Джоан Харис
sineokomomche (67)

13

Разглеждате уебдневника на sineokomomche.

Публикуван в: 23:14, четвъртък, 21 февруари

Достъп: ограничен

Настроение: бдителен

Слуша: Фил Колинс: „Във въздуха тази вечер“

Разбира се, трябваше да предвидят какво се задава. Катрин Уайт беше нестабилна. Беше готова да се нахвърли върху причината за болката си — досущ като мен, ако се замислите. А когато Патрик Уайт доведе у дома Емили Уайт след изпълнението й…

Е, разрази се спор.

Би трябвало да го очакват. Напрежението растеше от месеци. Вихреха се бурни страсти. В отсъствието на съпруга си госпожа Уайт приемаше Федър, която с нейните алтернативни терапии, конспиративни теории, пришълци, призраци и Деца на утрешния ден беше тласнала Катрин Уайт от критичното и несигурно състояние, в което се намираше, към напълно проявена невроза.

Разбира се, тогава не го знаех. Емили напусна дома си в края на септември. Вече беше средата на януари и кокичетата тъкмо започваха да надигат малките си зелени главици от вкочанената земя. През всичките тези месеци, докато наблюдавах къщата, почти не виждах госпожа Уайт. Само веднъж-дваж я мярнах през прозореца — все още украсен с коледни лампички, макар че Дванайсетата нощ отдавна бе отминала, а коледната елха, накичена с гирляндите, кафенееше на задната морава — да стои, да се взира навън с провиснала от треперещите й устни цигара, без да гледа конкретно нищо — просто снега и небето, което съскаше като бял шум.

Федър, от друга страна, непрекъснато се навърташе край къщата. Виждах я всеки ден, носеше покупки, прибираше пощата, оправяше се с репортерите, които още се появяваха от време на време с надеждата за интервю, няколко думи, снимка на Емили…

В действителност вече почти никой не виждаше Емили. След като делото срещу Пийкок пропадна, социалните служби я освободиха и тя се премести да живее при баща си, който през седмица я водеше да види майка си в присъствието на социален работник, който старателно си водеше бележки и пишеше доклад, гласящ в резюме едно и също — че госпожа Уайт все още не е готова да бъде насаме с Емили.

Онази нощ обаче беше различна. Госпожа Уайт не мислеше трезво. Катрин не за пръв път заплашваше да се самоубие, но този бе първият й реален опит, осуетен от намесата на Федър и от бързите действия на парамедиците, които я вдигнаха от вече изстиващата вана и превързаха разрязаните й китки.

Можело и да е по-зле, каза лекарят. Много аспирин е нужен, за да убие някого веднага, а разрезите на китките й, макар и доста дълбоки, не бяха засегнали артерията. Въпреки това опитът беше наистина сериозен, достатъчно сериозен, за да предизвика тревога — а на следващата сутрин, която се оказа в деня на последното изпълнение на Емили — историята се разрасна до такива гигантски размери, че стана неудържима.

Колко малки са кубчетата, изграждащи съдбата! Колко сложно са подредени! Махнеш ли един компонент, цялата машина спира да работи. Ако Катрин не беше избрала този конкретен ден за самоубийствения си акт — а кой знае каква поредица от събития бе довела до това нейно окончателно решение, как небесни тела А, Б и В бяха застанали в такова злощастно разположение; ако изпълнението на Емили през онзи ден не беше толкова въздействащо; ако Патрик Уайт беше по-силен и не беше отстъпил пред молбите на дъщеря си; ако не беше изпълнил решението на съда и не беше завел Емили да я види; ако госпожа Уайт беше в по-ведро настроение; ако Федър не ги беше оставила сами, ако си бях облякъл по-топло палто; ако Бетан не беше излязла навън, за да се полюбува на току-що навалелия сняг…

Ако, ако, ако… Сладостно измамна дума, лека като паднала на езика снежинка. Дума, която изглежда твърде малка, за да побере такава вселена от тъга. Дума, която ми напомня за тисовото дърво, символ на скръбта и на гроба. Ако в гората падне тисово дърво…

Сигурно намеренията на господин Уайт са били добри. Той все още обичаше Катрин. Знаеше какво означава тя за Емили. И макар да живееха разделени, той не спираше да се надява да се върне, влиянието на Федър да отслабне и след като скандалът отшуми, Емили отново да стане истинско дете, а не явление.

Наблюдавах къщата от обяд от отсрещното кафене. Заснех всичко. Кафенето затвори в пет часа и аз се криех в градината, където няколко избуяли кипариса до прозореца на дневната ми осигуряваха удобно прикритие. Дърветата имаха кисела растителна миризма, а там, където клоните им докосваха кожата ми, оставаха червени следи, които сърбяха като опарено от коприва. Обаче бях добре скрит: от една страна, от дърветата, от друга — от дръпнатите завеси на прозореца и оставената тясна пролука, през която можех да наблюдавам сцената.

