Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Волоколамское шоссе, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 12 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2012)
Разпознаване и корекция
Az (2014)
Допълнителна корекция и форматиране
in82qh (2014)

Издание:

Александър Бек. Волоколамското шосе

ИК „Народна култура“, София, 1985

Руска. Трето преработено издание

Редактор: Валентин Корнилев, София Бранц

Коректор: Евдокия Попова

История

  1. — Добавяне

Осемдесет и седем

1.

На кон, придружен от Синченко, посрещнах колоната близо до гората.

Спрях се пред преминаващите впрягове. Тежките артилерийски колелета се врязваха в снега чак до черната земя.

Бозжанов оживено докладваше: немците нехаят, спят, постове няма, никой не е попречил на малката му войска.

Лисанка беше познала Джалмухамед и протягаше към него муцуната си; той често галеше моя кон и му даваше лакомства; Лисанка и сега захруска захар.

Малката му войска… Какво разправя той, малка ли? Какво е това? Откъде е насъбрал тези хора?

Край конете, край оръдията, раклите вървяха и вървяха фигури с пушки, с шинели.

Попитах го:

— Кого си довел? Какви са тия хора?

Бозжанов радостно отговори:

— Почти сто души, другарю командир. От батальона на Шилов. Излизаха по двама, по трима от гората. Малко оставаше да ни разцелуват.

Аз изкомандувах:

— Колона, стой!

Тежките коне спряха, скърцането на колелетата замря.

— Външните лица да се оттеглят настрана! Да не вървят след оръдията! Отдельонният командир Блоха!

— Аз!

— Проверете изпълнението! Синченко!

— Аз!

— Предайте моята заповед на командира на близката рота и след това в щаба, на Рахимов: нито едно външно лице да не се допуска в разположението на батальона…

— Слушам, другарю комбат.

— Вървете.

Той препусна.

От дългата върволица впрягове започнаха да се отделят тъмни фигури. Някои стояха, спрели се малко настрана, други идваха към мене. Блоха доложи, че в колоната са останали само свои.

— Колона, марш!

Оръдията потеглиха. Аз мълком гледах. Последен с пушка в ръка крачеше Мурин.

Усетила опъването на повода, Лисанка тръгна подир тях.

— А ние? Къде да се денем, другарю комбат?

— Където искате… Бегълци не ми трябват.

2.

Те вървяха на тълпа подир Лисанка, те се притискаха към мене.

— Другарю комбат, приемете ни…

— Другарю комбат, той ни обиколи откъм тил, от всички страни. Затова стана така, другарю комбат.

— Ние идем от обкръжението, другарю комбат!

Аз не отговарях. В душата ми пак беше мрачно. „От обкръжението“. Пак тази дума, която, сякаш наговорили се, бяха повтаряли скитниците с войнишки шинели, дето се тътреха през нашата линия от околностите на Вязма. Тя беше се натрапила на ушите, беше станала омразна.

Искаше ми се да кресна: „Ами къде са вашите командири? Защо не са ви стегнали юздите?“ Но аз си спомних за ранения капитан Шилов, спомних си с каква страст той каза: „Нали се биха две роти, нали не изоставиха ранения си командир.“

И все пак батальонът е разбит, разпръснат в гората. „Закономерно ли е това?“ Преди малко в моя блиндаж така се запита на глас Шилов. Запита се и не даде отговор.

Тези войници са били жалени преди боя. Те са избягали от врага, в душите им се е загнездил страх. Ще побягнат и тука. Не, няма да ги оставя да влязат в нашия настръхнал остров. Трепнали сте в боя? Треперете и сега като непокаяли се грешници.

Някой хвана с ръка стремето ми.

— Аксакал, не сте прав — каза на казахски Бозжанов.

Гледай ти! Намерил се застъпник! Значи, и той върви подире ми заедно с бегълците, които е насъбрал.

— Не сте прав — повтори той. — Това са съветски хора, това са червеноармейци. Не може така, аксакал.

