Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
blueeyedboy, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,4 (× 16 гласа)

Информация

Сканиране
Bridget (2013)
Разпознаване и корекция
Еми (2014)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI (2014)

Издание:

Джоан Харис. sineokomomche

Американска. Първо издание

ИК „Прозорец“, София, 2010

Редактор: Вергил Немчев

Коректор: Станка Митрополитска

ISBN: 978-954-733-684-1

История

  1. — Добавяне

11

Разглеждате уебдневника на sineokomomche.

Публикувано в: 01:37, петък, 1 февруари

Достъп: ограничен

Настроение: меланхолично

Слуша: Волтер: „Зъл по рождение“

Е, не, не се случи точно така. Но все пак не е далеч от истината. Истината е дребно и зло животинче, което с нокти и зъби си проправя път към светлината. Знае, че ако иска да се роди, нещо — или някой — трябва да умре.

Започнал съм живота си като половината от двойка близнаци. Другият — ако беше оживял, мама щеше да го кръсти Малкълм — се родил мъртъв на деветнайсет седмици.

Е, поне така гласи официалният разказ. Когато бях на шест, мама ми каза, че съм погълнал братчето си in utero — най-вероятно някъде между дванайсетата и тринайсетата седмица — по време на спор относно Lebensraum[1]. Случва се по-често, отколкото смятат хората. Две тела, една душа, плават в амниотичната течност на Природата, борят се за правото да живеят…

Тя пазеше спомена за него като украшение върху поставката над камината — статуетка на спящо куче, на която бяха гравирани инициалите му. Всъщност същата като фигурката, която счупих като малък и опитах да излъжа, за да се защитя, заради което ме нашибаха с парче кабел и ми заявиха, че съм зъл по рождение, убиец дори като зародиш, че дължа и на двамата да стана добър, да изпълня с някакъв смисъл своя откраднат живот…

В действителност тя тайно се гордееше с мен. Фактът, че бях погълнал близнака си, за да оцелея, й вдъхваше увереност, че съм силен. Мама ненавиждаше слабостта. Яка като закалена стомана, тя не търпеше загубеняците. Животът е такъв, какъвто си го направиш, твърдеше тя. Не се ли бориш, не заслужаваш да живееш.

След този случай често сънувах, че Малкълм — чието име ми звучи в отблъскващи зелени нюанси — е спечелил борбата и е заел мястото ми. И досега продължавам да сънувам това — две лакоми попови лъжички, две пирани една до друга, две сърца насред кървава химическа баня, които настойчиво се мъчат да туптят като едно. Питам се дали ако беше оцелял той, а не аз, Мал щеше да заеме мястото ми? Дали щеше да стане sineokomomche?

Или щеше да си има собствен цвят. Сигурно зелен, за да е съзвучен с името му? Опитвам да си представя зелен гардероб — зелени ризи, зелени чорапи, тъмнозелен пуловер с остро деколте за училище. Всички досущ като моите (освен по цвят, разбира се), всички с моя размер, сякаш пред света е поставен филтър и животът ми се е обагрил в различен цвят.

Цветовете са важни. Дори след толкова много години още спазвам съчетанията на мама. Сини джинси, качулка, фланелка, чорапи — дори маратонките ми имат синя звезда отстрани. Едно черно поло, подарък за миналогодишния ми рожден ден, лежи неразопаковано в долното чекмедже и когато се сетя за него, внезапно ме пробожда необяснима вина.

Това е пуловерът на Найджъл, казва остър глас и макар да съзнавам ирационалността му, не мога да се накарам да облека този цвят, дори за погребението му не успях.

Сигурно заради това ме мразеше. Обвиняваше ме за всяка неприятност. Твърдеше, че аз съм причината татко да си тръгне, че заради мен е лежал в затвора, обвиняваше ме заради нервния си срив, за проваления си живот, заради факта, че съм любимецът на мама. Е, тук поне имаше основание. Тя несъмнено беше по-благоразположена към мен. Поне отначало. Може би заради умрелия ми близнак, заради мъчителното раждане или пък заради господин Синеок, за който твърдеше, че бил любовта на живота й.

Найджъл обаче превърна съперничеството между двама братя в същинско изкуство. Братята му тръпнеха в ужас от неконтролируемите му пристъпи на ярост. Кафявият му брат избегна най-лошото, понеже беше твърде уязвим. Найджъл го презираше, превръщаше го в свой охотен роб, когато му изнасяше, в жив щит срещу гнева на мама, а през останалото време го използваше като изкупителна жертва да поема вината на всички.

Тормозът над Брен обаче беше твърде лесен. Ударите по мишена като него не му носеха никакво задоволство. Можеш да фраснеш един юмрук на Брендан и да го гледаш как плаче, обаче никой никога не го е виждал да отвръща на удара. Може би от опит бе научил, че най-добрият начин да се справи с Найджъл е същият като с боен слон — лягаш на земята и се преструваш на мъртъв, надявайки се да не те стъпче. Изглежда не му се и сърдеше, дори когато Найджъл го изтезаваше, с което потвърждаваше убедеността на мама, че Брен не е най-острото сечиво в комплекта и че ако някой ще осигури приказния финал, това ще бъде Бенджамин.

