Джоан Харис
sineokomomche (23)

12

Разглеждате уебдневника на sineokomomche в [email protected]

Публикуван в: 01:22, вторник, 5 февруари

Достъп: публичен

Настроение: предпазливо

Слуша: „Олтърд Имиджис“: „Честит рожден ден“

Открай време умее да си пази гърба. През годините му се наложи да учи. Толкова лесно стават нещастни случаи, а и мъжете от семейството му явно са много податливи. Оказва се, че дори баща му, за когото sineokomomche смяташе, че просто е излязъл да си купи цигари и не си е направил труда да се върне, е станал жертва на фатален инцидент, в конкретния случай катастрофа без виновни — каквато в болницата в Малбри наричат „специалитетът на събота вечер“. Много алкохол, малко търпение, може би семейна криза…

Тряс!

Затова не би трябвало да бъде изненада, че sineokomomche стана такова. Без направляващо бащино влияние, с властна и амбициозна майка и по-голям брат, склонен да решава всички проблеми с юмруци. Не е нужно да си гений, за да се досетиш за резултата, нали? А той има не само основни познания по психология.

„Поздравления! Имате Едипов комплекс. Необичайната ви близост с майка ви задушава способността ви да се развивате като емоционално уравновесено човешко същество. Нееднозначното ви отношение към нея се проявява в изпълнени с насилие фантазии, често от сексуален характер.“

„Ами — пфу!“, както би казал Капитана.

Найджъл сигурно е тъгувал за баща си, обаче този човек не означаваше нищо за sineokomomche. Дори не беше истинският му баща — на снимките не откриваше никаква прилика със себе си. Може би имаше прилика с Найджъл — с големите четвъртити ръце, с черната коса, падаща върху лицето, с малко прекалената хубост на устата, прикрила заплаха за насилие. Мама често намекваше, че у Питър Уинтър е имало жестока жилка, а ако някое от момчетата направеше пакост, тя заявяваше, размахвайки онова парче кабел: „Добре че баща ви го няма. Щеше да ви даде да се разберете“.

Ето как думата „баща“ се сдоби, така да се каже, с отрицателни конотации. Отворено, зеленикаво, жлъчно звучене като мътната вода под пристана в Блакпул, където ходеха на рождения му ден. sineokomomche обичаше морския бряг, обаче пристанът го плашеше, приличаше му на животинска вкаменелост — може би динозавър — цялата вкостеняла, но все още достатъчно опасна със своите кални лапи и изпочупени зъби.

Пристан. Питър. Пиер на френски. Думите не могат да ме наранят…

След като видя господин Уайт с мама, любопитството на нашия герой към Патрик Уайт нарасна. Улови се, че наблюдава господин Уайт винаги когато го срещне в Селото — върви към „Сейнт Осуалдс“ с чанта в едната ръка и с купчина тетрадки в другата, в неделя се разхожда в парка заедно с госпожа Уайт и с Емили — вече двегодишна и тъкмо проходила — играе си с нея, разсмива я…

Хрумна му, че ако господин Уайт му е баща, значи Емили му е сестра. Представи си се с малка сестричка, как помага на мама да се грижи за нея, как й чете приказки преди лягане. Започна да ги следи, сядаше в парка там, където те обичаха да ходят, преструваше се, че чете, а всъщност ги наблюдаваше…

Не се осмели да попита мама за истината. Пък и не се налагаше. Усещаше я със сърцето си. Патрик Уайт беше баща му. Понякога нашият герой обичаше да си мечтае, че някой ден баща му ще дойде и ще го отведе надалеч…

Би могъл да го сподели, казваше си. Би могъл да го сподели с Емили. Само че господин Уайт се стараеше с всички сили дори да не го поглежда. Човек, който дотогава винаги го беше поздравявал сърдечно на улицата, винаги го беше наричал „млади човече“ и го беше питал как върви в училище…

Не беше само защото Емили е толкова по-интересна и приятна. Имаше нещо в изражението на господин Уайт, в гласа му, когато нашият герой се приближаваше до него, някаква предпазливост, почти страх…

Обаче защо господин Уайт ще се страхува от деветгодишно момче? Нашият герой нямаше как да разбере. Да не би да се боеше, че sineokomomche може да навреди на Емили? Или се страхуваше да не би госпожа Уайт да открие тайната му?

Започна да пропуска часове в училище и да се навърта край „Сейнт Осуалдс“. Криеше се зад бараката за инструменти и оглеждаше двора в междучасията, потока от момчета със сини униформи, учителите с техните пърпорещи на вятъра черни мантии. Във вторник господин Уайт отговаряше за училищния двор и sineokomomche го наблюдаваше жадно от скривалището си как върви по асфалта, поспира от време на време да размени няколко думи с един или друг ученик…

— Репетиция на струнния квартет довечера, Джоунс. Да не си забравиш нотите.

