Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Волоколамское шоссе, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 12 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2012)
Разпознаване и корекция
Az (2014)
Допълнителна корекция и форматиране
in82qh (2014)

Издание:

Александър Бек. Волоколамското шосе

ИК „Народна култура“, София, 1985

Руска. Трето преработено издание

Редактор: Валентин Корнилев, София Бранц

Коректор: Евдокия Попова

История

  1. — Добавяне

Не за да мрем, а за да останем живи!

1.

Сутринта пак обикалях участъка.

Както и предишния ден, бойците копаеха окопи.

Но те бяха мрачни. Ухото никъде не долавяше смях, погледът не срещаше усмивки.

Тежко е да бъдеш командир на оклюмана армия.

Приближавам се до един окоп. Виждам: боецът е покрил окопа си с върлини, посипал ги е отгоре с пръст.

— Какво е това, дето си го направил?

— Окоп, другарю комбат.

— А какво е това отгоре?

— Дървета, другарю комбат.

— Я излез оттам! Сега ще ти покажа какви са тия дървета.

Червеноармеецът изскача. Изваждам пистолета и забивам няколко куршума в челния гредоред.

— Мушкай се обратно! Виж, минали ли са куршумите?

След половин минута той с готовност вика:

— Минали са, другарю комбат!

— Че какво си построил? Какво е това, колиба на някой бахчеванджия в Средна Азия ли? От слънцето ли ще се криеш там?… Защо мълчиш?

Червеноармеецът с половин уста казва:

— Тя навсякъде ще те намери…

— Коя „тя“?

Той не отговаря. Аз разбирам: страх го е от смъртта. Питам го:

— Нима не искаш да живееш?

— Искам, другарю комбат.

— Тогава разтуряй, хвърляй по дяволите тия вейки! Слагай дървета, дебели колкото телеграфен стълб, трупай ги на пет реда, та и снаряд да не може нищо да направи, ако улучи.

Червеноармеецът поглежда нерешително ту окопа, ту гората — там, в гората, по-навътре трябва да се секат и оттам да се мъкнат тежките дървета.

— Може пък да не улучи — казва той.

Те живееха и тука, макар и никого да не радваха, тези думи „може пък“. Те не бяха думи на боец, стегнат за бой.

— Разхвърляй! — викам аз. — И пак ще те накарам да разтуряш, ако не сложиш пет реда.

С въздишка той хваща лопатата и отгребва насипаната отгоре пръст.

Мълча и го гледам. Не, не му се вярва още, че от този окоп, неуязвим за врага, той ще бие немците. Не му се вярва, че те ще почнат да падат от неговите куршуми. Друго му е на душата.

2.

Някои от взводовете по разписание провеждаха този ден бойни стрелби.

На отсрещния бряг, откъдето би могъл да се появи противникът, бяха сложени по-близки и по-далечни мишени, изобразяващи фашисти до пояс и в цял ръст.

Аз исках всеки боец да придобие навика да стреля от своя окоп, от своя подземен дом; исках цялата лежаща пред нас местност да бъде простреляна.

По мишените стреляха картечници и пушки. Аз се вмъквах в окопите и работех с всеки войник.

— Не улучи! Помисли защо! Мерникът ли ти е бил погрешен, или неправилно си се прицелил? Я провери мерника… Хайде да гръмнем още веднъж…

Най-после боецът забиваше в боядисаната фашистка муцуна два от всеки три изстреляни куршума. Това не е лош резултат, в такива случаи войникът мъчно може да скрие гордостта си, но…

— Какво си посърнал така? Ето тъй ще ги тръшкаш, когато се наврат тука.

— Нима с куршум ще им надвиеш? Че те, другарю комбат, оттука няма и да се покажат.

— Ами откъде?

— Кой ги знае…

Това бяха думи, които вече бях чувал. Това беше страхът пред неизвестното.

3.

И аз пак мислех.

Докато обикалях седемкилометровата линия, докато се връщах в блиндажа, докато обядвах, работех в щаба, когато си лягах да спя, мислех и мислех.

Какво е станало с батальона? Дали не бях убил вчера, когато разстрелях пред строя изменника, побягнал, за да си спаси живота, дали не бях убил с този залп великата сила на любовта към живота, дали не бях потиснал великия инстинкт за самосъхранение?

Спомних си, че в една статия бях чел: „В боя в човека се борят две сили: чувството за дълг и инстинктът за самосъхранение. Намесва се трета сила — дисциплината — и чувството за дълг надделява.“

Дали е така? Нашият генерал, Иван Василиевич Панфилов, го беше казал другояче. Някога, още в Алма-Ата, в един нощен разговор (не ме разпитвайте засега, не се отвличайте, после ще ви предам целия разговор) Панфилов беше казал: „Войникът тръгва в боя не за да мре, а за да остане жив!“

Тези думи ми харесаха и понякога си ги повтарях. Сега, когато се готвех за първия бой и мислех за батальона, на който се падна да се бие при Москва, спомних си за Панфилов, спомних си тези думи.

