Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Волоколамское шоссе, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 12 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2012)
Разпознаване и корекция
Az (2014)
Допълнителна корекция и форматиране
in82qh (2014)

Издание:

Александър Бек. Волоколамското шосе

ИК „Народна култура“, София, 1985

Руска. Трето преработено издание

Редактор: Валентин Корнилев, София Бранц

Коректор: Евдокия Попова

История

  1. — Добавяне

Волоколамск е паднал

1.

От този ден, двадесет и седми октомври, съм запомнил отделни картини.

… На кон се качвам по някакъв скат. В седлото седя отпуснато, омърлушено. Потиснатото ми настроение се предава и на Лисанка. Предпазливо стъпвайки по хлъзгавата, белееща се от слана земя, и тя като мене е обронила глава.

Тук и там падат заблудени мини. Ето нещо изтрещя отзад. Лисанка направи скок, идващата подире ни Сивка, носеща на седлото моя коневод, също се дръпна.

Викам:

— Синченко, жив ли си?

— Жив съм.

… Пак препускаме мълчешком. Аз пак се вслушвам в немската музика, преддверието на деня. Дявол да го вземе, тука, на стръмното, на една педя място, ние сме в огнен пръстен! Долу, където скрит от мъглата лежи Волоколамск, бумтят оръдия — десетки, а може би и стотици дула. От двете страни на Тимковското възвишение също гърмят оръдия.

А ние, две окопали се на върха роти и ротата на Филимонов в тила, сме самотни сред този хванал ни в пръстен огън. Ние нямаме връзка, откъснати сме от дивизията.

Но тозчас проблясва нова мисъл: не, не сме откъснати, нали навсякъде с врага се бият нашите, навсякъде отговарят на огъня с огън.

Я се изправи на седлото, Баурджан! Противникът иска да ти вземе страха, още преди боя да ти смачка душата — в такъв случай твой дълг е да запазиш разума си, студения бистър разум.

2.

Копитата на Лисанка затрополиха по настилката на мостчето. Веднага зазвънтяха и подковите на Сивка. След прииждането на водата през нощта потокът беше се укротил, само тъмните следи по дървените устои, тук-там покрити с прозрачна ледена корица, свидетелствуват как е бушувала водата.

По утъпканата между зеленчуковите градини пътечка стигам в селцето. Ротата, поспала няколко часа след нощния поход, вече е получила заповед да става. Оттатък оградата, до кладенеца, се мият бойци. На едного направо от кофата сипват вода на гърба; той се изправя. От зачервилите се мускулести гърди се стичат струйки; познавам Курбатов.

Приближавам се до къщата, заета от ротния командир. Филимонов изскача да ме посрещне. Той току-що се е бръснал и почернялата му кожа блести.

Слизам от коня. Филимонов докладва:

— Другарю комбат трета рота…

— Добре… Да влезем вътре, Ефим Ефимич, да поприказваме.

В стаята силно гори печка. Иска ми се да седна по-удобничко, да се облегна на стената, да затворя за минутка очи. Не си го разрешавам.

— Сядай, Филимонов. Вади картата.

Показвам, отбелязвам на картата позициите на батальона, оголените ни флангове, широките по един и половин — два километра пробиви в линията на фронта, които ни отделят от съседите и не са от никого прикрити.

Филимонов, навъсен, слуша. Би следвало да го запозная с моите командирски намерения, планове. Но аз все още нямам никакви планове.

— Изтегляй се засега от селцето — казвам аз. — Разтегли ротата по гребена. Окопай се.

В този миг от стръмнината долитат чести оръдейни изстрели. Ние двамата напрегнато се вслушваме. Да, там са заговорили нашите оръдия. Открили са бърза стрелба. Чува се и чаткане на картечници. Филимонов ме гледа с очакващ поглед.

— Разполагай ротата по брега, по гребена — повтарям аз. — Извий фланговете, поглеждай и на четирите страни. Боят се засилва. Немците може да се появят тука внезапно, да те чукнат изневиделица.

— Разбирам, другарю комбат.

Филимонов се изправя, пристъпва от крак на крак.

— Какво още искаш?

— Ами все същото… Нали хората не са яли.

