Александър Бек
Волоколамското шосе (7)

2.

Вече се споразумяхме с вас — природата няма да описваме. Други ще го направят по-добре.

Някой ден след войната ще ми дойдете на гости през лятото — ще видите колко хубав е Казахстан, ще опишете околностите на Алма-Ата, станицата Талгар и буйна планинска рекичка Талгарка.

В станицата намерих сградата на селскостопанския институт, където беше се настанил батальонът. Запознах се с началник-щаба, сухия подвижен каза̀х Рахимов, довчерашен агроном, още облечен с цивилни дрехи. На сакото му бляскаше значката на алпинист, но моят алпинист не умееше нито да застане според устава, нито да доложи.

Заедно с него обиколих помещението. Навсякъде претъпкано, но с военна униформа бях само аз. Хората се мотаеха по коридорите; в една от стаите пееха; от коридорите се закачаха през прозореца с жените. Никой не изкомандува: „Мирно!“, никой не поздрави командира.

Видях угарки на пода, тежко въздъхнах и заповядах да строят батальона.

Строяваха се дълго, неумело. Аз стоях настрана, гледах и мислех. Представете си този строй: мнозина излязоха по долни фланелки, някои по чехли, други, по-солидни — със сака. Едни с каскети, други гологлави.

Алпинистът криво-ляво подравни редиците, изкомандува: „Мирно!“ и се вторачи в мене, вместо да доложи. Аз отново въздъхнах и отидох пред строя.

Поздравих. Отговориха ми кой както знаеше.

След като се представих, съобщих, че съм назначен за командир на батальона, сетне казах:

— Вие още сте в гражданско облекло, но родината вече ви е поставила в строя. Някои от вас са облечени с хубави дрехи, други — по-простичко… До вчера сте били хора с различни професии, различно благосъстояние, до вчера сред вас е имало и обикновени колхозници, и директори. От днес сте бойци и младши командири от работническо-селската Червена армия. Аз съм вашият командир. Аз заповядвам, вие се подчинявате. Аз диктувам своята воля, вие я изпълнявате.

Нарочно говорех много рязко.

— Всеки от вас ще изпълнява всичко, каквото ви заповядам аз. Вчера сте могли да спорите с началника си; вчера сте имали право да обсъждате правилно ли е казал той, законно ли е постъпил. От днес родината ви отнема това право. От днес за вас има само един закон — заповедта на командира.

Виждам, някои гледат накриво — с един замах бях ликвидирал цялата демокрация. Аз продължих:

— Който е на друго мнение, може да го сложи в плик и докато сме още близо, да го изпрати у дома. Военният ред е суров, но на него се крепи армията. Искате ли да отблъснете врага, който е нахлул да заробва нашата страна? Знайте — това е необходимо за победата!

След това споменах накратко за честността, съвестта и честта. Честността пред родината, пред своето правителство, пред командира е най-висшето достойнство на войника. Честен е онзи, който има съвест.

— Можеш да имаш знания и способности — казах аз, — можеш да притежаваш ловкост и опит, но ако нямаш съвест, не чакай от мене пощада!

И най-сетне честта. Нея обясних по свой начин. Има две казахски поговорки. Едната гласи: „Заекът умира от шумоленето на тръстиката, героят умира за честта си“. Другата е само, само от пет думи. „Честта е по-силна от смъртта“.

Казах тези поговорки на казахски и ги преведох на руски. Само една трета от батальона бяха казахи, другите бяха руси и украинци.

Когато свърших, от строя се чу смел глас:

— Другарю комбат, разрешете да кажа…

На половин крачка пред редицата излезе снажен момък, с румени бузи — чак да му завидиш — с лека черна риза.

— Не разрешавам — отвърнах аз. — Тук не е митинг. Ротните командири, отведете поделенията!

Такава беше първата ми реч, първото ми запознаване с батальона.

3.

Вървях по коридора към приготвената за мене стая.

— Другарю комбат! Разрешете да кажа!

Пред мене стоеше пак той — същият, който пръв ме беше нарекъл командир. Косата му още не беше остригана с машинка, тилът му беше съвсем гол, а изпод каскета се подаваше къдрав перчем.

— Как се казвате?

— Боец Курбатов.

Той се държеше като войник и беше застанал „мирно“.

— Служил ли сте в армията?

— Не, другарю комбат. Служих във военната железопътна охрана.

— Вижте какво, другарю Курбатов: преди да се обърнете към батальонния командир, трябва да имате разрешение от ротния командир. Идете при него.

— Той, другарю командир, не обръща внимание… Аз във връзка с охраната… Задната врата, другарю комбат, не се охранява. Портичката към двора също. Може да се случи, другарю комбат…

„Браво!“ — помислих си аз. Харесваше ми неговият порив, настойчивостта му, откритият поглед, изпънатите рамена, но аз казах друго:

— Кръ-ъ-гом!

Курбатов пламна. Погледът му стана остър, зъл. Аз го разбрах, но също го гледах остро. Курбатов за миг се поколеба, но се обърна по войнишки и закрачи по коридора. Дори зачервеният му врат имаше оскърбен вид.

Казах на Рахимов, който стоеше до мене:

— Другарю началник-щаб, назначете боеца Курбатов за командир на отделение.

