Александър Бек
Волоколамското шосе (24)

2.

Помня тогавашното си впечатление от Волоколамск. Някои къщи, главно в центъра, бяха разрушени от самолетни бомби: авиацията на противника, изглежда, неведнъж беше нападала града. Тежка бомба бе разрушила дървената сграда на склад за брашно. Единият ъгъл бе отнесен; в процепа стърчаха назъбените краища на разтрошени греди; покривът бе срутен, вратите и черчеветата — изхвръкнали. Разпиляното от взрива брашно беше покрило с влажна ципица страните на крайпътната канавка и оставаше там, незасегнато от стъпки и колелета. На паважа под обувките ни хрускаше стъкло.

Брашното от разрушения склад раздаваха на населението. Забелязваше се някакъв ред, някакви опашки, но брашното вече не го теглеха, а раздаваха бързо, като го сипваха с кофи в подложените торби и калъфи за възглавници.

А ние вървяхме в строй по четирима, пазехме равнение, вървяхме в крак и навъсено поглеждахме настрани.

Струваше ми се, че на улицата всички нанякъде бързат, всички се щурат, тичат насам-натам, струваше ми се, че никой от жителите не е запазил спокойния си вървеж.

Ето на пътя ни пак разрушена от бомба неголяма дървена къща, пак хлътнали настрани греди с жълтеещи се прясно счупени краища, пак хрускащи под краката ни стъкла. До развалините край бордюра на тротоара лежи мъртва стара жена. Вятърът подвява сплъстили се побелели коси. Но кичурът се е залепил на челото от кръвта, неспекла се още, още червена. В малка локвичка кръвта се съсирва на земята до главата. Нечии ръце, изглежда, са дръпнали убитата настрана и сега няма никой до трупа.

На каменно здание с празни черни отвори вместо привичните за окото стъкла въздушната вълна на взрива е откачила фирмата; тя е увиснала на една кука и никой вече не я поправя, никой не заковава прозорците.

По улицата минава патрул; на кръстопътя с пушка през рамо, с червена лента на ръкава стои боец регулировчик; той се изпъва „мирно“ и ни отдава чест. В града се спазва военен ред, но предишния, привичен, постоянен граждански ред вече го няма.

Жителите припряно минават, изтичват насам-натам, припряно разменят по някоя фраза, някои, кой знае защо, пренасят покъщнина; всички бързат, бързат.

Помня, че ми се стори: така сигурно се държат пасажерите на разнебитен от буря параход, изхвърлен на незнайни скали. Душите са завладени от страх: ей сега крепежите ще се пречупят, корабът ще потъне в бездната.

Още непревзет от противника, непредаден от нас, градът като че беше вече превзет — превзет от страха.

Пред портите на една къща стои около седемнадесетгодишен младеж. За миг срещнах неговия поглед. Той гледаше втренчено, но изпод вежди. Юношеското лице бе много сериозно, главата бе леко наведена напред. В тази поза, в погледа му прочетох упоритост и упрек. Стотина метра по-нататък, като високо давах такт, аз се обърнах да погледна редиците на батальона и пак забелязах същия момък на същата порта. Той си стоеше и стоеше сякаш настарна от суматохата.

По-късно, когато узнахме за борбата на волоколамските партизани против завоевателите, за осемте обесени във Волоколамск, не зная защо, аз си спомних за този юноша. Помислих си: той е бил сред онези, дето са се борили. В града той не е бил сам. Но тогава, в онзи тъжен октомврийски ден, на очи биеше само уличната суетня, объркването.

А ние вървяхме и вървяхме и навъсено поглеждахме настрани.

Нас също ни гледаха. По улиците на обречения, както би казал човек, град, където достигаше димът на пожарището от гарата, минаваше военна част в строй, със строги промеждутъци, с командири начело на поделенията, с оръдия, картечници, обози. Батальонна колона в поход е, както знаете, близо един километър.

Не, ние не удряхме крак, не марширувахме като на тържество. Бойците вървяха уморени, сурови — нали напред ги чакат не празненства, не радост, а още по-тежки боеве — но под погледите на жителите те изпъчваха гърди, спазваха равнение, вървяха в крак.

