Александър Бек
Волоколамското шосе (23)

2.

Един от тактическите принципи на „светкавичната“ война, приложен от немците още в Полша, в Холандия, в Белгия и във Франция, както е известно, беше такъв: след като пробият в разни точки линията на фронта да се носят напред и все напред, като оставят подире си разединените, разкъсани, деморализирани части на противника. Край Москва хитлеристите не сполучиха да го приложат.

Ще разказвам обаче само за своя батальон.

След като посред похода, когато бяхме спрели на почивка, се видяхме отрязани (да повторим в скоби — по моя вина) край шосето, край единствения в този район твърд път, по който немците можеха да се носят стремглаво, ние на свой ред го прерязахме с огън. На военен език това се казва „да контролираш пътя с огън“.

С това ние накарахме немците вместо „напред, напред!“ да се заемат с ликвидиране огнището на съпротивата. Накарахме… На военен език това се казва „да наложиш своята воля на противника“.

Немците започнаха да дробят гората със снаряди и мини. Ние отговаряхме, като маневрирахме с артилерията. Събереш някъде всичките четиринадесет оръдия, треснеш тиловете с няколко залпа, после бързо разпръснеш артилерията по две, по четири оръдия, обстреляш с бърз огън други пунктове. Шест села се откриваха за окото от върховете на боровете. И шестте бяха заети от врага. Ту тук, ту там врагът си патеше от нас във всичките тези точки — поне по отношение на снаряди и оръдия бяхме богати.

Налетяха девет бомбардировача. С вой започнаха да пикират. Гората се тресеше от тежките взривове. И какво стана? Майчицата земя ни опази. Пострадаха главно конете, за които не бяхме успели да приготвим прикрития в земята. Четиринадесет загинали коня, две разбити оръдия и шест души ранени — това беше равносметката от въздушното нападение.

Към пладне далече, петнадесетина километра на север, сиреч в посока на Волоколамск, пак, както и сутринта, често-често бухаха оръдия. Понякога далечните гърмежи се сливаха в непрекъснат бумтеж. Там водеха огън, ако се съдеше по звука, не десет, не двадесет, а, както и сутринта, сто или сто и петдесет оръдия. Както се научихме по-късно, направилите пробив танкове били посрещнати там от друг артилерийски полк. А тука ние не пускахме да минат по пътя подкрепления, не пускахме артилерия, моторизирана пехота и хранителни припаси.

На три пъти пехотни вериги тръгваха в атака срещу нас. Всеки път ги оставяхме да се приближат, а след това със залпове от пушките и с кинжален огън на картечниците прерязвахме немските вериги, притискахме оцелелите към земята, карахме ги да отстъпват пълзешком. Единия път се случи да ни атакуват там, където тъкмо се намираха няколко наши оръдия, които маневрираха на колела в гората. Падна ми се случай — случай, за какъвто тайно копнее всеки истински артилерист — да посрещна пехотата на противника с картеч. Знаете ли какво нещо е изстрелът с картеч? Изхвърленият от дулото снаряд тозчас във въздуха, още докато лети, се пръска и изхвърля стотици куршуми, стотици горещи режещи пръски, които със страшна сила бият в лицето на настъпващата пехота.

Този ден ние трикратно показахме на врага елементарната военна истина: безсмислена приумица е да се тикаш с гърди срещу кинжален огън, безсмислена приумица е да атакуваш една позиция, ако не са сломени огневите точки, ако не е сломен духът.

А да ни сломят нас — о, колко артилерийско бъхтене, колко време би трябвало да пръснат за това немците! Време, време — ето какво отнемахме ние на врага. И му отнемахме хора, жива ударна сила.

Незабелязано се свечери. Време беше да се позамисля за изтегляне. Но, представете си, не ми се изтегляше. Бойните ни припаси бяха се изчерпали, иначе на драго сърце щях да повоювам на това място още едно денонощие; щях да подържа още едно денонощие врага за опашката, щях да си поиграя с него…

Страха го нямаше вече. Отминаха, останаха на вчерашния остров тягостните ми настроения.

Така бе изживян страхът от обкръжаването. Така бе изкаран първият курс от висшето воинско образование.

3.

Стъмни се. Разузнаването донесе: във всички околни села има немски войски, всяко село е прикрито от силна охрана. Всички пътища за батальона бяха отрязани.