Ами да. Мама си падаше по клишетата. Израснала с приказката за лотарията, за по-малките синове, които се женят за принцеси, за ексцентрични милионери, които зарязват богатството си в търсене на сладката малка фея, която да завладее сърцето им — мама вярваше в съдбата. Виждаше всичко в черно и бяло. И макар че Брен се предаде без никакво недоволство и предпочете посредствеността пред измамното бреме на блясъка, Найджъл, който не беше глупав, вероятно изпитваше известно негодувание от факта, че още от малък е хвърлен в калъпа на злата доведена сестра, на вечния човек в черно.

Затова Найджъл се сърдеше. Сърдеше се на мама, сърдеше се на Бен, сърдеше се дори на горкичкия дебел Брендан, който толкова се стараеше да бъде кротък и добричък и все по-често намираше утеха в храната, сякаш удоволствието от сладкото щеше да му осигури някаква закрила срещу свят с толкова много остри ръбове.

Ето защо, докато Найджъл играеше навън или караше колелото си в квартала, а Брен гледаше телевизия с по една шоколадова суха паста във всяка ръка и с шест кутийки кола отстрани, Бенджамин придружаваше майка си на работа, стиснал в пълната си ръчичка парцала за прах, и ококорено разглеждаше разкошните домове на другите хора, широките стълбища и спретнатите алеи отпред, мощните музикални уредби и книгите, заемащи цели стени, претъпканите хладилници, пианото в хола, килимите с дълъг косъм и фруктиерите на масата в трапезарията, лъскава и широка като пода на бална зала.

— Погледни това, Бен — казваше тя и сочеше снимка на момче или на момиче в училищна униформа, ухилено с беззъба усмивка в кожена рамка. — След няколко години и ти ще изглеждаш така. И ти ще отидеш в голямото училище, а аз толкова ще се гордея с теб…

Подобно на много други мамини нежни изблици и този прозвуча по-скоро като зловеща заплаха. Тя беше на трийсет и няколко години и вече бе похабена от годините.

Или поне аз така си мислех като малък. Като гледам снимките й сега, виждам, че е красива, може би не в традиционния смисъл, но изглежда поразително с черната си коса и с тъмните си очи, с плътните устни и високите скули, които й придават френски вид, макар да е британка до мозъка на костите си.

Найджъл приличаше на нея с тъмните си като еспресо очи. Аз обаче открай време съм различен — руса коса, която с времето потъмня до кестенява, тънка и доста подозрителна уста, любопитни синьо-зелени очи, толкова големи, че поглъщаха цялото ми лице…

Дали двамата с Мал щяхме да изглеждаме еднакво? Дали и той щеше да има моите сини очи? Или пък аз имам неговия, а също и своя собствен, вечно вперен навътре поглед?

Източните езици, или поне така ни казваше д-р Пийкок, не правят разлика между зелено и синьо. Имат единствена сложна дума, която изразява и двата нюанса и се превежда „на цвят като небе“ или „на цвят като листо“. Струваше ми се смислено. Още от ранно детство винаги съм смятал синьото за „цвят като на Бен“, кафявото — „цвят като на Брендан“, а черното — „цвят като на Найджъл“, без изобщо да се питам дали другите не възприемат нещата по различен начин.

Д-р Пийкок промени всичко това. Той ми даде нов поглед към нещата. Със своите карти и записи, с книгите си и с витрините си с пеперуди той ме научи как да разширя света си, да се доверя на възприятията си. Винаги ще му бъда признателен за това, макар че накрая ме подведе. Подведе всички ни: мен, братята ми, Емили. Разбирате ли, въпреки цялата му доброта на господин Пийкок не му пукаше. Когато ни се насити, просто ни захвърли на бунището. Albertine разбира, макар никога да не споменава онзи период, всъщност се преструва на някой друг…

Все пак последните събития може и да са променили всичко. Време е да проверя как е Albertine. Сигурно още не знае, но аз чета всичките й публикации. За мен не важат никакви ограничения — все ми е едно дали достъпът е публичен, или частен. Разбира се, тя не го подозира. Скрита в пашкула си, няма никаква представа колко отблизо я наблюдавам. Изглежда толкова невинна с червеното си палто и с кошницата, нали? Но както установи брат ми Найджъл, лошите понякога не са облечени в черно и понякога едно заблудило се в гората момиченце като нищо може да се справи с големия лош вълк…

Бележки

[1] Букв. „жизнено пространство“. Идеята, че човечеството се намира в непрекъсната борба за жизнено пространство, принадлежи на Фридрих Ратцел (1844–1904) и впоследствие е възприета с въпросния термин от Хитлер и Хаусхофер. — Бел.прев.