Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
blueeyedboy, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,4 (× 16 гласа)

Информация

Сканиране
Bridget (2013)
Разпознаване и корекция
Еми (2014)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI (2014)

Издание:

Джоан Харис. sineokomomche

Американска. Първо издание

ИК „Прозорец“, София, 2010

Редактор: Вергил Немчев

Коректор: Станка Митрополитска

ISBN: 978-954-733-684-1

История

  1. — Добавяне

8

Разглеждате уебдневника на Albertine в [email protected]

Публикуван в: 20:14, понеделник, 11 февруари

Достъп: публичен

Настроение: лъжливо

Да, оттук започна всичко. С една малка безобидна лъжа. Бяла като красивия сняг. Снежанка като от приказката — пък и кой би помислил, че снегът е опасен, че онези леки влажни целувки от небето може да станат смъртоносни?

Въпрос на инерция, нали разбирате. Точно както една дребна и необмислена лъжа набира собствена инерция. Камък може да предизвика лавина. Думите понякога са способни на същото. А лъжата също може да стане лавина и да помете всичко по пътя си, блъскайки, ревейки, затрупвайки, преобразявайки света подире си, пренаписвайки хода на живота ни.

Емили беше на пет и половина, когато баща й за пръв път я заведе в училището, където преподаваше. Дотогава то беше просто загадъчно място (далечно и измамно като всички митични места), което родителите й обсъждаха на масата за вечеря. Не често обаче: Катрин не обичаше така наречените от нея „служебни дрънканици на Патрик“ и често насочваше разговора към други теми точно на най-интересното място. Емили схвана, че „училище“ е място, където се събират деца — за да учат или поне така твърдеше баща й, макар че Катрин явно не беше съгласна.

— Колко деца?

Копчета в кутия, мъниста в буркан.

— Стотици.

— Деца като мен ли?

— Не, Емили, не като теб. В „Сейнт Осуалдс“ учат само момчета.

По онова време тя вече четеше ненаситно. Трудно се намираха детски книжки на брайлово писмо, но майка й беше направила релефни книжки от филц и бродерия, а татко всеки ден с часове преписваше приказки — всичките напечатани огледално с помощта на старата машина за щамповане. Емили вече можеше да събира и да изважда, да умножава и да дели. Запозната беше с живота на великите художници, беше изучавала релефните карти на света и на Слънчевата система. Познаваше къщата на петте си пръста. Знаеше много за растенията и за животните благодарение на честите си посещения в детската ферма. Умееше да играе шах. Свиреше на пиано — удоволствие, което споделяше с баща си — и прекарваше най-любимите си часове с него в неговата стая, където учеше гамите и акордите и разпъваше ръчичките си в напразното усилие да обхване една октава.

За другите деца обаче знаеше много малко. Чуваше гласовете им, докато играеше в парка. Веднъж беше пипнала едно бебе, което миришеше възкисело и на допир беше като спящо коте. Съседката им се казваше госпожа Браниган и кой знае защо я смятаха за по-нисше същество — сигурно понеже беше католичка или защото живееше под наем, а те бяха купили своята къща. Госпожа Браниган имаше дъщеря малко по-голяма от Емили, с която щеше да й е приятно да си играе, обаче момиченцето говореше с толкова силен акцент, че единствения път, когато бяха разговаряли, Емили не проумя нито думичка.

Бащата на Емили обаче работеше на място, където има стотици деца, които изучаваха математика, география, френски и латински, изобразително изкуство и история, музика и точни науки, а освен това се боричкаха на двора, крещяха, говореха, сприятеляваха се, преследваха се, хранеха се в дългата столова, играеха крикет и тенис на тревата.

— Искам да ходя на училище — каза тя.

— Не е така. — Беше предупредителният глас на Катрин. — Патрик, престани със служебните дрънканици. Знаеш, че така я разстройваш.

— Не се разстройвам. Искам да ходя.

— Може да я взема с мен някой ден. Просто да види…

— Патрик!

— Извинявай. Просто… нали разбираш. Следващия месец е коледният концерт, скъпа. В параклиса на училището. Аз ще дирижирам. А тя обича…

— Патрик, няма да те слушам!

— Тя обича музиката, Катрин. Нека да я заведа. Само този път.

И така Емили отиде, само веднъж. Сигурно заради татко, но най-вече понеже Федър одобри замисъла. Федър беше твърдо убедена в лечебната сила на музиката, освен това неотдавна беше прочела „Пасторална симфония“ на Жид и смяташе, че концертът ще стимулира залинялата цветова терапия на Емили.