Нима волята за живот, инстинктът за самосъхранение — могъщият първороден двигател, присъщ на всичко живо — се проявява само в бягство?

Нима пак той, същият този инстинкт, не се развихря с всичка сила, не действува с бясна ярост и мощ, когато живото същество се бори, бие, драще, хапе в смъртна схватка, защищава се и напада?

Не, в тази небивала война за бъдещето на родината ни, за бъдещето на всеки от нас, любовта към живота, жаждата за живот, неунищожимият инстинкт за самосъхранение трябва да стане за нас не враг, а приятел.

Но как да го пробудя и изостря?

4.

В определен час по разписание в ротите се провеждаха беседи или се четяха на глас вестници.

Реших да обиколя в този час поделенията, да послушам какво разправят на бойците политическите ръководители.

В първа рота занятията се провеждаха от политическия ръководител Дордия. С пушките в ръка бойците седяха на купчинка до окопите под открито небе.

Валеше рядък снежец. По тъмните борови клонки бяха се появили първите още прозрачни, бели петна.

Наоколо всичко беше тихо, но всеки поглеждаше в далечината с особено чувство — всеки чакаше: ей сега там всичко ще затътне; със свирене и вой, за които засега знаеха само от разкази, ще полетят мини и снаряди; по полето, оставяйки черни дамги върху подранилия сняг, ще потеглят стрелящи в движение танкове; от гората ще се втурнат, ще залягат и отново ще скачат хора със зелени шинели — онези, които идват да ни убият.

Дордия държеше реч и от време на време поглеждаше едно листче. Това бяха справедливи думи, това бяха свети истини. Аз чух, че германският фашизъм вероломно е нападнал нашата родина, че врагът заплашва Москва, че родината иска от нас, ако се наложи, да умрем, но да не пуснем врага, че ние, бойците от Червената армия, сме длъжни да се сражаваме, без да жалим най-скъпоценното — живота си.

Погледнах бойците. Те седяха притиснати един до друг, навели глави или загледани в пространството, мрачни, уморени.

Ех, политрук Дордия, нещо лошо те слушат… Усещаше се — и самият той, мечтателят Дордия, учител преди войната, се измъчва от всичко това. Той не е гост в батальона. На него, както и на онези, пред които говореше, му предстоеше първият бой в живота.

Може би утре или в други ден ще трябва с разтуптяно сърце под огъня да прибягва от окоп в окоп, когато до него с тътен ще изригва земята. И там, а не под тихо небе, да беседва с бойците.

След време го видях и в такива часове — той си имаше и своя усмивка, и свои, незаписани на листче думи.

Но в този ден, когато изживяваше, както и всички, нещо безкрайно важно за него, той не можеше или не умееше да накара сърцата на бойците да трепнат от това чувство. Той повтаряше: „Родината изисква“, „Родината заповядва“… Когато произнасяше „да се държим до смърт“, „ще умрем, но няма да отстъпим“, от тона му се долавяше, че изразява свои мисли, узрялата в него решителност, но…

Защо говориш с готови фрази, политрук Дордия? Нали не само стоманата, но и думите, дори и най-свещените, се изхабяват, започват да „боксуват“ като зъбно колело с изтъркани зъбци, без нов нарез?

И защо ли през цялото време повтаряш: „да умрем“. Това ли трябва да се каже сега? Сигурно си мислиш, това е жестоката истина на войната, истина, която трябва да се види, без да се извръща поглед, която трябва да се приеме и да се внуши.

Не, Дордия, не е това, не е това жестоката истина на войната.

5.

Почаках, докато Дордия свърши. След това вдигнах един червеноармеец.

— Знаеш ли какво е родина?

— Зная, другарю комбат.

— Хайде, кажи!

— Това е нашият Съветски съюз, нашата територия.

— Седни си.

Попитах друг:

— А ти как ще отговориш?

— Родина, това е… това е, където съм роден… Е, как да го кажа… местността…

— Седни си. Ами ти?

— Родина ли? Това е нашето Съветско правителство… Това е… Да вземем, да речем, Москва… Ето сега ние я браним. Не съм бил там… Не съм я виждал, но това е родината…

— Ще рече, не си виждал родината?

Той мълчи.

— Какво е тогава родина?

Започнаха да ме молят:

— Обяснете!

— Добре, ще ви обясня… Ти искаш ли да живееш?

— Искам.

— Ами ти?

— Искам.

— Ами ти?

— Искам.

— Който не иска да живее, да вдигне ръка.

Нито една ръка не се вдигна. Но главите вече не бяха оборени — бойците се бяха заинтересували. Тези дни те много пъти бяха чували „смърт“, а пък аз говорех за живот.

— Всички ли искате да живеете? Добре.