Но шосето, докато сме тука, не принадлежи и на немците. Аз обмислях начините за излизане от обръча. Може да се измъкнем през гората. Ето на, погледнете картата. Виждате ли — гората на дълга ивица се простира на север и стига почти до самия Волоколамск. Пехотата лесно ще мине през гората. Ами колелетата? Оръдията, обозите? Да ги зарежа ли?

Аз хем размишлявах, хем продължавах войната. Немците се възползуваха от тъмнината и се опитаха да подновят движението по шосето. Ние не им позволихме. Те изпращаха колите по околен път. Ние им пречехме, биехме разклоненията на пътищата. Аз все още усещах, че съм притиснал опашката на врага. Не ми се искаше да я пусна.

В девет или десет часа вечерта пристигна пратеник от Панфилов — лейтенант Анисин. Той ми подаде бележка от генерала: незабавно да се измъкна от обръча, да изведа батальона към Волоколамск.

Анисин се промъкнал при нас през гората. Разстоянието, на което батальонът е откъснат от нашите войски, достигало до двадесет и пет километра. Как да измина това пространство?

Взех решението да се промъкна в тъмнината в горския масив и там да се движа по компас направо към Волоколамск, като прорязвам в гората път за артилерията и обозите. Дадох прощален концерт, прощални оръдейни залпове по всичките немски тилове, където достигаха нашите оръдия. Е, с това довиждане, господа! Ще се срещнем пак.

Батальонът започна да се стяга.

4.

В мрака ние вървим и вървим през гората. Гората е девствена, вековна. Работят трионите, брадвите, ние поваляме, измъкваме настрана дърветата, изсичаме просека, изсичаме спомен за себе си.

В батальона има седемнадесет триона, сто и петдесет брадви — всичките работят. Ние вървим и вървим. В тъмнината мъждиво се белеят прясно отрязаните пънове. По просеката се точат двуколките, санитарните коли, оръдията. Ние караме дванадесет оръдия. Две бяха улучени в боя и накрая бяха вдигнати във въздуха от самите нас. Загубени са около двадесет коня, но и товарът е по-малко: повече от хиляда снаряда са изстреляни по врага, запазен е само неприкосновеният запас. Малко са и останалите сандъци с патрони. Изразходваните — това са нашите залпове, това е огънят на картечниците, това са отбитите от нас три атаки. Няма в колите и хляб, няма консерви, булгур, зеленчуци, запазено е само нещичко за ранените. Да, време беше да си вървим. Утре нямаше да ни е лесно.

Вървим, режем, сечем. Движим се бавно, на някои места през горолома, през гъстака, по-малко от километър на час. Но пробиваме, пробиваме просека по компас. Оставяме за десетилетия изсечен спомен за себе си.

Вървим, без да спираме, без да си почиваме, само всеки час се сменят работните команди.

В гората в движение ни сварва зората. Високи, високи дънери се сгромолясват със свирене, с трясък, пречупват, смачкват младоците и изсъхналите дървета. Изведнъж всичко спира. Млъкват трионите. Секват ударите на брадвите. Един позакъснял върхар е описал свиреща дъга и край на сеченето!

Челният дозор е донесъл: батальонът е стигнал до поляна, която пресича гората напреко. Там минава междуселски път, водещ към шосето. На пътя има противник.

5.

Стоя на края на гората, гледам.

Пълзят камиони, затъват в калта, боксуват. Онези, които са за пехотинци, с пейки, вървят празни, но в каросериите, до кабините, като дърва, като цепеници са наредени тръбите на минохвъргачки. Пехотата върви пеша, бута, измъква колите. Някои от тях са тежко натоварени с бойни припаси, към други има прикачени леки оръдия. Някъде в колите, оттатък капаците, лежат картечници, бомби.

Стоя пет минути, десет минути, гледам, мисля. Колите пълзят ли, пълзят и изхвърлят изпод колелетата косо вдигащи се фонтани кал. Тях ги движи, с тях се движи пехота. Конниците, които бях пратил по края на гората, се върнаха, донесоха: опашката не се вижда. Насам се е устремил потокът, на който вчера в друга точка ние бяхме преградили пътя.

Ширината на поляната беше приблизително един километър. Трябва да изминем този километър; да изминем и да изчезнем в отсрещната стена на гората.