Идеята обаче не допадна на Катрин. Отчасти поради чувство за вина според мен, същата вина, която я накара да заличи всички следи от татковата любов към музиката от къщата. Пианото беше изключение, но въпреки това беше отпратено в една празна стая, сред кашони със забравени документи и стари дрехи, където Емили не биваше да влиза. Въодушевлението на Федър обаче наклони везните и вечерта на концерта те поеха към „Сейнт Осуалдс“: Катрин, ухаеща на рози и на терпентин (розова миризма, казва тя на Емили, красиви розови рози), Федър, която говореше бързо и много силно, и татко, който нежно я направляваше с ръка върху рамото й, за да не се подхлъзне на мокрия декемврийски сняг.

— Добре ли си? — прошепна той, когато наближиха.

— Ммм.

Разочарова се, когато научи, че концертът няма да се проведе в самото училище. Много й се искаше да види къде работи татко, да влезе в класните стаи с дървените им чинове, да помирише тебешира и политурата, да чуе ехото от стъпките им по дървения под. По-късно й позволиха тези неща. Но събитието щеше да се проведе в параклиса наблизо, където хорът на „Сейнт Осуалдс“ щеше да пее, а баща й — да дирижира, което, доколкото схвана Емили, означаваше да направлява, някак да насочва певците.

Беше студена и влажна вечер, миришеше на пушек. Откъм пътя се чуваха автомобили, звънчета на велосипеди и разговори, почти напълно заглушени от мъглата. Беше й студено, макар да носеше зимното си палто, тънките подметки на обувките й скърцаха по застланата с чакъл алея, а в косата й имаше капчици влага. Когато има мъгла, навън всичко някак се смалява точно както вятърът разширява света и кара дърветата да шумолят и да се извисяват. През онази вечер Емили се чувстваше съвсем мъничка, почти премазана от мъртвия въздух. От време на време покрай нея минаваше някой — усещаше свистенето на дамска рокля или пък тогата на някой учител — и чуваше откъслечни разговори, които после отлитаха.

— Нали няма да е претъпкано, Патрик? Емили не обича да има много хора. — Отново беше Катрин, а гласът й прозвуча стегнато като корсажа на най-хубавата официална рокля на Емили — красива (и розова) и извадена за едно последно обличане, преди съвсем да й омалее.

— Всичко е наред. Ще седнете на първия ред.

Всъщност Емили не се страхуваше от хората. Не й допадаше шумът — равните и неясно звучащи гласове, които объркваха всичко и го обръщаха с главата надолу. Хвана ръката на баща си и доста силничко я стисна. Едно стискане означава „обичам те“, две — „и аз те обичам“. Друга тяхна тайна досущ като факта, че тя можеше да обхване една октава, ако ръката й подскочи върху клавишите, и че може да свири мелодията на „За Елизе“, ако баща й акомпанира.

В параклиса беше хладно. Семейството не ходеше на църква — макар съседката им госпожа Браниган да ходеше — но Емили беше влизала в „Сейнт Мери“ веднъж, колкото да чуе ехото. Параклисът на „Сейнт Осуалдс“ звучеше по същия начин — стъпките им пошляпваха по твърдия гладък под, а шумовете вътре сякаш се издигаха нагоре, като че ли хората се изкачваха по екливо стълбище и разговаряха.

По-късно татко й обясни, че е така, понеже покривът е много висок, обаче по време на концерта тя си представяше, че хорът седи някъде над нея, като ангелски хор. Усещаше и мириса — нещо като аромата на пачули на Федър, но по-силен и по-димен.

— Това е тамян — каза й татко. — Палят го в олтара.

Олтар. Той й обясни значението на думата. Светилище, свято място, където човек намира убежище, където е в безопасност. Тамян, тютюн „Клан“ и ангелски гласове. Светилище.

Навсякъде край тях имаше движение. Хората разговаряха, но по-приглушено от обикновено, сякаш се опасяваха от ехото. След като татко отиде при хористите, Катрин описа органа, редиците със скамейки и прозорците, а Емили чуваше шумолене от всички страни в залата, после наместването по седалките и накрая тишина, когато хорът запя.

Сякаш нещо вътре в нея се разпука. Ето това, а не парчето глина е първият спомен на Емили — как седи в параклиса на „Сейнт Осуалдс“, как по лицето и в усмихнатата й уста се стичат сълзи и музиката, прелестна музика, се разлива на вълни край нея.

О, не слушаше музика за пръв път, но обикновеното подрънкване на старото пиано или миниатюрният транзистор в кухнята не предаваха дори частица от това усещане. Емили не знаеше как да назове онова, което чува, как да опише непознатото преживяване. Простичко казано, за нея това беше пробуждане.

По-късно майка й се опита да разкраси историята, като че ли изобщо беше нужно. Самата тя не обичаше религиозна музика — още по-малко пък коледни песни с елементарната им мелодия и блудкавите им сантиментални текстове. Нещо от Моцарт й се струваше много по-подходящо, изискан композитор за изискани хора, макар че легендата имаше десетки варианти — от Моцарт до Малер и неизбежно до Берлиоз, като че ли сложността на музиката имаше някакво влияние върху самите звуци или върху предизвикваните от тях усещания.