Така се случи. Кълна се. Никога не съм искал да нараня когото и да било. Но докато стоях отвън, чух всичко, укорите, опита на господин Уайт да я успокои, подмятанията на Федър, истеричните сълзи на госпожа Уайт, колебливите протести на Емили. Или пък съм си въобразил, че съм чул — сега като се замисля, гласът на госпожа Уайт от спомена ми звучи като гласа на мама, а другите гласове звучат така, сякаш долитат от вътрешността на аквариум — пораждат шумни мехурчета звук, които избухват в безсмислени срички, блъскайки се в матовото стъкло.

Щрак-щрак. Това беше фотоапаратът. Дългият обектив, опрян на рамката на прозореца, най-бързата възможна експозиция. Знаех обаче, че въпреки всичко снимките ще бъдат неясни, мъгляви, нефокусирани, а цветовете щяха да греят край сцената като фосфоресценцията около пасаж тропически рибки.

Щрак-щрак.

— Искам си я обратно! Не можеш да я държиш далеч от мен, не и сега!

Това беше госпожа Уайт, която крачеше из стаята с цигара в ръка и с коса като мръсно знаме, спусната по гърба. Бинтовете на разрязаните й китки се открояваха призрачно, неестествено бели.

Щрак-щрак. Звукът има вкус на Коледа със своя сочен синкав аромат на кипарисите и вкочаняващия студ на сипещия се сняг. „Време на Снежната кралица“, помислих си и си спомних госпожа Електриковосиньо и зелевата воня на пазара онзи ден, и потракването на токчетата й по пътя — трак-трак-трак — като токчетата на майка ми.

— Моля те, Кати — каза господин Уайт. — Трябва да мисля за Емили. Това не е добре за нея. Освен това ти се нуждаеш от почивка…

— Да не си посмял да се държиш снизходително с мен! — извиси глас тя. — Знам какво се опитваш да направиш. Искаш да се дистанцираш от мен. Искаш да се възползваш от скандала. И след като лепнеш всички обвинения на мен, ще спечелиш като всички останали…

— Никой не се опитва да те обвинява. — Той понечи да я докосне, тя се отдръпна.

Под прозореца аз също потръпнах, а Емили, притиснала устата си с ръка, стоеше безпомощно отстрани и размахваше нещастието си като червено знаме, което само аз можех да видя.

Щрак-щрак. Усещах докосването до устата си. Чувствах пръстите й там. Бяха като малки пеперуди. Потръпнах от нежност заради интимността на жеста.

Емили. Е-ми-ли. Уханието на рози е навсякъде. Прашинки светлина просветваха през пердето и обсипваха натрупалия сняг със звезди.

Е-ми-ли. Милион леи.

Щрак-щрак — и досега сякаш усещам как душата полита извън тялото ми. Милион точки светлина, полетели към забравата…

Включи се и Федър и резкият й глас проряза стъклото. Кой знае защо отново ми напомни на мама и на миризмата, която винаги я съпровожда. Цигарен дим и притаеното ухание на „Синият час“ и на витаминната напитка.

Щрак-щрак и Федър се присъедини в аквариума.

Представях си я как се дави вътре.

— Никой не те е канил тук — каза тя. — Не смяташ ли, че вече навреди достатъчно?

За миг си помислих, че говори на мен. Очаквах да каже: „Малко нищожество. Не разбираш ли, че ти си виновен за всичко?“. И може би този път наистина бях, помислих си. Може би този път тя също го знае.

— Не мислиш ли, че достатъчно унижи Кати с това, че копелето ти живее в съседната къща?

Мълчание, после студено като сняг.

— Моля? — обади се най-накрая господин Уайт.

— Точно така — победоносно заяви Федър. — Тя знае… ние знаем… всичко. Да не смяташе, че ще ти се размине?

— Не съм искал да ми се размине — каза господин Уайт на Катрин. — Всичко ти разказах. Казах ти незабавно — беше грешка, за която плащам през последните дванайсет години…

— Ти ми каза, че всичко е приключило! — провикна се тя. — Каза ми, че е било с жена от службата, учителка по заместване, която се е махнала…

Той я изгледа и аз останах поразен от спокойствието му.

— Да, това беше лъжа — отговори. — Но останалото е истина.

Направих крачка назад. Сърцето ми се сви. Дишах учестено и от устата ми излизаше чудовищно огромна пара. Знаех, че не трябва да съм там, че мама сигурно се чуди къде съм се запилял. Но сцената дойде в повече на моя милост. Твоето копеле. Какъв глупак съм бил!

— Още колко хора знаят? — Отново беше госпожа Уайт. — Колко хора ми се присмиват, докато тази ирландска кучка и нейното проклето изчадие…

Отново се доближих до стъклото, усещайки ръката на Емили на бузата си. Беше студена, но усещах, че сърцето й се мята като риба на сухо.

Моля те, мамо. Моля те, татко…

Само че никой не я чуваше. Само аз знаех как се чувства. Протегнах ръка като морска звезда и притиснах пръстите си към стъклото.

— Кой ти каза, Кати? — попита господин Уайт.

