Александър Бек
Волоколамското шосе (17)

2.

Фронтът е вече пробит. Немците са вече на този бряг, придвижват се вече навътре. Те идват и насам към нас, но не оттам, където пътят е преграден с окопи, където са готови да ги посрещнат с куршуми притисналите се към амбразурите бойци, където всичко е пристреляно от нашите оръдия и картечници.

Те идват отстрани и в тил по незащитеното поле, където пред тях няма фронт.

За миг мислено видях бойците, изненадани в тъмните кладенци, врязани в склоновете на брега — отзад те нямат бойници. Бързо погледнах часовника. Беше четири без четвърт.

Схватливият, често пъти разбиращ без думи Рахимов сложи пред мене картата. Забелязах въпросителния му поглед и мълком кимнах.

— В района на Красная гора? — промълви той.

— Да.

Гледах картата, чувах как цъка часовникът, как отлитат секундите, чувствувах, че не бива повече да гледам, че трябва вече да действувам. Но аз се насилвах и карах себе си да стоя надвесен над картата. О, ако можехте да опишете тази минута, тази едничка минута, която бе дадена на мене, командира, за да взема решение!

Да дам Новлянское? Да дам селото, разположено на главния път, който е толкова необходим на противника, по който напреко, с камиони, ще се устреми към фланга на полка, водещ бой на рокадата. Не е лесно да отговориш сам на себе си: да, ще го дам! Но иначе аз не ще запазя батальона. А като го запазя… Ще видим тогава чий ще е пътят.

На картата, засега само на картата, се появи нова черта, която минаваше през полето и пресичаше пътя на приближаващите се немци. Съобщих на Рахимов решението си, заповядах да се преместят оръдията на края на гората, към новата отбранителна линия, дадох още някои нареждания и изтичах от щабното подземие.

— Синченко!

— Аз.

— Коня! Дай и Рахимовия! За Заев! Заев, след мене!

Пак по същото поле, сега стихнало, препуснахме към втора рота. Половината небе се беше изяснило. В очите ни биеше червеникавото ниско слънце.

3.

Приведен, аз гонех Лисанка в кариер. Изведнъж над главата ми започнаха да се мяркат червени светлинни. За секунда се вдигнах на стремената, погледнах встрани и видях немците. Те вървяха по същото поле, което ние пресичахме на коне, приблизително на един километър от нас, вървяха във верига, изправени, пръснати, доколкото можеше да се определи отдалече, на две-три крачки един от друг. Аз знаех, че те имат зеленикави шинели и каски със същия цвят, но сега, на снега, фигурите изглеждаха черни. Същински фокусници, те гърмяха в движение с шмайзерите и пускаха хиляди застрашителни светещи куршуми.

А добрият кон летеше ли, летеше.

Пред ротния команден пункт Галиулин вече вдигаше на гръб картечницата, един от свръзките тичаше напреко към реката, към фланга на батальона. Рахимов вече се беше обадил тук, беше вече съобщил задачата.

Бозжанов беше излязъл навън да изпрати картечарите. До него стояха свръзките — дребничкият Муратов и високият Белвицки. Муратов, сякаш от студ, потрепваше с крака.

Когато стигнах пред тях, заповядах:

— Бозжанов! Ще отидеш с картечарите! Повтори задачата!

— Да умрем! — глухо каза той. — Но…

— Да живеем! Огневата точка трябва да живее! Да се държим, докато не свием фланга!

— Слушам, другарю комбат. Огневата точка трябва да живее…

— Промъкни се през дола. Действувай хладнокръвно. Изчакай, пусни ги по-наблизо…

Погледнах картечарите, тежко натоварените с ленти Мурин, Добряков, Блоха.

— Бегом! Накарайте, другари, да изпоналягат тези мръсници! Заев, след мен! Синченко, след мен!

Към мене се приближи Муратов.

— Ами ние, другарю комбат? — сиротливо ме попита той.

— С политическия ръководител! Наблюдателите, телефонистите, всички с политическия ръководител!

По свободното пространство между реката и селото ние препуснахме към Новлянское, към фланга на батальона. Свръзката още не беше стигнал дотам, но от крайните окопи бойците вече бяха наизлезли, някои бяха приклекнали в ходовете за съобщение и подаваха над земята само главите си, други бяха се събрали на купчинки. Поради могилката крачещите немци не се виждаха оттук, но всички гледаха натам, където трещяха шмайзерите, откъдето излитаха изпращаните наслуки куршуми с червени дири.