Питам един червеноармеец:

— Женен ли си?

— Да.

— Обичаш ли жена си?

Той се смути.

— Казвай: обичаш ли я?

— Ако не я обичах, нямаше да се оженя.

— Вярно. Деца имаш ли?

— Имам син и дъщеря.

— Къща имаш ли си?

— Имам.

— Хубава?

— За мене не е лоша…

— Искаш ли да се върнеш у дома, да прегърнеш жена си, да прегърнеш децата?

— Сега не е за дома… трябва да се воюва.

— Е, ами след войната. Искаш ли?

— Кой няма да иска!…

— Не, ти не искаш!

— Как да не искам?

— От тебе зависи: да се върнеш или да не се върнеш. Това е в твоите ръце. Искаш ли да останеш жив? Тогава си длъжен да убиеш онзи, който се стреми да убие тебе. А какво си направил, за да запазиш живота си в бой и да се върнеш след войната у дома? Стреляш ли отлично с пушката?

— Не.

— Ето на… Ще рече, няма да убиеш немеца. Той ще убие тебе. Няма да се върнеш у дома жив. Добре ли прибягваш?

— Средна хубост…

— Добре ли пълзиш?

— Не…

— Ето на… ще те уцели немецът. Защо разправяш тогава, че искаш да живееш? Добре ли хвърляш бомби? Добре ли се маскираш? Добре ли се окопаваш?

— Добре се окопавам.

— Лъжеш! Мързелешки се окопаваш. Колко пъти съм те карал да разтуряш гредореда?

— Веднъж.

— И сега заявяваш, че искаш да живееш? Не, ти не искаш да живееш! Вярно ли е, другари? Нали той не иска да живее.

Виждам вече усмивки, на някои вече им е поолекнало на сърцето. Но червеноармеецът казва:

— Искам, другарю комбат.

— Не е достатъчно да искаш… трябва да подкрепиш желанието с дела. А ти с думи казваш, че искаш да живееш, а с делата се пъхаш в гроба. Пък аз с ченгел те вадя оттам.

Избухна смях, първият смях от сърце, който чувах от два дена насам. Аз продължих:

— Когато разхвърлям тънките пръти над твоя окоп, правя го заради теб. Нали няма аз да седя там. Когато те хокам за непочистената пушка, правя го заради тебе. Нали няма аз да стрелям с нея. Всичко, каквото се иска от тебе, каквото ти се заповядва, се върши заради тебе. Разбра ли сега какво е родина?

— Не, другарю комбат!

— Родината това си ти! Убий онзи, който иска да убие тебе! За кого е нужно това? За тебе, за твоята жена, за баща ти и майка ти, за твоите деца!

Бойците слушаха. До тях приседна политическият ръководител Дордия, той ме гледаше с отметната глава и от време на време примигаше, когато на миглите му падаха пухкави снежинки. Понякога на лицето му се появяваше неволна усмивка.

Докато говорех, се обръщах и към него. Исках и той, политическият ръководител Дордия, който се подготвяше, както и всички, за първия бой, да се увери: жестоката истина на войната не е в думата „умри“, а в думата „убий“.

Аз не употребявах термина „инстинкт“, но го призовавах, него, могъщия инстинкт за запазване на живота.

Стремях се да го възбудя и да го изостря за победа в боя.

— Врагът идва, за да убие и тебе, и мене — продължавах аз. — Аз те уча, искам от тебе: убий го, съумей да го убиеш, защото и аз искам да живея. И всеки от нас ти повелява, всеки ти заповядва: убий, ние искаме да живеем! И ти искаш от другаря си — длъжен си да го искаш, ако наистина искаш да живееш — убий! Родината, това си ти, родината, това сме ние, нашите семейства, нашите майки, нашите жени и деца. Родината, това е нашият народ. Може все пак да те настигне някой куршум, но първо убий! Изтреби, колкото можеш! С това ще запазиш жив него, и него, и него (аз сочех с пръст бойците), другарите по окоп и пушка! Аз, вашият командир, искам да изпълня повелята на вашите жени и майки, повелята на нашия народ, искам да ви водя в бой не за да мрете, а за да останете живи! Ясно ли е? Това е! Ротният командир! Да се заведат войниците на огневите точки.

6.

Чуха се команди: „Първи взвод, строй се!“, „Втори взвод, строй се!“.

Бойците скачаха, бежешком намираха мястото си, изпъваха, както се изискваше, рамене. Бързо се подравняваше люшкащата се линия на щиковете. Ясно се чувствуваше — това е войнишки строй, това е дисциплинирана, направлявана сила. Интервалите между взводовете приличаха на гнезда, яко захванати от невидими скоби.

Може речта ми да е била донякъде наивна, но в онзи миг ми се струваше: постигнах, каквото исках. Без да се отрекат нито от дълга, нито от честта си, войниците се освобождаваха от натрапчивата, потискаща дума „да умрем“.