Джоан Харис
sineokomomche (22)

11

Разглеждате уебдневника на sineokomomche.

Публикуван в: 22:35, понеделник, 4 февруари

Достъп: ограничен

Настроение: развеселено

Слуша: „Блак Сабат“: „Параноя“

Е, след като не ми отговаряш, просто ще изтрия постингите ти. Сега си на моя територия, JennyTricks и важат моите правила. Струва ми се обаче, че те познавам. Възможно ли е да сме се срещали преди? Възможно ли е да ме преследваш?

Преследване. Зловеща дума. Като част от растение, горчиво зелено стебло, което някой ден ще се разпука в нещо отблъскващо. Обаче онлайн нещата стоят различно. Онлайн ние сме фиктивни герои и понякога можем да си позволим лукса да проявяваме антисоциално поведение. До гуша ми дойде да слушам как еди-кой си се почувствал толкова оскърбен от еди-коя си забележка или как някой друг се почувствал сексуално омърсен от нечий безобиден намек. О, тези хора с техните болни места. Извинявайте, обаче да пишеш коментар с главни букви не е същото като да крещиш. Да дадеш отдушник на язвителността си не е същото като физическия удар. Така че изливай го навън, JennyTricks. Каквото и да кажеш, няма да се обидя. Признавам обаче, че съм любопитен. Кажи ми, срещали ли сме се преди?

Останалата част от моята публика онлайн демонстрира приятно задоволство — особено ClairDeLune, която ми изпраща литературна критика (по нейните думи) на всеки откъс, който напиша, като коментира стила и образите. Твърди, че последният ми опит демонстрира едновременно психологическа интуиция и е пробив към нов и по-зрял стил.

Капитанът, далеч не толкова префинен, апелира за повече драматизъм, за повече страдание, за повече кръв. Toxic, който мисли за секс непрекъснато, ме насърчава да се изразявам по-недвусмислено. Както ме съветва: „Пиши за онова, от което се празниш, пич. Гледай да ме наточиш и мен…“.

Криси пък само ме уверява в обичта си — в своята благоговейна, безкритична и робска обич, а посланието й е: „Адски си як!“, върху знаме с розови сърчица…

Albertine не коментира. Рядко го прави по отношение на моите истории. Може би я карат да се чувства неудобно. Надявам се. Защо иначе ги публикувам?

Видях я отново днес следобед. Червено палто, черна коса, кошница в ръка, спускаше се по склона към Малбри. Този път си носех фотоапарата с телеобектива и успях да направя няколко ясни снимки от запустялото местенце горе на „Мил Роуд“, преди някакъв мъж, който си разхождаше кучето, да ме принуди да прекратя разследването си.

Той ме изгледа подозрително. Беше нисък, кривокрак и мускулест — мъже като него, изглежда, винаги изпитват недоверие и омраза към мен още щом ме зърнат. И кучето му същото — изкривено, белезникаво, с едри зъби и без очи. Изръмжа, когато ме видя. Отстъпих назад.

— Птици — опитах се да обясня. — Идвам тук да снимам птици.

Мъжът ме измери с поглед с нескрито презрение.

— Не се и съмнявам.

Проследи ме с поглед как си тръгвам, без да отрони нито дума повече, но усещах очите му, забодени в кръста ми. Казах си, че трябва да внимавам повече. Хората и бездруго вече ме мислят за откачалка, а последното, което ми се иска, е някой да си спомни как момчето на Глория Уинтър се е спотайвало край „Мил Роуд“ с фотоапарат в ръка…

Обаче не мога да спра да я наблюдавам. Вманиачих се. Един бог знае какво ще направи мама, ако разбере. Тя има кого другиго да върти на шиш след погребението на Найджъл (ха!); въпреки че задачата да изпразни апартамента му се падна на вашия покорен слуга.

Не че там имаше бог знае какво. Телескопът му, малко дрехи, компютърът му, половин полица със стари книги. Документи от болницата в една картонена кутия под леглото. Очаквах повече — поне дневник — но явно опитът го беше направил по-предпазлив. Ако Найджъл изобщо си бе водил дневник, той вероятно беше в къщата на Емили, където прекарваше повечето време и където можеше да разчита, че писанията му са защитени от любопитни очи.

Тук няма и следа от гаджето на Найджъл. Нищичко — нито косъм, нито снимка. Тясното легло все още е неоправено, покривката е придърпана небрежно над съмнително чистите чаршафи, обаче тя не е спала тук. Няма и полъх от нейното ухание, няма нейна четка за зъби в банята, няма чаша за кафе в мивката със следа от устните й. Апартаментът миришеше на непроветрено легло, на застояла вода, на влага, така че щеше да ми отнеме по-малко от половин ден да натъпча съдържанието му в един микробус и да го откарам на сметището, където всичко ценно ще бъде съхранено и рециклирано, а останалото ще заровят за нещастие на бъдещите поколения.

