Джоан Харис
sineokomomche (45)

2

Разглеждате уебдневника на sineokomomche.

Публикуван в: 23:25, сряда, 13 февруари

Достъп: ограничен

Настроение: печално

Слуша: „Куийн“: „Голямата преструвка“

Казват, че било нещастен случай. Спукан череп в резултат от падане по стълбите. Оказа се дори, че не било голямото стълбище, ами шестте стъпала до входната врата. По някакъв начин беше излязъл от рампата, която бях направил — или пък се бе опитал да стане, както правеше понякога, за да се изправи като по чудо и да тръгне по забулената в мъгла бяла морава като Исус по водата.

Това беше преди повече от три години. Много неща се случиха оттогава. Смъртта на брат ми, уволнението ми от работа, разговорът ми с Albertine. Аз обаче така и не забравих. Д-р Пийкок бе постоянно в мислите ми. Бе достатъчно стар, за да бъде забравен от почти всичките си познати, достатъчно стар, за да надживее известността си и дори лошата си слава. Трогателен старец, полусляп и объркан, който разказваше неизменно еднакви истории и почти не ме разпознаваше…

Обаче ме включи в завещанието си. Не е ли забавно? Ще ме откриете на края на списъка, под надслова „Разни“. Допускам, че човек, който може да завещае трийсет хиляди лири на животинския приют, откъдето е вземал кучетата си, може да си позволи да остави няколко хилядарки на човека, който му чисти, готви му старческите кашички и го разхожда с инвалидната количка в градината.

Две хиляди лири. По-малко след данъците. Не е достатъчно дори като мотив за престъпление. Но ми стана приятно да се почувствам ако не признат, то поне забелязан заради онова, което вършех за него, заради неизменно бодрото ми настроение, заради честността ми…

Той спомняше ли си десетия ми рожден ден? Свещичката на кифличката с глазура? Едва ли, защо му е да го прави? За него бях никой. Ако онзи ден беше оцелял в увредената му памет, сигурно го бе запомнил като деня, в който е погребал горкия стар Роувър или Баузър, или Джок, или както там се е казвало кучето му. Налудничаво е да се преструвам, че е бил загрижен за мен, sineokomomche. За него съм бил само един проект, дори не съм бил главният номер в шоуто. Въпреки това не мога да спра да се чудя…

Познавал ли е убиеца си? Опитал ли се е да извика за помощ? Или всичко му е било като в мъгла, купчина накъсани образи? Лично аз бих искал да си мисля, че в самия край той е разбрал. Че в предсмъртния си час е бил достатъчно на себе си, за да съзнава как и защо умира. Не всеки узнава тези неща. Не всеки получава тази привилегия. На мен обаче ми се иска да си мисля, че той го е направил и че последното, което е видял, образът, последвал го във вечността, е бил на познато лице, на една повече от позната двойка очи…

Разбира се, полицията дойде вкъщи. Елинор Вайн ги насочи, макар че аз още нямам представа откъде е разбрала, че работя в Имението. За жена, която прекарва по-голяма част от времето си затворена вкъщи, чистейки подовете, тя притежава необикновен нюх към разбулването на неудобни тайни. В този случай обаче, осъзнах с известно облекчение, прикритието ми беше само частично провалено: тя знаеше, че работя за д-р Пийкок, но не знаеше за работата ми в болницата, макар че вероятно вече е имала подозрения и е било само въпрос на време да ме разкрие.

Убедена ли е била, че съм замесен? Ако е така, останала е разочарована. Нямаше белезници, нямаше разпит, дори не ме заведоха в полицейския участък. Дори въпросите, които ми задаваха, бяха някак отегчени. В крайна сметка нямаше никакви следи от насилие. Жертвата почти не беше страдала. Смъртта — случайната смърт — на един старец (макар и известен) не е повод за големи тревоги.

Майка ми обаче го понесе зле. Не мисълта, че може да съм убил д-р Пийкок, а факта, че съм бил в къщата, че съм работил там осемнайсет месеца, без тя дори да подозира — и което е още по-зле, Елинор е знаела…

— Как си могъл? — попита ме тя, след като полицаите си тръгнаха. — Как си могъл да стъпиш отново в къщата след всичко, което се случи?

Нямаше смисъл да отричам. Но както знае всеки опитен лъжец, полуистината прикрива хиляди лъжи. Затова признах. Нямах избор. Наложило се бе да поема допълнителна работа. Беше част от болничната програма за грижа за външни пациенти. Фактът, че на мен възложиха точно този пациент, си беше чисто и просто съвпадение.

— Можеше да ги убедиш да не го правят. Ти с приказки можеш да се измъкнеш дори от заключена стая.