Някой ме докосна отзад. Когато се обърнах, забелязах неуверено отдръпната ръка.

— Аз не съм строевак, другарю комбат, но поисках да се отнеса до вас, другарю комбат…

Видях един човек с очила. Това беше първата ми среща с Мурин. Със сако, с леко разкривена вратовръзка, той говореше усмихнат и не знаеше къде да си дене ръцете. Тънките му китки и бледото длъгнесто лице почти не бяха почернели, макар че беше юли.

— Аз не съм строевак, другарю комбат, но поисках да ме пратят в батальона — с гордост съобщи той. — Доказах, че очилата напълно коригират зрението ми. Ето, на тавана — погледнете, другарю комбат — има муха. Ясно я виждам.

— Добре, другарю, убедих се. Нататък.

— Но и в батальона, другарю комбат, ме зачислиха при нестроевите. Дадоха ми кон и кола. Пък аз нямам абсолютно никакво понятие от коне. И не за това съм станал войник. Аз моля, другарю комбат, да ме изпратите в строя. Иска ми се, другарю комбат, да стана картечар!

След като го попитах за името, му казах:

— Може, другарю Мурин. Ще ви преведа. Свободен сте.

Но той като че ли не беше сигурен, че с това работата е свършена. Не го сдържаше да изложи допълнителни аргументи.

— Чух речта ви, другарю комбат. Всичко е абсолютно правилно. Всяка ваша заповед, другарю комбат, ще бъде за мен закон.

— Свободен сте — повторих аз.

Той ме погледна с учудване и сякаш нищо не му бях казал, продължи:

— Аз, другарю комбат, съм музикант. Аспирант в консерваторията. Но сега, другарю комбат, всички трябва да стрелят.

И за по-убедително размърда пръсти.

Аз креснах:

— Как стоите? Ръцете!

Мурин слисано се изпъна.

— Два пъти ви казах: свободен сте! А вие? На вас ви се струва, че искате най-трудното — да ви изпратя да стреляте. Не, другарю Мурин, най-трудното, най-тежкото в армията е подчинението!

Мурин току отвори уста с намерението да възрази нещо, но аз продължих:

— Безброй пъти ще ви се стори, че командирът е несправедлив, ще искате да спорите, а ще ви викат да мълчите! Това ви го обещавам! Свободен сте.

Мурин си тръгна.

4.

Този ден се запознах с ротните и взводните командири, съставих строевото разписание, занимах се с караулите, със свръзката, с домакинството и едва късно вечерта останах сам.

Извадих от планшета Бойния устав на пехотата, с който ме бяха снабдили в щаба, и взех да го чета, после го бутнах настрана и се замислих.

Води се Великата отечествена война. Хитлеристите всеки ден все по-дълбоко се врязват в нашата територия. Сега, един месец след нахлуването, те вече са се добрали до Смоленск, преминали са Днепър и ако се съди по картата, стремят се бързо да превземат Ленинград, Москва и Донбас. Това, на което залагат — тяхната тактика и вяра — е светкавичността. Те смятат да ни довършат, преди да сме разгърнали резервите си.

Кога ли Генералният щаб на Червената армия ще прехвърли нашата дивизия на фронта? Колко ли дни, колко ли седмици ще ни бъдат дадени за обучение?

Събитията се развиват толкова бързо, обстановката на фронта е толкова напрегната, че Върховното главно командуване може да се види принудено да ни изпрати в бой след три-четири седмици.

Как да превърна в такъв неимоверно съкратен срок седемстотинте души, неспокойно спящи сега под този покрив, с домашните торбички под неостриганите глави, здрави, честни, предани на родината, но не военни, нешколувани от армейската дисциплина, как да ги превърна в бойна сила, способна да устои пред врага и да стане страшна за него?

Може да ви се стори странно, но тази нощ, когато мислех за великата война, за фронта, към който скоро щях да се отправя с батальона, когато мислех за живота и смъртта, за най-голямото, най-главното, върху което рядко се съсредоточава мисълта, аз си спомних за „конската история“. Генерал Панфилов беше избухнал в смях, след като я изслуша, и аз се бях смял заедно с него, но всъщност…

Спомних си как мене — волния казах, степния кон, непонасящ юзда, бяха ме превръщали във войник. Тежко, непоносимо тежко понесох първите месеци в армията. Струваше ми се унизително да идвам тичешком при командира, да стоя пред него мирно, да изслушвам от него повелителното и кратко: „Без приказки! Кръгом!“ Всичко в мене се бунтуваше: „Защо без приказки? Какъв съм му на него, роб? Не съм ли същият човек, какъвто е той?“

И не само вътре в мене. Аз пребледнявах, изчервявах се, отговарях дръзко, не се покорявах.

Знаете ли как постъпиха с мене в края на краищата? Изпратиха ме на командирски курс, самия мен ме направиха командир от средния състав, офицер от Червената армия.

Постепенно проумях абсолютната необходимост от безпрекословното подчинение пред волята на командира.

Това е основното начало в армията. Без него дори хора, пламенно обичащи родината, не ще побеждават в боя.

Но как да го постигна по-скоро? Нали ние разполагаме само с броени дни, с няколко седмици… Как да създам в такъв срок дисциплинирана, обучена, страшна за врага сила, чието име е батальон?