Александър Бек
Волоколамското шосе (33)

2.

— Иска ми се — продължи Момиш-Ули — да не пропусна нито една подробност от срещите ми с Иван Василиевич Панфилов.

Аз стигнах при него пет дена след като той изпрати мен, своя единствен резервен батальон, срещу немците, пробили фронта на север от Волоколамск.

Останали далече настрана от Волоколамското шосе, четири денонощия бяхме се лутали, доста бяхме претърпели. След като изведох батальона при нашите части, отново окопали се и заградили Москва, бях длъжен да се явя при генерала, да му доложа за действията на батальона.

Беше минало едно денонощие, откакто бяхме стигнали при своите. Денят се случи слънчев, хубав. Беше застудяло. На фронта като че бе настъпило затишие. Само нарядко, ту наблизо, ту далече, се обаждаха оръдия.

Щабът на дивизията се намираше в село Шишкино, горе-долу на петнадесет километра от Волоколамск. Познатите щабни командири ме посрещаха като възкръснал от мъртвите. Няколко денонощия за батальона не беше имало никакво известие — по неволя са ни поменавали за упокой.

Панфилов се беше настанил в солидна дървена къща с ламаринен покрив, към която бяха се проточили три-четири жици на полевия телефон. Пред входа ме спря часовой. Скоро на стъпалата изтича повиканият от часовоя младичък лейтенант Ушко, адютантът на Панфилов.

— Ние вече, другарю старши лейтенант, бяхме загубили надежда да ви видим — с усмивка заговори той. — А вие… Вие пак като след жива вода. Елате, елате, другарю старши лейтенант. Генералът сега ще ви приеме.

В пруста малко остана да се сблъскам с идващия насреща ми подполковник Хримов. Нима е той? Набит, възмрачен, както винаги. Развихри се яростта, която бях насъбрал в душата си против него. Именно на него в хода на събитията бе подчинен по заповед на Панфилов моят батальон. И на два пъти през тези дни Хримов беше ме оставял на произвола на съдбата, без да съобщи за изтеглянето на частта си. При отстъплението бяхме се натъкнали на командния му пункт — една колиба, в която още гореше лампа. „Не ни беше до вас. Прощавай, Момиш-Ули“ — така отговори по-късно на упреците ми заместникът на Хримов майор Белопегов. Аз бях трогнат от това искрено, честно признание. Но какво ли ще ми каже сега самият Хримов? Аз се изпънах и застанах „мирно“.

— Здраве желая, другарю подполковник!

Хримов се поспря. Биещата му към жълто плешива глава мигновено се зачерви. Обаче той бързо се справи със смущението си.

— А-а, Момиш-Ули… Радвам се да те видя. Как е твоят батальон?

— От това, другарю подполковник, е трябвало да се поинтересувате, когато, без да ми съобщите, напуснахте позицията.

— Първо, попроменете си малко тона, другарю старши лейтенант…

— Слушам, другарю подполковник. Но бих предпочел да чувам заповедите ви в боя.

Плешивата глава на Хримов малко по малко приемаше обикновения си цвят. Той ядосано се въсеше, но избягваше погледа ми. По-високият чин не помага на началника да гледа подчинения в очите, когато е престъпил законите на честта.

— Второ — Хримов повиши глас, — направете си труда да не ме поучавате… А впрочем защо сте тука?

— Отивам при генерала.

— При генерала? Я гледай… Батальонен командир отива направо при генерала!

Неочаквано вратата на стаята се отвори. На прага видяхме Панфилов.

— Да, другарю Хримов — с въздрезгав както винаги глас заговори генералът, — другарят Момиш-Ули идва при мен. Той е командир на моя резерв. Вие, другарю Хримов, би следвало да не забравяте това. Ако бяхте добре воювали, нямаше да ми се наложи да ви изпращам на помощ моя резерв.

Както винаги Панфилов правеше забележки, без да ругае, без да вика, а по такъв заобиколен начин. Аз сметнах за свой дълг да повторя пред генерала упрека си към Хримов.

— При изтеглянето подполковникът ме изостави, другарю генерал. Вдигна се и си отиде, без да ми съобщи.

Хримов се помъчи да се покаже възмутен.

— Другарю генерал, как му позволявате?

Малките умни очи на Панфилов, устремени към подполковника, се присвиха.

— Ще поговоря с вас насаме, другарю Хримов. Мисля, че и вие ще предпочетете така… Нали?

Хримов си замълча.

— Можете да вървите — каза Панфилов. — Другарю Момиш-Ули, елате.

3.

В стаята Панфилов още веднъж ласкаво ме огледа, стисна ми ръката.

Нашият невисок, невзрачен генерал беше току-що обръснат, подстриган. Мустаците, безредно щръкнали, когато немците бяха напирали от разни страни срещу Волоколамск, сега се чернееха както обикновено, като две ясно очертани квадратчета. Генералът беше с нова-новеничка, както изглеждаше, току-що ушита куртка. Сега почти не биеше на очи, че Панфилов е прегърбен: беше се поизправил, сякаш беше хвърлил от възтесните си рамене повече от десетина години.