Аленото кълбо на залязващото слънце хвърляше полегати лъчи.

Взводният командир, младият лейтенант Бурнашев, беше изтичал няколко крачки срещу изстрелите и стоеше потресен, объркан. В боя това се долавя веднага. В побелелите си пръсти беше стиснал пистолет, но ръката му висеше. Зашеметен от изненадата, той не знаеше как да постъпи, какво да изкомандува. Той изгуби самообладание може би само за една минута, но в тази минута — в този страшен критичен миг — бойците изгубиха командира си. Аз не виждах отделения, не виждах младши командири; разбира се, те бяха някъде тук, но с нищо не изпъкваха и сигурно също така се притискаха към тъмните безформени купчинки войници.

Войнишкият ред, гръбнакът на армията, който винаги забелязвах от пръв поглед, беше пречупен от изненадата, беше се разпаднал. Аз разбрах: ето така загиват, така загиват батальони.

Още никой не беше побягнал, но… един червеноармеец, без да откъсне поглед от издигащите се светещи линии, бавно пристъпваше, бавно се отдръпваше настрана покрай брега. Засега бавно… засега само един… Но ако се втурне да бяга, няма ли да побягнат подир единия всички?

И изведнъж някой посочи с повелителен жест натам, към този отдръпващ се червеноармеец. Странно… Кой ли се разпорежда тука? Кой е прострял ръка с такава решителност? Отдалече познах фигурата на Толстунов.

Веднага си отдъхнах. Сега не помнех одевешните си размишления, сега просто ми се мярна в ума: добре, че той е тук.

И в същия миг се чу вик:

— Къде? Аз ще ти кажа как се бяга! Ще те застрелям, страхливецо! Нито крачка без команда!

Това извика партийният организатор на ротата червеноармеецът Букеев, дребничък остронос казах. Пушката му бе енергично вдигната за стрелба.

И едва тогава различих на разни места още няколко фигури, които не се сливаха с останалите — Толстунов, който се намираше в центъра, като че им беше предал позата си на мълчалива съсредоточена решителност. Това не беше скелетът на моя взвод, с който беше свикнал погледът на батальонния командир, но аз виждах: тези хора сега сдържат, сплотяват взвода.

И не веднага, не тогава, а при друга обстановка, когато през ума преминаваха впечатленията от този ден, аз разбрах, че в този миг беше се очертала онази сила, името на която е Партия.

Препуснах напред и извиках:

— Бурнашев! Кой командува при тебе? Защо си се разкиснал? Къде са командирите на отделенията?

Бурнашев се изчерви. Беше го срам, че така се е сащисал. Той побърза и извика:

— Отдельонните командири, при мен!

Аз скочих от коня, кратко и високо обявих решението си — да свия фланга, като дам селото на противника. След това заповядах:

— Командирът на първо отделение! Води бойците! Всеки да си знае мястото по реда на номерата! Първото отделение ще водя аз! Второто — Толстунов! Третото — Бурнашев! Заев, поемай командуването на ротата. Води следващия взвод. Ще се присъединиш към нас. Вдигни моста във въздуха.

— Слушам, другарю комбат.

— Толстунов, при отделението…

— Комбат, аз мисля…

— Няма какво да мислиш… Поддържай дистанция петдесет метра от мене. Не изоставай! Не се струпвай накуп! Първо отделение, слушай моята команда! След мене, бегом!

Притиснал свитите си лакти, аз се втурнах с всички сили по лекото нанагорнище край тъмните къщи на селото, където в прозорците гореше отражението на залеза, по изровеното от снарядите поле към гората. Зад гърба ми се чуваше тропот, след мене тичаше отделението.

4.

На половината път пак видях немците. Охо, колко са се приближили, колко са пораснали крачещите по снега черни фигури! За тези пет-шест минути, изтекли, откакто ги забелязахме от седлата, разстоянието беше намаляло на половин километър. Бързо вървят: сто метра в минута. А ние имаме още да тичаме, да тичаме… Краят на гората е далече, сякаш е краят на света. До първите дървета също има почти половин километър. Аз рязко ускорих крачки.

От немската верига ни забелязаха. Червените траектории се кръстосваха, разсичаха въздуха пред нас и зад нас, прелитаха над главите ни или с леко съскане гаснеха в краката ни.

