Александър Бек
Волоколамското шосе (49)

2.

Може би едва в тази минута напълно осъзнах: в мене зрее решение да дам гарата на врага.

Не, не! Нямам право! В мислите си чух ниския силен глас на Звягин: „Дори една крачка назад от тази линия би била предателска, престъпна.“ Не, не, не съм съгласен да извърша престъпление! Нека загубя хората си, нека не задържа линията, но няма да опетня честта си.

Но на кого ще е нужна тя, моята чест, ако не изпълня дълга си — моя последен единствен дълг: да удържа до двадесети… Няма да удържа! Сега това ми е ясно. Няма да запазя хората, нищо няма да запазя! И пак, не за първи път вече тука, по полетата на Подмосковието, аз си спомних как една вечер в Алма-Ата Панфилов ми беше казал: „Да умрете заедно с батальона ли? Съумейте да приемете с батальона десет боя, двадесет боя, тридесет боя и да запазите батальона!“ Но онзи ден той, нашият генерал, изрече: „Ще ви бъде трудно. Много трудно.“ Изрече го, когато почувствува, че съм разбрал задачата. Другарю генерал, какво да правя сега, на какво да се реша? Нали няма да изпълня, няма да изпълня задачата.

Станах, поразходих се, спрях се до масата, на която акуратно, по рахимовски, беше подредено нашето щабно книжно имущество. Наведох се над картата. Ето гара Матрьонино с притисналото се към нея селце — няколко скупчили се един до друг черни знака край леко извитата нишка на железопътната линия. Около Матрьонино — чисто поле сред зелените петна на гората. Немците са в гората — там не можеш ги стигна — ние сме на открито равно място. Може би е трябвало да разположа нашата отбрана някъде по окрайнините на гората, също да се възползувам от прикритието на гората? Щяхме да държим на мушка подстъпите към селцето, щяхме да прерязваме полето с огъня си. Късно е, късно е да съжалявам за това. И все пак в мен замъждука неясна надежда. Ако заповядам на Филимонов да напусне гарата, ротата му ще удържи да не пусне немците по-нататък, ето от тези горски покрайнини ще прегради пътя с огъня си. Дали ще му се удаде това? Възможно е.

Не, не, не ми е позволено да оставя гарата! Нямам право да дам такава заповед! Но какво да правя! Със скръстени ръце да чакам развръзката? Обърнах се към телефониста:

— Провери дали не се обажда щабът на дивизията.

Телефонистът започна упорито да вика щаба на дивизията. Без обяснения беше ясно: отговор няма. Той доложи:

— Нито звук… Загубена работа, другарю комбат.

Безмълвно си повторих този случайно изтърван от телефониста израз. Загубена работа… Нима е наистина така?

На масата между другите книжа лежеше червената книжка на устава. Машинално я вдигнах, отворих. И изведнъж видях на полето отбелязаното от Панфилов, трите чертички с молив. Прочетох отбелязаните редове: „Да бъде упрекнат заслужава не онзи, който в стремежа си да унищожи врага не е постигнал целта си, а този, който от страх пред отговорността е останал бездеен и не е използувал в нужния момент всичките сили и средства за постигане на победа.“

Прочетох, оставих книжката. Това беше мигът на решението.

Отидох при телефона, повиках Филимонов:

— Ефим Ефимич, ти ли си? Какво става при тебе?

— Бъхти… Сигурно скоро пак ще натисне. Иска, мисля си, да ни изравни със земята, че след това да влезе.

— Слушай моята заповед. Ако рече да натисне, недейте стреля.

— Как? Какво?

— Недейте стреля. Нека бъде, както желае немецът. Отстъпи гарата!

3.

— Отстъпи гарата! — повторих аз.

Объркването, колебанията бяха вече изметени през прага — прага, който бях прекрачил. Вътрешният глас, който ме предупреждаваше: „Това противоречи на заповедта, ти нямаш право“, беше задушен, млъкна. На военните хора, събратя по професия, надали е нужно да се обяснява: един командир трябва да отслабне с пет килограма и да се състари с пет години, преди да вземе такова решение.

В телефонната слушалка прозвуча:

— Как? Как? Не разбирам.

— Мислиш, че не си дочул? Не! Да се отстъпи! Бягайте към моста! Съберете се там!

— Другарю комбат, какво разправяте? Ние отбиваме, ние още ще устоим тука, а вие искате да отстъпим. Аз… Аз…

Това беше бунт от страна на Филимонов. Не можа да изтърпи, разбунтува се неговото сърце на кадрови командир, комунист, граничар. Нали именно на него, на него и на Толстунов, генерал-лейтенант Звягин беше напомнил, че отстъпването от линията е престъпление.

Аз не оставих пресеклия се Филимонов да довърши:

— Чухте ли моята заповед? Повторете.

Мълчание. Филимонов не повтаря заповедта.

— Повторете.

Филимонов без желание произнася:

— Да се отстъпи гарата…

— Да. Да бягате, да хукнете към моста.

— Слушам.