Какво запомних от стаята на Панфилов? Потъмнели от времето неизмазани дървени стени. Увиснала от тавана електрическа крушка с привични за окото размери, която очевидно вече не получаваше ток, а до нея друга, мъничка, на пресукан черен шнур — походна, подхранвана от акумулатор. В ъгъла — легло, покрито със сиво, тъй наречено, войнишко одеяло. Голямо стенно огледало, на чиято поличка стоеше полеви телефон. Две маси — едната голяма, другата по-малка. На голямата лежеше разтворена топографска карта, белязана с разноцветни моливи. На по-малката — самовар, бял фаянсов чайник, захарница, отворено джобно ножче, недопита чаша изстинал силен чай.

Панфилов повика адютанта.

— Другарю Ушко, разпоредете се… Стъкмете ни едно самоварче… Ние сега, другарю Момиш-Ули, имаме много време… Можем да си позволим да поседим пред самовар. Извоювахме си временце.

Панфилов се поразходи из стаята, позабави крачки пред помътнялото огледало, вървешком се огледа, щракна с пръсти и юнашки се завъртя на един ток. Той явно се чувствуваше превъзходно, беше необичайно оживен.

Сетне отиде при телефона и се свърза с началник-щаба на дивизията полковник Серебряков.

— Иван Иванович, аз се каня да поработя… Няма как, ще трябва вие да се нагърбите с всичко това. Надвечер ще се видим, ще си поприказваме. А сега пристъпвам към преките си задължения: ще пия чай и ще размишлявам за бъдещето. Не, не, не сам… При мене е командирът на моя резерв… Не зная, може и да се наложи и веднъж-дваж да стопляме самовара… Тъй че, моля ви се, имайте го предвид, Иван Иванович…

След това характерът на телефонния разговор се промени, те заговориха по работа. Когато завърши и остави слушалката, Панфилов каза:

— Днес, другарю Момиш-Ули, никой не ще ни попречи. Спокойно ще си побеседваме тримата. Разполагайте се по-удобничко. Ние ще ви послушаме.

Аз неволно се огледах. „Ще побеседваме тримата. Ние ще ви послушаме“. Кои са тези „ние“? Освен Панфилов в стаята нямаше никой друг.

— Ние, ние — повтори Панфилов. — Аз и моята карта. За нея е също полезно да ви послуша. Погледнете я, ниско й се поклонете.

Отидох при разгърнатата на масата карта. Погледнах и неволно се отдръпнах. Това, което ми каза картата, съвсем не отговаряше на доволния вид на генерала.

Както и преди няколко дена, когато бях при Панфилов, порази ме картината на разпокъсания, раздробен фронт. Тук-таме бяха отбелязани сякаш откъснати едни от други червени дъги, ромбчета, кръгчета, настръхнали от насочени срещу стрелки, обозначаващи бойните ни части. Пролуките, проходите между тях достигаха до километър и повече. Тези пролуки бяха отворени за противника.

Обърнах се и разтревожено погледнах Панфилов. Той се усмихваше — от тесните му очи се проточваха дребни бръчици.

— Другарю генерал, не мога да разбера… Че къде е нашият фронт?

— Тъкмо това е нашият фронт, другарю Момиш-Ули.

— Но нали тука… Къде е тука нашата линия?

Да отбележа, че по онова време аз винаги си представях фронта като линия.

— Линия ли? — Панфилов се засмя. Кажи-речи, за първи път през дните на битката пред Москва го чух да се смее. — Че защо ни е линия? Поставете се, другарю Момиш-Ули, на мястото на противника. Вгледайте се: това са опорните точки, възелчетата на нашата отбрана. Междините се прострелват. Тука той няма да се пъхне. А пъхне ли се — толкова по-зле за него. Нито колите, нито оръдията може промъкна.

Панфилов придърпа един стол за мен и не можа да се сдържи да не се полюбува на картата.

— Вчера, другарю Момиш-Ули, идва Рокосовски, одобри всичко това. Знаете, другарят Рокосовски взима под внимание моето мнение…

Такова бе невинното самохвалство на нашия генерал.

В стаята запищя телефон. Панфилов вдигна слушалката.

— Здравейте… Да, да познах. Как да не позная?

Очевидно Панфилов чу някакво одобрение.

— Благодаря ви… Служа на Съветския съюз!

Внезапно мургавото лице на Панфилов стана лукаво, той ми намигна, сякаш ме канеше да взема участие в разговора, и с тон на наивник каза в слушалката:

— Пък аз мислех, че пак ще ме ругаете за безредието.

Аха, ето с кого приказва той! Аз се досетих — със Звягин. Спомних си за Волоколамск, за атмосферата на тревога в стаите на щаба на дивизията, за възпълния, с малки торбички под сивите властни очи заместник-командуващия армията, който беше тежко отронвал фрази, беше хокал Панфилов за безредието. Спомних си и за мрачното лице на Панфилов, за упорито извитата му, набраздена от бръчки шия.