Немците стреляха, без да се целят, вървешком, но без да пестят куршуми. Отзад някой падна. Чу се тънък вик, от който ми се сви сърцето:

— Другари!…

Аз се огледах и извиках:

— След мен! Ще го вдигнат!

Немците, поддали се на инстинкта на преследването — аха, рус бяга! — също ускориха крачки. Но ето я и гората — на стотина разкрача. И изведнъж с отчаяние усетих: задушавам се. Сега плащах за рязкото изсилване посред пътя. Пъхтенето и тропотът се чуват все по-наблизо. Бойците ме настигат. Имаше заповед да не се струпват накуп. Но въпреки това те се стълпиха. Да, такова тичане пред очите на врага, под огъня на шмайзерите, с ехтящия в ушите пронизителен вик на ранения — това не е учебно флангово престрояване.

Поех колкото можех повече въздух:

— Отделение, стой!

Разбирате ли? В този едничък миг, в тази команда, в едничката дума „Стой!“ беше се сбила цялата ни предидуща история — историята на батальона на панфиловците. Тук влизаше съзнанието за дълга и „ръцете по шевовете“, и вечното безмилостно „Изпълнявай! Не разсъждавай!“ превърнато в навик, сиреч във втора природа на войника, и разстрелът на страхливеца пред строя, и нощното нападение на Середа, където веднъж вече е бил бит немецът, бил е победен страхът.

Ами ако бойците не бяха спрели, ами ако, както се бяха засилили, бяха се втурнали в гората? Тогава… тогава нямаше да има живот на този свят за батальонния командир Баурджан Момиш-Ули. Такъв е законът на нашата армия — за безславното бягство на бойците отговаря безславният командир.

На тълпа, запъхтени, бойците стояха — стояха! — до мене.

— Командирът на отделение!

— Аз!

— Лягай тука! Стреляй! Дяснофланговият!

— Аз!

— Тука! Лягай! Стреляй! Кой е до него?

— Аз!

— Тука! Лягай! Стреляй! Разпръсни се! Интервал пет метра! Къде лягаш? Бягай по-нататък! Тука! Стреляй!

5.

Аз допуснах грешка. Трябвало е да залегнем, без да стреляме, да се приготвим, да се прицелим, да почакаме малко да се уталожи бясното пулсиране на кръвта и сетне по команда да шибаме със залпове.

Бойците стреляха, както им дойдеше, с трескава бързина и трескава неточност. Немците изпращаха потоци светещи куршуми, вървяха срещу рядката ни верига и никой от тях не падаше.

Прекалено яркото за привечер слънце хвърляше лъчи отстрани. Немците вече не изглеждаха черни, безлични. Слънцето беше възвърнало цветовете. Под зеленикавите каски белееха голобради лица; на някои бляскаха очила. Но защо, защо те не падат?

Едва сега съобразих, че немците всъщност са още доста далече — на триста-четиристотин метра. А ние във възбудата си стреляхме, поставили мерника на първата черта, на сто метра.

— Мерник две и половина! — изкрещях аз, надвиквайки пукота.

През полето по нашите следи тичаше отделението на Толстунов. Иззад къщите на Новлянское се зададе третото.

От селото в галоп излизаха натоварени каруци. Коларите шибаха конете.

Немците вървяха. В тяхната верига падна един, друг… Но и при нас някой застена… Другият край на вражеската редица се скри зад къщите. Противникът е вече в Новлянское. Ние предадохме селото.

А другите крачат, крачат… Сега ще им изкомандуват: „Бегом!“ Измерих с очи разстоянието. Ще ни смачкат! Ех, да можехте да изпитате това предчувствие, от което ти се свива сърцето, от което ти се повдига: ще ни смачкат!… Картечницата! Къде сте вие, Бозжанов, Мурин, Блоха? Къде е картечницата, картечницата?

Някой до мене извика, занарежда:

— Олеле, олеле, свърши се моята! Олеле, олеле!…

Мъчителният вик опъваше нервите, отнемаше мъжеството.

Всекиму се струваше: сега същото ще стане и с мене, сега и мене ще ме улучи куршум, от тялото ми ще шурне кръв и ще изкрещя с предсмъртен вик. Казах „всекиму“… Да, и на мене… Да, от тези страшни пъшкания изтръпвах и аз — от стомаха към гърлото ти пълзи студ, който те лишава от сили, отнема ти волята.