Не го прекъснах, но не му и отговорих. Бозжанов продължи:

— Не бива да ги прогоним, аксакал… Назначете ме за техен командир. Аз ги доведох, аз ще бъда с тях и в боя. Дайте ни задача, дайте ни боен участък.

— Не — казах аз.

3.

Без да разбират казахския език, всички се вслушваха, всички се притискаха около Лисанка. По интонацията те сигурно долавяха: дебелият политически ръководител се е застъпил, дебелият политически ръководител ги защищава. А този с мършавото лице, на коня, дето все мълчи, дето изрече някаква дума — той не иска. Някои в дрезгавата светлина на луната се мъчеха да ме зърнат в лицето.

Лисанка все се дърпаше, все се обръщаше към нашата гора, сякаш и тя се молеше: натам.

За думите на Бозжанов аз отворих сърцето си, обмислих ги. И казах: „Не!“ И рязко насочих Лисанка настрана от гората.

Хората се точеха подире ми, лепяха се по мене.

Аз не можех — разберете ме — не можех да ги взема в батальона. Да имах възможност да поработя с тях, да ги поочупя, да вкарам в ред тази върволица, вярвам, биха станали воини за чест и слава. Но трябва време — онова, което ми липсва. Остават броени часове до жестокия бой.

Какво мога да направя за тях? Нека си вървят, ще им помогна да стигнат там, където ще ги поочупят, ще ги постегнат… А тука… Тука от тях няма нужда.

Отбих се настрана от гората и без да се обръщам, ходом подкарах из полето. На няколко пъти ме спираха наши постове.

Върна се Синченко.

— Заповедта е изпълнена, другарю комбат.

— Обади ли се на Рахимов?

— Да.

Почаках да видя дали Синченко няма да каже още нещо, няма ли новини от Рахимов. Но Синченко мълчеше.

Изръмжах:

— Добре…

Приближавахме се към пътя, който водеше за Долгоруковка, който извеждаше при нашите. Там, по дължината на тесния проход, патрулираше наше конно разузнаване. Поставена му бе задачата непрекъснато да следи свободен ли е пътят, не се ли е затворила, не се ли е запълнила пролуката.

Дълбоко в душата си все още се надявах, че може да дойде заповед, че преди съмване, докато има тази пролука, може да изскочим от примката.

Намерих поста на конното разузнаване и попитах:

— Какво ново?

— Нищо… Никакви промени, другарю комбат.

— Кой знае пътя?

— Аз.

— Със заобикаляне на Долгоруковка ли?

— Да.

— Ще тръгнеш като водач. Ще преведеш ей тия.

Обърнах се към войниците, които стояха наоколо и се вслушваха, и им посочих пътя:

— Там е Волоколамск, там са нашите части. Ще ви преведат. Вървете.

И подкарах Лисанка назад, към гората.

4.

Изведнъж подир мене затичаха.

— Другарю комбат… Другарю комбат.

— Какво искате?

— Другарю комбат… Приемете ни, другарю комбат.

Отговорих:

— Стига пазарлъци! Нали чухте заповедта ми? Нито един външен човек не ще бъде допуснат в разположението на батальона.

— Че какви външни сме ние? Нали сме свои! Другарю комбат, нали ме познавате лично. Аз съм Ползунов. Пред вас с мене приказва генералът. Помните ли?

Ползунов… В мъглата не виждах, но си спомних юношеското лице, пълничките, малко издадени устни, сериозните сиви очи, спомних си упорития отговор: „Добре, другарю генерал“. Ето ти тебе едно „добре“.

— Че каква стана тя, Ползунов? Генералът каза: „Искам да чуя за тебе, Ползунов…“. А ти?

Той не отговори. Повторих:

— А ти? Побягна?