Е, щом слушаш, слушай. Аз хвърлих слушалката. В същата минута Толстунов, който през цялото време беше седял в готовност — с калпак и шинел — безмълвно стана и се запъти към вратата. Аз не разменях с него мнения, нито с него, нито с някой друг, заповядвах като командир единоначалник.

— Къде си тръгнал? — попитах аз.

— В Матрьонино.

Той не каза нито дума повече. Още за един миг го загледах в гърба. Мускулестият бръснат врат беше изправен, във вдигнатата глава се четеше решителност. И крачките бяха тежки, твърди. Помислих си: „Този, дето отива, е комисар.“ Ето, вратата тропна подир него.

Постоях още една минута мълчешком. С какво ли ще завърши този ден? Какво ли е станало с ротата на Заев? Какъв ли обрат ще вземе боят в Матрьонино? Едва мъждеещата смътна надежда, дали няма да ме измами тя? Как, къде ще ме завари вечерта? Под арест ли? Под съд? Какво да се прави, готов съм за това. Пред съвестта си съм чист. На своя дълг, на съвестта си не съм изменил. Съвест и страх. Да, не на всички познатият, особен страх от командуването, отговорността — онази отговорност, за която се говори на отбелязаната с молива на Панфилов страничка на устава. Съвест и страх. Ето как воюваха те! Погледнах Рахимов.

— Е, Рахимушка, даваме им гарата. Може да се наложи да командуваш батальона вместо мен…

Учтивият Рахимов понечи да каже нещо подходящо за случая, но аз го спрях с погледа си.

— Ако ти се наложи да командуваш вместо мен, ще имаш бойци. Докато те са живи, може да се воюва.

4.

Молех се на господа по-дълго да не се възстановява връзката с щаба на дивизията. Нека първо се изпълни моят замисъл, после ще доложа за станалото. Но все пак принудих себе си пак да се обърна към телефониста:

— Какво дремеш? Викай, викай Заев! И щаба на дивизията.

— Че те, другарю комбат, отдавна щяха сами да се обадят.

— Не разсъждавай! Викай, щом ти е заповядано.

В стаята отново настойчиво, безброй пъти зазвучаха условните думички — повикванията. Не, Заев не отговаряше. Линията към щаба на дивизията също все още оставаше прекъсната. Казах на Рахимов:

— Тръгвай за Матрьонино. Избери си място за наблюдение някъде около моста. Вземи телефонен апарат и за всичко, което видиш, ми съобщавай. Ротата трябва да си плюе на петите и да се събере при моста. Разбра ли?

— Да. Слушам, другарю комбат.

Рахимов взе под мишница една от запасните кутии на полевия телефон и излезе. На неговите доклади можех да вярвам като на собствените си очи, той винаги беше абсолютно точен. След една минута през прозореца го видях да възсяда и почти от място да пуска коня в галоп.

Ето че и Рахимов вече не е с мен. Защо не отидох самият аз? Първо, аз отговарях за трите възела, за цялата отбрана на батальона. А освен това скоро ми предстоеше още един бой — разговор с генерала. Как ще доложа, как ще му призная? Дали ще получа благословията му или… Да се маха по дяволите от мислите ми това „или“!

Рахимов най-сетне стигна. Телефонът му е включен.

— Какво виждаш?

— Противникът бие линията с мини.

— Силен огън?

— Да. Непрекъснати взривове.

Повиках Филимонов, свързах го по линията с Рахимов.

— Рахимов, чуваш ли ни?

— Да.

— Филимонов! Съобщи ли заповедта ми на бойците?

— Още не съм. Не съм имал време, другарю комбат.

— Ах, ти… — май за първи път през всичките дни на боевете споменах майка и баба. — Щом си се престрашил да постъпваш така, ще изпратя Рахимов да ти тегли един куршум на мястото заради неизпълнение на бойна заповед. Рахимов, чуваш ли? Ще се разправиш с него без много приказки! Филимонов, чуваш ли?

Съкрушеният, неуверен глас на Филимонов:

— Да.

И изведнъж в мембраната се чува още един глас:

— Другарю комбат?

А, намесил се е Толстунов. Кой знае защо, той ме нарече официално „другарю комбат“. Май че никога още не се е обръщал към мене така.

— Другарю комбат, аз съм тука, при лейтенант Филимонов. Заповедта ви ще бъде изпълнена.

Ясно, твърдо изговори Толстунов тези думи.

— Къде е Бозжанов? — попитах аз.

— И той е тука. На линията.

— Залавяй се, Фьодор Дмитриевич. Проведи тази… — Аз се запънах, взех да търся подходящ израз. Маневра? Не, смътно мъждеещата надежда не можех още да нарека маневра. — Този отскок. И дръж юздите. Проведи го заедно с Бозжанов.

— Защо? Ще го направи командирът на ротата. Няма да го замествам.

Така незабелязано, спокойно Толстунов ме поправи. Аз мълком се съгласих с него.

