Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Волоколамское шоссе, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 12 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2012)
Разпознаване и корекция
Az (2014)
Допълнителна корекция и форматиране
in82qh (2014)

Издание:

Александър Бек. Волоколамското шосе

ИК „Народна култура“, София, 1985

Руска. Трето преработено издание

Редактор: Валентин Корнилев, София Бранц

Коректор: Евдокия Попова

История

  1. — Добавяне

Тютюневият поход

1.

Няма да разказвам с пълни подробности как напредваше подготовката на бойците.

Ще опиша само един поход, който в батальонните предания, засега от никого незаписани, е наречен „тютюневият поход“.

Минаха седем-осем дни, след като приех батальона. Ние бяхме вече облечени с униформи и въоръжени; вече боравехме с пушка, окопавахме се, прибягвахме, пълзяхме, марширувахме.

Една вечер получихме заповед да потеглим призори на петдесеткилометров поход, да стигнем определена точка в долината на реката, да пренощуваме там и до вечерта на следния ден, изминали отново същите петдесет километра, да се завърнем в Талгар. Също такива тежки маршрути бяха дадени и на другите батальони — генерал Панфилов приучваше дивизията към преходи.

Войниците от вечерта се подготвиха за похода, през нощта почиваха, а призори, преди още да се покаже слънцето, батальонът беше строен.

На вас, понеже не сте били войник, сигурно би ви се сторило, че пред вас стои страховита войскова част — редиците са добре подравнени; на пушките бляскат новички щикове; бойците са до един в пълно походно снаряжение; до един със скатани шинели през рамо, с противогази и сапьорски лопатки в зеленикави, неизбелели калъфки, със стоманени каски, пристегнати на раниците; на поясоците, леко опънали ги надолу, висят гранати и паласки с бойни патрони — по сто и двадесет на боец.

Леко опънали… А у мнозина не съвсем леко — веднага го забелязах. Видях не стегнато скатани, а издути шинели; раници с непотегнати ремъци, увиснали на корема чанти с гранати. Малцина изпъкваха с истинска войнишка стегнатост. Между тях беше Курбатов.

Повиках Курбатов от строя и казах:

— Другари! Ето младши командир, подготвил снаряжението си за поход, както прилича на един войник; в похода ще му бъде по-леко, отколкото на другите. Вижте как всичко е натъкмил, как е стегнал поясока! Двадесет пъти съм ви обяснявал това, показвал съм ви, но въпреки всичко не го разбирате. Сигурно езикът ми не е достатъчно остър. Няма да говоря повече, а ще дам думата на вашия шинел, вашата лопатка, на раницата. Нека те поприказват с вас. Мислите, че те си нямат език! Имат! И по-остър от моя! Боец Гаркуша, при мене!

Бегом се приближи винаги усмихнатият чипонос Гаркуша. Чантата му с бомбите беше се смъкнала напред и се клатеше при ходене.

— Готов ли си за похода?

— Готов съм, другарю комбат.

— Застани до Курбатов. Боец Голубцов, при мен!

Шинелът на Голубцов беше скатан толкова дебело, че опираше в бузата му. Раницата му не лежеше на гърба, а на меките части.

— Готов ли си за поход?

— Готов съм, другарю комбат.

— Застани до Гаркуша.

След като избрах по този начин десетина от най-размъкнатите, аз ги сложих начело на колоната. Потеглихме.

— Батальон, мирно! След мен ходом марш!

Аз тръгнах до тези, които бях извикал, и под око ги наблюдавах. Десетина-петнадесет минути те крачеха леко. Чантата с бомбите през цялото време лекичко почукваше Гаркуша между краката. Най-сетне към чантата се протегна ръка, за да я отмести.

На Голубцов се дощя да бутне шинела — грубият шаяк беше започнал да му жули врата.

Сапьорската лопатка удряше трети по задника.

Те ги оправяха вървешком, но това не помагаше.