И нас не ни гледаха с възхищение, не ни се любуваха. На отстъпващи войски не се любуват, отстъпваща армия не предизвиква преклонение. Жените ни гледаха със съжаление, някои бършеха сълзи. На мнозина вероятно се е струвало, че войските напускат града. Изпълнени с мъка, уплашени очи сякаш питаха: „Нима всичко е свършено? Нима е загинало всичко, на което сме посвещавали нашия труд, нашата мечта?“

Тежко, тежко беше това преминаване през града. Но в отговор на погледите на жителите, на суетнята, суматохата ние гордо вдигахме глави, демонстративно изпъвахме рамене, по-твърдо, по-настървено удряхме крак.

С всеки удар на крака, сякаш един у стотиците, ние отговаряхме:

— Не, това не е катастрофа, това е война.

С войнишката си крачка ние отговаряхме на мъката, на съжалението:

— Не, ние не сме жалки купчинки, измъкващи се от обкръжението, разбити от врага. Ние сме организирани съветски войски, изпитали силата си в боя; ние сме били хитлеристите, ние сме им навявали ужас, ние сме крачили по техните трупове; гледайте ни, ние вървим пред вас в строй, с вдигнати глави, като горда военна част — част от великата, страшна Червена армия!

3.

Батальонът се приближаваше към североизточната покрайнина, където се бе разположил щабът на полка.

На едно от кръстопътищата — май там, където стоеше регулировчикът — паважът се смени с асфалтова настилка: от тази точка започваше Волоколамското шосе, водещо по широкия гладък асфалт направо към Москва.

В една къща — в паметта ми останаха нейните чистички светлосини капаци — внезапно, като от силен тласък, широко се отвори прозорец. Оттам поривисто се подаде комисарят на полка Пьотр Логвиненко и радостно ни замаха с ръка. А по външното стълбище вече слизаше тичешком насреща ни един майор с прошарени коси — началник-щаба на полка Сорокин. Той ми стисна ръка; немладите му, много видели очи изведнъж заблестяха. Озовалият се вече на улицата Логвиненко ме сграбчи в прегръдките си, дръпна ме настрана и взе да ме целува.

А за мене това беше момент на недоумение. Защо ни посрещат така? Из пътя аз, наопаки, мислех, че ще получа мъмрене заради закъснението. И едва тука разбрах колко са се тревожили, колко са се вълнували те, нашите другари, за съдбата на батальона, отрязан от немците, отдавна изчезнал без вест. Тайно сигурно неведнъж им бе минавала мрачната мисъл, че сме загинали, тайно може би вече са ни поменавали със скръбни прощални слова.

Командирът на полка майор Юрасов, сдържан, затворен, мълчаливо стоеше на стълбището и пропускаше редиците. Приближих се към него с рапорт. Той ме изслуша и кратко рече:

— Добре. После елате за по-подробен доклад. А засега настанете батальона на квартири. Може да почивате. Полкът е в резерва на командира на дивизията.

При последните думи в равния му глас прозвуча гордост. Юрасов не можа да я скрие. Млад офицер през миналата световна война, а сетне кадрови командир в Червената армия, той се гордееше с нея, с армията, към която имаше честта да принадлежи.

Разбирате ли вие какъв е бил тогава, след всичко преживяно, смисълът на тази проста фраза „Полкът е в резерва на командира на дивизията“?

Тя значеше, че след пробива на немците, след две-три критични денонощия дивизията отново стои пред врага, строена за отбранителен бой, със силна резервна група, разположена съвсем малко в дълбочина. Тя, тази проста фраза, значеше, че пред направилите пробив хитлеристи отново има затворен фронт, че Москва е все още заградена.

Батальонът вървеше и вървеше. Със страшно трополене се движеха оръдията.

Отнякъде се появи адютантът на Панфилов, младичкият червенобуз лейтенант. Той ми козирува:

— Другарю Момиш-Ули! При генерала!

— Къде е той?

— Елате. В онази къщурка. Генералът, знаете ли, погледна през прозореца: какво е това, откъде са тези войски?