Чакам… Чакам да чуя какво ще съобщи Рахимов. Дано немците по-скоро тръгнат в атака. „Ако на сърцето е съдено да се пръсне, нека се пръсне веднага.“ Дано по-скоро да им дадем гарата, докато не се е обадил Панфилов. Какво ще му кажа? Как ще му го кажа?

5.

Господ не се вслуша в молитвата ми. Телефонистът радостно се провикна:

— Другарю комбат, има връзка с щаба на дивизията!

Е, дошло е време да се открия, да разкажа всичко на Панфилов. А делото още не е извършено, гарата още не е предадена.

— Викай генерала.

— Ей сега, другарю комбат… Генералът е на телефона, другарю комбат.

Взех слушалката. Тя като че беше натежала, сякаш беше излята от чугун. Неочаквано чух в мембраната гласа на Звягин:

— Кой говори?

Аз се сащисах. Готовността да съобщя за решението си мигновено се пресече. Аз се уплаших. Да дам на немеца селото, не се уплаших, да загубя честта си, да посрещна смъртно наказание, не се уплаших, а пък пред Звягин се обърках. Усетих — не мога да изрека истината.

— Докладва старши лейтенант Момиш-Ули.

— А, притежателят на сабята… Е, какво става при вас?

— Противникът завзе гара Матрьонино.

— Какво? — прогърмя в слушалката.

— Ротата не можа да удържи. Понасяла е загуби от унищожителен огън. Затова…

— Кой ви е позволил?!

Гръмовният глас режеше ухото. Обаче Звягин веднага заговори с леден тон:

— Предайте командуването на началник-щаба и се явете в щаба на дивизията.

— Не мога да предам командуването. Аз съм тука сам.

— Щом дойде началник-щабът, съобщете му, че вие вече не командувате батальона. И незабавно тръгвайте за щаба на дивизията. Тука ще поприказвам с вас.

— Не зная дали ще мога да се промъкна, преди да се мръкне.

— Явете се, щом се стъмни.

И слушалката е захвърлена. Слава богу, получих три-четири часа отсрочка. Пак надзърнах в душата си. Да отговарям, няма да е лесно, но аз съм готов за това. Мигновеното объркване изчезна безследно. Да, то беше продължило само един миг. А после! Няма време да мисля за това. Бях вече завладян от своя замисъл, бях потънал в него, обзет от неговия огън.

6.

Пак се обади Рахимов:

— Другарю комбат…

— Е?

— Немците са прекратили огъня. Вдигат се в атака.

— А нашите?

— Нашите побягнаха. Бягат, без да се озъртат.

Рахимов донасяше сдържано, оскъдно, но ако се каните да рисувате картината, която е видял, трябва да дадете истинско бягство, неудържимо, безредно „офейкване“. Разберете войника. Цял ден лежиш под страшен обстрел в замръзнал плитък окоп, притискаш се към стените, към твърдото дънце на това трапче, слушаш как със застрашително бучене се стоварват мини, долавяш глух взрив, свиренето на разхвърчащи се парчета разкъсано желязо, неволно се озърнеш, видиш отпълзяващи към селцето ранени, петна кръв по бинтовете, чакаш ей сега някое парче от снаряд да се вреже и в твоето тяло. Нервите са дотолкова изопнати, че един повелителен вик „назад!“, примерът на отдельонния командир, на взводния командир, втурнал се назад от своя окоп, мигновено освобождава потиснатия от дисциплината и съзнанието за дълга естествен човешки стремеж да се махнеш, да избягаш, да се изтръгнеш от този ад.

Не се ограничавайте, напластявайте рязко боите. Една тълпа, която бяга, колкото й държат краката; тежко тропотене; устата се отваря да поеме въздух; по-скоро, по-скоро далеч оттука!

По донесенията на Рахимов следя бягащата тълпа. Бойците се приближават до моста. Здравенякът Толстунов е изпреварил мнозина, излязъл е напред, не се е посвенил от званието си, превърнал се е във водач. Дали ще спрат моите хора до моста? Няма ли да се устремят с помътнели очи по-нататък, няма ли да се разпръснат в гората?

Спрели са!

Загубили взводовете, отделенията си, но спрели — изпълнили командата. Едни насядали, други налягали от премаляване. Нито една мина, нито един куршум не стигат тука, под моста и зад железопътния насип, почти непосредствено до който се е изправил строят на боровете.

Слушам по-нататък съобщенията на Рахимов. Челната група немци са заели гарата. След това останалите се източили в ротни колони и навлезли в селцето. Натам през полето, оставили следа по тънката снежна покривка, минали и няколко мотоциклета, въоръжени с картечници.

Пак запищя телефонът. Този път се обади Панфилов.

— Другарю Момиш-Ули, какво е станало там при вас?

— Изоставих гарата.

— Че как тъй? Защо?

По жилката на проводника до мен стигна и дрезгавостта на Панфилов, сега по-явна от обикновено. Не беше трудно да се досетя: той е разстроен, огорчен.

— Войниците безредно побягнаха. Така им заповядах аз.

— Вие сте заповядали?

— Да. Иначе щях да загубя ротата.

— Хм… Хм… А после? Как смятате? Какво после?

