звездна лунна соната“ крие съвсем не повърхностна прилика с Ван Гог. Възможно ли е, както допуска Греъм Пийкок, изкуството като цяло да има обща основа в колективното несъзнавано? Или пък това малко момиченце е проводник на нещо отвъд чувствителността на обикновените смъртни?

Имаше и още — още много — все в този дух. Преработен вариант на статията се оказа в „Дейли Мирър“ под заглавието „Свръхсетивността на едно сляпо момиче“. „Сън“ също пусна материала или нещо сходно на него, придружен от снимка на Сиси Спейсък от филма „Кари“. Малко след това по-разширена версия беше публикувана в списание „Луната на Водолея“, заедно с интервю с Федър Дън. Дотогава вече митът беше плъзнал и макар на този конкретен ден да нямаше и следа от ножовете, които щяха да се появят като реакция впоследствие, според мен още тогава Емили се чувстваше неловко от цялото това внимание. Тя мразеше тълпите, мразеше шума, а ето че край нея непрекъснато идваха и си отиваха хора, а гласовете им я кълвяха като гладни пилци.

Господин Стюартс вече разговаряше с Федър. Емили чуваше гърления й тъмен като пачули глас да казва, че различно надарените деца често са идеалният приемник на добронамерени духове. Отляво майка й звучеше съвсем леко пияна, а смехът й се извисяваше прекалено висок насред пушека и шума.

— Винаги съм била убедена, че е изключително дете — чу Емили въпреки шума. — Кой знае, може да се окаже, че е на следващото стъпало от еволюционното развитие. Едно от децата на утрешния ден.

Децата на утрешния ден. Ама че фраза. Федър я използва в своето интервю в „Луната на Водолея“ (подозирам, че сама я е измислила) и фразата породи десетки теории, за които Емили за щастие дори не подозираше — поне до финалния срив.

Сега просто се дразнеше, затова стана от стола си и тръгна към отворената врата, следвайки гладката линия на стената и усещайки мекия въздух по извърнатото си нагоре лице. Навън беше топло, Емили долови ласката на вечерното слънце по клепачите си и уханието на магнолия от парка през улицата.

„Бял мирис — изрече гласът на майка й в съзнанието на Емили. — Бял като магнолия.“ На Емили й звучеше мек и шоколадов като ноктюрно на Шопен, като „Пепеляшка“, мирис на магия. В сравнение с топлината тук горещината в галерията беше потискаща, гласовете на всички онези хора — гости, учени, журналисти, които говореха един през друг и с все сила — я блъскаха като горещ вятър. Не бе правила друга изложба. Не бе имала дори истинско празненство по случай рождения ден. Седна на стълбите на галерията — имаше перила от ковано желязо — притисна пламналата си буза към сипаничавата повърхност и вдигна лице към бялата миризма.

— Здравей, Емили — каза някой.

Тя се извърна по посока на гласа. Той стоеше на десетина стъпки от нея. Момче — по-голямо от нея, така й стори, може би на шестнайсет. Гласът му звучеше някак странно плосък и стегнат, като инструмент, който не свири във вярната тоналност, и Емили долови в него предпазливост, примесена с интерес и с нещо близко до враждебност.

— Как се казваш?

— С. М. — отговори той.

— Това не е име — отбеляза Емили.

Усети от тона му, че вдига рамене.

— Така ми казват у дома — каза той.

Настъпи доста дълга пауза. Емили усещаше, че му се иска да говори и че я гледа. Предпочиташе или да си зададе въпроса, или да си тръгне и да я остави самичка. Момчето не направи нито едно от двете, а просто си стоеше и устата му се затваряше и отваряше като вратата на магазин в оживен ден.

— Внимавай — предупреди го тя — да не лапнеш някоя муха.

Чу как зъбите му щракнаха.

— Нали уж си с-сляпа?

— Сляпа съм, обаче те чувам. Издаваш шум, когато си отваряш устата. Дишането ти се променя. — Емили се извърна и изведнъж усети нетърпение. Защо изобщо си правеше труда да изследва нещата? Той беше просто поредният зяпач, дошъл да види откачалката. След малко, ако се осмели, ще я попита за цветовете.

Когато го направи, Емили проумя с известно закъснение какво й бе казал. Заекването му, което беше забелязала, се беше засилило, но не от нервност, както й стана ясно, а заради истински конфликт, който завързваше думите му в объркана плетеница, която за няколко секунди самият той не успяваше да разплете.

— Наистина ли можеш да ч-ч… можеш да ч-чу… да чуваш ц-ц… — Емили долови безсилието в гласа му, докато се мъчеше да изрече думите. — Наистина ли можеш да чуваш ц-цветовете? — попита той.