— Няма, сър. Благодаря ви, сър.

— Хъдсън, прибери си ризата в панталона, ако обичаш. Не си на плажа в Брайтън…

sineokomomche си спомня онзи вторник, когато се падна десетият му рожден ден. Не че очакваше някакво празненство. Тази година му беше доста безрадостна, ако не броим посещенията в Имението, парите не достигаха, мама беше напрегната и за пътуване до Блакпул не можеше да става и дума — имаха твърде много работа. Едва ли можеше да се надява дори на празнична торта. Въпреки това през онази сутрин във въздуха витаеше нещо специално. Беше на десет години. Първият голям юбилей. Животът му в двуцифрено число. На път към „Сейнт Осуалдс“ си каза, че може би вече е време да узнае истината за Патрик Уайт…

Откри го в училищния двор, няколко минути преди края на училищното събрание. Господин Уайт стоеше до входа на сградата за средния курс, преметнал през едната си ръка избелялата си мантия и с чаша кафе в другата. След минута-две дворът щеше да се напълни с момчета, но сега нямаше никой, освен нашия герой, разбира се, който тутакси се забелязваше, понеже не беше с униформа и стърчеше на портата с герба и мотото на училището на латински — Audere, agerre, auferre, чийто смисъл разбираше благодарение на господин Пийкок: „Смелост, борба, победа“.

Неочаквано обаче смелостта напусна sineokomomche. Беше отчаяно убеден, че ще запелтечи, че думите, които толкова копнее да изрече, ще се накъсат и ще се изронят в устата му. А и господин Уайт изглеждаше заплашителен дори без черната си роба — по-висок и по-строг от обикновено, наблюдаваше как нашият герой се приближава решително, заслушан в шума от стъпките си в павирания двор…

— Какво търсиш тук, момче? — попита той и гласът, макар и тих, прозвуча ледено. — Защо ме следиш?

sineokomomche го погледна. Сините очи на господин Уайт му се сториха много, много нависоко.

— Г-г-господин Уайт — поде той. — Аз… аз…

Заекването започва в главата. То е проклятието на очакването. Затова той си говореше съвсем нормално понякога, а друг път думите се превръщаха във върви и го омотаваха в мрежа, която сам си беше оплел.

— Аз… аз… — Нашият герой усещаше как лицето му почервенява.

Господин Уайт го изгледа.

— Виж какво, нямам време за това. Звънецът ще удари всеки момент.

sineokomomche направи последен опит. Трябваше да узнае истината. В крайна сметка днес беше рожденият му ден. Опита да си се представи в синьо, в синьото на „Сейнт Осуалдс“, пеперуденосиньо. Виждаше думите като пеперуди, които излизат от отворена уста, и попита почти гладко:

— Господин Уайт, вие ли сте баща ми?

За един кратък миг ги обгърна тишина. И после, тъкмо когато удари училищният звънец на „Сейнт Осуалдс“, sineokomomche видя как изражението на Патрик Уайт преминава от изненада в удивление, а после се превръща в озадачена жал.

— Това ли си мислел? — попита той най-накрая.

sineokomomche просто го гледаше. Край тях дворът се пълнеше със сините униформи на „Сейнт Осуалдс“. Чуруликаха гласове, кръжаха като птички. Някои от момчетата го зяпаха — самотна лястовичка сред ято сини папагалчета.

След малко господин Уайт се отърси от вцепенението си.

— Чуй — поде той категорично, — не знам откъде ти е хрумнало това, но не е вярно. Наистина не е. И ако те хвана да разпространяваш такива слухове…

— Значи н-н-не сте ми б-баща? — попита sineokomomche, а гласът му отново затрепери.

— Не, не съм.

За миг думите сякаш изгубиха смисъл. sineokomomche беше толкова сигурен… Но господин Уайт казваше истината, четеше го в сините му очи. Но в такъв случай защо даде пари на мама? И защо го направи тайно?

И тогава всичко си дойде на място в главата му като сглобени елементи от конструктор. Май беше очевидно. Мама изнудваше господин Уайт — изнудване, зловеща дума, като бял комедиант с почернено лице. Господин Уайт беше кривнал от правия път и мама някак си бе разбрала. Това обясняваше шушуканията, начина, по който госпожа Уайт гледаше мама, гнева на господин Уайт, а сега и презрението му. Този мъж не му беше баща, това си мислеше момчето. Този мъж изобщо не даваше и пет пари за него.

sineokomomche вече усещаше как сълзите започват да парят под клепачите му. Ужасни, безпомощни, детински сълзи на разочарование и срам. „Моля те, само не пред господин Уайт“, умоляваше всевишния, но и той като мама беше непреклонен. И той като нея понякога се нуждае от проява на разкаяние.

