Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Волоколамское шоссе, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 12 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2012)
Разпознаване и корекция
Az (2014)
Допълнителна корекция и форматиране
in82qh (2014)

Издание:

Александър Бек. Волоколамското шосе

ИК „Народна култура“, София, 1985

Руска. Трето преработено издание

Редактор: Валентин Корнилев, София Бранц

Коректор: Евдокия Попова

История

  1. — Добавяне

Дивизионният командир на работа

1.

Всичко това разправих на Панфилов, разбира се, не тъй като на вас, не толкова надълго и нашироко. Той неведнъж ме прекъсваше с въпроси, искаше да чуе подробности.

— Списъкът на отличилите се в боевете, другарю Момиш-Ули, не сте ли успели да съставите?

— Съставен е, другарю генерал. Още тази сутрин се занимахме с тази работа.

— Че къде е? Дайте го.

Извадих от полевата чанта характеристиките на бойците, които смятах достойни за награда. Панфилов пъргаво посегна към листата, залови се да ги преглежда.

Хвърлил бегъл поглед на страницата, където се говореше за политическия ръководител Дордия, Панфилов няколко пъти кимна, сетне прочете на глас:

— „Останал без ротен командир, без връзка, по собствен почин пое командването, събра пръсналата се в гората рота.“

Панфилов остави листа и ме погледна. Той се усмихваше, очите му изглеждаха хитри.

— Останал без командир — повтори той, — без връзка, по собствен почин… Тъкмо в това, другарю Момиш-Ули, е гвоздеят. Или, ако искате, гвоздейчето.

Аз знаех руския израз „гвоздей на въпроса“ — най-важното, най-интересното. Но не можах да се сетя какво има предвид Панфилов. Попитах го:

— Гвоздеят на кое?

— Ето на това тука! — От наредената с чаени прибори маса, където седяхме, Панфилов леко се обърна към другата. Там, заела цялата й повърхност, се белееше карта, изпъстрена с разноцветни знаци, същата, която беше ме ужасила сутринта, когато за първи път се наведох над нея. — Гвоздейчето на това тука — още веднъж рече Панфилов и протегна към картата почернялата си, сякаш натопена в тъмнокафяв дъбилен екстракт ръка. — На новата ни тактика. На новото изграждане на отбраната. Разбрахте ли?

— Не, другарю генерал, не можах да разбера.

— Не сте разбрали? Че нали вие, другарю Момиш-Ули, сам обяснихте всичко това.

— Какво съм обяснил? Това?

Аз отидох при картата и отново видях сякаш разкъсан на много места фронт, като че ли разпаднал се на отделни, безредно разхвърляни звена. Когато разсичаха, дробяха линията на дивизията, немците неведнъж бяха придавали именно такъв вид на разрушената ни, разпарцалосана отбрана. Но защо самите ние да помагаме на противника в тази работа? Защо го е направил Панфилов, който отгоре на всичко сега ми се подсмива? Трябва да си призная, усмивката му ме засягаше.

— Е, хайде да направим разбор — каза той. — Сядайте. Още една чаша чай ще пиете ли?

Пак забръмча зумерът на полевия телефон. Панфилов вдигна слушалката.

— Да, Иван Иванович, слушам… А-а, творбата на капитан Дорфман. Още днес трябва да се изпрати? Хм… Хм… Много сполучливо? Ще го прочета. Ще мога, Иван Иванович, само че след един час. Да, кажете на другаря Дорфман да дойде подир един час.

Като завърши този кратък разговор, Панфилов се върна при мен.

— Няма да крия от вас, другарю Момиш-Ули. Дърпат ме, раба божи, на изповед пред Исуса: защо е бил предаден Волоколамск? Създадена е специална комисия. Пишем обяснение: дано отмине бурята. — Той помълча, погледна ме с въпрос в очите. — Как мислите, другарю Момиш-Ули? Дали ще се размине бурята!

— Сигурен съм в това, другарю генерал.

— Хм… Благодаря за благата дума.

Отново ми се стори, че в тона на генерала прозвуча присмехулна нотка. Обаче Панфилов стана сериозен.

— Хайде да видим, другарю Момиш-Ули, какво са ви научили тези няколко дни.