Ползунов мрачно рече:

— Там щяхме да загинем мърцина… Не ми се ще, другарю комбат, мърцина да умирам…

Някой, застанал до него, смело заговори:

— А къде можехме да се денем, като ни удари отзад? Да си седим по дупките и да чакаме да ни тегли куршума ли? Е, плюхме си на петите. Открито ще кажа: и аз побягнах… А какво съм си мислил? Сега ти мене, а после ще намеря цаката и… за тебе. Ще се наплатим. Няма да отида, другарю комбат, където ме пращате. И сам да остана, сам ще партизанствувам! Открито ще кажа: правете с мене, каквото искате, няма да отида и толкова.

Попитах го:

— Как се казваш?

— Боецът Пашко.

Ползунов побърза да потвърди:

— Това, другарю комбат, е наистина той. Пашко. Може би се опасявате, че тука има шпиони? Не, другарю комбат, познавам ги всичките… И по документите може да се провери. Книжки имате ли си всички, момчета?

Аз казах:

— Пушки имат ли всички?

— Всички… Всички…

— Всеки да отговаря само за себе си. Бомби има ли?

— Има! Аз имам!

Сега гласовете бяха по-малко.

— Изпогубихте ги от уплаха, а? Ползунов, ще бъдеш старши. Построй хората. Докарай ги във войнишки вид. Тези с бомбите, на десния фланг.

Без да чакат друга команда, войниците започнаха припряно да се строяват. Ползунов се обади:

— Другарю комбат! Тука има по-старши по звание от мене.

— После ще гледаме кой какво звание има. Сега всичките си имате само едно звание: дезертьор.

Пак се чу гласът на Пашко:

— За себе си не приемам!

— Без разговори!

Пашко като че ли беше по-смел от другите, но аз виждах: първата доблест на войника — безпрекословното подчинение на думата на началника — му беше чужда. Да, и със златна глава може да се видиш натясно, щом войникът не е подготвен, както каза Панфилов… Да, не би трябвало да ги вземам… Със свито сърце изкомандувах:

— Равнис! Ползунов, подравни редиците! Мирно! Без приказки! Никакво мърдане! Поред на номерата преброй се!

Ползунов доложи, че в строя заедно с него има осемдесет и седем бойци.

Аз казах:

— Не бойци! Осемдесет и седем бегълци, осемдесет и седем мокри кокошки! Много-много няма да приказвам с вас. Вие заронихте сълзи: „Приемете ни.“ Москва на сълзи не вярва. Не им вярвам и аз. Моята заповед ще си остане непроменена: нито един страхливец, избягал от бойната линия, не ще влезе в разположението на батальона. В нашите редици ще се наредят само бойци. Ще отидете там, откъдето сте побягнали. Ще отидете по-нататък, в тила на врага. Ще тръгнете сега. И ще се върнете през труповете на враговете. Тогава вратата ще бъде отворена. За командир на отряда назначавам политическия ръководител Бозжанов. На-дяс-но! След мен, марш!

5.

Опънах поводите и подкарах Лисанка с равна умерена крачка. Подире ми, в строй по двама, вървяха осемдесет и седем войника. До мене крачеше Бозжанов.

Той поиска нареждания. Аз сопнато отговорих:

— Чакай малко…

На душата ми беше все така тежко. Къде ги водя? Вървя напосоки, без разузнаване, без план, сам не зная къде. Войниците не са разделени на отделения, на взводове, не си знаят мястото в боя, не ще могат да застанат в боен ред. Макар и строени по двама, те си оставаха тълпа.

Трябваше да се излъчи челен дозор… Би трябвало да извикам един или два свои взвода, та да се нахвърлят върху немците от две, от три страни.

Би трябвало… Ех, какво още би трябвало…

Имаше моменти, когато мъчително ме терзаеше съзнанието за дълга.

Аз разбирах: нужен съм на батальона, нужен съм му докрай. Мястото ми не е тука! Какво ме е повлякло в мрака кой знае с кого, кой знае накъде? Нямам право да напускам батальона, не бива да се впускам в необмислено, глупаво начинание, което няма да свърши с добро.

И нямах сили, нямах воля да обърна работата другояче.