И адютантът се засмя.

Извиках Рахимов, заповядах му да настани хората да почиват и тръгнах подир адютанта.

4.

Минах през стаята, където бяха разположили апаратите си телефонистите, където дежуреха щабните командири, и влязох при Панфилов. С живо движение той стана от масата, на която също имаше телефони и която беше цялата покрита с разгърнатата топографска карта. Застанах „мирно“, исках да доложа, но Панфилов не ме остави. Той бързо пристъпи към мене, хвана ръката ми и здраво я стисна — стисна я не по руски, а както това е прието у моя народ, у казахите, с двете си ръце.

— Седнете, другарю Момиш-Ули, седнете… Чай искате ли? Няма да откажете да се подкрепите, нали?

И без да дочака отговор, той отвори вратата и каза на някого:

— Дайте обед, мезета, самовара… И всичко, каквото се полага.

След това се обърна към мене. Неговата усмивка, малките му очи, разположени малко косо, малко по монголски, бяха ласкави.

— Сядайте. Разказвайте. Много хора ли загубихте?

Съобщих му загубите.

— Ранените докарахте ли?

— Да, другарю генерал.

— Разпоредихте ли се да нахранят хората? Да си починат, да се изсушат?

— Да, другарю генерал.

Панфилов отиде при телефона, повика началник-щаба на дивизията и заповяда незабавно да донесе в щаба на армията, на Рокосовски, че във Волоколамск е пристигнал пълноценен батальон, който си е пробил път от тила на противника.

След като изслуша по телефона на свой ред някакво съобщение, Панфилов се наведе над картата и започна за нещо да разпитва. Аз дочух:

— Ами от север? Спокойно ли е? Кога сте получили последното донесение оттам? А след това? Не вярвам аз, знаете ли, на това спокойствие. Запитайте още веднъж, изяснете… И изпратете, моля ви се, при мен капитан Дорфман с всичките донесения.

Панфилов остави слушалката и известно време продължи да разглежда картата. Лицето му беше сериозно, дори мрачно. Няколко пъти той изсумтя. Машинално извади табакерата си, взе една цигара, замислено почука по масата с картонения мундщук, след това се сепна и погледна към мене:

— Извинете…

И бързо ми протегна отворената табакера.

— Е, другарю Момиш-Ули, разправяйте. За всичко разправяйте.

5.

Реших да доложа колкото може по-накратко, та да не отвличам, да не задържам генерала. Струваше ми се, че сега, в нервната атмосфера на боя, естествено, съвсем не му е до мен, не му е до моя доклад.

— На двадесет и трети октомври, вечерта… — започнах аз.

— Гледай ти, откъде започвате! — прекъсна ме Панфилов. — Почакайте с двадесет и трети октомври… Разкажете ми първо за боевете на пътищата. Нали помните нашата спирала, пружината? Хайде, как е действувала тя при вас?

За мене, след всичко преживяно, тези малки боеве, тези незначителни по мащаб действия на малки групи — взвода на Донских и взвода на Брудни — бяха далече-далече в миналото. Чудно, защо ли Панфилов пита за това? Какво ли значение имат сега нашите отдавнашни първи схватки?

Панфилов се усмихна, сякаш беше се досетил за какво съм си помислил.

— Моите войски — каза той, — това е моята академия… Това се отнася и до вас, другарю Момиш-Ули. Вашият батальон е вашата академия. Хайде да видим какво сте научили.

Тези думи изведнъж ми стоплиха сърцето. Колкото и да си давах кураж, картините на града, който бе завладян от страх, бяха ми подействували, разбира се, потискащо. А Панфилов в този град, в стая, където ясно се чуваше оръдейният тътен, с усмивка ме запита: „Хайде да видим какво сте научили.“ И веднага само от този прост въпрос ме завладя неговата непомръкваща спокойна увереност.

Привел се към мене с цялото си тяло, Панфилов с жив, неподправен интерес чакаше отговор.

Че какво ли наистина съм научил? Е, хайде, да става каквото ще става, ще споделя с него най-главното. Аз казах:

— Другарю генерал, аз разбрах, че съвременната война е война психическа.

