Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
blueeyedboy, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,4 (× 16 гласа)

Информация

Сканиране
Bridget (2013)
Разпознаване и корекция
Еми (2014)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI (2014)

Издание:

Джоан Харис. sineokomomche

Американска. Първо издание

ИК „Прозорец“, София, 2010

Редактор: Вергил Немчев

Коректор: Станка Митрополитска

ISBN: 978-954-733-684-1

История

  1. — Добавяне

7

Разглеждате уебдневника на sineokomomche в [email protected]

Публикувано в: 03:06, неделя, 3 февруари

Достъп: публичен

Настроение: поетично

Слуша: Робърта Блак: „Когато видях лицето ти за пръв път“

Бенджамин беше на седем в годината на раждането на Емили Уайт. Време на промяна, на несигурност, на дълбоки и неизречени лоши предзнаменования. Отначало не беше сигурен какво означават, но след онзи ден на пазара усещаше постепенната промяна. Хората вече не го зяпаха. Жените не го подмамваха със сладкиши. Никой не се дивеше колко е пораснал. Явно се беше придвижил крачка напред в начина, по който го възприемаха.

Майка му, по-заета от всякога като чистачка по домовете и в „Сейнт Осуалдс“, често беше твърде изморена, за да разговаря с момчетата, и само им нареждаше да си измият зъбите и да се стараят в училище. Приятелките й, които преди му обръщаха такова внимание и се скупчваха около него като квачки около пиле, изчезнаха от живота му и го зарязаха да се чуди дали е заради нещо, в което се е провинил, или е чисто и просто съвпадение, че никой (с изключение на д-р Пийкок) явно вече не дава и пет пари за него.

Най-сетне проумя. Той ги развличаше и толкова. Трудно можеш да разговаряш с човека, който чисти зад хладилника ти или търка около тоалетната ти чиния, пере на ръка дантеленото ти бельо, а в края на седмицата няма в портмонето си пари дори колкото за един-единствен чифт от това скъпо бельо. Дамите, за които работеше майка му, знаеха това. Читателки на „Гардиън“ до една, привърженички на равенството до известна степен, които се чувстваха донякъде неловко, задето им се налага да си наемат чистачка — не че биха го признали. В крайна сметка помагаха на тази жена и посвоему я компенсираха, като се радваха на сладкото момченце, както посетители във ферма биха ахкали и охкали по агънцата, които не след дълго в прекрасни опаковки ще се появят по рафтовете на магазините като биологично чисти пържоли и котлети. В продължение на три години той беше малкият принц, глезен и хвален, и обожаван, а после…

После се появи Емили.

Звучи толкова безобидно, нали? Такова мило и старомодно име — захаросани бадеми и розова вода. Въпреки това обаче всичко започна от нея — оста, около която се въртеше животът им, ветропоказателят, който се обръща от слънце към буря само с едно завъртане на петльовата опашка. Отначало беше просто слух, но слухът се засилваше и набираше сила, докато накрая се превърна в непреодолима сила и премаза всичко под тежестта на явлението Емили Уайт.

Мама им каза, че той плакал, когато научил. Колко му беше мъчно за горкото бебче, колко съчувстваше и на госпожа Уайт, която повече от всичко на света искаше да има дете, а сега, когато желанието й най-сетне се бе сбъднало, бе изпаднала в депресия, отказваше да излиза от къщи или да кърми бебето, дори да го къпе, и всичко това, понеже детето беше сляпо…

Но мама си беше такава, преувеличаваше чувствителността му. Бенджамин не беше пролял нито една сълза. Брендан плака. На него повече му отиваше. Бен обаче дори не се разстрои, изпитваше само известно любопитство и се чудеше какво ли ще прави тя сега. Чу госпожа Вайн да споменава пред мама, че под въздействието на следродилната депресия понякога жените наранявали децата си. Питаше се дали бебето е в безопасност, дали социалните ще го вземат и ако е така, дали госпожа Уайт ще поиска обратно него…