— Добре ли си? — попита господин Уайт и неохотно положи ръка на рамото му.

— Добре съм, благодаря — отговори sineokomomche и изтри носа с опакото на дланта си.

— Не знам откъде ти е хрумнало, че…

— Оставете. Наистина, добре съм — увери го той и съвсем спокойно се отдалечи с изпънат гръб, макар отвътре да бе развалина, макар да имаше усещането, че умира.

„Днес е рожденият ми ден — повтаряше си той. — Днес заслужавам да бъда специален. Каквото и да ми струва, на всяка цена, каквото и наказание Бог или мама да ми наложат…“

Ето защо петнайсет минути по-късно се озова не обратно в училището, а в края на Улицата на милионерите, вдигнал поглед към Имението.

 

 

За пръв път sineokomomche отиваше в Имението сам. Посещенията му заедно с братята му и с мама винаги бяха строго контролирани, затова си даваше сметка, че ако мама узнае къде е отишъл, ще го накара да съжалява, че изобщо се е родил. Днес обаче не се боеше от нея. Днес явно го беше завладял бунтовен дух. Поне днес негова милост беше в настроение да извърши простъпка.

Градината беше отделена от улицата с ограда от ковано желязо. В далечния край имаше каменна стена, а околовръст — жив плет от трънки. Като цяло положението не изглеждаше обещаващо. Само че sineokomomche беше изпълнено с решимост. Откри местенце, откъдето да пропълзи, като внимаваше с клонките и бодилите, които захващаха косата му и се забиваха през фланелката му, и се промъкна от другата страна на плета, на територията на Имението.

Мама го наричаше „парка“, а д-р Пийкок — „градината“, макар че бяха повече от четири акра овощна и зеленчукова градина и морави, плюс оградената със зид розова градина, с която д-р Пийкок толкова се гордееше, езерцето и старата оранжерия, където сега държаха саксии и градинарски инструменти. По-голямата част от градината обаче беше гориста, което устройваше идеално sineokomomche, имаше алеи с рододендрони, които лумваха с кратка слава през пролетта, а през лятото ставаха същински скелети, злокобно надвиснали над пътеката — идеално прикритие за човек, който иска да проникне незабелязан вътре.

sineokomomche изобщо не умуваше какво го е тласнало към Имението. Не можеше да се върне в „Сейнт Осуалдс“ обаче, не и след случилото се. Естествено не се осмеляваше да се върне у дома, а в училище щяха да го накажат, че е закъснял. В Имението обаче беше спокойно, скришно и безопасно. Стигаше му дори да бъде там, да се гмурне в гъстата ниска растителност, да слуша лятното жужене на пчелите високо горе сред листатия балдахин и да усеща как туптенето на сърцето му се забавя до своя естествен ритъм. Все още беше потънал дълбоко в тревожните си мисли и на една от алеите между дърветата едва не се блъсна в д-р Пийкок, застанал на входа на розовата градина с градински ножици в ръка и с навити до лактите ръкави на ризата.

— Теб пък какво те води тук тази сутрин?

За един кратък миг sineokomomche не бе в състояние да отговори. После погледът му се плъзна покрай д-р Пийкок и видя — пресния гроб, купчината пръст, навитото квадратно парче торф, оставено настрани…

Д-р Пийкок му се усмихна. Беше доста сложна усмивка, едновременно тъжна и съучастническа.

— Опасявам се, че ме хвана на местопрестъплението — каза той и посочи към прясно изкопания гроб. — Давам си сметка как ти изглежда, но с напредването на възрастта чувствителността на човек прогресивно нараства. На теб може и да ти прилича на старческа глупост…

sineokomomche го гледаше, без да разбира нито думичка.

— Искам да кажа, че се сбогувах с един стар и много верен приятел — обясни д-р Пийкок.

За миг sineokomomche отново не беше сигурно какво точно има предвид възрастният човек. И тогава си спомни териера на д-р Пийкок, над когото старецът буквално трепереше. sineokomomche не обичаше кучета. Бяха прекалено нетърпеливи, прекалено непредсказуеми.

Потръпна и леко му се догади. Помъчи се да си спомни името на териера, но в главата му се въртеше само „Малкълм“ — името на неродения му близнак, в очите му безпричинно бликнаха сълзи и главата го заболя…

Д-р Пийкок обгърна раменете му с ръка.

— Не се разстройвай, синко. Животът му беше хубав. Сигурен ли си, че си добре? Целият трепериш.