Погледнах натам, откъдето долитаха виковете. Ето го ранения, полулегнал на снега, без ушанка; по лицето му размазана прясна кръв; тя се стича от брадичката върху шинела. Колко страшни и бели са очите му — очните орбити са се разширили, бялото на очите е станало необикновено голямо.

А наблизо лежи друг, забил лице в снега, стиснал главата си с ръце, сякаш за да не вижда и да не чува нищо. Някой убит ли е това? Не, ръцете му се тресат в ситни тръпки… До него чернее на снега полуавтомат. Кой е това? Това е червеноармеецът Джилбаев, моят земляк, казах! Той е читав, само се е уплашил, подлецът! Но нали и на мене току-що ми се искаше ей така да заровя лице, да се притисна към земята, пък да става, каквото ще!

Приближих се до него:

— Джилбаев!

Той трепна, откъсна от снега посивялото си лице.

— Подлец! Стреляй!

Той грабна полуавтомата, притисна го към рамото си, бързо изстреля един откос. Аз казах:

— Мери се спокойно. Убивай!

Джилбаев ме погледна. Очите му все още бяха уплашени, но вече разумни. Той тихо отговори:

— Ще стрелям, аксакал.

А немците вървят… Вървят уверено, бързо, в цял ръст, гърмят вървешком с шмайзерите, които като че са снабдени с дълги огнени остриета, достигащи до нас — така изглеждат непрекъснато излитащите трасиращи куршуми. Аз разбрах: немците се стремят да ни ослепят и оглушат, та никой да не вдигне глава, никой да не може хладнокръвно да се цели. Че къде е Бозжанов? Къде е картечницата? Защо мълчи картечницата?

А раненият все вика. Изтичах при него. Видях отблизо залятото с кръв лице, червените мокри ръце.

— Лягай! Мълчи!

— Олеле…

— Мълчи! Хапи някой парцал, хапи шинела си, ако те боли, но мълчи!

И той, честният войник, млъкна.

Но ето най-после… най-после песента на картечницата… Дълъг откос: так-так-так-так… Охо, колко близо ги е пуснал Бозжанов! Издържал е, без с нищо да се издаде, до сетния момент. Затова пък сега картечницата косеше с кинжален огън — изневиделица, от близко разстояние, смъртоносно.

Първите откоси подрязаха центъра на немската верига. О, как се замятаха те там! За първи път чух как се развикаха враговете. След това неведнъж сме се убеждавали, че това е една от особеностите на немската армия — в боя при всяка спънка или неуспех ранените немци реват с глас и викат на помощ. Нашите войници почти никога не викат така.

Но в същото време ние имахме пред себе си обучена, управлявана сила. Прозвуча чуждоземна команда и немската верига, незасегната от картечницата откъм нашия край, тутакси залегна.

Е, сега можем да си поемем дъх.

След една минута при мене допълзя Толстунов.

— Какво ще кажеш, другарю комбат? Ура?

Отрицателно поклатих глава. В леките забавни четива това е много лесно, много просто: „ура“ и немецът побягва. На война не е така.

Но „ура“ все пак се разнесе тази вечер. На този свят съществуваше не само моят батальон и не само аз управлявах боя. „Урато“ дойде оттам, откъдето не бяхме го чакали нито ние, нито немците.

6.

От горския клин малко зад залегналите немци се появи тичаща разпръсната верига.

В лъчите на догарящото слънце ние видяхме червеноармейци — наши ушанки, наши шинели, наши насочени напред щикове. Не бяха чак толкова много — четиридесет-петдесет души. Аз се досетих: това е взводът на лейтенант Исламкулов, изпратен от друг пункт в района на пробива.

Сега не на нас, а на немците предстоеше да изпитат какво нещо е удар във фланг и в тил. Но маневрата свиване на фланга, можете да не се съмнявате, беше известна и на тях. Краят на веригата се вдигна, отговори със стрелба и немците започнаха бегом да се оттеглят, като образуваха дъга.

— Другарю комбат! — възбудено рече Толстунов.

Кимнах му: да! След това извиках:

— Предай по веригата: готви се за атака!

И не познах собствения си глас — той беше сподавен, дрезгав. От боец на боец отиваха тези думи — „Готви се за атака“ — и у всекиго, разбира се, замря и неравно заби сърцето.