Тя кимна.

— Е, аз какъв цвят съм?

Тя поклати глава.

— Не мога да ти обясня. Сякаш имам допълнително сетиво.

Момчето се засмя. Не прозвуча никак весело.

— Малбри мирише на лайна — заяви той равно и беззвучно. — Д-р Пийкок мирише на дъвка. Господин Пинк мирише на зъболекарски газ… — Емили забеляза, че той не заекна нито веднъж по време на тази реч — най-дългата поредица от думи, която го беше чула да произнася досега.

— Не разбирам — призна озадачено тя.

— Не знаеш кой съм, нали? — попита той с лека горчивина. — Толкова пъти съм те гледал, докато свириш или си седиш в л-люлката в дневната…

Най-сетне проумя.

— Ти ли си? Ти си Момчето X.

Той дълго не продума. Може би беше кимнал — хората забравят — а после каза само:

— Да, аз съм.

— Помня, че съм чувала за теб — каза тя, но не искаше да му каже, че според майка й той е мошеник. — Къде отиде… след д-р Пийкок…

— Никъде не съм ходил — отговори той. — Живеем в Белия град. В долния край на селото. Мама работи на п-пазара. П-про-дава п-плодове.

Настана продължително мълчание. Този път тя не го чу да се мъчи да продума, но усещаше погледа му върху себе си. Почувства се неудобно, възмути се и едновременно с това изпита лека вина.

— Мразя плодове, мамка му — каза той.

Настана още една неловка пауза, по време на която тя затвори очи и горещо се помоли момчето да си тръгне. Майка й явно имаше право. Той не беше като нея. Дори не се държеше приятелски. Но въпреки това…

— Какво е усещането? — Не можеше да не го попита.

— Кое, да продаваш плодове ли?

— Онова… което ти правиш. Да усещаш мириса и вкуса на думите. Не знам как се нарича.

Настана поредното дълго мълчание, докато той се чудеше как да й обясни.

— Аз не п-правя нищо — отговори той накрая. — То просто… има си го. Като твоето вероятно. Виждам нещо, чувам нещо и после изпитвам някакво усещане. Не мога да кажа защо. Странни неща. И ме боли…

Отново пауза. Вътре в галерията шумът от гласовете беше поутихнал, Емили допусна, че някой се готви да произнесе реч.

— Имаш късмет — каза С. М. — Твоето си е дарба. Прави те специална. А моето е непотребно. Боли, получавам главоболие ето тук… — Постави едната си ръка на слепоочието й, а другата — в ямката на шията й. Тя усети как по тялото му пробяга тръпка, сякаш наистина изпита болка. — Освен това всички ме мислят за луд или дори по-лошо, смятат, че се преструвам, за да привличам внимание. Кажи ми според теб преструвам ли се?

Тя се запъна за миг:

— Не знам…

И отново онзи смях.

— Ето, виждаш ли. — Изведнъж натрупаният гняв, който Емили бе доловила в гласа му, бе затиснат от пласт огромна умора. — Накрая дори аз самият си мислех, че се преструвам. А д-р Пийкок — не го виня. Уж било дарба. Но за какво ми е? Твоята я разбирам. Виждаш цветовете, въпреки че си сляпа. Рисуваш музиката. Това си е с-скапано чудо. Но моето? Представяш ли си какво ми е всеки д-ден… — Отново започна да заеква. — Понякога е толкова зле, че не мога дори да мисля. За какво изобщо ми е потрябвало това? За какво ми е?

Замълча и Емили чу учестеното му рязко дишане.

— Преди смятах, че има лек — каза той накрая. — Мислех си, че ако издържа изпитанията, д-р Пийкок ще намери лекарство. Само че няма начин. Те проникват навсякъде. Във всичко. В телевизията, във филмите. Не можеш да се измъкнеш. От него. От тях…

— Миризмите ли имаш предвид?

Той замълча и после каза:

— Да, миризмите.

— Ами аз? — попита Емили. — Аз имам ли миризма?

— Разбира се, че имаш, Емили — отговори той и този път тя долови в тона му съвсем лек намек за усмивка. — Емили Уайт ухае на рози. На розата, която расте до оградата в края на градината на доктора. Казва се Albertine, така се казва. Ето на това ми мирише твоето име.

 

 

Изпратете коментар:

JennyTricks: (изтрит постинг).

sineokomomche: (изтрит постинг).

JennyTricks: (изтрит постинг).

Albertine: Ами, благодаря…