— Нека стрелят, за да не мислят за стомаха. Избери си ориентири и простреляй всичко пред фронта на ротата.

Горе нашите оръдия продължават стрелбата. Нещо сериозно става там. Тревога гложде душата.

— Бъди нащрек всяка минута… Разбрано?

— Разбрано, другарю комбат. Няма да побегнем.

— Само гледай да не започнеш в бъркотията да стреляш по своите. — И аз повтарям това, което казвах на себе си: — Не губи самообладание, разум. Втълпи на бойците: без команда да не стрелят. Не бързай да натискаш спусъка, изчаквай.

Горе реват ли, реват нашите оръдия. Е, сега да вървя там!

На двора готов стои с конете Синченко. Скачам на седлото. Ще ми се да пусна Лисанка с всички сили. Не, не бива да внасям смут в душите на войниците. И аз нарочно задържам коня и със спокоен вид в тръс минавам по улицата.

Копитата пак изтрополяха по мостчето. Едва сега пришпорвам Лисанка. В галоп, в галоп по стръмнината!

3.

Горе мъглата вече се беше пръснала. Небето бе още забулено с тънък белезникав облак, но склонът на планината вече ясно прозираше.

Стигам до глинесто свлачище. Тука, на билото, се е настанил наблюдателният пункт на артилеристите.

Навел се към полевия телефон (артилеристите си имаха собствена телефонна връзка), жадно засмукал цигара, стои разгорещилият се Кубаренко. Шинелът му е изпоцапан с глина, петънца от кал осейват лицето. Той прекъсва разговора по телефона и вика:

— Дадохме им да разберат, отблъснахме ги, другарю комбат!

Опънал ръце по шевовете — те не го слушат, иска му се да жестикулира — Кубаренко докладва. Немците се вдигнали на атака срещу ротата на Дордия. Бойците ги прерязали с огън. Немците започнали да обхождат фланга. Огънят на нашите оръдия им преградил пътя. Немците се отдръпнали.

Аз подпитвам:

— Открили ли са нашия фланг?

— Открили са го, другарю комбат.

В тази минута сякаш някой дръпва мъждивата завеса, закриваща небето. За един само миг въздухът става прозрачен. В далечината се мяркат влажни покриви, кубета. Като че ли събуден от сън, разбирам: това е Волоколамск. Тука ние преграждаме пътя към него. Днес ще се бием за него. Събери сили, запази хладнокръвието си, командире.

Блести ивицата черен мокър асфалт, преминаваща през града. Това е шосето. Волоколамското шосе, което води направо към Москва.

… В небето са се появили самолети, черни силуети на немски бомбардировачи.

Те летят на вълни към Волоколамск. В различните краища на града забумтяха нашите зенитни оръдия. Червеникавите избухвания във висинето почти не се забелязват в светлината на слънцето, която удря направо в очите.

Застанал до мене, Синченко на глас брои самолетите:

— Тридесет и четири… тридесет и пет… тридесет и шест…

Долитат тежките глухи удари на хвърлените бомби. Над покривите тук и там са се вдигнали, повлекли са се по вятъра тъмни пушеци. Улиците са пустинни, само на оттатъшната покрайнина препускат нанякъде в галоп впрягове. Край железопътната гара артилерийската стрелба е постихнала. Какво значи това? Как трябва да се разбере?

… Проточват се минути на бездействие… Полулегнал, изслушвам донесенията на свръзките. Противникът все така обстрелва редичката верига на батальона, но вече не се опитва да ни атакува. Притичалият от Дордия Муратов оживено дърдори. Боря се с треската, с мъка принуждавам себе си да се вслушвам. Изведнъж Муратов замлъква. Странно разширили се, очите му са устремени към, Волоколамск. Скачам и гледам в същата посока.

4.

По пресичащия града от край до край асфалт пълзят, сякаш без да бързат, с малка скорост два танка — пълзят натам, където е разположен щабът на Панфилов.

От оръдието изскача кълбо дим. Танкът стреля срещу града. Нима това са немци? Нима те са нахлули във Волоколамск?

Бързо вдигам към очите бинокъла, ясно виждам фашистките бели кръстове на черната броня.