След още десетина минути Гаркуша се огъна назад и изпъчи корем, за да не му се клати чантата. Доловил моя поглед, той пресилено се усмихна. Голубцов въртеше врат и се мъчеше да бутне шинела с лице. Раницата също започна да му пречи. Голубцов мушна ръка под ремъка и се опита незабелязано да дръпне раницата нагоре. А Гаркуша вече не пъчеше корем. Той вървеше изкривен и забавяше крачка.

Аз заповядах:

— Гаркуша! По-широка крачка! Не изоставай от Курбатов!

Проклетата чанта започна пак да го удря. Така изминахме шест километра. Отново посочих на бойците Курбатов, след това извиках:

— Гаркуша, при мен!

Той изтича, превит одве. В строя се изсмяха.

— Е, Гаркуша, докладвай. Готов ли си за поход?

Той мрачно мълчеше.

— Поприказва ли си с чантата с бомбите?

— Поприказвах си…

— Хайде, разкажи на бойците какво ти каза тя.

Той мълчеше.

— Разкажи, не се стеснявай!

— Какво ще им разказвам? Такива като нас на думи не вярват, дай им да пипнат.

— Е, ти пипна ли?

— Абе аз нея не съм я пипал, ами тя…

Бойците се изсмяха. Като си изкара яда, взе да се смее и той.

Извиках Голубцов — потен, с изжулен, та чак червен врат.

— Я го вижте сега тоя, другари. Побеседва ли с тебе шинелът? Раницата побеседва ли? Разкажи: на какво те учеха?

Накарах и Голубцов да говори пред бойците. Така им демонстрирах един след друг всички, които бяха особено измъчени от снаряжението. След това казах:

— За кого е трудно да върви, когато му е дебело скатан шинелът, когато чантата с бомбите не е на място, раницата не е на място? За боеца или за командира на батальона? За боеца! Двадесет пъти съм ви го обяснявал, но вие сигурно сте си мислили: „Добре де, ще го направим за него, колкото да ни остави на мира!“ И го правехте надве-натри. Пък то излезе, че не било „за него“, а за „себе си“. Някои от вещите вече ви го набиха в главите. Сега, през почивката, нека всеки наново си стегне снаряжението. Видя ли, че и сега някой не ме е разбрал, ще го извикам от строя, нека си поприказва пред мен с вещите, нека се увери, че техният език е по-остър от моя.

След тази почивка вече не стана нужда никого да измъквам от строя. Никой не искаше да беседва със снаряжението.

2.

Батальонът отново потегли.

Петдесет километра под юлското слънце не е малко разстояние, особено за хора, несвикнали с походи.

Гледам, ротите се разтеглят, започват да изостават. Направих бележка на командирите. След известно време отново проверявам строя. Бележките не са помогнали, колоната се разтяга все повече. Поговорих с командирите по-рязко. Пак без полза. Командирите също се бяха уморили, някои едвам се влачеха.

Излязох напред и извиках:

— Предайте по колоната: командирът на картечната рота да се яви начело на колоната!

След четвърт час, запъхтян, дойде тичешком дългокракият Заев.

— Другарю комбат, явих се по ваша заповед!

— Защо ротата ви се е разтеглила? Кога ще се научите да спазвате дистанцията? Докато не въведете ред, ще ви викам начело на колоната. Това е. Вървете си!

А пък да тичаш, за да излезеш пред батальонна колона, не е лесно — това е почти един километър.

После по същия начин извиках командира на втора рота Севрюков. Той беше възрастен човек, работил допреди войната като главен счетоводител на тютюнева фабрика в Алма-Ата. Когато ме настигна, не можеше да си поеме дъх.

Като ме изслуша, Севрюков каза:

— На войниците, другарю комбат, им е много тежко. Не може ли да се сложи част от товара на колите?

Отговорих му:

— Избийте си тази глупост от главата!

— Но какво да правим тогава, другарю комбат, с изоставащите? Как да го накараш, като не може човекът?