Всъщност произведението беше просто акапелен вариант в четири части на стара коледна песен:

„Насред зимен вихър лют

вятър мразовит ридае.

Земята — желязо кораво,

водата — каменна твърд.“[1]

Има обаче нещо уникално в момчешките гласове, нещо треперливо и несигурно, леко напрегнато, сякаш ей сега ще запеят фалшиво. Този звук съчетава почти нечовешки по своята прелест тон с някак болезнена суровост.

Емили изслуша безмълвно първите няколко такта, несигурна какво точно слуша. После гласовете отново се извисиха:

„Сипе се сняг върху сняг,

сняг върху сняг…“

И когато изрекоха „сняг“ за втори път, гласовете леко докоснаха онзи тон, високия фа диез, който винаги създаваше у нея някакво загадъчно напрежение, и Емили се разплака. Не от печал, нито дори от наплив на чувства, беше просто рефлекс като свиването на вкусовите рецептори, след като вкусиш нещо кисело, или сепнатото поемане на дъх, когато прясно чили допре гърлото ти.

Сняг върху сняг, пееха те и всичко в нея откликна. Тя потръпна, тя се усмихна, тя извърна лице към невидимия покрив и разтвори уста като малко птиче, едва ли не с очакването да усети звуците като снежинки, които се посипват по езика й. Почти цяла минута Емили седеше разтреперана на ръба на седалката си, а от време на време гласовете на момчетата се извисяваха до онова странно фа диез, онази вълшебна нота на сладоледено главоболие, а от очите й отново рукваха сълзи. Долната й устна изтръпна, пръстите й се вкочаниха. Имаше чувството, че докосва Бог…

— Емили, какво ти е?

Не можеше да отговори. Само звуците имаха значение.

— Емили!

Всеки тон сякаш я пронизваше блажено, всеки акорд бе същинско чудо от форма и материя. Покапаха още сълзи.

— Нещо не е наред — разнесе се от много далеч гласът на Катрин. — Моля те, Федър, ще я заведа у дома. — Емили усети, че се раздвижва, някой подръпна палтото й, на което беше седнала като възглавница. — Стани, миличка, изобщо не биваше да идваме.

Задоволство ли долови в гласа й? Ръката й на челото на Емили беше лепкава и гореща.

— Тя гори. Федър, помогни ми…

— Не! — прошепна Емили.

— Емили, скъпа, разстроена си.

— Моля те…

Майка й обаче вече я вдигаше, ръцете на Катрин я бяха обгърнали. Долови мимолетен мирис на терпентин зад скъпия парфюм. Отчаяно затърси нещо, някакво вълшебство, което да я накара да спре: нещо, което да покаже колко е наложително, дори задължително да остане, да слуша…

— Моля те, музиката…

Майка ти не се интересува много от музика. Гласът на татко прозвуча далечен, но ясен.

Но от какво всъщност се интересуваше Катрин? Коя беше нейната непреодолима страст?

Вече наполовина се бяха надигнали от местата си. Емили се помъчи да се възпротиви и възтесничката й рокля се разпори под мишницата. Палтото й с кожената яка я задушаваше. Отново усети мириса на терпентин, мириса на майчината треска, на майчината лудост.

И най-неочаквано Емили проумя с нетипична за възрастта й зрялост, че никога не би могла да посещава училището на баща си, не би могла да отиде на още един концерт, както не можеше да играе с другите деца, за да не я наранят или бутнат, нито пък можеше да тича в парка, за да не падне.

Помисли си, че ако си тръгнеха така, майка й винаги щеше да се налага и слепотата, която всъщност никога не бе притеснявала Емили истински, накрая ще я повлече към дъното като камък, завързан за опашката на куче, и тя ще се удави.

Би трябвало да има някакви думи, каза си тя, някакви вълшебни думи, които да я принудят да останат. Само че Емили беше на пет години и не знаеше никакви вълшебни думи, така че пое по пътеката с Федър и с майка си от двете страни, а прелестните гласове се носеха над тях плавно като река.

„Насред зимен вихър лют,

отдаааавна, отдавна…“

И тогава й хрумна. Беше толкова просто, че се удиви на дързостта си. Даде си сметка, че всъщност знае вълшебните думи. Десетки думи, учеше едва ли не от люлката, но досега още не беше открила как да ги употребява. Познаваше страховитата им енергия. Емили отвори уста, споходена от неочаквано и демонично вдъхновение.

— Цветовете — прошепна тя.

Катрин Уайт застина насред пътеката.

— Какво каза?

— Цветовете. Моля те, искам да остана. — Емили си пое дълбоко въздух. — Искам да слушам цветовете.

 

 

Изпратете коментар:

sineokomomche: Колко смело от твоя страна да публикуваш това, Albertine. Знаеш, че ще трябва да отвърна със същото…

Бележки

[1] „Насред зимен вихър лют“, Кристина Росети. — Бел.прев.