Какво да правя? Да насоча оръдията? Да сваля от двуколките картечниците? Да вляза в бой? Но снаряди почти няма, патроните са малко.

Да чакам нощта?

Не може! Противникът вероятно вече е установил или скоро ще установи, че ние сме напуснали вчерашното си гнездо. По нашата следа, по коридора, който сме изсекли, може всеки момент да ни открият тука, а ние почти нямаме с какво да се озъбим, ние не ще можем дълго да отговаряме на огъня с огън.

Може би все пак си струва да се опитаме да влезем дълбоко в гората, да се поскрием там до мръкване. Немците не обичат да проникват в горите, предпочитат да не се забъркват в горски боеве.

Но аз имам заповед: да водя батальона към Волоколамск. Там ни иска Панфилов. Ние сме необходими там, за да посрещнем с огън тези пълчища, необходими сме колкото може по-скоро, за да подпрем нашата преграда, която се огъва под натиска на врага.

Трябва да си пробием път! Да си пробием път незабавно, докато немците нехаят, докато не са разузнали, че сме тук.

Как? С внезапна атака на щик! Като ги ударим изневиделица, без съмнение в първия момент немците не ще окажат сериозна съпротива. Те ще се сащисат, когато изведнъж в тишината загърми страшното руско „ура“. След като пробием широк отвор, ще залегнем от двете страни и ще държим прохода открит дотогава, докато не минат нашите коли, артилерия, ранените. Ще ги прикрием с огън — за това ще стигнат патроните. После ще се вдигнат и ще се изтеглят ротите. Тяхното изтегляне също трябва да се прикрие. С какво? С една-две картечници. Най-трудното, нечовешки трудното ще се падне на тези хора — на картечарите, които ще останат последни, лице с лице с оправилия се, напиращ враг. Тези хора вече никой не ще прикрие, те не ще могат да се изтеглят. За такова дело, за такъв подвиг трябват най-твърдите, най-преданите: онези, които ще стрелят до последния си дъх, онези, които ще изпълнят докрай светия дълг на войника, ще изпълнят заповедта: „Не отстъпвай!“ Тежко… Тежко е да изречеш дори сам на себе си: „Последен ще остане картечният разчет на Блоха.“ Ще остане завинаги на тази горска поляна. И Бозжанов. Да, с картечарите ще бъде Бозжанов. Сега съм убеден, че при картечарите никой не ще трепне, че ние ще се изтеглим в пълен ред, че ще можем да вдигнем и да отнесем със себе си всички, които ще бъдат ранени или убити в боя. Всички, освен… освен сетната героична шепичка.

6.

Батальонът тихомълком се събира на края на гората. Аз заповядах:

— Предай по колоната: „Ротните командири при мен!“, „Политическият ръководител Бозжанов при мен!“

Как ще кажа на Бозжанов? Как ще изрека „Джалмухамед, аз те жертвувам“?

Докато чаках командирите, аз все така се взирах в бавно движещия се безкраен поток от коли. Засега там не се забелязват никакви признаци на тревога. Засега никой не подозира, че на двеста-триста крачки се намира скрит от гората батальон от Червената армия.

Ами ако действувам другояче? Ами ако?… Не, това е страшен риск. Това го няма в нито един устав, в нито едно наставление.

Обърнах се да погледна бойците, стихнали между дърветата, без да откъсват поглед от немците. Всеки от моите войници има пушка; всеки има в паласките си боен комплект патрони, по сто и двадесет на боец. Ами ако все пак?… Ех, пушчице, пушчице, не ще ли ни спасиш? Дявол да го вземе, ако се реша на тази рискована крачка, която е завладяла мислите ми, при несполука ще загинем може би всички. Затова пък, ако сполуча, всички ще оцелеем; няма да се наложи никого да хвърляме като жертва в зиналата уста на смъртта. Е, рискът е благородно нещо. Не, без да предлага някаква изгода, рискът не е благороден. Но нали в случая има и изгода.

Аз пак погледнах бойците. Мога да попитам кого да е: „Как мислиш, дали да оставя да загинат няколко другари, за да спася останалите, или да рискувам: или всички ще загинем, или всички до един ще се измъкнем?“ И всеки ще каже: „Рискувай!“

Е, добре, приятели! Никого не ще оставя!

Веднага ми олекна на сърцето. И по цялото тяло, в мозъка си усетих чудна лекота. Заигра кръвта, заигра дързостта.