— Как го казахте: психическа война?

— Да, другарю генерал. Както има психически атаки, така сега цялата война е психическа…

— Психическа ли? — отново проточи Панфилов с въпросителна интонация.

С присъщия си маниер той помълча, помисли. С вълнение чаках какво ли ще каже по-нататък, но в този миг се отвори вратата. Някой промълви:

— Мога ли да вляза?

— Да, да, влезте.

С голяма черна папка бързо влезе началникът на оперативния отдел при щаба на дивизията капитан Дорфман.

— По ваша заповед…

— Да, да… Седнете.

Аз станах да си вървя, както изискваше приличието.

— Къде сте тръгнали, другарю Момиш-Ули? — рече Панфилов, а след това се пошегува. — Искате да затворите книгата на най-интересното място? Така не бива…

Могъл ли е да знае той, че тези минути, тези думи един ден действително ще влязат в книга?

— Хайде, хапнете си засега…

Панфилов приветливо посочи масичката, където от известно време вече ме чакаше обедът.

6.

Смятах, че не е удобно да се вслушвам в тихия разговор, но дочувах отделни фрази.

Панфилов, както неволно ми стана ясно, не се доверяваше на успокоителните донесения от някакъв участък, досега сравнително тих, отдалечен от посоката на главния удар на немците, и искаше да се направи подробна, обстойна, придирчива проверка.

След това дочух:

— Разбрахте ли ме?

С този въпрос нашият генерал обикновено завършваше разговора. Безброй пъти ми се е случвало да чувам Панфилов да произнася тия три думи: те не бяха привично повторение на някаква натрапила се фраза; той не ги изричаше несъзнателно, а действително питаше, при което винаги се взираше в онзи, към когото се обръщаше.

Капитанът вече се беше запътил към вратата, но Панфилов отново се обърна към него. Аз чух въпрос, на който не отдадох никакво значение в онази минута: неговият смисъл ми стана ясен малко по-късно.

Панфилов попита:

— Тръгнал ли е за тука представителят на далекоизточните части?

— Да, другарю генерал. Скоро ще бъде тук.

— Добре. Изпратете го, моля ви се, веднага при мен.

С кимване той освободи капитана, след това дойде при мене и рече:

— Яжте, яжте, другарю Момиш-Ули.

Станах и му поблагодарих.

— Седнете, моля ви се. Седнете!

Старомодният тумбест самовар, също сложен на масата, беше проточил тънка затихваща нота. Панфилов наля на мене и на себе си силен горещ чай, седна, пое с ноздри вдигащата се от чашата пара, лекичко цъкна и се усмихна.

— Е, хайде, другарю Момиш-Ули — каза той, — разправяйте сега всичко поред. Как сполучи онова, което двамата е вас бяхме набелязали с моливчето на картата? Как са действували взводовете на пътищата?

Започнах да докладвам. Панфилов отпиваше малки глътки от чая и внимателно слушаше. Сегиз-тогиз подхвърляше кратки забележки, впрочем все още, без да засяга главното. Така например във връзка с Донских той ме попита:

— Писмо вкъщи на близките му, написахте ли?

— Не, другарю генерал.

— Не е хубаво това, другарю Момиш-Ули, не е по войнишки. Не е и по човешки. Напишете, моля ви се. И на комитета на комсомола напишете.

Лейтенант Брудни Панфилов заповяда да възстановя на старата длъжност.

— Той го е заслужил — обясни генералът. — И, общо взето, другарю Момиш-Ули, без крайна нужда не бива да се преместват хората. Войникът свиква със своя командир, както с пушката си. Но продължавайте, продължавайте…

Разказах му за двадесет и трети октомври, за това, как батальонът се намери в обкръжение.

Бутнал настрана чашата, Панфилов слушаше леко навел се към мене, като се взираше в мене, сякаш долавяше в моите думи нещо по-голямо, отколкото влагах в тях самият аз.