— Какво не може? Да изпълни заповед ли?

Севрюков не отговори.

Всички ротни командири ме споходиха по веднъж.

Но за Севрюков първото повикване се оказа недостатъчно. В опашката на ротата му се мъкнеха изоставащи войници.

Погледнах го, четиридесетгодишен, уморен, как крачи пред ротата. От прошарената коса, грижливо подстригана над слепоочията, по прашното му лице се стичаха струйки пот. Нима трябва да го накарам да тича още веднъж? Това е толкова трудно за него! Но какво да правя?

Той съжалява хората, аз ще съжаля него, а сетне… Какво ще стане с нас после, в боевете?

Подкарах коня в тръс, излязох напред и извиках:

— Командирът на втора рота начело на колоната!

Този път помогна.

Когато отново спрях, за да мине строят пред мене, видях: Севрюков вървеше вече не пред, а зад ротата. Имаше по-зъл и по-енергичен вид, дори гласът му се беше променил: дочух рязко командирско подвикване.

Цялата колона се стегна, ясно се очертаха дистанциите между взводовете, никой не изоставаше.

Така стигнахме до края на прехода, изминали петдесет километра без нито един изостанал.

Но хората бяха уморени. След командата „Свободни сте!“ всички се свлякоха на тревата. Всички си мислеха: скоро ще раздадат обеда, ще хапнем и ще спим.

Но не би!

3.

В похода с нас имаше, както си му е редът, няколко походни кухни. Обаче, когато стигнахме на мястото за нощуване, аз заповядах дърва за кухните да не се приготвят, продукти в казаните да не се слагат, а да се раздадат на бойците на ръка сурови продукти по установената червеноармейска норма: месо толкова грама, булгур толкова, мазнина толкова и така нататък.

Командирите, бойците се опулиха. Нали всичко е сурово, какво да го правят? Мнозина през целия си живот никога не бяха готвили, не знаеха как да си сварят чорба. Вдигна се шум:

— Имаме си кухни! Длъжни са да ни готвят топла храна в кухните.

Аз креснах:

— Без приказки! Да се изпълни заповедта! Всеки боец да си сготви вечерята!

И тогава в широката казахстанска степ, на брега на река Или, пламнаха множество огньове. Някои от моите бойци бяха толкова уморени, толкова се бяха разкиснали, че не се и заловиха да готвят, ами се натъркаляха да спят гладни. На едни загоря кашата, на други изкипя супата — те повече развалиха, отколкото изядоха. За тях това беше първият урок по готварство.

Сутринта пак заповядах да не палят кухните, а да раздадат на бойците дажбата на ръка.

После, след закуска, батальонът бе строен и аз се обърнах към бойците с реч. Тя беше горе-долу такава:

— Първо: вие, другари, сте недоволни, че походът е толкова дълъг, толкова тежък. Това е направено нарочно. Предстои ни да воюваме, предстои ни да изминем не петдесет и не сто, а много стотици километри. На война, за да излъжем врага, за да му нанесем неочакван удар, ще се налага да извършваме походи, по-дълги и по-тежки от този. Този поход е цвете пред туй, което ни предстои. Така е калявал своите войници, наречени „чудо-богатири“, прославеният руски пълководец Александър Василиевич Суворов. Той ни е оставил завета: „Тежко ли е в учението, лесно ще е в боя!“ Искате ли да се биете по суворовски? Който не иска, две крачки напред! Никой не излезе от строя. Аз продължих:

— Второ: вие сте недоволни, че при наличността на кухни ви се дава сурово месо и въпреки умората сте заставени да си варите чорба в канчетата. Това също бе направено нарочно. Мислите, че в боя кухнята ще бъде винаги под носа ви? Грешите! В боя кухните ще се откъсват от нас, ще изостават. Ще има дни, когато ще гладувате. Чувате ли ме всички? Ще гладувате, ще седите без тютюн — това ви обещавам. Такава е войната, такъв е животът на войника. Веднъж сит до гуша, друг път с празен стомах. Търпи, но не губи войнишката си чест! Главата горе, ей така! Всеки трябва да умее да готви. Какъв войник, какъв воин ще излезе от тебе, ако не умееш да си свариш една чорба? Зная, някои от вас никога не са си готвили сами. Зная, мнозина са отивали вечер в ресторанта и са викали: „Ей, келнер! Една бира и бифтек по хамбургски!“ И изведнъж вместо бифтек петдесет километра поход, а отгоре на това мъкнеш на гърба си тридесет и толкова килограма войнишки товар, пък и чорба си вариш в канчето! Когато я варихте, вие ме ненавиждахте. Вярно ли е?

Чуха се гласове:

— Вярно, другарю комбат! Вярно!

Между мен и бойците прескочи искрица, потече ток. Аз разбирах тях, те разбираха командира си.

4.

Потеглихме обратно.

До лагера ни в Талгар водеше прекрасно шосе. По такъв път се върви лесно.

Лесно ли? Тогава по дяволите пътят, по-далече от пътя! Нима на война ще ходим по каменна настилка?

Заповядах да се водят хората не по шосето, а да минат стотина-двеста метра настрана. Има пред тебе камъни — върви през камъните; има пред тебе дол — пресичай го; има пред тебе пясък — карай през него!

Денят беше безветрен. Слънцето безпощадно прежуряше. Въздухът сякаш струеше. Случваше се така: от нажежената като печка земя да се издигат нагоре прозрачни струйки.

Знаех: на войниците им е трудно, но знаех и друго: това е необходимо за войната, това е необходимо за победата.

На обгаряния от слънцето склон се изпречи голяма тютюнева нива. Бойците тръгнаха по една пътечка през полето. Тютюнът — казахстанска махорка — беше висок колкото човешки бой. Нито полъх не полюшваше широките, миризливи, напечени от слънцето листа.

Бойците вървяха. И изведнъж, когато половината от полето беше изминато, когато батальонът навлезе в тютюневия гъстак, хората започнаха да падат.

Какво става? Тръшна се един, втори, десети… Аз се уплаших. Сякаш ни е нападнала страшна, мигновено действуваща епидемия. Хората падат без стон и лежат като мъртви.

Бързо разтоварихме каруците, свалихме картечниците, минометите, бойните припаси и криво-ляво изкарахме нападалите на могилката при напоителния канал. Там, далече от тютюневите изпарения, хората се свестиха.

Но батальона вече го нямаше, ротите се бяха разбъркали. Бойците седяха и лежаха, стенеха, мокреха си главите с вода; някои повръщаха.

Видях нашия фелдшер, синеокия старец Киреев, безкрайно благ човек. Той шеташе нагоре-надолу, раздаваше прахчета. Помагаше му политическият ръководител Бозжанов. Намерил отнякъде кофа, Бозжанов мъкнеше вода от канала, ходеше с фелдшера и даваше на налягалите.

Никой от тази група не се изправи, когато се приближих аз, батальонният командир.

— Стани! — изкомандувах аз.

Само неколцина изпълниха командата. С пъшкане се вдигна Курбатов.

— Курбатов, ти?

— Ох, аз, другарю комбат…

Нима това е същият Курбатов, с когото се гордеех, когото сочех на бойците? Гледай как се е сгърчил!

— Какво си се разкиснал? Как стоиш пред командира си?

Курбатов направи усилие, изправи се, изпъчи гърди и застана, както трябва да стои един боец. Отидох при друг:

— Защо не ставаш? Стани! Къде ти е пушката?

— Ох, другарю комбат… Не зная, другарю комбат.

— Как стоиш? Веднага да се явиш пред мен с пушката!

— Че как ще я намеря? Аз и да ходя…

— Изпълнявай заповедта!

— Сега, другарю комбат… Загубил съм си някъде очилата…

Аха, Мурин! На дългия нос се появиха резервните очила. Мурин се затътра да си търси пушката.