Идваше ми наум: ами ако в мое отсъствие се завърне Брудни, ако дойде заповед? И се усмихвах: не се залъгвай, заповед няма да има, няма да се измъкнеш.

Навлязохме в ивица напрашен до черно сняг. Лисанка заобикаляше ямите от снарядите. Ето я и линията на окопите — изоставени, безмълвни, празни.

Тука всичко е познато — всеки ход, всяка пътечка — и всичко е неузнаваемо, всичко е пустинно. Отстрани, в Новлянское, се виждаха два-три осветени прозореца. Немците не се страхуваха от нас, не си даваха труд да се маскират… В мене пламна омраза: добре, почакайте!…

Обърнах се да погледна разтегналия се строй. Осемдесет и седем бегълци. Какво ще могат да направят? Ех, не тъй, не тъй би трябвало всичко това…

Спомних си как преди една седмица изпращах на нощно нападение сто орли. Тогава ни тресеше; побиваха ни тръпките на подема, на увлечението, на предчувствието за бойна сполука. Онова беше операция, идея, грижлив план, унищожителен удар.

А сега? Защо отивам? Кой дявол ме кара да действувам на късмет?

6.

Ние отминахме линията на изоставените окопи и слязохме към реката. Тука бяха познати всички бродове, всички дървета, прехвърлени от единия на другия бряг върху несигурни подпори.

Спрях хората до едно такова мостче. Реката с ромолене прехвърляше две дървета и образуваше бял праг.

Отвъд, на стотина крачки от водата, чернееше гора.

Полугласно обясних задачата: да се промъкнат към Новлянское от другата страна, през гората, край селото отново да пребродят реката, да нахълтат в селото, да избият немците, да подпалят камионите, да подпалят понтонния мост.

След това попитах:

— Ясно ли е?

Отговориха ми тихо само няколко гласа:

— Ясно…

Аз не долових тонове на възбуда, на подем пред бой… Тези хора, току-що побягнали от немците, набрали страх, не можеха да повярват, че сега те ще бъдат страшни… Ами аз? Вярвах ли го аз?

— Тука преминавай по един! — заповядах аз. — След това движи се един по един, разпръснато. Ползунов, напред!

Той изтича, взел пушката за бой с нож, привел се… До мостчето се поспря, стъпи на хлъзгавите дървета… Сетне тъмният фон на реката погълна тъмната фигура. Върху белия склон на отвъдния бряг скоро се появи един силует.

Ползунов се изкачи по стръмнината, полегна до билото й, после се надигна, изправи се и закрачи към гората.

Аз казах:

— Дяснофланговият, напред! В гората да се върви в колона по един, по реда на номерата. Интервал: пет до осем крачки.

Покорна на моята ръка, Лисанка навлезе в реката. Тука беше плитко, до корем.

Защо заповядах да се движат в гората поединично? Защо с такъв интервал? Ще ви открия тайната си мисъл… Смятах: страхливците ще се изпокрият. В непрогледната гора това става лесно — мръдне настрана, притисне се до някое дърво и потъне в мрака. Е, потъвай по дяволите! Скитай без родина и чест! Ще останат, мислех си, половината или по-малко. На тези ще повярвам, ще ги върна обратно, ще ги взема в батальона.

Аз изпреварих Ползунов и подкарах между дърветата пред всички, без да се отдалечавам от края на гората и без да поглеждам назад.

Затопляше се, от вейките падаха капки. Облаци застилаха луната; тя едва прозираше като неясно мътно петно.

Ето че гората свърши. До нея е пътят, който води за Новлянское.

Наблизо е понтонният мост, след това — бърдо, на бърдото е селото. Ясно светят няколко прозореца.

Един по един взеха да ме настигат хората. Последен вървеше Бозжанов. Заповядах им да се строят.

— Ползунов! Преброй колко са налице!

Той мина редицата от край до край и шепнешком доложи:

— Осемдесет и седем, другарю комбат!

7.

Осемдесет и седем? Всички са тук! Всички са дошли да се бият!