Аз зная: в града няма наши войски. Моят батальон, който лежи сега в окопите на стръмнината и в низината, е бил единственият резерв на Панфилов. Сега немците завземат улица след улица, а ние — шестстотин бойци с картечници и пушки — сме останали настрана.

… Лежа, измъчвам се от бездействието, текат ли, текат мислите.

За какво живея? За какво воювам? За какво съм готов да умра на тази подгизнала от дъждове земя на Подмосковието? Син на далечните, далечни степи, син на Казахстан, азиатец — зарад какво се бия тук за Москва, защищавам тази земя, където никога не е стъпвал кракът на моя баща, на моя дядо и прадядо? Бия се със страст, каквато не съм изпитвал по-рано, каквато нито една възлюбена не би могла да възбуди в мен, откъде е тя, тази страст?

Казахите казват: човекът е щастлив там, където му вярват, където го обичат.

Спомням си казахска поговорка: по-добре е да бъдеш измет в своя си род, отколкото султан в чужд. Съветската страна за мене е свой род, своя необятна родина. В кой да е неин край аз изпитвам щастието на равенството, щастието на свободата.

Аз, казахът, който се гордее със степния си народ, с неговите предания, песен, история, сега гордо нося званието офицер от Червената армия, командувам батальон съветски войници — руси, украинци, казахи.

Моите войници, длъжни безпрекословно да изпълняват всяка моя заповед, все пак са равни на мене хора. Аз не съм за тях господар, не съм човек от господствуваща класа. Нашите деца ходят заедно на училище, нашите бащи живеят един до друг, споделят лишенията и мъката на тежките времена.

Ето защо аз се бия пред Москва, на тази земя, където никога не е стъпвал кракът на моя баща, на моя дядо и прадядо! Ето защо ние обичаме съветската си родина! Ние! Нямам пред вид само себе си.

Но защо, защо сме сега настрана? Омразни ми са тези минути, тези часове на бездействие.

5.

Яростен вик внезапно прекъсва мислите ми:

— Огнева! Огнева!

Залегналият на билото Кубаренко крещи с цялата сила на белите си дробове, сякаш иска направо с гласа, а не по телефона да накара да го чуят при оръдията.

— Огнева! Дай ми лейтенант Обушков! По-бързо!

Аз скачам.

— Какво става, Кубаренко?

— Немци, другарю командир… Стотина души.

— Къде?

— Отдясно, другарю командир. В долчето. Огнева? Какво се туткате? Къде е лейтенантът? Обушков, ти ли си? Немци слизат по долчето. Да, да, същия този дол…

Той разтревожено дава ориентирите, координатите на целта, вика:

— Зареди и доложи!

Търся с бинокъла проникналите в незащитената ивица немци. Ето ги. Мръснозелените шинели почти се сливат с цвета на излинялата есенна трева. Вървят си по слънчице като на разходка. Отпред млад офицер само по куртка. Той крачи без фуражка, държи я в ръка, изложил на слънцето светлокосата си глава. На минаване край шипков храст той отчупва вървешком едно клонче, слага си го в петелката. Може ли! Днес немците са отбелязали сполука: нали са нахълтали във Волоколамск…

Подир офицера в свободен строй, със свободна крачка бързо вървят войниците. За тях е лесно да вървят по надолнището; шмайзерите и пушките им са прехвърлени през рамо; към нас те се отнасят с пренебрежение; знаят: с куршум не можем ги стигна.

Те навлизат в неприкритата междина и безпрепятствено вървят, вървят към тила ни… А нашите оръдия все още мълчат.

— По-скоро! По-скоро!

Това вика Кубаренко. Същото наум повтарям и аз…

Най-после два оръдейни изстрела се блъсват в тъпанчетата на ушите. В дола, близо до крачещите немци, се издигат два стълба пръст.

Е, сега ще ги накараме да легнат! Сега ще ги спрем! Заговориха и осемте ни оръдия. Немците се втурват на разни страни, разпръсват се, лягат… Виждам: офицерът се обръща към войниците си, нещо кряска, подканва ги с размаханата фуражка, тича напред по тревистия склон. Подире му, изплъзвайки се от обстрела, се устремяват войниците.