Не че имаше нужда от госпожа Уайт. Но се промени много в сравнение с преди. Косата му потъмня и от руса стана кестенява, детското му личице стана ъгловато. Съзнаваше, че е изгубил хлапашкото си очарование, че изпитва негодувание към хората, които не са го предупредили как нещата, които приема за даденост на четири години, може да му бъдат безмилостно отнети, когато стане на седем. Често му повтаряха, че е възхитителен, че е добър, а ето че сега се чувстваше отхвърлен точно като новите кукли, които тя захвърляше, когато на сцената се появяваха новите й живи кукли…

Братята му не проявиха почти никакво съчувствие към загубата на привилегированата му позиция. Найджъл нескрито ликуваше, Брен както обикновено беше равнодушен. Вероятно отначало дори не бе забелязал, тъй като прекалено усърдно подражаваше на Найджъл. И двамата не разбираха, че тук не става дума за търсене на внимание или от страна на мама, или от страна на друг. Обстоятелствата около раждането на Емили ги бяха научили, че никой не е незаменим, че дори някой като Бен Уинтър може най-изненадващо да изгуби позлатата си. Сега единствено сетивните му особености го отличаваха от останалите, а дори и те щяха да се променят.

Когато най-сетне я видяха, Емили беше на девет месеца. Пухкавко момиченце, издокарано в розово като розова пъпка, здраво притиснато в обятията на майка си. Момчетата бяха на пазара и помагаха на мама с покупките; sineokomomche я забеляза пръв — госпожа Уайт беше облечена с дълго мораво палто (виолетово, любимия й цвят), което би трябвало да й придава бохемски вид, но вместо това я правеше твърде бледа, и което миришеше на пачули и предизвикваше парене в очите му, по-силно от плодовия мирис.

Забеляза, че с нея има още една жена — на възрастта на майка му, с избелели джинси и жилетка, с дълга, суха и светла коса и сребърни гривни по ръцете. Госпожа Уайт посегна към някакви ягоди, в този момент забеляза Бенджамин на опашката и възкликна изненадано:

— Сладурче, колко си пораснал! Наистина ли мина толкова време? — Обърна се към жената до себе си: — Федър, това е Бенджамин. И майка му Глория. — Изобщо не спомена Найджъл или Брендан. Но пък това можеше да се очаква.

Жената, която нарече Федър[1] — ама че глупаво име, помисли си sineokomomche — се усмихна едва-едва. Личеше си, че не ги харесва. Очите й бяха издължени и зимнозелени, лишени от всякаква милост. Личеше, че е подозрителна към тях, че ги причислява към простолюдието, към по-недостойните…

— Вие имате б-б-бебе — отбеляза sineokomomche.

— Да. Казва се Емили.

— Е-ми-ли — изпробва той звученето на името. — М-може ли да я подържа. Ще внимавам.

Федър се усмихна със стиснати устни.

— Не, бебето не е играчка. Нали не искаш да му направиш нещо?

Не искам ли, запита се sineokomomche. Не беше толкова сигурен, колкото явно беше тя. Пък и каква полза от едно бебе? Не може да ходи, не може да говори, само яде, спи или плаче. Дори котка умее повече неща. Не разбираше защо едно бебе е толкова важно. Бен със сигурност е по-важен от него, няма спор.

Нещо отново парна очите му. Отдаде го на мириса на пачули. Откъсна зелево листо и скришом го смачка в дланта си.

— Емили е… специално бебе. — Прозвуча като извинение.

— Доктор Пийкок казва, че аз съм специален — заяви Бен и се подсмихна самодоволно на видимата изненада на Федър. — Пише книга за мен. Твърди, че съм забележителен.

Благодарение на уроците при д-р Пийкок речникът на Бен беше претърпял съществено подобрение, така че той произнесе думата със замах.

— Каква книга? — попита Федър.

— Изследване.

Двете жени явно се изненадаха от този факт и изгледаха Бен не съвсем дружелюбно. Той малко се озапти, вероятно усетил, че най-сетне е привлякъл вниманието им. Госпожа Уайт вече наистина го гледаше, но някак замислено и подозрително, поради което sineokomomche се смути.

— Е… значи той… ти помага, така ли? — попита тя.

Мама отговори с престорена скромност:

— Малко.