Заповядах на командирите да строят ротите на шосето, за да продължим похода.

След четвърт час бяха строени. Отидох при батальона. Колко лошо стоят! Главите оборени, очите потъмнели, мнозина като старци са се опрели на пушките.

— Батальон, мирно! На раамо! Ходом марш!

Ротите тръгнаха. Но войниците едва вървяха — не в крак, без да се равняват; някои накуцваха, на други пушките се люлееха като пияни. Не, така няма да стигнем!

Избързах пред колоната и извиках:

— Стой! — След това заявих на бойците: — Оттука до онова дърво трябва да минете със строева крачка! Докато не го минем с маршировка, няма да се помръднем от това място. Първа рота, равнис!

Знаете ли какво е „строева крачка“? Парад на Червения площад. Всички заедно вдигат крак и с всичка сила го поставят на цяло стъпало — запечатват крачката.

До дървото бяха към двеста метра.

Първа рота потегли.

— Лошо! Остави! Назад!

Ротата се върна и тръгна отново.

— Пак лошо! Остави! Назад!

Аз се ядосвах, но и те се ядосаха.

Тръгнаха за трети път. Че като удариха крак! Така биеха, така стоварваха стъпалата си, че неволно си помислих: няма ли да разбият шосето?

Само преди една минута ненавиждах разкисналите се войници, тях ги беше яд на мен и изведнъж в душата ми нахлу любов:

— Юнаци! Юнаци!

Този вик радостно се изтръгна от мен.

— Служим на Съветския съюз! — извика на леви ротата.

И подметките на тежките войнишки обувки още по-силно удряха всички заедно.

Мъжествени, силни, те крачеха като на Червения площад.

Така изредих всички роти. Втората и третата също стана нужда да връщам, докато не преминат със строева крачка двестата метра.

Последна мина картечната рота. Бойците от място удариха крак. В първата редица крачеше дългият Мурин. Той тропаше с всичка сила; дясната ръка тактуваше, сякаш това беше музика; очилата му блестяха; на лицето му бе изписано истинско удоволствие.

5.

Близо до Талгар на дребно уралско конче към нас се приближи генерал Панфилов. Той посрещаше връщащите се батальони.

Като видяха генерала, всички се стегнаха: ротите по команда отново тръгнаха със строева крачка. Уморените, но маршируващи в крак бойци вървяха пак с гордо вдигнати глави: ето какви сме ние!

Панфилов се усмихна. От малките очи по почернялата, сякаш опърлена кожа се проточиха малки бръчици. Той се повдигна на стремената и се провикна:

— Добре вървите! Благодаря, другари, за службата!

— Служим на Съветския съюз!

Батальонът изрева така, че кончето уплашено отскочи настрана. Панфилов неволно хвана поводите, поклати глава и се засмя.

Сега и аз бях извикал тези думи заедно с бойците. Аз отговарях не само на генерала. На кой да е боец, на кой да е командир, на собствената си съвест, на всеки, който гласно или безмълвно би ме запитал „Защо си толкова суров?“, бих могъл с гордост да отговоря съвсем по същия начин: „Служа на Съветския съюз!“

Ние се върнахме в определеното време.

Огледах строилите се около мене в четириъгълник роти. Червеноармейците стояха с отслабнали лица, почернели, смъкнали излишните тлъстини, с мокри от пот кепета, с тежки прашни обувки, с пушки при нозе. Бяха се измъчили — краката им тръпнеха от болка. Сега им се искаше само едно — да полегнат — но те търпеливо чакаха командата; не се облягаха като старци на пушките си и щом срещнеха погледа на командира, изпъчваха гърди.

Това не бяха вече същите хора, които за първи път бяха се строили тука — с каскети, сака и фланелки — преди една седмица; не бяха същите, които с новото, непохватно стегнато снаряжение бяха тръгнали на разсъмване на първия си голям преход — сега те бяха войници, с чест издържали първото си войнишко изпитание.