Сега всичко беше другояче. В силно кънтящата мембрана се чу смехът на Звягин. Засмя се и Панфилов.

След това, както разбрах, Звягин заповяда на Панфилов да отдели известен брой сапьори от инженерния батальон, за да се построи по-скоро театър на открито в гората в участъка на дивизията. Сетне разговорът засегна дивизионния оркестър и самодейния червеноармейски ансамбъл.

— Слушам, всичко ще изградим — каза Панфилов.

Той завърши разговора и се отдели от телефона. Стори ми се, че Панфилов е развълнуван. Когато отново ми заговори, дрезгавостта в гласа му се забелязваше повече от друг път.

— Виждате, другарю Момиш-Ули, за какво мислим… За ансамбъл, за театър! Всичко това е необходимо за войната. Необходимо е, за да стигне до сърцето: все пак сме ги спрели! Спрели сме немците пред Москва по целия фронт.

— Аз, другарю генерал, не смеех да го повярвам.

— Спрели сме ги! — повтори Панфилов. — Сега ще им потрябват горе-долу две седмици, за да се подготвят за нов натиск. Но нали и ние с вас няма да дремем.

Той ми се извини и се обади на началника на инженерната част, заповяда му да изпрати взвод сапьори за изграждането на театъра, след това се свърза с началника на политическия отдел, разпита го за ансамбъла. Най-после Панфилов остави слушалката, върна се при картата и погледна пръснатите по нея цветни знаци.

— Безредие! — промълви той. — Случва се така, другарю Момиш-Ули, че именно безредието представлява новият ред.

Още във Волоколамск бях имал случая да чуя от Панфилов тези думи. Тогава ги беше изрекъл не съвсем уверено, като че се съмняваше, питаше сам себе си. Сега те звучеха като обмислено, затвърдило се убеждение.

— Ние още един път ще обсъдим с вас това. — Можеше да се долови, че за Панфилов действително беше интересно да обсъди с мен, един среден по чин командир, занимаващите го въпроси. — А засега разказвайте, другарю Момиш-Ули, разказвайте за батальона.

Междувременно поднесоха заврелия самовар. Панфилов сам запари чая, извади от бюфета няколко едри алмаатински ябълки, пушена риба, бурканче сладко.

С джобно ножче той ловко натроши на парченца бучка захар, сложи едно късче в устата и така започна да пие чай.

Разказах му за страшната нощ пред Тимково, за това, как калта прекъсна нашия огън, нашата атака. Ща не ща, трябваше да разкажа и за болестта си, за това, как съм се излежавал, безделничел през нощта. Панфилов разпитваше за батальона, за хората, останали тази нощ без командир. Не ми позволяваше да бързам, да отминавам подробности, цялото време ми доливаше горещ силен чай, сякаш и сега ме измъчваше треска. Доливаше и току подканваше:

— Пийте… Не забравяйте чая. И пушете, пушете, не се стеснявайте.

Когато му описах как съм гледал с бинокъла нахълталите във Волоколамск немски танкове и пехота, Панфилов ме попита:

— А в колко часа сте го видели това, другарю Момиш-Ули?

— Приблизително в един след пладне.

Панфилов се засмя.

— Тъкмо тогава бях решил да се обръсна. Положенийцето, другарю Момиш-Ули, беше едно такова… Налагаше се — Панфилов посочи някъде настрана с остриганата си по войнишки прошарена глава и отново ми намигна, — налагаше се да успокоя щабния си народ. Повиках бръснаря. А вънка прас, пра-ас… Бръснарят захвърли бръснача, четката и беж да го няма. Аз се провикнах: „Другарю Дорфман, бръснарят избяга, довършете бръсненето, бъдете така добър…“ И се успокоиха, още около три часа се задържахме там.

— Другарю, генерал, вие не се пазите.

— Нищо… Проявиш ли страх, ще станеш пред противника за смях… Но продължавайте, продължавайте, другарю Момиш-Ули.

Разказах му как случайността на боя беше вкарала немците в огневи капан. Панфилов ме слушаше с интерес, помоли ме да му покажа на картата позициите на батальона, пътя на немците, долчинката, където им устроихме клане. След това дойде ред да разкажа и за изтеглянето ни.

— Последна, другарю генерал, вървеше ротата на Дордия. И Дордия вървеше зад всички.

Няколко пъти вече споменавах на генерала името на Дордия.

— Дордия ли? — попита Панфилов. — Такъв един, беличък? Опулен?

— Да, другарю генерал.

— Какво прави той сега? Чудо командир, а?

— Той беше ранен… И ранен беше изоставен.

— Изоставен?

Черните вежди на Панфилов се вдигнаха, чупката им изведнъж стана по-остра.

— Да… Това, другарю генерал, стана така…

Тягостните картини от лутането на батальона пак оживяха пред мене. Разказах ги на Панфилов.