Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Волоколамское шоссе, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 12 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2012)
Разпознаване и корекция
Az (2014)
Допълнителна корекция и форматиране
in82qh (2014)

Издание:

Александър Бек. Волоколамското шосе

ИК „Народна култура“, София, 1985

Руска. Трето преработено издание

Редактор: Валентин Корнилев, София Бранц

Коректор: Евдокия Попова

История

  1. — Добавяне

В къщата на лесничея

1.

Голям пруст с неизмазани дървени стени разделяше на две къщата на лесничея. В едната половина пренесоха всичките ранени; в другата, където вече бе установена връзка, се събраха повиканите от мене командири и политически ръководители. Аз казах:

— Слушайте моята заповед. Първо. Батальонът е обкръжен. Моето решение е да се боря в обкръжение, докато не получа заповед за отстъпление. Участъците на кръговата отбрана са посочени на ротните командири. Да се работи през нощта, та до съмване всеки боец да е изкопал окоп с цял профил. Второ. В плен никой да не се предава, пленници да не се вземат. На всички командири давам правото да разстрелват страхливците на място. Трето. Да се пестят бойните припаси. Далечна пушечна и картечна стрелба забранявам. Да не се стреля нахалост. Да се прибират пушките и патроните от ранените и убитите. Да се стреля до предпоследния патрон. Последният — за себе си. Четвърто. Артилерията да води огън изключително с право мерене, от упор по жива цел. Да се стреля до предпоследния снаряд. С последния да се хвърли във въздуха оръдието. Пето. Заповядвам всичко това да се съобщи на бойците.

2.

Въпроси нямаше. На политическия ръководител на картечната рота Бозжанов заповядах да остане. Другите си отидоха:

— Бозжанов, къде са твоите орли?

— Тука, другарю комбат, до щаба.

— Колко са?

— Осем.

Това бяха няколко свръзки и картечният разчет на Блоха — една шепичка, която в скорошния бой беше изчакала настъпващата вражеска верига и беше я ударила с кинжален огън.

— Ще отидеш с тази команда при немците — казах аз.

След това сложих картата и посочих белега, оставен от молива на капитан Шилов.

Там сред гората има изоставени оръдия и снаряди. Трябва да се опитаме, обясних аз, да изтеглим всичко това под носа на противника.

— Вземи коне, хамути, колари. Действувай хитро, тихо…

— Аксакал — рече с усмивка Бозжанов.

— Какво?

— Аксакал, исках да ви помоля. Нека тези хора си останат мое поделение.

Споменах вече, че картечниците бяха придадени към стрелковите роти и в батальона всъщност нямаше вече отделна картечна рота, като политически ръководител на която се водеше Бозжанов.

— И какво ще представлява това поделение?

Бозжанов бързо отговори:

— Резерв на батальонния командир… Ваш резерв, аксакал.

— Е, командире на резерва — казах аз, — да отидем при твоята войска.

3.

В гората проникваше неясната светлина на луната.

— Стой! Кой идва?

— Мурин, ти ли си? — попита в отговор Бозжанов.

— Аз, другарю политрук.

Цялата войска на Бозжанов беше се сместила под една елха. Сгушили се близо един до друг, подвили крака, покрили се презглава с плащ-палатките, сгрели се на елховите игли, бойците спяха.

Мурин дежуреше. До изправените в пирамида пушки чернееше картечница.

— Трябва да събудим хората, Мурин — каза Бозжанов.

Огромният Галиулин бе заспал по-дълбоко от другите. Той се повдигна, седна и пак се захлупи на меката постелка от елхови игли. Разбутаха го.

— Вземи пушките! Строй се — полугласно изкомандува Бозжанов.

След като огледа късичката редица, той направи крачка към мене и рапортува.

— Съобщете заповедта ми — казах аз.

— Така, другари — започна Бозжанов, като се приближи към строя, — батальонът е обкръжен.