— Смятам да контраатакувам. Разрешете, другарю генерал, да си върна гарата с контраатака.

— Хм… Че вие сте достатъчно грамотен, другарю Момиш-Ули, и трябва да разбирате, че хора, които току-що са побягнали от бойното поле, сега не са способни за контраатака.

— Аз, другарю генерал, все пак имам надежда.

В паметта ми изникнаха думите на Панфилов, напътствието му. Повторих неговата фраза.

— Надеждата сгрява душата. Разрешете ми да опитам.

— Опитайте… — В гласа му обаче звучеше съмнение. — Ами да държите пътя, ще можете ли? Да го държите с огън?

— Да.

Генералът помълча около една минута.

— Какво се чува на котата?

— Линията не работи. Изпратени са войници за свръзка.

Чаках Панфилов да се изтърве поне с една думичка за заповедта на Звягин. Да, той каза:

— Довечера ще ви видя. Довиждане.

Всичко беше ясно. Трябва да изпълня заповедта на заместник-командуващия армията. Ти, Баурджан, си отписан. Сдавай командуването. Няма как, каквото е писано, писано е.

7.

Рахимов продължаваше да ми съобщава за всичко, каквото виждаше: и за противника, и за нашия стан при моста.

Немците заели селцето. Пръснали се по къщите. И тутакси започнали безчинствата на завоевателите. Те взели да грабят кокошки, гъски, прасета.

— Рахимов, предай на Филимонов: да събере хората, да възстанови реда.

— Хората са събрани, другарю комкат.

— Какво правят немците?

— Гонят момите. Стрелят по домашните птици, прасета.

— Добре. Прекрасно. Чудесно.

— Кое, другарю комбат?!

Сигурно Рахимов си помисли: да не се е побъркал комбатът? Чак по-после ме разбра той. Лошо ли е — дошли, пръснали се, заети са с грабеж?

— Хората са събрани, другарю комбат.

Рахимов докладваше, а в мен трептеше радост. Ненавист и радост. Оправдаваше се, оправдаваше се единствената ми надежда.

Аз заповядах:

— Хората да залегнат на насипа и да гледат.

След известно време Рахимов кратко съобщи:

— Ротата е в пълен ред, другарю комбат.

— Колко бойци има?

— Приблизително сто и двадесет.

— Какво правят немците?

— Сигурно вече кормят кокошки, свини. Сега ще ги слагат на тигана.

— Ще почакаме… Ще почакаме, докато им се зачерви човката.

— А-а… Разбирам, другарю комбат.

Ето кога той схвана какво съм замислил. Знаете ли как се ловят хищни птици? Син на Средна Азия, на нейните планини и степи, Рахимов знаеше. Хищната птица се нахвърля на жертвата, разкъсва месото и ненаситно кълве. Прясната кръв опиянява хищника. Птицата забива човката все по-надълбоко и най-после я потопява до ноздрите. Толкова е ненаситна. Цялата й човка става червена. Пернатият разбойник вече нищо не усеща, не поглежда нито надясно, нито наляво. Щом почне да кълве така, че да потапя ноздрите си, тогава я хващаш и готово! Трябва само да й дадеш време, докато човката се обагри с кръв от крайчеца чак до основата.

Врагът, превзел Матрьонино, забиваше човката си все по-надълбоко. Логиката на противника беше проста: рус не изтрая, избяга, а щом е избягал, няма да се върне. Идеше ми да дам заповед за контраатака. Не, не бива да се избързва, трябва да се изчака.

— Рахимов, какво ново? Къде е Толстунов?

— Тука е. В ротата, другарю комбат.

— Бозжанов?

— И той е при бойците.

— Е, Рахимушка, слушай моята заповед! Да се разделят на три групи по четиридесет души! Едната ще поведе Толстунов, другата — Бозжанов, третата — Филимонов. Покрай гората да обходят гарата. Да нахълтат от три страни! На бойците да се каже: лети напред, пушката взета за бой с нож, гранатите да са под ръка, тичешком стреляй и викай „ура“!

— Другарю комбат, разрешете да дам слушалката на лейтенант Филимонов.

Сега и Рахимов деликатно ме поправяше. Какво да правя, у нас, както знаете, така си беше тръгнало: каквото не кажа аз, ще го довърши началник-щабът. Разбира се, редно беше да намеря няколко сърдечни думи за командира на ротата.

— Ефим Ефимич, ти ли си? Рахимов предаде ли ти заповедта?

— Но как, другарю комбат? Нали там има цял батальон.

— Да. И ние ще ги разгромим.

Мярна ми се мисълта: не е ли трябвало предварително да му разясня маневрата? Но до преди малко и на самия мен тази маневра не беше съвсем ясна. Сега аз повторих:

— Ще ги разгромим. Няма да ги оставим да дойдат на себе си.

— Вие смятате, другарю комбат, че ще сполучим?

Филимонов още продължаваше да пита, но в гласа му се долавяше радост.