2.

Веднъж вече бях чул от Панфилов: „Нима войната не иска разбор? Моите войски са моята академия. Вашият батальон е вашата академия.“

Сега пак ми предстоеше да направя разбор на действията на батальона. Кой знае защо, въздъхнах. Казвам „кой знае защо“, понеже в тази минута сам аз още не бях разбрал какво означава въздишката ми. Панфилов ме измери с изпитателен поглед. Неочаквано ми каза:

— Вие сигурно си мислите: „Аз му разкрих душата си, споделих всичките си терзания, а той иска да се отърве с дребнав разбор на два или три боя.“ Така ли е?

Може би Панфилов действително се беше досетил за онова, което аз още не бях признал на себе си. С мълчанието си потвърдих досещането му. Той продължи:

— Сигурно си мислите: „Я той да ми отговори защо отстъпваме? Защо немците вече толкова време ни гонят? Защо сме ги оставили да се приближат до Москва? Нека ми отговори на това!“ Нали така си мислите?

— Да — направо му казах аз.

Панфилов стана, наведе се до ухото ми; под мустаците му отново забелязах лукава усмивка.

— Ще ви кажа, другарю Момиш-Ули… — В тона му имаше известна тайнственост, аз чаках откровение. — Ще ви кажа, че не зная.

Наблюдавайки промяната на изражението по лицето ми, Панфилов се разсмя. Никога досега — май че вече ви го казах — никога още не бях виждал Панфилов толкова весел, шеговит.

— Впрочем това съвсем не е така — поправи се Панфилов. — Ние с вас знаем няколко много съществени неща.

Той спомена редица причини за военните ни несполуки. Разбира се, тези причини бяха известни и на мен: немската армия беше започнала войната вече напълно мобилизирана; в сраженията по бойните полета на Европа тя беше добила увереност, боен опит; тя ни превъзхождаше с танковете, с авиацията си.

— Какво друго? Ненадейност? — проточи той с въпросителна интонация. — Да, ненадейността. Но защо сме я допуснали? Защо сме били невнимателни? Защо пренебрегнахме реалността?

Панфилов задаваше тези въпроси сам на себе си, без да гледа към мен, без да иска от мен отговор. Просто ми позволяваше да надникна във вътрешния му мир, на откровеността отвръщаше с откровеност. Вероятно би могъл да каже още много неща, но се сдържа. За известно време настъпи пауза. После той се обърна към мен:

— Ето в какво, както ми се струва, другарю Момиш-Ули, се крие нашата грешка: ние сме се отнесли с пренебрежение към реалността. А тя не прощава такова нещо! Разбирате ли ме?

Панфилов почука с пръсти по самовара, който вече беше спрял да кърколи, и отвори вратата към пруста.

— Другарю Ушко! Хайде разпоредете се да ни сгреят самоварчето.

И пак се обърна към мен:

— Ето така ще се уговорим, другарю Момиш-Ули… Каквото ние с вас не знаем, не го знаем. Някой ден историята ще изследва всичко това, ще го проучи… Обаче действията на дивизията са ни известни. И затова сме длъжни да имаме свое мнение.

В стаята влезе лейтенант Ушко.

— Другарю генерал, чакат ви кореспонденти от Москва. Молят да ги приемете.

— Сега не мога. Работя… Съвсем не мога. Нека отидат засега в частите. А довечера да заповядат.

— Те, другарю генерал, вече са били в частите.

— Нека си починат. Гледайте да ги нагласите там.

— Другарю генерал, с тях има фотокореспондент. Нямал никаква възможност да чака. Трябвало да се върне. Много ви моли да го приемете.

Панфилов се позасмя.

— Сигурно вече е фотографирал бойния ми адютант. Спечелил си е застъпник. Добре, поканете ги. Няма да ви поставям в неудобно положение, другарю Ушко.

Панфилов се доближи до картата, сгъна я на две, закри начертаното с молив разположение на дивизията.

Небрежно вчесана лененоруса коса, грижливо опъната рубашка, акащ „масковски“ изговор — такъв беше фотокореспондентът, който се появи в стаята на Панфилов.