След това все тъй полугласно той изложи точка по точка: да се заеме кръгова отбрана, да не се предават в плен, да се пестят бойните припаси, да не се стреля нахалост, да се стреля до предпоследния куршум, последният — за себе си.

— Последният — за себе си — бавно, сякаш претегляше думите, повтори той. — Искаш ли да живееш, бий се до смърт.

На Бозжанов понякога му хрумваха такива афоризми. Току каже нещо между другото, а в него — философия, мъдрост… Това съм го забелязал през войната у доста войници. Истинският войник, у когото на война, в боя се мобилизира всяка клетка на мозъка, може да изрече мъдра мисъл. Но именно истинският. Бозжанов продължи:

— Ние имаме оръдия, картечници, имаме си бойно богатство… Опитай се, излез ни насреща…

Аз казах:

— Съобщете, другарю политрук, задачата на групата.

Без да бърза, Бозжанов обясни, че ще трябва да отидат в разположението на немците, за да приберат изоставени в гората оръдия.

— Може да се разотидете — казах аз, когато той свърши. — Пригответе се. Проверете си оръжието. Съберете си нещата. Но първо, я елате насам, приятели.

Те веднага ме наобиколиха. Само дългият Мурин остана на пост до картечницата. Той също много искаше да чуе и протегна врат. Очилата му бляскаха на лунната светлина. „Приятели!“ За първи път нарекох така своите войници. Никога не ми е харесвало, когато към бойците се обръщаха с „момци“, „момчета“. Особено пък „момчета“. С играчки ли си играем? Но „приятели“ е друго нещо.

— Днес вие, другари, добре се бихте, грамотно.

Те не бяха в строй. Общ отговор не се предвиждаше. Никой не заговори.

— Хайде сега покажете какво можете: измъкнете тихомълком тези оръдия и снаряди. Тогава ще сме богаташи.

Муратов се обади:

— Другарю комбат, салам трябва да вземем с нас.

Той, изглежда, искаше да ни разсмее, но никой не се засмя. Дребничкият татарин побърза да добави:

— Аз, другарю комбат, не го казах на шега. Там може да имат танкове.

— Измисляш, Муратов — с неодобрение рече Бозжанов.

— Защо ме хокате? Аз, другарю комбат, сериозно. Те в танковете спят, а за танковете, така съм чувал, за през нощта кучета връзват.

— Не дрънкай глупости — сурово каза Блоха.

Това не бяха глупости. За кучетата наистина трябваше да се помисли, но минутата изискваше други думи, друг разговор. Думите не се намериха. Всички мълчеха.

— Другарю комбат, разрешете — обади се Мурин.

Аз наострих уши, но Мурин само попита:

— На кого да предам картечницата?

Спомних си как преди три месеца той за първи път се беше приближил до мене: със сако, изкривена малко настрана вратовръзка, с очила, дълъг, несръчен, той не знаеше как да стои пред командира, къде да дене тънките си непочернели ръце. Беше дошъл да се оплаче: „Зачислиха ме, другарю комбат, при нестроевите. Дадоха ми кон и кола. Пък аз нямам абсолютно никакво понятие какво е това кон. И не за това съм станал войник.“ Спомних си как се поддаде на паниката и търти да бяга заедно с другите, когато внезапно наблизо затрака картечница и някой извика: „Немци!“ Пушката трепереше в ръцете му, когато, застанал в редицата, той се целеше в изменника, в страхливеца, когото заповядах да разстрелят пред строя.

Може би по-остро от всеки друг Мурин изпитваше страховете на войната, вътрешната борба, мъчителното духовно прераждане с връщащите се пристъпи на смъртна мъка и сетне на парливата радост на войника, убил оногова, който е вселявал страх, който е вървял насреща да убива.

Сега, след като изслуша заповедта, след като узна, че трябва да отиде в стана на врага, той само запита:

— На кого да предам картечницата?