— Затова е и боят. Трябва да се направи така, че да сполучим. Ще се наплатим с тях, Ефимушка! Създавай три групи! Главното командуване принадлежи на теб. Бозжанов и Толстунов са твои помощници. Е, Ефимич, на добър час!

8.

Тъмните редици дървета с подрасти в коренищата си — иглолистни, неокапал още дъб, оголели трепетлики, брези — отвсякъде ограждат обширната заснежена поляна, прорязана от леко извиващата железопътна линия. Край сградите на гарата са се пръснали солидните, пък дори и кокетни къщурки на селцето. Гората тук-там е далече, а на други места стига съвсем близо до гарата: на двеста — двеста и петдесет метра.

И ето че три отреда по четиридесет души с викове „ура“ с изстрели се втурнали към селото. Снегът не пречел да тичат. Дебелината на снежната покривка била тъкмо такава, че тя само леко се поддавала, пружинирала под ботуша. Докато немците се съвзели, нашите вече дотичали, нахълтали.

Рахимов подробно ми докладваше за всичко. Сега той изневери на своята въздържаност в думите.

— Изненадата, другарю комбат, беше дотолкова внезапна, че немците загубиха ума и дума.

Наистина това е било гръмотевичен удар, гръм от ясно небе. Неочакваността ги лишила от разум. Сигурно паниката ги е вдигнала направо от леглата. Някои държели в ръце куртките си. Така по долни дрехи, по бели гащи, изскачали те навън.

Когато чуваш такъв доклад, по тялото плъзват приятни тръпки. Усмивка разтегля устните. Искам и не мога да я сдържа.

Панфилов не се обажда. Изглежда, е решил да ме остави на мира и сега за сега да не ме тревожи. Обади се обаче капитан Дорфман. Гласът му звучи сухо:

— Доложете обстановката.

Отговарям:

— Нищо не мога да доложа. Връзката е прекъсната. Нищо не знам.

— Незабавно да я възстановите. — Той, който всеки ден се учеше от Панфилов, веднага поправи това свое „незабавно“: — След четвърт час изяснете обстановката — и добави по-меко: — Вземете всички мерки да възстановите връзката.

— Слушам.

Пак говоря с Рахимов.

— Е, Рахимушка, докладвай.

— Сеч, клане, другарю комбат. Немците, които са оцелели, хукнаха от гарата. Бягат кой къде види, спасява се, който може! Ех, другарю комбат, много са още. Втурнаха се към гората. Към насипа. Към свободната страна.

— А нашите?

— Преследват ги. Гонят ги по петите.

9.

Сетне по множество разкази бяха възстановени различни епизоди, подробности от този бой. Връхлетелите червеноармейци, устроили страшната разправа отмъщение, май бяха опитали, сръбнали бяха от питието, наричано „дързост“. Стихийно, без команда, те полетели след бягащите. Преследвайки, нашите стреляли тичешком — стреляли с разум и без разум — убивали изостаналите.

Жицата все още ме свързваше с Рахимов, който беше вече се прехвърлил в селцето.

— Рахимов, върни на гарата поне половината рота! Укрепявайте се! Някаква изненада може да обърне всичко наопаки.

— Нищо не мога да направя, другарю комбат. Всички са се втурнали да гонят немците. Дори Филимонов.

— Изпрати свръзка! Спри ги! Върни ги!

Широка ивица в полето по пътя на бягащите беше вече тук и там осеяна (знаех за това от съобщенията на Рахимов) с трупове, повечето без шинели, със сиви немски куртки или по долни ризи.

Повтарям: два часа преди това ние също бяхме „офейкали“, бяхме си плюли на петите. Обаче нашето бягство бе предизвикано от заповед, беше преднамерено, а сега врагът се спасяваше обезумял. Трябва да се направи тази разлика. Когато противникът панически бяга, при преследването дори най-страхливият или неопитен войник придобива смелост.

Заедно с паплачта, в каквато се превърнал немският батальон, побягнал без фуражка командирът на този батальон, загубилият управлението здравеняк капитан. Той викнал „халт!“, размахвал пистолета, мъчел се да спре, да обърне срещу нас хората си. Те още били доста много. Обаче властта на командира, крясъците „стой!“, заплахите, може би дори и разстрелването в гръб, тичешком, за неподчинение, вече не действували.

От нас се изтръгнал напред вчерашният московски ученик, боецът новак Строжкин. Помните ли, той веднъж се мярна набързо в нашата повест… Навечерието. Червеноармейците секат неподатливата, замръзнала почва. Плахо гласче: „Нима такъв окоп може да спаси?“