— Капитан Нефедов — представи се той. — От списание „Фронтовая илюстрация“.

Нефедов обиколи стаята с професионален поглед, очите му се плъзнаха по прозорците, етажерката, огледалото, полевия телефон, масата, за миг спряха върху мен.

— А, да, другарю Нефедов, запознайте се — промълви Панфилов. — Това е командирът на моя резерв старши лейтенант Момиш-Ули.

Аз се изправих.

— Командирът на резерва? — възкликна Нефедов. — Другарю генерал, това май е сюжет.

Нефедов явно се зарадва на някакъв възникал у него план. Той дори се поизчерви, оправи косата си с длан. Панфилов каза.

— А не може ли без сюжет? Да ме снемете просто ей така. Тъй както си стоя… И да ми подарите една снимка. Аз ще я пратя на домашните си.

— Ще го направя… Ще го направя, другарю генерал, това ще е за вас. Моля ви се, по-близо до прозореца.

Панфилов се поизпъна, вдигна малко глава. Тъй го хвана щракването на апарата.

— Сега, другарю генерал — каза Нефедов, — ще ви снема за списанието.

— А нима това не става?

— Не става — с обезкуражаваща искреност отговори Нефедов. — Трябва боен сюжет, другарю генерал, оригинален, неизтъркан.

— Хм… И какъв е вашият сюжет?

— Останете, другарю генерал, на същото място. А старши лейтенантът нека застане тука. Показвайте с ръка през прозореца, другарю генерал! Към снимката ще дадем текст. Отгоре такъв: „Командирът на дивизията на работа“. А отдолу: „Генерал Панфилов заповядва да се отблъсне противникът с контраатака“.

— Но аз, другарю Нефедов, никога не заповядвам така.

— Другарю генерал, моля ви се… Не ми отказвайте.

Ясно беше, че отказът много ще огорчи кореспондента.

— Уф… — изпуфтя Панфилов. — Какво да правим, да се снимаме, другарю Момиш-Ули.

Аз застанах на посоченото от кореспондента място. Панфилов изпъшка, вдигна ръка, поразпери пръстите. Аз вече споменавах за този негов жест. Когато го обземаше съмнение, той винаги така разперваше пръсти.

— Не, другарю генерал, нищо не излиза — заяви Нефедов. Представете, си: ей тука до вас са направили пробив немците. Вие заповядвате: „Напред, в контраатака!!!“ Трябва орлов замах, другарю генерал!

Панфилов решително мушна ръката си в джоба, упорито наведе глава. Сега личеше, че е прегърбен, че има хлътнали гърди.

— Снемайте както си искате — навъсено каза той. — Ръцете си няма да размахвам.

— Че какво да правим тогава? Поне главата си обърнете към прозореца, другарю генерал. И моля ви се, не ми се сърдете… Вие, другарю старши лейтенант, също обърнете главата си натам. Ей така… Добре!

Нефедов още веднъж ни прецени с поглед и изведнъж без професионални нотки, съвсем непресторено възкликна:

— Другарю генерал, вие и старши лейтенантът си приличате един на друг… Или не… Приликата като че е малка, но посоката на погледа е същата.

Притиснал око до апарата, той щракна два пъти. И все пак не скри недоволството си:

— Ех, ако бяхте изкомандвували, другарю генерал, както аз исках.

— И аз зная, че щеше да излезе по-добре — промълви Панфилов.

В неговия отправен под око към мен поглед аз долових ирония. Нефедов не я забеляза.

— Поне с юмрук да бяхте замахнали! — продължаваше да се вайка той.

— А пък казахите — Панфилов посочи мен — имат една поговорка: „С юмрук ще убиеш едното, с ум ще убиеш хиляда“.

— Но с какъв сюжет да го изразим това? — живо попита Нефедов. — Да ви снема пред картата? Имало го е вече! Сто пъти го е имало! Не е оригинално! Подскажете, другарю генерал.

— Нещо по-оригинално ли?

— Да. Нещо, каквото още не е имало в печата. Грабнато направо от живота.

— Направо от живота ли? Може. Другарю Момиш-Ули, седнете.