Какво става с него? Нима всичко в него се е притъпило? Нима не се вълнува?

— Вие другарю Мурин, надали ще бъдете полезен там. С конете няма да се оправите. Я си останете при картечницата.

Очаквах войнишки отговор „Слушам!“, но той не последва. Мурин помълча:

— Другарю комбат, разрешете да ви помоля… В такъв момент… — Той се поспря, пое дъх и продължи по-глухо: — В такъв момент на човек му се иска да бъде с другарите си. Моля ви: където са те, там и аз…

Ще рече, той се вълнуваше, той мислеше. Сега го ръководеше не службата, не дисциплината, а нещо по-човечно, нещо по-висше. Това е трудно да се обясни, но аз можах да надзърна в душата на войника, в душата на батальона. Прониза ме увереност: да, ние жестоко ще се бием, ще убиваме и ще убиваме до сетния патрон.

Аз казах:

— Добре, Мурин. Галиулин, вземи картечницата. Вземете лентите. Занесете ги в щаба. Блоха, стройте хората. На път, другари!

4.

Занизаха се нощните часове, нощните размишления.

Бойците се окопаваха в земята по целия край на гората, разбиваха с кирки замръзналия земен пласт, кастреха коренищата. Изсичаха се пътеки за маневриране с оръдията. Работеха триони, падаха дървета.

Ние не се спотайвахме. Нека знае противникът: ние сме тук! Големият път, който минава през Новлянское, няма да остане негов: пътят е под нашия огън. Тука, близо до нашия остров, не ще минат коли, не ще мине артилерия.

Е, и какво от това? Колоните се точат по други пътища, през други пунктове, през Сипуново, през Красная гора. Но нали оттам, иззад Красная гора, ни отговориха оръдия. Нашите са се задържали някъде, вкопчили са се като нас в някое късче земя, прерязали са пътищата в разни точки.

Но фронтът все пак е раздробен, преградата е пробита, край нас немците се движат към Волоколамск, към Москва. Дали ще сполучим да спрем врага пред Волоколамск?

Пак неудържимо ме теглеше натам — при Панфилов, при нашите.

Къде ли е сега Брудни? Дали ще се върне до съмване? Дали ще донесе заповед? Дали ще успеем да се изтеглим още по тъмно?

Не, Баурджан, не чакай… Щабът на полка може да е загинал. Може да е обкръжен някъде и щабът на дивизията. А утре, други ден линията на фронта ще бъде на тридесет, на четиридесет километра зад нас. И заповед не ще дойде, заповед няма да има.

Какво тогава? Аз съм командир, аз съм длъжен хладнокръвно да обмисля най-лошото. Заповед няма да има. Какво тогава?

Противникът ще стесни кръга, ще ни предложи да се предадем, ние ще отговорим с куршуми. Аз вярвах в своите бойци. И знаех: те вярват в мене, в своя командир. Моята дума, моята заповед са им предадени.

Те сега копаят ли копаят, кланят се на майчицата земя закрилницата на войника. Заровим ли се под земята, не мога ни стигнат снаряди и бомби. Немците ще трябва да употребят цялата си артилерия, съсредоточена в района на пробива, за да ни избият с оръдеен огън. Бомбардировката ще издържим, ще изтърпим и глада. Имаме коне — конското месо ще стигне за дълго време. Опитайте се да се пъхнете тука, хайде смачкайте ни де!

Аз имам шестстотин и петдесет бойци. Всеки ще убие по няколко немци, преди да падне в боя. Трябва им една дивизия, за да унищожат нашия батальон. Половината дивизия долу! Нека немците платят тази цена за един батальон панфиловци.

Потънал в мисли, седях в командния пункт, в здраво изградената къща на лесничея, в половината, заета от щаба. Тук вече имаше телефони; оттук се проточваха проводници към ротите и към оръдията.

