Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
blueeyedboy, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,4 (× 16 гласа)

Информация

Сканиране
Bridget (2013)
Разпознаване и корекция
Еми (2014)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI (2014)

Издание:

Джоан Харис. sineokomomche

Американска. Първо издание

ИК „Прозорец“, София, 2010

Редактор: Вергил Немчев

Коректор: Станка Митрополитска

ISBN: 978-954-733-684-1

История

  1. — Добавяне

15

Разглеждате уебдневника на Albertine.

Публикуван в: 15:44, вторник, 5 февруари

Достъп: ограничен

Настроение: неспокойно

Писмото пристигна в събота, докато закусвахме. Тогава Найджъл вече почти се беше нанесъл при мен, но беше запазил и апартамента си в Малбри и бяхме установили рутина, която устройваше и двама ни. И двамата бяхме нощни същества — най-щастливи нощем. Така че обикновено Найджъл идваше към десет, изпивахме бутилка, говорехме, любехме се, той преспиваше при мен и си тръгваше към девет сутринта. През уикендите оставаше по-дълго, понякога до десет или единайсет, така че ето защо той изобщо беше тук и получи писмо на свое име. Ако беше работен ден, нямаше да го отвори и аз щях да се оправя с него сама. Допускам, че и това е било част от плана. Обаче тогава нямах никаква представа от писмото бомба, което щеше да избухне в нашите нищо неподозиращи лица…

На сутринта ядях зърнена закуска, която пукаше и цъкаше, докато млякото попиваше в нея. През този ден Найджъл нито яде, нито беше особено разговорлив. Той почти никога не закусваше, а мълчанието му беше направо зловещо, особено сутрин. Звуци, които кръжат край едно централно мълчание като сателити край гибелна планета, скърцането на вратата на килера, подрънкването на лъжицата по буркана за кафе, потракването на чашите. След секунда се отвори вратата на хладилника, изтрополи, затръшна се. Чайникът писна — кратък изблик, последван от военна окончателност. После изскрибуца пощенската кутия и пощата апатично тупна вътре на два пъти.

По-голяма част от пощата ми са боклуци, рядко получавам лична поща. Сметките си плащам с разплащателни влогове. Писма ли? Защо да си правя труда? Поздравителни картички? Забравете.

— Нещо интересно? — попитах.

Найджъл замълча за известно време. Чух го да разгръща хартия. Един лист, разгънат със сухо шумолене като отварянето на остро ножче.

— Найджъл?

— Какво?

Когато беше ядосан, тресеше крак — чувах го как тропа по крака на масата. Долових нещо и в тона му, нещо плоско и твърдо, нещо като пречка. Разкъса плика на две, после взе листа. Опря го на палеца си като острие.

— Лоши новини ли? — Не изрекох онова, от което най-много се страхувах, макар да го усещах как надвисва над мен.

— Мамка му, остави ме да го прочета — сряза ме той.

Пречката вече беше в обсега ми — като плот за маса с остри ръбове на неочаквано място. Тези остри ръбове никога не пропускат, притежават собствена гравитация и всеки път ме придърпват в орбитата си. А Найджъл имаше толкова остри ръбове, толкова области с ограничен достъп…

Казах си, че вината не е негова, иначе нямаше да се хвана с него. Двамата се допълвахме по някакъв странен начин: неговите мрачни настроения и моята липса на темперамент. Аз бях широко отворена, както се изразяваше той, нямах никакви скрити места, никакви неприятни тайни. И толкова по-добре, понеже притворството, тази присъща женска черта, е онова, което Найджъл презира най-силно. Притворството и лъжата, които са му толкова чужди — и според него са толкова чужди и на мен самата.

— Налага се да изляза за около час. — Гласът му звучеше странно отбранителен. — Нещо против? Трябва да отида до къщата на мама.

Глория Уинтър, по баща Глория Грийн, на шейсет и девет години и все още вкопчена в остатъците от семейството си с упоритостта на риба прилепало. Познавах я само като глас по телефона, като едва доловим северен акцент, като нетърпеливо потропване по слушалката, като властния й маниер да те срязва, както градинар подрязва рози.

Никога не сме се запознавали. Поне не официално. Обаче Найджъл ми е разказвал за нея — познавам поведението й, познавам гласа й по телефона и разнообразните й злокобни мълчания. Има и други неща, които той никога не ми е казвал, но които прекрасно знам. Ревността, озлоблението, яростта, примесената с безпомощност ненавист.

Той рядко говореше за нея. Дори почти не споменаваше името й. По време на съжителството си с Найджъл не след дълго разбрах, че е най-добре да не засягам някои теми, които включваха детството му, баща му, братята му, миналото и по-специално Глория, която заедно с един от другите си двама синове имаше дарбата да изважда на повърхността най-лошото у Найджъл.

— Не може ли брат ти да се заеме?

Чух го да спира на път за вратата. Запитах се дали се обръща и вперва към мен тъмните си очи. Найджъл рядко споменаваше брат си, а когато го правеше, говореше за него все лоши неща. „Извратено копеленце“ бе най-доброто, което съм го чувала да изрича — Найджъл никога не беше особено обективен, когато ставаше дума за семейството му.

— Брат ми ли? Защо? Той говорил ли е с теб?

— Не, разбира се. Защо да го прави?

Поредната пауза. Усетих погледа му върху темето си.

— Греъм Пийкок е мъртъв — съобщи той учудващо апатично. — Явно нещастен случай. Паднал от инвалидната си количка през нощта. Намерили го мъртъв чак сутринта.

Не вдигнах поглед. Пет пари не давах. Внезапно всичко някак се усили: вкусът на кафе в устата ми, чуруликането на птиците, туптенето на сърцето ми, масата под върховете на пръстите ми с всичките й драскотини и следи.

— Писмото от брат ти ли е? — попитах.

Найджъл пренебрегна въпроса ми.

— Пише, че по-голямата част от наследството на Пийкок, оценено на около три милиона лири…

Поредната пауза.

— Моля? — попитах.

Този странно безизразен глас ме тревожеше повече от гнева.

— Оставил е всичко на теб — каза той. — Къщата, артефактите, сбирките си…

— На мен ли? Но аз дори не го познавам — казах.

— Извратено копеленце.

Нямаше нужда да питам кого има предвид — така наричаше само брат си. Толкова си приличаха в редица отношения, но само да споменеше името му, убедена бях, че Найджъл е способен на убийство, способен е да го премаже от бой с юмруци и ритници…

— Станала е грешка — казах. — Никога не съм се срещала с д-р Пийкок. Дори не знам как изглежда. Защо ще завещава парите си на мен?

— Ами, може би заради Емили Уайт — прозвуча безцветно гласът на Найджъл.

Кафето ми вече стана прашно на вкус, птиците притихнаха, сърцето ми се вкамени. Това име бе накарало всичко да притихне — с изключение на жуженето на обратната връзка, пропълзяло от основата на гръбнака ми, изтрило последните двайсет години само с една вълна от смъртоносно статично електричество…

Знам, че трябваше да му кажа още тогава. Но толкова дълго бях крила истината, убедена, че Найджъл ще си бъде тук винаги, надявайки се да улуча подходящия момент, неподозираща, че разполагаме само с това време…

— Емили Уайт — повтори Найджъл.

— Не съм чувала за нея — отговорих.