С движение на ръката той ме покани на сложената за чай маса. Там все още се издигаше самоварът, стояха чаши, бял фаянсов чайник, захарница, започната бутилка вино кагор. Панфилов седна до мен и попита:

— Знаете ли, другарю Момиш-Ули, какво е писал Ленин за отстъплението?

— Не, другарю генерал, не зная.

Панфилов се обърна към кореспондента.

— Заповядайте… Направо от живота. Не пропускайте момента! Снемайте!

Нефедов слисан промълви:

— Какво да снемам тука, другарю генерал?

— Как „какво“? Седя с командира на батальона, пием чай, размишляваме, обсъждаме.

— Не знам… Е, добре… Тъй да бъде!… — Той щракна няколко пъти. — Но как да нарека това? „Дружбата на народите“ или как?

— Не — весело рече Панфилов. — Наречете го: „Командирът на дивизията на работа“.

Генералът с нищо друго не изрази иронията си, не обиди госта, сърдечно се сбогува с него.

3.

Ние останахме отново сами.

Панфилов отиде при картата, погледна я, почеса се по врата, повъртя пръсти във въздуха.

— Може да не е зле все пак тук-там да се посплотим повечко? — проточи той. — Да уплътним предния край?

Тонът му беше толкова естествен, той с такъв интерес ме запита за мнението ми, че и аз отговорих със същата непринуденост.

— Разбира се, да се посплотим. На душата ще е още по-спокойно…

Едва бях изрекъл тези думи и те ми се сториха наивни, смешни. Обаче Панфилов не се засмя.

— На душата ли? Това, другарю Момиш-Ули трябва да се има предвид. Ами вие знаете ли какво е душа?

Понеже чувствувах все същата непринуденост в разговора, осмелих се да дам шеговит отговор:

— Отговор на вашия въпрос, другарю генерал, не ще намерим нито в една от стоте мъдри мисли на Мохамед, нито в една от четирите свещени книги. Какво тогава да кажа аз?

— Не, не, другарю Момиш-Ули. Вие отлично го знаете… Знаете го като командир, като военачалник. Душата на човека е най-страшното оръжие в боя. Не е ли тъй?

В знак на съгласие наведох глава. Панфилов пак хвърли поглед към картата си, рече няколко пъти „хм“… Изглежда, той тепърва извайваше бойното разположение на дивизията, то още не беше добило окончателна форма, оставаше податливо под пръстите му. Извайваше… Именно този израз ми дойде наум в онзи момент.

Панфилов каза сякаш в отговор на някакви свои мисли:

— Ето че се върнахме към гвоздейчето на въпроса…

Той седна и заедно със стола се приближи към мен. Аз разбирах — генералът чувствуваше нужда да приказва, искаше му се да види как го слушам: дали вниквам, дали възприемам с ума и сърцето мислите му?

— Върнахме се към гвоздейчето — повтори той. — Стигнахме до него от друга гледна точка… Какво са мислили немците, пък и не само немците, за съветския човек? Те са мислили така: това е човек, стиснат в клещите на принудата, човек, който против волята си превива врат пред заповедта, пред насилието. А какво показа войната?

Тези въпроси Панфилов очевидно задаваше сам на себе си, размишляваше на глас. Когато докладвах този ден на генерала, аз откровено си признах колко ме гнетеше, глождеше неумението да намеря задушевни, собствени, неизтъркани думи за съветския човек. Сега за същото заговори и Панфилов.

— Какво показа войната? Немците пробиваха нашите линии. Пробиваха ги много пъти. При това нашите части, отделни роти, дори взводове са се виждали отрязани, лишени от връзка, от управление. Някои захвърляха оръжието, но останалите — те се съпротивляваха! Този вид уж неорганизирана съпротива нанесе толкова загуби на противника, че надали може да им се направи сметка. Озовал се откъснат от командуването си, оставен сам на себе си, съветският човек — човекът, възпитан от партията — сам взимаше решения. Действуваше, без да има заповед, само под влиянието на вътрешните си сили, на вътрешното си убеждение. Вземете, ако щете, вашия батальон. Кой е заповядвал на политическия ръководител Дордия?