Оттук ще мога да ръководя съпротивата, оттук ще мога да прехвърля сили срещу врага, ако той направи пробив и навлезе в гората. Тогава ще се бием в гората, ще убиваме иззад дърветата, иззад пъновете и ще отстъпваме крачка по крачка.

Последната линия, последната преграда ще бъде тук, пред къщата на лесничея.

Не спят след смяната часовите и телефонистите: те копаят отбранителна линия около щаба, копаят ями, окопи, запасни картечни гнезда, секат дървета за барикади. Ние ще запушим с дървета прозорците, ще изрежем в дървените стени бойници, ще се бием и тук, в тази къща. Тук са донесли два сандъка бомби, в пруста има картечница.

Аз вярвах в своите бойци, в своите командири: никого от тях не ще хванат жив.

Мярна ми се зловеща мисъл: ами ранените?

5.

Ами ранените? Как да постъпя с тях?

През пруста влязох в другата половина, при тях.

Фитилът на газената лампа беше свален. Нашият фелдшер, синеокият старец Киреев, наглеждаше печката. Вратичката беше отворена. Отблясъците на огъня играеха по дървената стена, по сивите одеяла, по неподвижните лица.

Някой бълнуваше. Някой тихо се обади:

— Другарю комбат!

На пръсти се приближих. Викаше ме Севрюков. Той лежеше по гръб на края на набързо скованите нарове; потъналата във възглавницата глава не се повдигна. Той дишаше с леко свирещ звук; парчета от снаряд се бяха забили в гърдите и в слабините му; раните бяха тежки, но не смъртоносни. За миг изпитах странно чувство: стори ми се, че го помня ранен отдавна-отдавна, а пък всъщност това се случи едва преди няколко часа.

Поседнах в краката му. Севрюков се опря на лакти и се помъчи да се повдигне, но лицето му се сви и той глухо изпъшка. Киреев веднага се озова до него. С недоволно и ласкаво мърморене той накара Севрюков отново да легне.

— Вървете си, Киреев — кратко рече Севрюков.

И не проговори, докато фелдшерът не се отдалечи при печката, после шепнешком ми каза:

— Наведете се малко. Искам да ви попитам: какво става там? — Той посочи с погледа си стената. — Какво е станало, другарю комбат?

— Как какво е станало?

— Защо не ни изпращате в тила?

Какво да му отговоря? Да го излъжа ли? Не. Нека Севрюков знае. Аз казах:

— Батальонът е обкръжен.

Севрюков затвори очи. Сиво върху бялата възглавница, брадясалото му лице с грижливо вчесаните, прошарени на сколуфите коси изглеждаше безжизнено. За какво ли мислеше? Тъмните клепки се повдигнаха.

— Другарю комбат… моля да ми дадете оръжие.

— Да, това трябва да се направи, Севрюков. Ще дам нареждане.

Понечих да стана, но Севрюков ме хвана за ръката.

— Вие… няма да ни оставите? Нали няма да ни оставите?

С ръцете, очите си той се впиваше в мене.

— Не, Севрюков, няма да ви оставя.

Пръстите леко се разпуснаха. Той слабо ми се усмихна, той вярваше на батальонния си командир.

С натежала душа безмълвно се запътих към вратата. Но още веднъж прозвуча:

— Другарю комбат…

Не ми се искаше, но трябваше да отида.

— Сударушкин, ти ли си?

Под белия неизцапан още бинт главата изглеждаше странно голяма. Превръзката минаваше през челото, но лицето беше открито. На одеялото неподвижно, като чужда лежеше забинтована също странно огромна ръка.

— Кога са те ранили?

— Че не помните ли, другарю комбат? Нали ми се сопнахте: „Мълчи!“

Аха, това е бил той… Спомних си залятото с кръв лице, червените мокри ръце, еднообразните страшни охкания. Аз му заповядах „Мълчи!“ и той кротко замълча.