— Не беше толкова лесно, мамо…

И тогава тя ме зашлеви през устата. Един от пръстените й поряза устната ми. Сигурно онзи с турмалина. Имаше вкус на кампари със сода, последвано от алуминиева глътка кръв.

Турмалин. Нафталин. Формалин. Звучеше ми като затвор, като злокобна кула от приказка на Шарл Перо, а мирисът беше същият като в „Сейнт Осуалдс“ — противна воня на дезинфектант, прах, лустро, зеле, тебешир и момчета.

— Да не си посмял да се държиш снизходително с мен! Да не мислиш, че не знам какво си намислил?

Мама има шесто чувство. Тя винаги разбира кога съм направил нещо нередно, кога кроя да направя нещо нередно.

— Искал си да го видиш, нали? След всичко, което ни причини. Имал си нужда от скапаното му одобрение! — Извитото й стъпало във високата обувка с каишка през петата поде бърз неравномерен ритъм, почуквайки по крака на канапето. Гърлото ми пресъхна от този звук, а от зеленчуковата воня тутакси ми се доповръща.

— Моля те, мамо.

— Не беше ли така?

— Моля те, мамо, не съм виновен…

Смайващо бърза е в ръцете. Очаквах втория удар, но въпреки това ме изненада и ме катурна настрани към стената. Шкафът с порцелановите кучета се разтресе веднъж, но нищо не падна.

— А чия е вината тогава, малък боклук такъв?

Притиснах с ръка разрязаната си устна. Знаех, че тя едва започва; лицето й беше почти безизразно, но гласът й беше зареден като акумулатор. Направих крачка към шкафа. Мислех си, че тя няма да предприеме нищо рисковано толкова близо до порцелановите си кучета.

„Когато умре — помислих си, — ще занеса всички тези проклети кучета в задния двор и ще ги изпотъпча с тежките си ботуши.“

Тя забеляза, че ги гледам.

— С. М., ела тук!

Точно както смятах, казах си. Искаше да се дръпна от шкафа. Забелязах, че се е сдобила с нова фигурка, ориенталска. Протегнах ръка и много внимателно я облегнах на рамката на шкафа.

— Не го прави — сряза ме мама. — Ще оставиш следи по стъклото.

Личеше си, че иска пак да ме удари. Но не го направи — не веднага — заради кучетата. Обаче не можех да стоя тук цял ден. Запътих се към вратата на салона с надеждата да се добера горе до стаята си, но мама стисна бравата, прихвана кръста ми с другата ръка и рязко дръпна вратата към лицето ми…

След това беше лесно. Щом ме повали на пода, краката й свършиха останалото, краката й, обути с онези проклети обувки на ток. Когато приключи, аз се бях разревал, а цялото ми лице беше надрано и разрязано.

— Ето, сега се виж — каза мама. Гневният изблик беше отминал, но в гласа й още се долавяше леко нетърпение, сякаш сам си го бях навлякъл, сякаш беше някакъв друг, несвързан случай. — Виж се на какво приличаш. Какви игрички играеш?

Осъзнах, че няма смисъл да се опитвам да й обяснявам. От опит знаех, че когато мама стане такава, най-добре е да кротувам и да се надявам, че нещата ще се стекат добре. По-късно тя щеше да попълни празнините с някоя достоверна история — падане по стълбите, нещастен случай. Или този път ще се окажа жертва на нападение на връщане от работа. Нищо ново. И преди се е случвало. Тези кратки и резки пропуски в паметта й зачестяват все повече след смъртта на брат ми.

Опипах ребрата си. Май нямаше счупено. Само че гърбът ме болеше, където ме беше ритала, и имах дълбока рана напряко на челото, където ме бе блъснала с вратата. Предницата на ризата ми беше подгизнала от кръв и усещах, че се задава едно от главоболията ми — арпежи цветна светлина тормозеха зрението ми.

— Май трябва да те зашият — каза мама. — Като че ли не ми стига всичко останало днес, ами и това. Е, добре — въздъхна тя. — Момчетата са си момчета. Все ще се забъркат в нещо. Добре, че бях тук, нали? Ще дойда с теб в болницата.

Добре де, излъгах и не се гордея с това. Мама обезобрази лицето ми, не Найджъл. Глория Грийн, един и шейсет на токчета, шейсет и девет годишна и слабичка като птиче…

„Ще се оправиш за нула време, скъпи“, каза медицинската сестра с розовата коса, която се погрижи за мен. Тъпа кучка. Като че ли й пукаше. Бях просто поредният пациент. Болник. Грешник. Страдалец. Думи, които миришат на цитрусово зелено и бодат, сякаш устата ти е пълна с игли. Но аз страдам от толкова отдавна, мамо, от толкова отдавна…

След това се наложи да напусна работа. Твърде много въпроси, твърде много лъжи, твърде много капани, в които бих могъл да се хвана. След като беше разобличила едната ми хитрост, мама като нищо можеше да ме провери и да изложи на показ измамата от изминалите двайсет години…

Все пак пречката е кратковременна. Дългосрочният ми план си остава без промени. Любувай се на порцелановите си кучета, мамо. Любувай им се, докато все още можеш.