Панфилов посегна към листчето, където с моята ръка беше написана характеристиката на представения за награда Дордия. За втори път този ден генералът полугласно прочете:

— „Останал без ротен командир, без връзка, по собствен почин…“

Панфилов повъртя хартийката, вдигна пръст.

— Възможно е някой да каже: какво особено има в това? — продължи той. — Да, имало е хиляди, десетки хиляди такива случаи. Но гвоздеят се крие именно в това! Спомнете си за вашия Тимошин, самичък хвърлил се в схватка с немците! Ами фелдшерът, останал с изоставените ранени! Кой им е заповядал! Кой им е заповядал? Под натиска на каква сила са постъпвали така? Само на вътрешната сила, на вътрешната повеля. Ами сам вие, другарю Момиш-Ули?

Панфилов поклати глава, усмихна се.

— Вие, разбира се, си присвоихте какви ли не звания, произведохте се, кажи-речи, в генералисимус…

Тази подхвърлена между другото забележка съвсем не беше рядка. Панфилов ме поправяше много меко, тъй да се каже, само с движение на кутрето си.

4.

На генерала не му се седеше. Той пак се приближи до картата. Аз също се изправих.

Този път Панфилов не рече: „Седете, моля ви се, седете“, а се поотмести, като ми предлагаше да се присъединя.

— Тъй стана то — каза той, — че безредието се превръща в нов ред. Разбрахте ли ме?

— Разбрах, другарю генерал.

Краткото ми „разбрах“ не задоволи Панфилов. Той продължи да ме преследва с въпросите си.

Не бях успял да отговоря, когато адютантът доложи, че е дошъл капитан Дорфман.

Панфилов погледна часовника, вдигна очи към мен.

— Не, не, другарю Момиш-Ули, не си отивайте. Сега ще се позанимая с другаря Дорфман, а вие постойте тука, поприсъствувайте. Толкова повече, че тази работа донякъде засяга и вас.

— Мене ли?

— Да. Налага ми се да отговарям зарад Волоколамск. И по-специално: правилно ли съм използувал своя резерв… Вие какво мислите по този въпрос? А?

— Аз, другарю генерал, трудно мога да се изкажа за това.

— Трудно? — Сякаш съзрял в отговора ми някакъв скрит смисъл, Панфилов изведнъж възкликна с оживление: — Което е вярно, вярно си е… Трудно е да се каже!

Той се обърна към влезлия капитан Дорфман.

— Заповядайте, заповядайте, другарю Дорфман.

С пружинираща лека крачка Дорфман се приближи до масата. От хромовите му ботуши се излъчваше блясък. Леко бляскаха и кестенявите коси, разделени на прав път. Бяла ивица на чиста якичка се подаваше от обърнатата яка на незахабената сукнена рубашка. Също такъв — малко докаран, младолик, с блеснали кафяви очи — бях видял Дорфман в тревожния час във Волоколамск, когато той, началникът на оперативния отдел в щаба на дивизията, с неизтощима енергия беше изпълнявал задълженията си. И сега, също както и онази вечер, той ми се усмихна с очи. Под мишница Дорфман държеше неизменната си черна папка.

— Сядайте, сядайте — промълви Панфилов. — И дайте насам вашето съчинение.

— Другарю генерал, не мога да го нарека мое — скромно каза Дорфман. — Аз, другарю генерал, само облякох в писмена форма вашите съображения. Освен това и началник-щаба…

— Тъй, тъй — прекъсна го Панфилов. — Спазихме етикета… А сега да пристъпим към работа.

Дорфман отвори папката, извади няколко изписани на машина страници, подаде ги на генерала. Панфилов с жест покани Дорфман да седне, понаведе се към светлината, към прозореца и задълбочено зачете.

На масата, една след друга, се трупаха прочетени страници. Не се мина и минута и без да вдигне наведената си глава, Панфилов напипа на масата молив, отбеляза нещо на полето. Ето заостреният графит отново леко докосна хартията. Още една страница е обърната. Моливът пак се е вдигнал. Панфилов се почеса с острия край по врата и остави — страницата, без нищо да отбележи. След това въобще остави молива.

Последният лист съдържаше само няколко реда текст. Панфилов дълго ги гледа — очевидно обмисляше прочетеното.