— И финансово ли го подпомага?

— Бен участва в изследването му — отговори мама.

sineokomomche усети, че майка му е оскърбена от намека за нуждата им от финансова помощ. Все едно им подхвърляха милостиня, а нещата не стояха така. Бен се зае да обяснява на госпожа Уайт, че всъщност те помагат на д-р Пийкок, а не обратното. Мама обаче го стрелна с поглед и от изражението й той заключи, че изобщо не е трябвало да се обажда. Тя сложи ръка на рамото му и го стисна. Имаше силни ръце. Той се намръщи.

— Гордеем се с Бен — каза тя. — Според доктора той има дарба.

Дарба, дарба, помисли си sineokomomche. Зелена и малко зловеща дума като радиоактивност. Дарррба досущ като гърмяща змия, която забива зъбите си в плътта ти. Дарба като граната в красива опаковка, която всеки момент ще избухне в лицето ти…

И в този момент го връхлетя като плесница главоболието, вонята на прогнили плодове, която обгърна всичко. Изведнъж му се догади толкова силно, че дори мама забеляза и престана да стиска рамото му.

— Какво има сега?

— Прилош-ш-ша ми.

Тя го изгледа предупредително.

— Само да си посмял. Ще ти дам причина да хленчиш.

sineokomomche стисна юмруци и започна да търси мисълта за сини небеса, за Федър в чувал за трупове, накълцана и с етикетче за сметището, за Емили, която лежи посиняла в креватчето си, а госпожа Уайт вие от скръб…

Главоболието леко отслабна. Добре. Ужасната воня също се разнесе. После той си представи как братята и майка му лежат мъртви в моргата и болката го ритна със страшна сила като див жребец, а пред погледа му затанцуваха дъги…

Мама го изгледа подозрително. sineokomomche се помъчи да запази равновесие и се облегна на най-близката сергия. Ръката му докосна една палета, върху която беше подредена пирамида от зелени ябълки, аха да се отприщят като лавина…

— Само да падне нещо, ще те накарам да го изядеш — закани се мама.

sineokomomche дръпна ръка, сякаш палетата пареше. Съзнаваше, че е виновен — задето е погълнал близнака си, задето е пожелал смъртта на мама. Беше лош по рождение, лош до мозъка на костите си, а това гадене му беше наказанието…

Реши, че му се е разминало. Пирамидата потрепери, но не рухна. И после една-единствена ябълка — виждаше я мислено с малката синя лепенка отстрани — побутна съседната и сякаш цялата предна част на сергията се плъзна, ябълките, прасковите и портокалите весело заподскачаха, посипаха се върху изкуствената трева и се търкулнаха по бетонния под.

Тя го изчака да прибере плодовете до един. Някои бяха почти непокътнати, други бяха стъпкани в мръсотията. Тя плати за щетите на сергията с почти изтънчена настойчивост. А по-късно вечерта се надвеси над него с капеща найлонова торба в едната ръка и с парче кабел в другата и го накара да ги изяде всичките, една по една, заедно с обелките и семките, с мръсотията и прогнилото месо, а братята му надничаха между перилата на стълбите, забравили дори да се подхилкват, докато той ридаеше и се бореше с непоносимото гадене… sineokomomche си мисли, че и до този момент нищо не се е променило. Разтворените витамини винаги връщат спомена и той се бори с гаденето, но мама никога не забелязва. Просто го смята за по-изнежен. Мама знае, че той никога не би сторил нищо на никого…

 

 

Напишете коментар:

Chrysalisbaby: о скъпи доплака ми се

Captainbunnykiller: Зарежи сълзите, човече, къде е кръвта!

Toxic69: Съгласен. Извади чувалите с труповете — и между другото, пич, къде е екшънът в спалнята?

ClairDeLune: Браво на теб, sineokomomche. Много ми харесва как свързваш историите! Не искам да ти се меся, ама колко е автобиографично и колко е измислица? Разказът в трето лице придава интересно усещане за дистанцираност. Би ли го обсъдил с групата някой път?

Бележки

[1] На англ. означава „перо, перце“. — Бел.прев.