Та хлапето Строжкин съумяло по стръмния наклон на железопътния насип да догони капитана. Ловците знаят, че дори и кучето годинак хваща бягащия силен вълк за ушите, за врата. Това направил и Строжкин: пипнал вълка. Именно пипнал го. В ръцете си юношата имал пушка, на края й щик, а той — в това има и упоение от победата, и дързост, предизвикателство — сполучил да докопа полата на шинела му и да го дръпне към себе си. Физически як — наистина силен — капитанът се обърнал, съзрял крехкия младок с пух на нежната кожа, захвърлил изпразнения, ненужен пистолет и вбесен, се нахвърлил върху Строжкин, повалил го и взел да го души. Докато трескаво се отбранявал, Строжкин сигурно бе успял да си помисли: „Защо не гръмнах в него?“ Това е горчиво, закъсняло разкайване на боеца. Но нали няма да умре! Напрегнал сили. Дръпване. Удар с коляно в слабините. Стръмнината на наклона помогнала. Немецът загубил опорната си точка. Двамата се търкулнали надолу. Докато се търкалял и преобръщал, московчанинът намерил сгода, боднал немеца в окото. Капитанът заревал, хванал се за лицето. Строжкин скочил, спуснал се при пушката си. На помощ вече довтасали нашите. Строжкин — сега това вече бил друг човек, герой, храбрец — с право закрещял:

— Не го пипайте! Аз го хванах!

Обърнал джобовете на пленника, взел му полевата чанта, намерил, вдигнал парабела, мушнал го в своя колан. И подкарал към Матрьонино стенещия, окървавен капитан.

Другите бойци също започнали да се връщат. Строжкин спрял пленника, почакал идващите. Тъничък, едва запознал се с бръснача, той насъбрал толкова юначество, че креснал:

— Кой е заповядал да се връщате? Само напред!

Отдалече му викал Филимонов:

— Строжкин, не командувай!

Ще отбележа още един малък епизод от този бързо преминал бой. Немските мотоциклетисти успели да запалят моторите и духнали от селото по старата си следа. Това предугадил отдельонният командир Курбатов, собственик на мотоциклети в мирните дни. Той пазил край селцето тази прокарана диря. И не изпуснал очакваната минута. Хладнокръвно, с точни изстрели свалил четиримата немци водачи, бягащи с мотоциклетите.

Стиснал слушалката, слушах донесенията на Рахимов.

— Труповете са извънредно много, другарю комбат. Сега ги броят. Изглежда, че сме избили повече от половината батальон. Изплъзнала се е по-малка част. Взети са трофеи: документи, изправни картечници, патрони, много лично оръжие, мотоциклети, минохвъргачки с боен запас от мини.

Аз се опивах: минохвъргачки! Същите, с които противникът ни беше подгонил от линията. Сега те ще послужат на нас.

Е, сега мога да се обадя на генерала.

Трябва само да потисна непокорната усмивка, да се овладея, за да доложа спокойно, делово.

10.

Панфилов въпреки всичко не издържа, сам се обади:

— Е, как е при вас, другарю Момиш-Ули?

Принудих себе си да мина без нито една удивителна и накратко изложих събитията: ротата на Филимонов от три страни нахлу в Матрьонино: значителна част от немския батальон е унищожена; останалите са побягнали; командирът на батальона е взет в плен.

Панфилов неволно възкликна:

— Как? Как? Командирът на батальона?

— Тъй вярно. Освен това са взети трофеи: картечници, минохвъргачки, мотоциклети. В този момент ротата отново се укрепва на гарата.

— Какво разправяте? Проверили ли сте всичко това?

— На гарата, другарю генерал, се намира началник-щабът лейтенант Рахимов. Донася ми оттам. Сега преброяват убитите немци и трофеите.

— Е, другарю Момиш-Ули, че това е… Това е… — Панфилов се поспря. Изглежда, и той се въздържа от някакви гръмки думи. — Честна дума, днешният ден ни учи на нещо ново. Предайте горещата ми благодарност на всички бойци и командири!

— Слушам!

— Какво става с втора рота?

— Не зная, другарю генерал. Все още няма връзка.

— Хм… Не е изключено да скитосват из гората. Изпратете там вашите хора. Обезателно един-двама политически ръководители. Трябва да съберат тези, които скитосват. Погрижете се за това, другарю Момиш-Ули. Скъпете всеки войник. Всяко отделение, стига да е организирано, е малко огнище на съпротивата.

— Слушам. Ще изпратя.

Панфилов помълча и каза:

— Довиждане.

Е, разбрах и това. Да си призная, аз се надявах, че няма вече да ми се наложи да предавам командуването и да се явявам в щаба на дивизията. Обаче Панфилов не отвори за това дума. Наистина нали заповедта бе дадена от по-старши началник. Ще рече, че все пак съм длъжен, щом се свечери, да напусна батальона, да се изправя пред строгите очи на Звягин.

От Матрьонино се обади Филимонов. Той доложи: вече са преброени вражеските трупове, броят им е надхвърлил две стотици. Нашите загуби в това нападение са осемнадесет ранени. Всяка минута излизат наяве нови трофеи: коне, каруци, продоволствие, офицерски куфари, войнишки раници, парабели, бинокли, голямо количество шоколад, много френско вино.

— Френско ли? — попитах пак аз.

— Точно… И в това, другарю комбат, пак се отличи Строжкин. Гледам го, хванал някаква бутилка, пие направо от нея. „Строжкин, какво правиш“? Пък той: „Е, квас!“ — и прасна бутилката в приклада. А на нея етикет: „Бургундско, 1912 г.“.