— Убедително! — рече той най-после. — Дума да не става, убедително е! Вие, другарю Дорфман, ми оказахте услуга.

— Направих, каквото можех, другарю генерал…

Панфилов гледаше през прозореца.

— Действително, излиза така — продължи той, — че в нас няма никаква вина. На подстъпите към Волоколамск се бихме геройски… Проявихме такава упоритост, че… — Той се обърна към Дорфман. — Това, другарю Дорфман сте го изложили много силно. Поклон пред вашето перо. — Обаче в разрез с изреченото одобрение черните вежди на генерала бяха сключени повече от обичайното. Разбира се, Дорфман също го забеляза.

— Нали сам вие, другарю генерал, вчера изказахте тези мисли…

Панфилов не отговори: той продължаваше съсредоточено да разсъждава на глас:

— След като предадохме града, показахме се твърди, не пуснахме немците на шосето, възстановихме фронта на няколко километра от Волоколамск. За това сте написали също така ясно и силно. Какъв е тогава, другарю Дорфман, изводът?

— Изводът, другарю генерал, се налага от само себе си.

— Изводът е такъв: делото да мине в архивата, да се остави без последствие. Нали не греша?

С леко навеждане на главата Дорфман изрази съгласието си.

— И какво излиза? Там — Панфилов посочи към Волоколамск, — там ние, другарю Дорфман, сме се уплашили, загубили сме града… А сега се уплашихме и тука.

— Как? Къде, другарю генерал?

— Тука… — Панфилов докосна прочетените страници. — Тука има същата половинчатост, същата нерешителност…

— Другарю генерал, нали аз исках…

— Зная, другарю Дорфман, разбирам ви. Не упреквам вас. Но кажете: защо да водим работата така, че само да се отървем от удара? Защо да бягаме от гръмотевицата? Нека ни удари!

— Аз, другарю генерал, не бих си я навличал…

— То се знае, другарю Дорфман, че ще ми е неприятно, ако зарад грешките си бъда сменен или ми бъде наложено наказание. Но хайде все пак да проявим мъжество, да кажем за тях открито. Да кажем така, че да не може да се сложи резолюция. „Към дело. Да се остави без последствие.“ Да дадем бой, другарю Дорфман. А?

Дорфман се поизправи, кафявите му очи предизвикателно блеснаха.

— Нямам нищо против, другарю генерал.

— А пък аз не се и съмнявах в това.

5.

Панфилов се поразходи из стаята, помисли.

— В какво се състоеше нашата грешка в боя за Волоколамск? — заговори той. — В това, че въпреки добития вече опит аз все още се придържах към установената линейна тактика.

— Не е съвсем така, другарю генерал — поправи го Дорфман.

— Да, прав сте… Не съвсем… Ние вече съзнателно я променяхме. Примерите за това не са малко. Да вземем, ако щете, решението за използуването на резерва.

Генералът се обърна към мен.

— Виждате ли, другарю Момиш-Ули, стигнахме и до вас… Аз изпратих вашия батальон със заповед да завземете, да завладеете господствуващата височина. Това вече е било отклонение от линията, от построяването в линия. Но нерешително, непълно, половинчато… Защото е трябвало, въпреки пробива в линията, да оставя вашия батальон в града, да ви заръчам да държите града. Мисля си, че вие и сега още щяхте да се биете там… Ето именно това и трябва да се напише, другарю Дорфман.

— Слушам, другарю генерал.

— Да се напише остро, както вие умеете, другарю Дорфман. Да се каже ясно и определено: била е направена грешка. Същината й се състои в това, че недостатъчно решително е било нарушено остарялото вече, макар и записано в устава, построяване на войските при отбранителен бой. Напишете го така, че… Че делото да не остане без последствия. Разбира се, трябва да спазите мярката, скромността. А колкото за упоритостта, за героичните боеве — всичко това запазете. Нека си остане на мястото. Разбрахте ли ме?

— Разбрах. Даваме сражение.

— Точно така… Стига сме предавали градове! Щом си предал, отговаряй: как и защо. Няма да се занимаваме, другарю Дорфман, със съставяне на уклончиви отговори, нали?