Сударушкин попита:

— Отблъснахте ли го?

Защо без време да му човъркам в душата? Аз казах:

— Да.

— Слава тебе… А мене, другарю комбат, ще ме пуснат ли у дома, да се оправя?

— Разбира се — отвърнах аз.

Той се усмихна.

— А след това, другарю комбат, пак при вас ще постъпя, пак ваш боец ще стана.

— Разбира се.

И аз побързах да си отида, за да не изслушвам въпроси, да не отговарям, да не лъжа.

Когато се обърнах, видях капитан Шилов. Полуседнал, покрит с одеялото само до кръста, той беше опрял гръб на дървената стена и ме гледаше. Нощната лампа пръскаше мъждива светлина; дълбоки сенки рязко очертаваха отслабналото му лице. Вероятно той нито можеше, нито се опитваше да заспи. Донесен тука с раздробен крак, единствен той сред ранените знаеше онова, което засега не беше известно на останалите. Знаеше и мълчеше. Замълча си и сега, за нищо не ме попита, дори не разлепи устни.

Какво да правя с тези безпомощни, беззащитни хора? Отговорете ми: какво да правя?

Мога ли да постъпя така?…

… Когато дойде самият край, когато остане само една картечница, ще вляза с картечницата тука. Ниско ще се поклоня и ще кажа:

— Всички бойци се биха до предпоследния патрон, всички са мъртви. Простете ми, другари. Да ви евакуирам, нямам възможност. Да ви предам на немците, за да ви мъчат, нямам право. Да умрем като съветски войници.

… Аз ще приема смъртта последен. Първо ще повредя картечницата, след това ще се застрелям.

Мога ли да постъпя така? А как иначе? Да предам ранените на врага? На мъчения? Как иначе? Че отговорете ми де!

… И няма да остане никой на света, който да може да разкаже как е загинал един батальон панфиловци, първи батальон на Талгарския полк.

И някой ден след войната може да намерят в немските архиви донесение, в което ще прочетат колко врагове е избил един обкръжен съветски батальон. Тогава може би ще узнаят как сме се били, как сме умирали в безименната подмосковска гора… А може и да не узнаят.

Нижеха се нощните часове, нощните размишления.

6.

Брудни не се връщаше. Бозжанов не се връщаше.

Възсядах коня и излизах на края на гората, на линията, където работеха. Бойците копаеха ли, копаеха и навлизаха в почвата до кръста, до раменете и по-дълбоко. Някои съвсем не се виждаха; от черните отвори се мяркаха само лопатите, които изхвърляха пръстта.

Луната ту светеше ясно, ту мъждееше в мъгла. Студът отново отпусна, небето се заоблачаваше.

Погледнах в тъмната далечина, откъдето можеше да се появи Брудни. Искаше ми се пак да ударя с оръдеен залп Новлянское, Новошчурино. Ние не спим, и вас няма да оставим да спите! Но трябваше да пестим снарядите: трябват ни, за да държим пътя, трябват ни, за да можем, когато удари часът, да посрещнем с картеч атакуващите вериги.

Нощта ми се струваше дълга, дълга. От края на гората насочвах Лисанка обратно, към щаба. Добрата кобила бавно пристъпваше между дърветата. Не й давах зор. Имаше ли нужда?

В щаба се измъчвах, мислех.

Приблизително към един часа през нощта забръмча телефонът.

— Другарю комбат, за вас — каза телефонистът.

Обаждаше се Муратов. Бозжанов изпратил него, своя бързоходец, да ми съобщи, че отрядът му се връща и кара снарядите и оръдията.

Лисанка беше оседлана. Аз забързах да ги посрещна. Четиристотин снаряда, охо! Сега можем да стоварим по един удар върху Новлянское, върху Новошчурино. Сега ще пропищите, ще наизскачате от топлото, господа „победители“! Ние не спим и вас няма да ви оставим да спите!