В слушалката гръмна непривичният за мене кикот на Филимонов. Странно беше да чуя момчешки високи нотки в този смях на суровия кадровик командир.

— Ефим Ефимович, да не си гаврътнал и ти?

— Нито капчица. Нямам време и да помисля. Довечера ще го опитам.

— Гледай да не се изпонапие народът.

— Гледам. Сега, другарю комбат, товарим каруци, изпращаме на вас. Разрешете, другарю комбат, да организирам учение.

— Какво учение?

— Да проучим немското оръжие, картечниците, минохвъргачките.

— Умно! Кажи на Рахимов да даде първия урок. След това нека се прибере в щаба. На хората съобщи: генералът заповяда да предам гореща благодарност на всички бойци и командири.

Филимонов се провикна:

— Слушам! Служим на Съветския съюз!

И пак, макар и не съвсем на място, той се заля от детински смях. Изглежда, преживяното от него вълнение намираше отдушник в този смях.

— Пази се откъм страната на Заев. От него няма вести. Оттам всяка минута може да изскочат немци. Предупреди бойците! Разбираш ли?

— Разбрано, другарю комбат.

— Извикай Толстунов.

Почти веднага чух в слушалката познатия басов глас:

— Комбат?

— Федя, генералът заповяда на всички да благодаря. А на теб още и едно другарско отделно благодаря. От мене.

— Какво разправяш, Баурджан? Защо?

— Е, стига за това. Сега виж какво. Със Заев няма връзка. Последното му донесение е: „Обхождат“. Оттогава са минали вече повече от два часа. Генералът каза: трябва да се отиде в гората да се събират онези, които може би скитосват. Вземи със себе си Бозжанов, вземи няколко бойци и потегляй към котата! Ще те чакам. Без тебе няма да напусна батальона.

— Как? Къде ще ходиш?

— Ще ти разкажа, когато се върнеш… Попоглеждай да не налетиш на противника. Та, ще те чакам.

— Разбрано… Е, аз, комбате, тръгвам.

11.

Поиска ми се да изляза на въздух, дощя ми се някоя и друга минута да се пораздвижа.

Вънка беше още съвсем светло, при все, че бледото кръгче на слънцето, което личеше зад пелената на облаците, вече се снишаваше към върхарите на гората и беше станало малко жълтеникаво.

Безредният чест пукот на боя още не беше започнал да намалява. Тътнещи залпове, глухи трясъци, резки изстрели на танкови оръдия, възниско, напомнящо удари на брадва потракване на противотанкови оръдия, скоропоговорка на картечници, слабо долитащ пукот на пушечен огън — тези звуци сякаш се търкаляха, стихваха в една посока, надигаха се в друга. В полето до Горюни току избухваха единични, може би случайни снаряди. Отдясно не често, но отмерено бухаха далечни взривове — противникът, както изглеждаше, упорито обстрелваше село Шишкино, където се намираше щабът на Панфилов.

Като се поразтъпках, отново се качих по стъпалата, минах през пруста, отворих вратата към стаята на щаба. И веднага видях обърналия се към мен телефонист. Стори ми се, че току-що се е умил, светнал. Той живо скочи, протегна ми слушалката.

— Другарю комбат, на телефона е лейтенант Заев.

— Заев ли?

Телефонистът се усмихваше, потвърдително кимаше с глава. Той всичко разбираше, всичко изживяваше заедно с нас. Грабнах слушалката.

— Семьон?

И тозчас чух задъхания бърз говор на Заев:

— Другарю комбат, имаме една кола, три танка, влекач…

— Чакай малко. Откъде говориш?

— От котата. От моя блиндаж… Имаме оръдия… Излязохме, другарю комбат, с победа… Моите лъвчета! Гренадири на Съветския съюз!

Нали знаете, Заев обичаше такива силни изрази, малко книжни, но сгрети от искреността, от неговия плам. Слушах и почти нищо не разбирах. Обаче реших да не го прекъсвам. Нека даде воля на чувствата си. Ще стигне и до обстановката.

— Аз, другарю комбат, вече и не мечтаех живи да останем. Пък то излезе чудо на чудесата!

Цък! Жицата е пак скъсана, сигурно от случайно парче снаряд.

Дявол да го вземе, че кого ли да изпратя при Заев? Подръка, както това често се беше случвало и преди, се оказа Тимошин. Той седеше заедно с дежурните свързочници в съседната стая, където беше уреден батальонният свързочен възел. Щом влязох, всички мигновено се изправиха. Неволно забелязах: ясните очи на Тимошин ме гледаха с някакъв необикновен поглед. Към познатата преданост беше се прибавило още нещо. Той като че ли ме разглеждаше наново. В тази минута не разбрах какво говореше този поглед.

— Тимошин, взимай кон, бягай при Заев! Изясни какво става при него и препускай обратно!

— Слушам!

Върнах се в стаята си и се обадих на Панфилов.

— Другарю генерал, засега още не зная точно, но изглежда, че сме имали късмет и на котата.