Без да се ограничи с примера, засягащ моя батальон, Панфилов известно време продължи да говори с капитана за несполуката в боя за Волоколамск.

— Разбрано, другарю генерал — промълви Дорфман. — До довечера ще го направя.

— Не, да го направите бързо, значи да преправяме… По-добре ще е и през нощта да поседите. Сутринта елате при мен пак. Ако ли пък нашият документ закъснее с един ден… Е, зарад това главата няма да ни отрежат я! Е, другарю Дорфман, желая ви успех.

6.

Панфилов освободи Дорфман и се обърна към мен:

— Виждате ли, другарю Момиш-Ули, даваме сражение на нашия устав. Нали уставите ги създават войната, опитът от войната. Съществуващият устав е отразил опита на миналите войни. Новата война му налага промени. В хода на боевете го променят докараните до крайност, до отчаяние командири. Сам вие, другарю Момиш-Ули, сте го променяли…

Панфилов се поспря, устремил поглед към мен, за да ми даде възможност да се обадя, да възразя, но аз продължавах само да го слушам.

— Променяли сте го, а след това сте ми докладвали за това. Аз докладвах на командуващия армията. Той е докладвал по-нагоре… По такъв начин, преди новият устав да кристализира, преди да бъде подписан, хиляди командири вече създават в боевете този нов устав.

Панфилов се приближи до изненадалата ме тази сутрин карта, отново я заразглежда.

— Хм… Хм… Да, с малки силички се съпротивяваме. Сега ще мога да ги подсиля. Слава богу, възкръсна вашият батальон. Вие ще бъдете пак мой резерв. Втора отбранителна линия.

Аз не скрих изненадата си:

— Втора линия? Само моят батальон?

— Ще се помъча малко да ви попълня. Възможно е да ви придам средства за подсилване. Но не разполагам с много. Шепички, трошички…

— Че как, другарю генерал? Как ще можем ние? Какво ще може да направи един батальон, няколкостотин души с пушки, ако ги притиснат цели полкове?! Че къде е нашата армия? Къде е нашата техника?

Аз повторно доверявах на Панфилов всичко, което гнетеше, измъчваше душата ми. Вероятно пред друг командир на дивизия не бих си позволил тази откровеност. Но Панфилов с цялото си поведение, със склонността си да споделя с подчинения размишленията си, да мисли пред него на глас, да търси неговия съвет, предразполагаше към откровеност. Дори и сега, без всякаква сянка на осъждане — наопаки, с интерес — той ме слушаше.

— Говорете, говорете, другарю Момиш-Ули. Вие сте командир на моя резерв. Ние с вас трябва да се разбираме.

Аз пак го попитах:

— Нима, другарю генерал, цялата втора линия?

Панфилов ме прекъсна:

— Не линия, другарю Момиш-Ули, не линия… Трябва да отвикнете от тази дума. По-смело се освобождавайте от робуването на старата линейна тактика.

— Искате да кажете, че вместо втора линия ще сложите само моя батальон? Нима, другарю генерал, това е реално?

— Реално е… Само ще трябва в необходимия момент да се озовете на необходимото място. Нека Волоколамск ни послужи за урок. Ако проучите цялата тази ивица — Панфилов посочи на картата широка ивица от местността, граничеща с фронта на дивизията, — ако вашият генерал не обърка пак конците, тогава и един батальон ще накара противника няколко дена да поиграе по нашата свирка. Спомнете си нашата спирала-пружина. Противникът ще трябва да се развърне, да се престрои. За това ще му трябва временце. Не някакъв си взвод, а цял батальон ще се изпречи на пътя му. Я се поставете на мястото на противника. Моля ви се, господин командуващ немската групировка, как ще постъпите, ако на шосето, на пътя на главния удар се сблъскате с батальон?

Известно време играх ролята на немския командуващ. След това признах:

— Разбира се, два-три дена батальонът ще ги забави.

— Може би и повечко, другарю Момиш-Ули…

— А после? А по-нататък, другарю генерал?

