Джоан Харис
sineokomomche (65)

11

Разглеждате уебдневника на Albertine.

Публикуван в: 02:04, четвъртък, 21 февруари

Достъп: ограничен

Настроение: тревожно

Нека обясня. Не беше лесно. Бях много срамежлива като дете. В училище ме тормозеха. Нямах приятели. Майка ми беше религиозна и неодобрението й затискаше всяка страна на живота ми. С почти нищо не ми показваше, че ме обича, и още от самото начало ми даде ясно да разбера, че само Исус заслужава нейната обич. Аз бях дарът на майка ми към него, душа за неговата сбирка и макар изобщо да не бях съвършена, както твърдеше майка ми, с неговата милост и собствените си усилия някой ден може би щях да се поправя достатъчно, за да отговоря на строгите изисквания на нашия Спасител.

Изобщо не помня баща си. Майка ми никога не го споменаваше, но носеше брачна халка и ми бе създала неясното впечатление, че той я е разочаровал и че тя го е прогонила, както ще прогони и мен, ако не съм достатъчно добра.

Е, стараех се. Казвах си молитвите. Изпълнявах домашните си задължения. Ходех на изповед. Никога не разговарях с непознати, не повишавах тон, не четях комикси и не си вземах второ парче торта, ако мама е поканила приятелка на чай. Въпреки това все беше недостатъчно. Все не се чувствах безупречна. В упоритата ми глина винаги имаше някакъв недостатък. Понякога беше нехайството ми, прокъсване на подгъва на униформената ми пола, петънце на белите ми чорапи. Друг път бяха лоши мисли. Или пък някоя песен по радиото — майка ми ненавиждаше рок музиката и я наричаше сатанинска претенция — или откъс от книгата, която четях. Майка ми повтаряше, че опасностите са твърде много, твърде много дупки по пътя към ада. Но по някакъв свой си начин тя се стараеше, неизменно се стараеше. Не е нейна вината, задето се оказах такава.

В стаята ми нямаше играчки или кукли, само разпятия със синеоки Исус и гипсов ангел (малко напукан), който трябваше да прогони лошите мисли и да ме кара да се чувствам в безопасност нощем.

Всъщност ме напрягаше. Лицето му, нито мъжко, нито женско, приличаше на лицето на мъртво дете. А що се отнася до синеокия Исус с отметната назад глава с кървящите му ребра, той не ми изглеждаше нито благ, нито състрадателен, а гневен, изтерзан и плашещ — и защо не, питах се. Ако Исус е умрял, за да спаси всички нас, защо да не е гневен? Няма ли право да е бесен заради всичко, което е трябвало да изтърпи заради нас? Няма ли да иска някак да си отмъсти — заради пироните и копието, и венеца от тръни?

Ако умра преди изгрев-слънце, моля се Бог душата ми да вземе…

Затова нощем лежах будна с часове и се боях да затворя очи, да не би ангелите да вземат душата ми или, още по-зле, самият Исус да се надигне от мъртвите, да дойде при мен, леденостуден и миришещ на гроб, и да ми изсъска в ухото:

Трябваше да си ти.

Брен се отнасяше презрително към страховете ми и се възмущаваше, че мама ги насърчава.

— Мислех, че моята майка е ужасна, но твоята е направо откачалка, мамка му.

Изкисках се. Отново ругатня. Аз никога не се осмелявах да говоря така. Обаче Брен беше по-голям от мен, много по-дързък. Историите, които ми разказваше за себе си — истории за лукаво и тайно отмъщение — изобщо не ме плашеха, а пораждаха у мен някакво смътно възхищение. Майка ми вярваше в човечеството, Брен — в разчистването на сметките. За мен това бе съвсем ново схващане — бях привикнала с едно верую и бях тайничко едновременно ужасена и въодушевена от Евангелието на Брендан.

Евангелието на Брендан беше простичко. Отвръщай на удара възможно най-силно и най-подло. Никакво обръщане на другата буза, вкарай един юмрук и бягай. Ако се съмняваш, обвини някой друг. И никога нищо не признавай…

Възхищавах му се, естествено. Как не? Думите му звучаха много смислено. Малко се тревожех за душата му, но тайничко си мислех, че ако нашият Спасител бе възприел част от отношението на Брендан, вместо да бъде толкова смирен, може би за всички щеше да е по-добре. Брендан Уинтър сритваше задници. Брендан никога не би допуснал да го тормозят или заплашват. Брен никога не лежеше буден в леглото си, скован от страх. Отвръщаше на ударите на враговете си с ангелска мощ…

Е, нищо от това не беше съвсем вярно. Не след дълго го осъзнах. Брен ми представяше нещата, каквито би трябвало да бъдат, а не точно каквито са. Въпреки това така ми харесваше повече. Така ставаше ако не по-невинен, то поне по-спасяем. А аз точно това исках — или поне така си въобразявах. Да го спася. Да поправя онова, което се бе прекършило вътре в него. Да го моделирам като къс глина в самото въплъщение на невинността…

И обичах да го слушам. Харесваше ми гласът му. Когато ми четеше историите си, никога не заекваше. Дори тонът му беше различен — тих и цинично хумористичен като дървен английски рог. Насилието никога не ме е притеснявало, пък и беше измислица. Нима можеше да навреди? Братя Грим са писали много по-лоши неща — за бебета, погълнати от великани или от вълци, за майки, които изоставят децата си, за прокудени или убити синове, или прокълнати от зли вещици…

Още щом го зърнах, знаех, че Брендан има проблем с майка си. Виждала бях Глория в селото, макар да не общувахме много с нея. Но я познавах чрез Брен и я ненавиждах — не заради себе си, а заради него.

Постепенно я опознах по-добре — витаминната напитка, порцелановите кучета, драскотините, следите от удари и синините. Той беше толкова по-голям от мен, но въпреки това в тези случаи аз се чувствах по-голямата. Утешавах го. Изслушвах го. Давах му безусловната си обич, симпатия и възхищение. И нито веднъж не ми хрумна, че докато си въобразявам, че го моделирам, всъщност той моделира мен…