Един след друг дойдоха командирите. Аз нежно погледнах Бозжанов. Той долови този поглед, учудено се взря, не съвсем уверено се усмихна в отговор.

7.

Разясних на командирите идеята за пробива. Тя беше следната. Батальонът се строява в една редица, във вид на ромб. Вътре в ромба се слагат колите и оръдията. По моя команда батальонът ще потегли с умерена крачка, като спазва ромбовидния строй. Пушките да се държат насочени напред, готови за стрелба. По моя команда да се стреля залпово в движение. Да се стреля не във въздуха и не в земята, а като се насочи цевта срещу врага.

Не беше лесно да се строим в гората. Отпред, на острия ъгъл, сложих Рахимов, на страничните ъгли — Заев и Толстунов, отзад, затварящ строя — Бозжанов.

Отрядът на Бозжанов, моят непредвиден по щат резерв, прикриваше тила. Казах на нашите храненици, шиловци-бозжановци:

— Слагам ви, другари, на най-отговорното място. Вярвам във вас! Минете ли като юнаци, всички грехове ще бъдат забравени.

На тях допълнително раздадоха бомби, в това число и големи, противотанкови, та накрая, когато строят си пробие път, да причинят няколко силни взрива в колоната на немските коли.

От задния ъгъл, край колите, край оръдията, преминах напред. Застанах до Рахимов. Озърнах се. Тихо изкомандувах.

— Батальон… Марш!

И закрачих. И поведох наежилия се ромб.

Немците не можаха веднага да разберат кои сме, какво сме, какъв е тоя чудноват безмълвен строй, който се задава от гората. Мнозина продължаваха да бутат колите; други, обърнали се към нас, учудено ни гледаха. Това наистина не можеха да разберат. Червеноармейците не се втурват на бой с щик, не викат „ура“, това не е атака. Да не идват да се предават? Не прилича на такова… Полудели ли са?

Те ни оставиха да изминем осемдесет-сто метра, без да вдигат тревога. Сетне прозвуча повелителен вик на немски език. Аз долових: някои се хвърлиха в колите при оръжието, при картечниците. Именно го долових. Сега времето сякаш се раздробяваше на най-дребни отрязъци.

— Батальон…

Един миг тишина. Пушките не се вдигнаха. Беше заповядано, както ви е известно, да се стреля в движение, от ръка, с приклад, притиснат към паласката.

— Огън!

Залпът разкъса тишината.

— Огън!

С пресеклив тътнещ звук, който всява ужас, ние пак изстреляхме като ветрило няколкостотин куршума.

— Огън!

Ние вървяхме и стреляхме. Това е страшно нещо — залпов огън на цял батальон, единен изстрел от седемстотин пушки, повтарящ се през навяващи страх правилни промеждутъци. Ние притиснахме враговете към земята, не им дадохме възможност да вдигнат глави, да се помръднат.

Ние вървяхме и стреляхме, и смазвахме всичко на пътя си. Нито един боец не наруши строя, нито един не трепна. Аз водех батальона към една междина сред колите. На пътя в калта имаше убити немци. Аз все така давах командата и без да се отклонявам, настъпих едного. Трупът податливо затъна в калта под ботушите ми.

По трупове през немската колона минаха хората, конете, колелетата.

Чуха се няколко взрива: действуваха нашите бомби. А ние крачехме и продължавахме залповата стрелба.

Батальонът пресече пътя. В един от промеждутъците тишина аз извиках:

— Батальон! Слушай командата на лейтенант Рахимов!

Сега Рахимов викаше: „Огън!“ Бойците стреляха, като се обръщаха назад. Ние все още не оставяхме враговете да вдигнат глава, да се помръднат.

Вътре в ромба, край колите, край оръдията, преминах назад и застанах в острия, затварящ строя ъгъл до Бозжанов. До стената на гората оставаха двеста — двеста и петдесет крачки. Ние все още не позволявахме на нито един немец да употреби оръжие.

Изведнъж в далечината отзад се появиха няколко танка. С нарастващ страшен стържещ звук те идваха към нас, открили в движение стрелба с картечниците си. Напрегнах глас и изкомандувах:

— Батальон! Бегом! Конете в галоп! В гората!