Не е ли интересно до колко нищожно малко се свежда човешкият живот? Малко стари дрехи, кутия с документи, няколко мръсни чинии в мивката. Наполовина празен пакет цигари, пъхнат в чекмеджето на нощното шкафче — тя не пуши, така че той сигурно ги е държал тук за безсънните нощи, през които от кръглото прозорче на тавана ще наблюдава небето с телескопа си и ще се опитва през леко замърсения въздух да зърне кристалната мрежа от звезди.

Да, брат ми обичаше звездите. И почти нищо друго. Със сигурност мен никога не ме е обичал. И двамата не ме обичаха, разбира се, обаче аз се страхувах повече от Найджъл, понеже той страдаше най-силно заради очакванията на мама…

Ох, тези очаквания. Питам се как точно ги е разбирал Найджъл. Наблюдаваше отстрани, блед в черните си дрехи, неизменно стиснал юмруци, така че разтвореше ли длани, се виждаха малките червени полумесеци, издълбани от ноктите му в дланите, следи, които той прехвърляше върху моята кожа, когато двамата останехме насаме…

Апартаментът на Найджъл е монохромен. Сиви чаршафи под черно-бяла завивка, гардероб в саждени и черни тонове. Човек би допуснал, че той ще се откаже от тази практика, но времето не се отразяваше на цветовата гама на брат ми. Чорапи, якета, пуловери, джинси. Нито една риза, нито една фланелка, нито дори чифт гащета, които да не са в утвърденото черно или сиво…

Найджъл беше на пет, когато татко ни напусна. Често съм се питал дали помни да е носел цветни дрехи, докато е бил все още единственото дете? Дали понякога е ходел на брега и си е играел на соления жълт пясък? Или пък е лежал там с татко нощем и му е показвал съзвездията? Какво всъщност търсеше, докато се взираше в небето със своя телескоп „Джуниър“ (купен с парите, които беше спечелил като разносвач на вестници)? Откъде извираше гневът му? И най-вече как така беше решено, че той трябва да е черен или пък Бен — син? И дали ако ролите бяха разменени, нещата щяха да се развият различно?

Май никога няма да разбера. Може би трябваше да го попитам. Обаче двамата с Найджъл всъщност никога не сме разговаряли, дори и като деца. Съжителствахме някак, водехме своеобразна партизанска война напук на неодобрението на мама и всеки нанасяше възможно най-много поражения на омразния враг.

Брат ми така и не ме опозна, бях само средоточието на гнева му. А единствения път, когато аз усетих някаква близост с него, си замълчах, понеже се страхувах от възможните последствия. Обаче ако всеки човек убива онова, което обича, нима и обратното не трябва да е вярно? Дали всеки човек обича онова, което убива? И дали любовта е липсващата ми съставка?

Включих компютъра му. Прегледах набързо любимите му сайтове. Резултатът беше какъвто подозирах — линкове към телескопа „Хъбъл“, към снимки на галактики, към уебкамери на Северния полюс, към чатрумове, в които фотографи обсъждат последното слънчево затъмнение. Малко порно, абсолютно стандартно, малко законно свалена музика. Влязох в пощата му — беше оставил паролата отворена — но не открих нищо интересно. Нито дума от Albertine, никакви имейли, никакви снимки, никакви признаци, че я познава.

Нямаше и никаква друга следа, никаква официална кореспонденция, с изключение на няколко реда всеки месец от терапевта му; никакво доказателство за тайна връзка, нито дори кратичка бележка от приятел. Брат ми е имал по-малко приятели от мен и тази мисъл ми се стори учудващо трогателна. Моментът обаче не е подходящ за състрадание. Брат ми знаеше опасностите още от самото начало. Просто не трябваше да се пречка, това е. Не съм виновен аз, че го направи.

Намерих най-чистата му чаша и си приготвих чаша чай. Не беше „Ърл Грей“, но щеше да свърши работа. После влязох в badguysrock.

Albertine не беше онлайн. Криси обаче както винаги ме очакваше и аватарът й примигваше самотно. Отдолу емотикон и умолително послание: „На Chrysalisbaby й е лошо“.

Е, не съм съвсем изненадан. Сиропът от ипека понякога има неприятни странични ефекти. Въпреки това вината не е моя, пък и днес имам по-неотложни грижи.

Бързо прегледах пощенската си кутия. Captainbunnykiller се чувства добре. BombNumber20 е отегчен. Въпросник от Клеър, озаглавен: „Каква откачалка сте?“.

Ммм. Сладко. И типично за Клеър, чието познание за човешката психология — доколкото изобщо го има — е почерпано предимно от полицейски филми и от сериали със заглавия като „Синьо убийство“, в които сприхави жени профайлъри преследват подмокрящи леглата психопати, като проникват в престъпното съзнание…

Е, каква точно откачалка съм аз, Клеър? Да видим резултатите.