Моят доклад обясняваше на Панфилов някои подробности на битката, която продължаваше и сега, преминала в следващия кръг. Може би едва сега му стана напълно ясно защо в даден момент преди две денонощия, когато е управлявал напрегнат бой, той е усетил как изведнъж натискът на врага отслабва, изведнъж е могъл по-леко да поеме дъх. Тогава, в този час, далече от Волоколамск, далече от своите, бяха почнали да действуват нашите оръдия, нашият батальон, отрязан край кръстопътя. Колоните на врага бяха разсечени, главният път — преграден, ударът — смекчен: за известно време немците нямаха с какво да засилят настъплението, нямаха с какво да подпират.

Това изглеждаше като щастлива случайност в борбата. Но днешната случайност Панфилов прилагаше утре като обмислен, осъзнат тактически похват. В това имах случая да се убедя няколко дена по-късно, когато Панфилов ми възлагаше бойна задача при новата обстановка. Да, неговите войски бяха негова академия.

7.

Наново изживявайки вълнението на боя, описах как ние със залпов огън си отворихме път през немската колона, как минахме по трупове. С победата на горската поляна аз тайно се гордеех: там, в този краткотраен бой, за първи път почувствувах, че започвам да овладявам не само науката, но и изкуството на боя.

— Вие разказвате така — с усмивка промълви той, — сякаш залповият огън е ваше изобретение. Ние, другарю Момиш-Ули, сме стреляли така още в царската армия. Стреляли сме по команда: „Рота, залпово, огън бий!…“

Той се позамисли и продължи:

— Но аз не искам да ви обидя с това, другарю Момиш-Ули. Хубаво е, много е хубаво, че това ви увлича. Действувайте така и в бъдеще. Учете хората на това.

Той замълча и ме загледа с ласкав поглед в очакване на моите думи. Аз казах:

— Това е всичко, другарю генерал.

Панфилов стана, поразходи се.

— Психическа война… — изрече той, сякаш размишляваше на глас. — Не, тази дума, другарю Момиш-Ули, не обема, не обхваща днешната война. Нашата война е по-широка. Но ако вие имате предвид такива неща като танкобоязън, шмайзеробоязън, обкръжениебоязън и тям подобни — Панфилов употребяваше именно тези чудновати словосъчетания, които аз чух тогава за първи път — тогава безусловно вие сте прав.

Той се приближи към масата, където лежеше картата, и ме повика:

— Я елате тука, другарю Момиш-Ули.

След това накратко ме запозна с обстановката. Противникът притискаше Волоколамск от север и от юг, проникнал бе на изток от Волоколамск в пространството между двете шосета, беше надвиснал над тила на дивизията, но още не беше успял нито в една точка да стъпи на Волоколамското шосе.

— И тука при мен е редичко, и тука е страшновато — казваше Панфилов, като сочеше по картата. — Пък си седя тука, другарю Момиш-Ули, и щаба държа тука. Би трябвало малко да поотдръпна щаба, но тогава, току-виж, че и щабовете на полковете съвсем мъничко ще се поотдръпнат. А след това и батальонният командир ще се премести, ще си намери някоя по-удобна резиденция. И всичко ще е законно, всичко според правилата, пък… Пък в окопа ще се промъкне слух: „Щабовете си отиват.“ И току-виж, че войникът е загубил спокойствие, твърдост.

И Панфилов пак се усмихна със своята обайваща, умна усмивка.

— Психическа война… Хм… — рече Панфилов, без да спре да се усмихва: изглежда, този израз все пак му допадна. — Да, бихме могли в тази ивица — Панфилов посочи напуснатото от нас пространство пред Волоколамск, — бихме могли да го поразиграваме немеца и цял месец, но някои и други се поддадоха на неговите номера, тук-там той се възползува от положението. И все пак почти две седмици вече, ако се смята от петнадесети, ние го държим тука. И ето излиза, другарю Момиш-Ули, че дори като побеждаваш, може да се окажеш победен.

— Как, другарю генерал?

— Ами цената — живо отговори Панфилов. — Цената, която се плаща за победата.

Панфилов назова приблизителната цифра на загубите на противника за всичките дни, прекарани в боеве при Волоколамск (около петнадесет хиляди убити и ранени), и каза, че макар тая цифра сама по себе си да не е голяма, все пак е във висша степен чувствителна за немската групировка, която напира към Волоколамското шосе.