Сигурно трябва да съм доволен от себе си. Извърших убийство, а ми се размина. Усмивка, целувка и — опа! Всичко изчезна! — като злокобна магия. Не ми ли вярвате? Проверете. Огледайте ме от всички страни. Търсете скрити огледала, тайни отделения, невидими трикове. Уверявам ви, напълно съм чист. Но въпреки това ще се случи, майко. Ще видиш как ще стане под носа ти…

Това си мислех, докато лежах на носилката в болницата — за порцелановите кучета и как ще ги строша на прах в мига — в секундата — когато мама умре. Щом формулирах тази мисъл без утешителното покривало на измислицата, сякаш в черепа ми избухна невидима ядрена ракета, вряза се в мен, изстиска ме като мокър парцал и изви устните ми в безмълвен крясък…

— Извинявай, скъпи. Заболя ли те? — Медицинската сестра с розовата коса… всъщност тричките такива сестри се понесоха за миг през съзнанието ми като пасаж тропически риби.

— Той получава такива главоболия — обясни й мама. — Не се притеснявайте, от стреса е.

— Мога да извикам лекаря да му предпише нещо.

— Не, не си правете труда. Ще отмине.

Това се случи преди близо три седмици. Забравено, макар и не съвсем простено може би, конците ми са свалени, синините вече се променят от мораво и синьо към жълтия и зелен сектор на палитрата. Главоболието ми отшумя след цели три дни, а през това време мама ме хранеше с домашна супа и бдеше до леглото ми, докато целият треперех и стенех. Мисля, че не съм изрекъл нищо на глас. Дори в делириум, разсъдъкът ми беше достатъчно, за да не го направя. Така или иначе, в края на седмицата положението се нормализира и sineokomomche може и да не се избави от въдицата завинаги, но поне за известно време се озова в кепчето.

А дотогава да гледаме на нещата от добрата им страна…

Елинор Вайн беше доста зле. Разболя се миналата неделя, настаниха я в болница и я включиха на командно дишане. Според Тери било токсичен шок или някаква алергия. Не бих казал, че съм учуден — Елинор пие толкова много хапчета, явно безразборно, че рано или късно може да се очаква да й се случи нещо такова. Въпреки това е странно, че един материал, публикуван в уебдневника ми, сякаш е оживял. Не се случва за пръв път, сякаш по силата на някаква вуду магия съм придобил способността да заличавам от света всички, които ме нараняват или ме заплашват. Едно изтракване на клавишите — и хоп, изтрито…

Само да беше толкова лесно. Ако беше достатъчно просто да си го пожелаеш, проблемите ми щяха да приключат още преди двайсет години. Всичко започна със Синята тетрадка, този каталог на моите надежди и мечти — и сетне отиде в киберпространството, в моя уебдневник и в badguysrock. Но, разбира се, това е просто измислица. И макар че във фикцията ми се появяваха Катрин Уайт или Елинор Вайн, или Греъм Пийкок, или който и да било от тези паразити, в мислите ми имаше едно-единствено лице — премазано и кървящо, пребито до смърт, удушено със струна от пиано, подложено на електрошок във ваната, отровено, удавено, обезглавено, усмъртено по стотици различни начини…

Едно лице. Едно име.

Знам. Непростимо е. Да искаш толкова смъртта на майка си — да копнееш за нея, както жадуваш за студено питие в горещ ден, да чакаш с лудешки препускащо сърце шума от пъхването на ключа в ключалката, да се надяваш, че днес може би е денят…

Толкова лесно се случва нещастие. Блъска те кола на улицата, падаш по стълбите, произволна проява на насилие. Проблеми със здравето. На шейсет и девет тя е вече стара. Ръцете й са сковани от артрит, кръвното й налягане скача до небето. В семейството ни има много болни от рак, собствената й майка умря на петдесет и пет. Къщата също крие толкова потенциални опасности — претоварени контакти, хлъзгави килими, едва крепящи се на рамката на прозореца в спалнята саксии. Нещастни случаи стават непрекъснато, но явно никога не сполитат Глория Грийн. Което е достатъчно да хвърли едно момче в отчаяние.

Въпреки това не спирам да се надявам. Надеждата, най-омразният от всички демони в кутийката с разни номера на Пандора…