— С ротата на Заев ли? Да? Е, и какво ви е известно?

— Противникът не е сполучил да обкръжи ротата. Какво именно е станало, не можах да разбера, връзката се прекъсна. Взети били трофеи. Ще доложа по-точно, щом узная.

— Бог да е на помощ! Бог да ви е на помощ, другарю Момиш-Ули.

Скоро всичко се изясни. Пристигна Тимошин, след него с бързи крачки — леко се ходи, когато вървиш с щастлива новина — дойдоха Толстунов и Бозжанов, пък и връзката със Заев се възстанови.

И тъй, на Заев бе дадена заповед: или всичко, или нищо. Разбира се, това не е никаква заповед. Боя, който водеше втората рота, „гренадирите на Съветския съюз“, според възторжения израз на Заев, този бой аз не управлявах. Заев беше се поддал на колебание, аз го пресякох. И още добавих: „Направи се на мъртъв!“ Ето това собствено е всичко, което бях направил аз.

Когато бойците на Заев се престорили на мъртви, спотаили се в окопите, изкопани по сечището на възвишенийцето, немците обиколили тази могила, излезли на пътя. Към моста допълзели осем танка. Тука те се поспрели, предстояло им да проверят дали мостът не е миниран. От първите три коли слезли танкисти, започнали да преглеждат. Пехотата, съпровождаща тази немска бронирана колона, минала тичешком през замръзналата рекичка, разгърнала се във верига, с насочени напред шмайзери се заизкачвала по могилата. Вървели, без да изоставят предпазливостта, стреляли по храсталака. Стаилите се бойци виждали: немците ей сега ще стигнат до тях, ще ги унищожат.

Инстинктът за самосъхранение държи в напрежение. Още една минута, десетина-двадесет крачки… и гибел! И щом Заев ревнал „Напред!“, бойците с един скок се вдигнали за контраатака. Може би само в подобен критичен момент, когато всеки нерв крещи „ей сега, в следващата секунда, ще бъде решено дали ще живееш, или ще загинеш“, само в такъв момент е възможен този страшен, внезапен скок.

Викът на Заев, командата му, това е мигновено отпускане на опъната до сетен предел тетива. Или по-правилно, на силно свита пружина. Дръпнеш ли щифта, пружината в миг се отпуска. Когато ще го рисувате, дайте с резки черти не само отдръпнатия щифт — заповедта — но и най-главното — пружината.

„Мъртъвците“ се вдигнали и се хвърлили напред, хвърлили се надолу по склона. Това е равно на взрив, пламък в лицето. Макар и да си нащрек, все ще бъдеш заслепен, зашеметен. Немците се стъписали. Възкръсналата, устремила се към моста рота се разправила с тях, накарала ги презглава да побягнат. Паднали пронизани от наши куршуми и девет танкисти на моста. Другите танкове открили стрелба. Но нашите бойци вече стигнали рекичката. Прикрили се зад стръмния бряг, те започнали да хвърлят противотанкови гранати и бутилки.

Останали без пехотно прикритие, танковете отстъпили, стреляйки в движение.

Ротата на Заев избила стотина врагове. Пленени били трите опустели танка. Вътре бойците намерили печени кокошки, женско бельо, обувки, парчета вълнен плат, какво ли не. В наши ръце паднало и едно седемдесет и пет милиметрово оръдие с влекач и снаряди. Заседнала в канавката, изоставена била и една лека кола с походна радиоапаратура. Немците сварили в последния момент да повредят мотора.

Отхвърлила противника, обагрила снега с вражеска кръв, тържествуваща от сполука ротата на Заев заела предишната си позиция.

12.

Вече се беше свечерило, когато най-после се събра моят щаб.

В къщата стана шумно. Гласовете звучеха непривично високо, на гости ни беше дошъл и не си отиваше смехът. Радостта от победата беше нахълтала в стаята, беше я преобразила. Сивите тапети, които по-рано навяваха мрачно настроение, сега, въпреки здрача, сякаш светеха със сребрист блясък.

От Матрьонино вече бяха докарали трофеите — пистолети, бинокли, куфари, куп документи, цигари, сладкиши, вино. С трофеи бяха затрупани и масата, и леглото, и первазите на прозорците, и ъгълът на стаята. Вратата току се отваряше. Влизаха без разрешение свръзки, телефонисти, подчаси, бойци от домакинския взвод, коневоди.

Поруменелият Рахимов даваше разпореждания. Аз стоях, без да се бъркам в нищо. В мене преливаше щастието. Другарите ми по служба, сродили се с мен в изпитанията, разбираха и споделяха състоянието ми. Толстунов ме поглеждаше с нежност. Бозжанов ми говореше с детинска почит. Сега ми стана ясно какво е означавал внимателният, продължителен поглед на Тимошин. „Ти извърши подвиг!“ — са говорили младите му очи.

Никога още не беше ми се случвало толкова остро да изпитам и страха от командуването, и радостта на командира. Дори малко ме стягаше в гърдите — щастието не можеше да се побере в гръдния ми кош.