Обзе ме тръпка на радост. Усетих: те вече са ми скъпи, сърцето ми ги е приело. А може това да е била друга тръпка; може от тях вече да се е излъчвал нервен ток.

Зачу се приближаващо се боботене на автомобилен мотор. Извърнах глава по посока на звука и изведнъж през дърветата ни заля прожекторна светлина. Фаровете на камиона, изкачил се на полегатото баирче, горяха с пълна светлина. Извивката на пътя беше насочила сноповете на светлината към нас.

Никой в строя не се помръдна. Всички стояха бледи, почти бели от светлината, стиснали блесналите пушки, напрегнато загледани пред себе си. Бавно се движеха черните, сякаш изрязани сенки на дърветата.

Светлината се плъзна по-нататък. Мракът забули лицата. Белите снопове се залюляха нагоре и надолу, започнаха да се отдалечават, да се скъсяват и легнаха на пътя.

Аз скочих от седлото. След ослепителните лъчи не можех да различа никого, неясно се виждаха само белите чорапки на Лисанка.

— Легни! Наблюдавай! — заповядах аз.

Очите отново свикнаха… Фаровете се отразиха във водата. Чу се как затрополиха дърветата на моста. Ние видяхме: срещу камиона се появи червено петънце на електрическо фенерче. Камионът излезе на отсрещния бряг и спря. Към фаровете, в светлата ивица, се приближи часовой. Някои от жестовете се разбираха. Той се обърна и два пъти махна с ръка към гората, където беше се спотаил нашият батальон. Сетне посочи към Красная гора. Изглежда, оттам можеше да се заобиколи.

Моторът забоботи, светлината се раздвижи, колата се качи по стръмнината, фаровете за миг изтръгнаха от тъмнината засребрила се улица с дълги камиони пред къщите. След това сноповете светлина запълзяха настрана, залюляха се нагоре и надолу и тръгнаха успоредно на брега по заобиколния път.

Някой се приближи до мене:

— Другарю комбат, аз се наемам.

Гласът беше познат.

— Пашко?

— Да… Аз се наемам.

— Какво?

— Ще му видя сметката…

— На часовоя ли? Как?

Пашко отметна шинела си и ми показа: блесна светлото острие на фински нож[1].

— Не бери грижа… — рече той. — А след това ще свирна.

— Не бива… — Подадох му електрическото си фенерче. — Вземи. Ще светнеш три пъти.

Той мушна фенерчето под ушанката.

— Може и с трофейното да дам сигнал… С червеното. Може ли?

— Може… Ще светнеш три пъти: пътят е свободен. Ще се справиш ли самичък?

По-скоро със слуха, отколкото със зрението си долових: той се усмихна.

— Ще се справя…

— Върви…

Пашко бързо се изгуби в мъглата.

Е, да става, каквото ще става… Връщане назад за мен вече няма. Но нима ще нахълтаме ей така, като орда? Повиках Бозжанов.

— Раздели хората на десетки… Една група вземи ти, удари в гръб охраната, разположена срещу батальона. На една десетка ще дадеш задачата да подпали моста… Останалите нека действуват в селото; всички, които имат бомби — там…

— Слушам, другарю комбат.

Той започна да се разпорежда.

Минаха още две коли. Пак в светлата ивица се появи часовоят. Пак фаровете посребриха улицата. Вратата на една от къщите се отвори, излезе някой — висок, по долни дрехи, бос — сънливо се протегна и взе да пикае от стълбището. Мръсници, ето как спят те на фронта: по долни дрехи, в къщи, на легла.

Пак всичко се изгуби в мъглата. Белите снопове се люшнаха, свърнаха встрани и поеха по заобиколния път.

Ние лежехме и напрегнато се вглеждахме в мътния мрак на нощта, вглеждахме се там, където беше изчезнал Пашко. Дали ще сполучи? Дали ще има сигнал? А после? Как ще стане то, това „после“?