Катрин издиша дим във въздуха.

— Наистина ли искаш да разбереш, Пат? — Ръцете й пърхаха като птички. — Искаш ли да знаеш кой те издаде?

Поклатих глава зад прозореца. Вече знаех кой й е казал. Знаех защо бях видял онзи ден господин Уайт да дава пари на мама, разбрах защо ме погледна с такова съжаление, когато го попитах дали той е баща ми…

— Лицемер такъв — изсъска му тя. — Преструваш се, че ти пука за Емили. Никога не си я искал. Никога не си проумявал колко специална е Емили, колко е надарена…

— О, напротив, разбирам — каза господин Уайт. Гласът му беше спокоен както винаги. — Но заради случилото се преди дванайсет години ти позволих прекалено голям контрол. Ти превърна дъщеря ни в откачалка. Е, след днешното изпълнение ще сложа край на това веднъж завинаги. Повече никакви интервюта. Никаква телевизия. Време е тя да заживее нормално, а ти трябва да се изправиш пред фактите. Тя е само едно малко сляпо момиченце, което се мъчи да зарадва майка си…

— Тя не е нормална — заяви госпожа Уайт и гласът й отново затрепери. — Тя е специална! Тя е надарена! Знам, че е така! Предпочитам да е мъртва, отколкото поредното дете инвалид…

В този момент обсъжданата личност се изправи и запищя — отчаян, пронизителен писък, който прерасна в ярка точка от звук, лазер, пронизал действителността, с вкус на мед и на загниващи плодове…

Изпуснах фотоапарата.

Мааааааааааа-моооооооо!

За миг тя и аз станахме едно. Близнаци, две сърца, които туптят като едно, една-единствена вибрация. За миг я опознавам до съвършенство точно както и Емили ме познава. А после, също толкова внезапно, настава тишина. Звукът утихва. Изведнъж усещам зловещия студ. Стоя там вече повече от час. Краката ми се схванаха, ръцете ме болят. Сълзи се стичат по лицето ми, но аз почти не ги усещам.

Трудно ми е да дишам. Опитвам се да помръдна, но е твърде късно. Тялото ми се е превърнало в бетон. Болестта, която ме повали след смъртта на Бен, ме опустоши и ме направи уязвим. Отслабнах прекалено за прекалено кратко време, тялото ми изчерпа запасите си.

Залива ме вълна от ужас. Казвам си, че мога да умра тук. Никой не знае къде съм. Опитвам да се провикна, но не излиза никакъв звук, устата ми е пресъхнала от страх. Едва дишам, зрението ми е замъглено…

Трябваше да послушаш мама, Брен. Мама винаги знае кога си намислил някоя пакост. Мама знае, че ти заслужаваш да умреш…

Моля те, мамо, прошепвам през устни, които са станали като хартия от студа.

„Сипе се сняг върху сняг,

сняг върху сняг…“

Обгърнала ме е тишина. Снегът умъртвява всичко — звук, светлина, усещания…

Добре тогава, нека да умра, казвам си. Нека да умра ето тук, на прага й. Поне тогава ще се освободя. Ще се освободя от нея…

Мисълта е странно ободряваща. Да се освободя от мама — от всичко — ми се струва кулминацията на всички желания. Забравете Хаваите, нуждая се само от още един миг на снега. Само още миг и после ще заспя. Сън без надежда, без спомени…

И после зад мен се разнася глас:

— Брендан?

Отварям очи и извръщам глава. Малката Бетан Браниган с червеното си палто и плетената си шапка, наднича към мен над зида като приказно същество. Малката Бетан, известна още като „изчадието на Патрик от съседната къща“, чийто баща, пазен в тайна години наред, мама е заплашила да разкрие…

Прехвърля се през оградата на градината.

— Брен, изглеждаш ужасно — казва.

Снегът е откраднал гласа ми. Отново опитвам да помръдна, но от студа краката ми са като залепнали за земята.

— Чакай тук. Ще се оправиш. — Бетан още от дванайсетгодишна знае как да се справя с кризисна ситуация. Чувам я да тича към входната врата. Звъни на звънеца. Някой излиза. От засипаната със сняг веранда се откъсва сняг и глухо тупва на земята.

Гласът на господин Уайт отеква в нощта:

— Какво се е случило, Бетан? Нещо не е наред ли?

— Моят приятел — чувам гласа на Бетан. — Нуждае се от помощ.

— Кати, някой е в беда.

— Предупреждавам те, Патрик!

— Кати, моля те…

Най-накрая нозете ми не издържат. Строполявам се на четири крака. Вдигам глава и виждам Емили — под ъгъл спрямо вратата. Сиропена светлина плисва безстрастно по чистия сняг. Тя е облечена със синя рокля, небесносиня, девствено синя, и в онзи момент я обичам толкова силно, че с радост бих умрял вместо нея…

— Емили — успявам да промълвя.

И тогава светът се свива до едничка прашинка, студът нахлува и ме обгръща, край мен тичешком приближават стъпки и…

Нищо.

Нищичко.