— Но още по-важно е сега за нас времето — продължи Панфилов.

Той се вслуша във възглухия тътен на оръдията, обърна лице нататък. После пак погледна към мен и неочаквано намигна.

— Гръмотевици още много имат — рече той, — но къде ли остана светкавичността? Къде е тя, другарю Момиш-Ули? Отне я от Хитлер, сломи я нашата армия, а в това число и ние с вас. Ние, другарю Момиш-Ули, сме спечелили и печелим време.

Той помълча и повтори:

— И като побеждаваш, може да се окажеш победен… Разбрахте ли ме, другарю Момиш-Ули?

— Да, другарю генерал.

Разговорът наближаваше своя край. Панфилов задаваше последните въпроси.

— Е, ами войникът, какво според вас, е научил от боевете войникът? Разбрал ли е това, което вие нарекохте психическа война? Разбрал ли е колко струва немецът?

Изведнъж си спомних за Ползунов.

— Извинете, другарю генерал. Аз забравих да ви доложа за Ползунов.

Панфилов се помъчи да си спомни и повдигна вежди.

— Аха… Е, хайде… — с любопитство рече той.

8.

Вратата пак се отвори. Влезе адютантът.

— Другарю генерал, при вас е дошъл подполковник Витевски. От щаба на пристигналата стрелкова дивизия.

Панфилов бързо погледна часовника.

— Добре, много добре.

После машинално си оправи косите, докосна черните си, подстригани като четчици мустаци, поизправи прегърбената си снага. Очевидно предстоеше му много сериозна среща. Обаче като погледна към мене, той каза на адютанта:

— Помолете го, моля ви се, малко да почака.

Той не искаше току-тъй да свърши разговора си с мене, той, нашият генерал, умееше, без да се скъпи, да отдели време на един батальонен командир.

— Е, хайде, Ползунов… — рече той.

Разказах му какъв бе Ползунов, когато излезе от гората в числото на ония, които аз нарекох „бегълци“, разказах му какъв го видях в последния бой, колко будно оглеждаше той местността с ясните си разумни очи, приготвил противотанковата бомба.

— Поздравете го! — каза Панфилов. — Да не забравите да го поздравите. Всеки войник, другарю Момиш-Ули, иска да чуе топла дума за честната си служба.

Без да се сбогува още, той ми протегна ръка, задържа моята и пак я стисна с топлота, с ласка, с двете се ръце — по казахски.

— Ще ви помоля още сега, другарю Момиш-Ули, да представите отличилите се за награждаване. Моля ви, още днес списъците и характеристиките да бъдат при мен… Е, вървете!… Струва ми се, че ще мога да позволя на вашия батальон да си почине утре. На добър ви час!…

Той бързо се запъти към вратата, изпревари ме и я отвори.

— Другарю подполковник, заповядайте.

С фуражка с червена, нефронтова околишка в стаята влезе един подполковник.

Аз понечих да изляза през вратата, но Панфилов докосна ръкава ми. Той ми посочи с очи влезлия, повдигна се към ухото ми и пошепна:

— Това, другарю Момиш-Ули, са подкрепления. От Далечния Изток. Двадесет дена са препускали. Стигнаха навреме. Ето ви, другарю Момиш-Ули, смисъла на отбранителното сражение край Волоколамск.

Влага на вълнение, влага на щастие заискри за миг в неговите очи.

Когато затварях подире си вратата, видях генерала още веднъж. Панфилов беше сложил джобния часовник с разкопчаната каишка на масата. Дребен, попрегърбен, с почернял сбръчкан врат, той стоеше вече гърбом към вратата и с приветлив жест канеше подполковника да седне. А с другата ръка, по-право само с палеца, машинално поглаждаше изпъкналото стъкло на часовника.

Навън на едри капки валеше дъжд. Небето беше надвиснало, тъмно. Край гарата бумтяха оръдия. Усещаше се слаба миризма на изгоряло. Всичко наоколо бе забулено от струяща мъглява пелена.