— Не ми е много д-добре — отговори sineokomomche.

— Така ли? Ами тогава най-добре да те заведа в къщата, нали? Ще ти приготвя да пийнеш нещо разхладително. А после сигурно ще трябва да се обадя на майка ти…

— Недейте! Моля ви! — възкликна sineokomomche.

Д-р Пийкок го изгледа.

— Добре, разбирам — увери го той. — Не искаш да я тревожиш. Приятна жена в много отношения, но прекалено покровителствена. Освен това — очите му се присвиха в палава усмивка — прав ли съм, като предполагам, че в тази слънчева лятна утрин насладата от учебния процес не е била достатъчна, за да те задържи в класната стая и естествознанието взискателно е привлякло цялото ти внимание?

Според sineokomomche това означаваше, че кръшкането му от училище е разкрито.

— Моля ви, господине, не казвайте на мама.

Д-р Пийкок поклати глава.

— Не виждам причина да й казвам — отвърна той. — И аз съм бил момче някога. Охлюви, буболечки и опашки на кучета. Риболов в реката. Обичаш ли да ловиш риба, млади човече?

sineokomomche кимна, макар че никога не беше опитвало и нямаше да опита.

— Превъзходно хоби. Излизаш на чист въздух. Разбира се, аз си имам градината… — Хвърли поглед през рамо към купчината пръст и зейналия гроб. — Ще ми дадеш ли малко време? После ще приготвя да пийнем нещо.

sineokomomche наблюдава мълчаливо как д-р Пийкок зарина гробчето. Всъщност не му се искаше да наднича вътре, но и не можеше да отмести поглед. Нещо стегна гърдите му, крайниците му се вдървиха, свят му се зави. Да не би наистина да беше болен? Или се дължеше на шумовете от копането — на металното стържене на лопатата, на възкиселата зеленчукова миризма, на влудяващото трополене на буците пръст в зейналия гроб.

Най-сетне д-р Пийкок остави лопатата, но не се обърна веднага. Остана прав до надгробната могила с ръце в джобовете и с наведена глава толкова дълго, че sineokomomche се зачуди дали не го е забравил.

— Добре ли сте, господине?! — попита то най-накрая.

Гласът му накара д-р Пийкок да се обърне. Беше свалил градинарската си шапка и примижаваше от слънцето.

— Сигурно ме мислиш за страшно сантиментален — каза. — Такава церемониалност заради едно куче. Ти някога имал ли си куче?

sineokomomche поклати глава.

— Жалко. Всеки трябва да си има куче. Все пак си имаш братя. Обзалагам се, че е много забавно.

sineokomomche се опита да си представи света така, както го виждаше д-р Пийкок, свят, в който братята му са страшно забавни, където момчетата ходят на риба, имат си кучета, играят крикет на поляната…

— Днес е рожденият ми ден — каза той.

— Така ли? Днес?

— Да, господине.

Д-р Пийкок се усмихна.

— Ах, помня рождените си дни. Желе и сладолед, торта със свещички. Днес вече не го празнувам. Двайсет и четвърти август, нали? Моят беше на двайсет и първи. Бях забравил, ти ми припомни. — Този път изгледа момчето замислено. — Мисля, че трябва да отбележим повода. Не мога да предложа бог знае какво, но ще направя чай и имам малко кифлички с глазура, понеже… — усмихна се широко и палаво той, все едно беше момче с изкуствена брада и много убедително предрешено като старец, — … ние, Девите, трябва да се подкрепяме.

Наглед не е бог знае какво, нали? Чаша „Ърл Грей“, кифличка с глазура със забодено в нея късо пънче от свещ. Само че в спомените на sineokomomche този случай изпъква като позлатено минаре насред гола пустош. Помни всяка подробност с идеална, повишена точност: сините розички на чашата, почукването на лъжичката о порцелана, кехлибареният цвят и мирис на чая, полегатият сноп слънчеви лъчи. Дребни неща, но отчетливостта им напомня на невинност. Не че той изобщо някога е бил невинен, но на този ден почти се почувства невинен, а сега, обърне ли поглед назад, съзнава, че това е бил последният ден от детството, изтекъл между пръстите му като пясък…

 

 

Изпратете коментар:

ClairDeLune: Радвам се, че изследваш темата по-подробно, sineokomomche. Главният ти герой често изглежда студен и безчувствен, освен това ми харесва как намекваш за скритата му уязвимост. Изпращам ти списък с книги, които може да ти бъдат от полза. Току-виж си решил да си нахвърляш някои бележки преди следващата ни среща. Надявам се скоро пак да се видим!

chrysalisbaby: как ми се иска и аз да съм била там (плаче)