Всички се понесоха. И само една шепичка — задният ъгъл, шиловци-бозжановци — продължаваше да крачи и да поглежда ту Бозжанов, ту мен. Въпреки напрежението на тази минута аз се разсмях. Дявол да го вземе, ей, че са се отучили да бягат! Скарах им се:

— Вие какво, специална команда ли чакате? След мен! Бегом!

Спуснахме се да тичаме и ние. А зад нас дрънчене и боботене, зад нас тракане на картечници.

Хората, колите, оръдията изчезваха в гората. Двадесет-тридесет крачки преди да стигна гората, аз паднах. Нарочно. Трябваше да погледна назад: няма ли ранени, не е ли останал някой в полето без защита, без помощ; ако е изоставен поне един, трябва някак да задържим врага, та да го приберем. Но изоставени нямаше. Двама бойци тичешком, ниско наведени, носеха някого на ръце.

Огледах се настрани. До мене беше паднал Бозжанов и още четири-пет души. Между тях Ползунов. Беше се укрил зад един пън; беше доста смел, предпазливо протегнал врат; съобразителните ясни очи бързо оглеждаха местността; в ръката му имаше приготвена тежка противотанкова бомба. Лицето с юношески сочни устни, врязало се в паметта ми в онова утро, когато с Ползунов беше приказвал Панфилов, сега изглеждаше съвсем друго: то поразяваше със своята съсредоточеност, решителност. Аз извиках:

— Ползувов! Ако се видя с генерала, той ще чуе за тебе!

Ползунов не се усмихна. Аз изкомандувах:

— Хайде, движение! След мен!

Ние скочихме и отново се понесохме към гората. Един от танковете изпрати подире ни струя трасиращи куршуми. Един неприятно изсъска край крака ми.

Но в гората вече бяха се разгънали нашите оръдия. Прас! Прас! Ето че е дошло времето да докоснем неприкосновения запас. Както тичах, аз се обърнах. Един танк с разбита гъсенична верига се въртеше на място като огромен бумтящ пумпал. Другите бяха спрели. Не е май толкова просто да тръгнеш срещу оръдия, неуязвими за гъсеничните вериги зад вековните борове. Ние се втурнахме в гората. Танковете с боботене, без да прекратят стрелбата, дадоха заден ход.

8.

Няколко пъти в тая повест фигурира залповият огън.

Нарочно го подчертавам. Искам някои от мислите в нашата неизмислена повест да изпъкват като напечатани с курсив, с черен шрифт.

Разбира се, този начин е груб. По-приятно би било да представим това на критиката, която би разгадала намеците, би съпоставила едно с друго, би разтълкувала кое какво значи.

Но у нас тука става дума не за любов, която е изживял всеки, която е понятна за всеки, а за техниката на боя, за въпросите на военното изкуство, на военната специалност. Затова ще разтълкуваме всичко сами.

Опитът от войната научи нас, командирите, че в съвременния бой, и в отбрана, и в настъпление, решаващото средство да въздействува върху противника, върху психиката на противника е огънят! При това по-сигурно от всичко действува внезапният огън, който зашеметява, който мигновено парализира висшите мозъчни центрове.

Аз наричам себе си ученик на Панфилов, аз се стремя да бъда достоен за тая чест. А Панфилов, както знаете, настойчиво внушаваше: „Пазете войника! Пазете го не с думи, а с действие, с огън!“

Да, трябва да пазим пехотата с огън и маневра, като й разчистваме и проправяме път с огън, огън и огън!

Имам пред вид не само артилерията. „На артилерията се надявай, но и сам си отваряй очите! Артилерията няма вместо тебе да стреля с пушка, артилерията няма вместо тебе да управлява твоята рота, твоя батальон.“ Това също са думи на Панфилов, казани веднъж при разбор на учения.

Да, пехотата притежава достатъчно средства, за да осигури своята маневра с мощта на собствения си огън. Пехотата притежава оръжие със страшна сила, което при умела употреба, особено в маневрената война, почти положително парализира психиката на врага — пушечният залп. Повтарям: особената сила, на залповия огън се крие в неговата неочакваност. А основата на всяка неочакваност, като изключим избирането на момента за откриване на огъня, се крие пак и пак в дисциплината.

Ето, именно тези мисли ми се иска да напиша с курсив: пехотата трябва да движиш с огън — и не само с артилерийски, но и с нейния собствен, пехотен — с огън, а не с кряскане, не с гърло.