Откъм гората тичаше редицата бойци, дошли насреща ни, оттам слабо долиташе „Ура-а-а-а!“, а немците бързаха да се престроят. Линията на немците срещу нас оредя, но те бяха успели да докарат тука две леки картечници, които по-рано вероятно са следвали малко по-назад, зад настъпващия строй. Едната картечница вече започна да бие — зачести неприятното свирене над главите.

А в нашата верига стрелбата стихна; бойците лежеха, стиснали пушките в очакване на онзи миг, за който всеки си е мислил от деня на повикването му в армията, който всеки си представяше като най-страшен във войната — в очакване на командата за атака.

Аз бях изненадан от това неумишлено прекратяване на огъня: не трябваше така, не трябваше! Но нямаше вече време да се поправи грешката. Трябва да се действува по-бързо, докато врагът е объркан.

Аз извиках:

— Бурнашев!

Лейтенант Бурнашев, командирът на взвода, онзи, който преди малко на брега беше се изчервил, засрамен от мигновеното си сащисване, лежеше във веригата на петдесетина метра от мене. Той бързо вдигна и свали ръка в знак на това, че ме е чул.

— Бурнашев, води!

Измина секунда. Сигурно неведнъж сте чели и чували за масовия героизъм в Червената армия. Това е истина, това са свети думи. Но знайте: масовият героизъм не е възможен, ако няма водач, ако няма човек, който тръгва пръв. Не е лесно да вдигнеш войниците в атака и никой не ще се вдигне, ако няма първи, ако не скочи един и не тръгне напред, увличайки всички.

Бурнашев се изправи. На фона на залеза изникна неговият напрегнато приведен, устремен напред силует. Пред него, на височината на раменете му се чернееше острата ивица на щика — той беше грабнал от някого пушка. Отворената му уста мърдаше. Откъснал се от земята в изпълнение на заповедта — не само моя, но в същото време и заповед на родината към неин син — Бурнашев извика така, че се чу из цялото поле:

— За родината! Напред!

Преди това неведнъж ми се беше случвало да срещам във вестниците описания на атака. Почти винаги в дописките бойците са се вдигали на атака с такъв възглас. Но в редовете на вестниците всичко това е изглеждало понякога прекалено лесно и аз си мислех: когато дойде нашият ред, когато се наложи да се хвърлим на нож, сигурно всичко няма да бъде тъй, както във вестника.

И от гърлото ще се изтръгне нещо друго — нещо по-яростно, по-злобно, нещо като „би-ий!“ или просто „а-а-а-а!…“ Но в този велик и страшен момент Бурнашев, разкъсал хилядите нишки, които под огъня държат човека вързан за земята, се хвърли напред именно с този вик:

— За родината! Напред!

И изведнъж гласът секна: сякаш препънат от обтегнат под краката му тел, както беше се засилил, както тичаше, Бурнашев падна. Стори ми се: ей сега ще скочи, ще продължи да тича и всички, насочили напред щиковете си, ще се втурнат срещу врага заедно с него.

Но той лежеше, разперил ръце, лежеше и не се вдигаше. Всички гледаха него, просналия се в снега лейтенант, покосен на първата крачка, всички нещо чакаха.

Пак изтече една напрегната секунда. Веригата не се вдигна.

И пак някой скочи, пак всред картечния пукот над полето проехтяха същите думи, същият вик:

— За родината! Напред!

Гласът беше неестествено висок, пресилен, но по чуждия акцент, по слабичката дребна фигура всички познаха червеноармееца Букеев.

Ала и той едва се устреми напред и рухна. Вероятно куршумите го улучиха в гърдите или в главата, но човек би рекъл, че и на него, както и на лейтенант Бурнашев, са му подсекли краката, прерязали са ги с остра коса.

Тялото ми се напрегна; ръцете ми загребаха и стиснаха мекия сняг. Пак изтече една секунда. Веригата не се вдигна.

Срещу нас действуваха вече две картечници: в лекия здрач ясно се виждаше дългият пулсиращ пламък, излитащ от дулата: той мъждиво озаряваше картечарите, които, коленичили, наполовина закрити от щита, прикриваха престрояването на немците, не ни оставяха да се хвърлим в ръкопашен бой, държаха ни под бръснещ огън.

Нашите другари, тези четиридесет-петдесет червеноармейци, съумели да изберат момент за удар в гърба на врага, се приближаваха към немците, които вече бяха създали фронт от онази страна, бяха вече открили огън и там, а ние лежехме, както и преди, приковани към земята, лежехме и обричахме на гибел тази шепа братя смелчаци.