— По-нататък?… В случай на необходимост ще се отдръпваме по малко, линия след линия, ще отстъпваме до Истра. Аз, другарю Момиш-Ули, не би трябвало да ви го казвам. Доверявам ви го като на командир на резерва. Ще водим отстъпателен бой, пак ще пуснем в действие спиралата пружина. Отстъплението, другарю Момиш-Ули, не е бягство, то е един от най-сложните начини за водене на бой. Не всеки умее да отстъпва. На нас ни е поставена задача: да не даваме на противника възможност бързо да се придвижва, да го омаломощаваме, да задържаме пътищата, по които могат да се устремят механизирани сили. А пък такива пътища — повгледайте се, повгледайте се, — такива пътища не са много. Ако отстъпваме с вещина, той ще загуби месец — месец и половина, докато излезе на линията на Истра. Какво ще кажете, нима това не е реално?

Аз гледах картата, следях молива на генерала, плана на боя, още несигурен, открояващ се само в някои от главните си очертания, плана, който ми разкриваше Панфилов. Без да крие трудностите, той изграждаше в мен увереност. Да държим пътищата… Месец — месец и половина да разиграваме немците… Това вече не зашеметяваше, възприемаше се вече като обмислена голяма задача.

— Предполагам — продължи Панфилов, — че ще се наложи да се бием така: един срещу четирима, срещу петима. Нищо, за нас с вас, другарю Момиш-Ули, няма да е вече за първи път… А след месец — месец и половина ще дойдат нашите резерви. Не бива без сметка да ги хвърляме сега в бой, малко по малко. Мисля, че ще му дойде времето и ще видим къде е нашата армия, къде е нашата техника.

7.

— Е, за днес стига толкова — заключи генералът. — За тънкостите ще си поговорим друг път. Тези дни ще прехвърля вашия батальон по-близо до мен, във втория ешелон. Ще дойда при вас там да отпразнуваме новото местожителство. Ще ме поканите ли?

Аз ниско се поклоних.

— Заповядайте… Ще ви посрещнем по казахски. Ще приготвим месо с ориз. Само от вечерта да ни предупредите.

— Добре. Няма да развалям настроението на готвача. Сега ето какво, другарю Момиш-Ули. Искам да ви дам една извънредна работица. Опишете всичките си боеве, всичките действия на батальона. Приложете схеми…

— Слушам, другарю генерал.

— Трудностите няма да смекчавате. Горчилката вкусвайте с цялата й горчивина. Разбрахте ли ме? Колко дена ще ви трябват за това нещо?

— Надявам се за три дена да се справя.

— Не, за три дена няма да успеете. Нека да е една седмица. Ангелът пазител ни го позволява.

Аз го погледнах с недоумение: какъв „ангел пазител“? Панфилов ми обясни:

— Ангелът пазител на отбраняващия се е времето! Знаете ли кой е изрекъл тези думи? Клаузевиц, един от бележитите мъже на немския народ. — Панфилов помисли, повтори: — На немския народ… Вие, другарю Момиш-Ули, нали никога не сте се унизили да ненавиждате немците като нация, като народ?

— Никога! — твърдо отговорих аз. — Ако под знамето на пречупения кръст, на поробването, застане мой брат по кръв, казах, аз ще го ненавиждам. Панфилов изведнъж си спомни:

— Да, нали аз в края на краищата не ви казах какво е писал Ленин за отстъплението. Той е смятал, че изкуството да отстъпваш е също толкова важно в нашата борба, колкото и умението беззаветно, смело, неудържимо да настъпваш… Писал е, че опитът на отстъплението трябва да се изучава. Разбрахте ли, другарю Момиш-Ули?

Той ми протегна ръка, ние се разделихме с ръкостискане.

Когато излязох от Панфилов, погледнах часовника си. Стрелките показваха към три.

Преди няколко денонощия по същото време бях напуснал къщурката на Панфилов във Волоколамск; плющеше дъжд, тътнеха оръдия, миришеше на изгоряло, всичко наоколо беше забулено с непрогледна пелена. А сега като че ли се беше върнала златната есен. От неизсъхналите локви, набраздени от ветреца, в очите удряха хиляди искрици, слънчеви петна.

Беззвучно си тананикам и се друсам на седлото. Лисанка върви с жив тръс, носи ме у дома — така в мислите наричам батальона си.