„Поздравления, скъпи мой! Ти си злонамерен нарцисист. Ти си сладкодумен, обаятелен, манипулативен и си в голяма степен напълно лишен от уважение към околните. Харесва ти лошата слава и искаш да прибягваш до насилие, за да задоволяваш желанието си за незабавно удовлетворение, макар че тайно вероятно се чувстваш неадекватен. Възможно е да страдаш от параноя и си склонен да живееш в света на мечтите, в който винаги си център на вниманието. Трябва да потърсиш професионална помощ, понеже си потенциална заплаха за себе си и за околните.“

Скъпата Клеър. Много си я харесвам. И всъщност убедеността й, че може да ме анализира, е доста трогателна. Само че въпреки всичките й психологически брътвежи съзнанието й в най-добрия случай е на неопитен социален работник, освен това самата тя не е стабилна, както вероятно ще установим след време.

Разбирате ли, дори Клеър поема рискове онлайн. По време на онова, което минава за нейната „истинска“ работа — да раздава хвалебствия на бездарните и да осигурява банална утеха за екзистенциално затормозените — Клеър тайно прекарва часове наред онлайн, където ъпдейтва фен сайта си за Ейнджъл Блу, създава банери, рови из мрежата за картинки, коментари, интервюта, слухове, гостувания или каквато и да било информация за неговите настоящи координати. Освен това редовно му пише и на уебсайта си е постнала малка сбирка от негови собственоръчно написани отговори, които са вежливи, но безлични, и които само наистина вманиачен човек би приел за окуражаващи…

Клеър обаче е вманиачена. Благодарение на моя линк към нейния WeJay знам, че тя пише фен фикшън за неговите герои — а понякога и за самия него — еротична белетристика, която с течение на времето става все по-дръзка. Освен това рисува портрети на своя любим и шие възглавници, върху които принтира лицето му. Спалнята й у дома е пълна с такива възглавници, предимно розови — любимия й цвят — като на някои от тях е изобразено и нейното лице до неговото, оградени със сърце.

Клеър следи и кариерата на съпругата му — актриса, за която той е щастливо женен вече пет-шест години — макар че отскоро Клеър е започнала да се отдава и на обнадеждени очаквания. Онлайн приятелка — която се логва под псевдонима sapphiregirl — я осведомила за връзката между съпругата на Ейнджъл и колега от снимачната площадка на новия й филм.

Което доведе до масирани нападки срещу госпожа Ейнджъл в някои от скорошните постове в дневника й. Чувствата й стават пределно ясни след последната й публикация. Не иска никой да наранява Ейнджъл и е малко озадачена, че толкова интелигентен мъж като него още не се е примирил с факта, че съпругата му е… ами, недостойна.

sapphiregirl несъмнено няма вина, че такава връзка всъщност няма — слуховете се разпространяват толкова лесно, пък и тя откъде би могла да знае, че Клеър ще реагира толкова импулсивно? Би било интересно да се види каква ще е нейната реакция, ако — по-скоро когато — й пишат адвокатите на Ейнджъл.

Питате откъде съм сигурен. Е, човек може и да не обърне внимание на писмо по електронната поща, но писмо на адреса на госпожа Ейнджъл, придружено с кутия шоколадови бонбони — в този случай съдържаща неочаквана изненада, проследими до ClairDeLune и изпратени в радиус от десетина километра до дома й — е нещо доста по-зловещо.

Естествено тя ще отрича. Но дали Ейнджъл Блу ще й повярва? А Клеър е толкова верен фен, тя пътува до Америка, за да гледа своя кумир на сцената; ходи на всяко събиране, та дано го зърне. Какво би направила, ако получи, да кажем, съдебна заповед или дори укор от своя човек? Подозирам, че е доста избухлива — може би дори леко ненормална. Какво би я накарало да превърти? Няма ли да е забавно да узнаем?

В момента обаче ме вълнуват други неща. Човек винаги трябва да разчиства подире си. А кашата с Найджъл в крайна сметка забърках аз — забърках кашата, но не го убих.

Дали убийството се предава по наследство? Почти съм убеден, че е така. Кой ли ще е следващият? Може би аз ще пукна от свръхдоза или пък ще ме намерят пребит до смърт на някоя тъмна уличка. Катастрофа? Някой ще ме блъсне и ще избяга? Или пък ще изглежда като самоубийство — шишенце с хапчета до ваната, изцапан с кръв бръснач върху плочките?

Може да е всичко, разбира се. Убиецът би могъл да е всеки. Така че залагай на сигурното. Не рискувай. Не забравяй какво се случи с другите двама…

Пази си гърба, sineokomomche.