За миг ме прониза странно усещане: стори ми се, че всичко това е вече станало някога точно така, както сега (а кога — кой знае; в някой друг живот може би) — ние също така сме лежали в тъмата, стаили се, промъкнали се изотзад към сънния стан на врага, готови изведнъж да се втурнем в него. Чудно, нима това е съвременна война? Не такава съм си я представял аз.

Но къде е сигналът? Минутите са мъчително дълги. Аха, май че…

В тъмнината край моста в нечия невидима ръка изникна червено кръгче… Повися и изчезна… Раз… Светна пак… Два… Ето и три.

Казах:

— Стани! Приготви се! Бомбите за бой! Е, другари… Законът на войника е: победа или смърт! Ще нахълтате безшумно. Бозжанов, води!

— През моста ли?

— Да.

Той изкомандува шепнешком:

— След мен!

И затича. След него се спуснаха всички.

Една минута по-късно до мен долетя трополене по дърветата на моста.

8.

Всичко сполучи… Сполучи до нелепост лесно.

Бавно влязох по моста в селото, озарено от алената светлина на пожара.

Тук-там още избухваха бомби, трещяха изстрели, разнасяха се викове. Да, това беше не бой, а клане.

Сложили охрана откъм гората, където беше се укрил нашият батальон, немците бяха легнали да спят на легла или на сено, съблекли се по долни дрехи. Дочули изстрелите, избухването на бомбите, те взели да изскачат, замятали се, изпокрили се навсякъде — под креватите, зад печките, в зимниците, в плевниците — разтреперани от студ, страх.

Няма да описвам тези сцени.

Заленият с бензин мост беше в пламъци. Изпъкваше тъмната грамада на черквата. За кой ли път през едно денонощие се връщах аз тука, при този черковен праг? Стъклата бяха разбити, прозоречните отвори бяха черни, в малкото оцелели рамки се отразяваше пламъкът.

Изпратих Синченко да търси Бозжанов със заповед да събере бойците, да ги заведе в батальона.

9.

Пак между дърветата Лисанка крачеше към къщата на горския.

Радостта бе отлетяла. Душата й пак беше тъжна. Аз седях на седлото отпуснато, с цялата си тежест, без чудесното чувство на окриленост, без щастието на победата.

Победата се кове преди боя — на това ни учеше Панфилов. Това, както и много други неща, бях възприел от него.

Но какво направих аз тука преди боя? Срещнах бегълци и ги поведох на късмет. И толкоз. И победих. На вас ви са известни моите убеждения, офицерските ми разбирания. „Лесните победи не радват сърцето на русина“ — е казвал Суворов.

Пълзяха тягостни мисли. Е, избихме сто и петдесет — двеста немци. А после? Нали както и преди сме в обръч, както и преди сме самотни сред безброй врагове.

Из целия път, докато отивах към къщата на горския, в ума ми току се мяркаше: дали не се е върнал Брудни, дали няма заповед? Разбира се, това непрекъснато очакване на заповед за изтегляне изглежда немъжествено, недостойно. Но това е истината. Аз я криех от всички, но от съвестта си не можеш я скри.

10.

В голямата стая на щаба гореше лампа. С уморено лице се изправи Рахимов. Повдигна глава Толстунов, сгушил се под шинела на пода. Те ме гледаха в очакване… Да питам ли? Все пак попитах, макар и да знаех предварително отговора. Да. Брудни не беше дошъл, заповед нямаше.

Донесоха вечеря. Не ми се ядеше… Толстунов се надигна. Скоро дойде Бозжанов. Донесе ми подарък: немски шестократен бинокъл. Колко бих му се радвал по друго време… А сега всичко ми беше безразлично. Минаваше три. Би трябвало да поспя до съмване, но аз чувствувах: няма да заспя. Викнах на Синченко:

— Синченко, има ли водка? Рахимов, ще пиеш ли?

Той отказа. Налях на Толстунов, налях на себе си. Ще пийна, може би тогава ще заспя…

Бележки

[1] Нож с дебело и късо острие, употребяван от финландците. — Б.пр.