Всеки от нас се беше напрегнал като мене, всеки се стремеше да се откъсне, да скочи и никой не скачаше. Че какво е това? Нима така ще си останем да лежим, ще се покажем страхливци, предатели на братята си?

Нима не ще се намери никой, който за трети път да се хвърли напред и да увлече ротата?

И аз изведнъж усетих, че погледите на всички са устремени към мене, усетих, че към мене, към старшия командир, към командира на батальона, сякаш аз бях централната точка на боя, макар и да лежех накрая, е привлечено изостреното им внимание: всички, както ми се струваше, чакаха какво ще каже, как ще постъпи батальонният командир. И с ясното съзнание, че върша безумие, аз понечих да скоча, за да дам заразителния пример.

Но в същия миг Толстунов с всичка сила ме сграбчи за рамената, притисна ме на снега. Той изкрещя една здрава руска псувня.

— Не ставай глупак, да не си посмял, комбат! Аз…

Приятно грубоватото му лице в миг се промени — мускулите на лицето му се опънаха, вкамениха се. Той се напъна, за да се изправи с рязко движение, но сега аз го хванах за ръката.

Не, не искам да загубя и Толстунов. Вече се бях опомнил, отново бях станал батальонен командир. Предишното усещане се изостри още повече: струваше ми се, че всички до един с крайчеца на окото гледат към мене. Бойците, разбира се, бяха забелязали: командирът искаше да стане и не стана; старшият политически ръководител искаше да стане и не стана. Усетът, който е винаги присъщ на командира в боя, ми подсказа: моят недовършен скок е смутил душата на войника. Щом е понечил да се вдигне и не се е вдигнал батальонният командир, ще рече — не може да се вдигнем.

Командирът трябва да знае, че в боя всяка негова дума, движение, изражение на лицето се долавя от всички, влияе върху всички; трябва да знае, че ръководенето на боя не е само ръководене на огъня или придвижванията на войниците, но и ръководене на психиката.

Вече се бях опомнил. То се знае, че не му е работа на батальонния командир да води ротата в ръкопашен бой. Спомних си всичко, на което ни бяха обучавали, спомних си завета на Панфилов: „Не бива да се воюва с гърдите на пехотата… Пази войника. Пази го с действие, с огън…“

Разказвам ви го надълго, подробно, но там, в полето, това бяха само някакви си секунди. В тези секунди аз, както и всички ние, се учех да воювам, учех се и от врага. Аз извиках:

— Чест огън по картечарите! Леките картечници, дълги откоси по картечарите! Приковете ги към земята!

Бойците разбраха. Сега нашите куршуми засвириха над главите на стрелящите немци. Една наша лека картечница стоеше наблизо. Тя също беше млъкнала, след като изкомандувах на Бурнашев: „Води!“ Сега боецът зад картечницата припряно слагаше нов магазин. Нататък бързо запълзя Толстунов. Бойците трескаво стреляха. Ето че заработи и тази картечница.

Аха, немските картечари легнаха, стаиха се, закриха се зад щитовете! Аха, някого там улучихме! Едната картечница се запъна, дългият остър пламък секна. Или може би те сменят лентата. Не, под куршумите това не е толкова лесно… Е… Аз ловях момента, за да изкомандувам, но не успях. Над веригата проехтя яростния вик на Толстунов:

— Комунари!

Не само към комунистите — този зов бе обърнат към всички. Ние видяхме: Толстунов скочи заедно с картечницата и затича, опрял приклада в гърдите си. Той стреляше и викаше тичешком. За трети път над полето прозвуча яростният страстен повик:

— За родината! Ура-а-а!

Гласът на Толстунов се загуби в рева на другите гърла. Бойците скачаха. С ожесточен вик, с изкривени от ярост лица те се втурнаха срещу врага, изпреварваха Толстунов.

Успях да забележа вдигнат със замах огромен, с характерни очертания приклад на лека картечница — изстрелял патроните, Толстунов беше хванал горещото дуло и бе вдигнал над главата си тежкия приклад като сопа.

Немците не приеха да влязат с нас в ръкопашен бой, не приеха удара с щик, бойният им ред се обърка, те побягнаха.

Увлечени от преследването на врага, убивайки онези, които успявахме да настигнем ние — нашата втора рота и взводът на лейтенант Исламкулов, започнал тази славна контраатака откъм тила — от двете страни нахлухме в Новлянское.