Ние, отбраняващите се, сме приковани към позициите си. А на нападащия е предоставен избор: той нанася удара там, където смята за по-изгодно, избира направлението. Ала и ние, отбраняващите се, имаме своите предимства. Противникът не познава местността, не познава дълбочината, която лежи зад предната ми линия, ръководи се само от картата. А на мен са известни, и подстъпите, и моята позиция, и релефът зад нея. Като се отбранявам с малки сили срещу големи, аз вземам за съюзник релефа, карам и земята да воюва.

Командувам огъня, оправям насочването на оръдията. Нашите снаряди пак настигат немците. Те се отбиват в едва забележима оттука извивка, скриват се от погледа, скриват се от нашия огън.

— Е, Филимонов, дръж се! Сега ще изскочат, право срещу теб! Дръж се, Ефим Ефимич!

… От разни страни долитат звуци на огневия бой, който гърми наблизо и далече.

Ухото долавя, различава, подрежда тези звуци и в същото време, колкото и да е чудно, струва ми се, че всичко наоколо е замряло, затихнало. В тази въображаема тишина чакам и не мога да дочакам изстрели долу, в падината, където бегом свиха немците. Нима те ще заварят Филимонов неподготвен? Нима ще смажат ротата?

Затрака картечница. Не, това не е долу, това е към фланга на ротата на Заев. Сигурно и там немците ни обхождат.

А в далечината е тихо…

И изведнъж сякаш някой с огромни ръце раздра там платнена тъкан. Това е трясък на пушечен залп, слял се в едно изстрел от стотина пушки — трясък, за който бях жадувал, който ухото ми не ще обърка с никакъв друг.

Още веднъж долу изтрещя залп. Струва ми се: аз чувам воплите на замяталите се, настигани от куршумите немци. Ето ви Волоколамск, ето ви ден на сполука.

Долу вече зачаткаха нашите картечници, заплющяха един през друг единични пушечни изстрели.

Безмълвно призовавам бойците: не щадете враговете! Нека нито един от тях не остане жив! Нека ни платят за Волоколамск!

6.

Отново вдигам до очите бинокъла, пак хвърлям поглед към Волоколамск.

По улиците вече шарят, поклащат се на трапищата дълги, неприличащи на нашите, немски камиони. Швъкат и едва различимите леки коли със защитен цвят.

На покрайнината, на тази страна, където се намираше щабът на Панфилов, още се води бой. Там реват оръдията на хитлеристки танкове, пукат наши противотанкови оръдия, тракат като тропки големокалибрени картечници.

Минава ми през ума: след като не е могъл да задържи Волоколамск, Панфилов упорито се отбранява на края на града, не отстъпва шосето, печели минути, часове, за да може разпокъсаната, разсечена дивизия да се престрои, да сключи редици, да създаде нов фронт оттатък Волоколамск.

За мен е ясна моята задача: да не оставям немците да мръднат, да не позволявам на противника да засилва своя натиск срещу шепата наши войски, запушили изхода на шосето в края на града, да отнемам на немците време, да помагам, да помагам на Панфилов в неговия замисъл.

… Отбивам се в щаба си и след това слизам в долчето. Потокът още не се вижда, но Лисанка вече се дърпа, върти глава, мъчи се да извие настрана. Държа по-здраво поводите, успокоявам кончето. Аз зная нейната слабост: Лисанка е бърза, издръжлива, послушна, свикнала е вече с изстрелите, но не понася мириса на кръвта. Долови ли го, всеки път, също както и в тази минута, тя се вълнува, мъчи се да избяга.

Слизам по-надолу. Неволно запирам коня. Храсталакът по мочурливия бряг е целият изпосечен от куршуми. Навред лежат прострени, настигнати от смъртта тела на бягащи хора със зеленикави шинели. Тук-таме се виждат криволичещи алени пътечки на стичаща се в потока кръв.

Сега и аз долавям с грубото си човешко обоняние тежкия мирис на кръвта.

Дебелокраката едра Сивка, на която важно стърчи Синченко, невъзмутимо стои зад мен, а Лисанка се безпокои, дърпа повода. Бавно тръгвам между труповете. С лице към небето лежи светлокосият млад немец. Офицерската фуражка с везания със сребърна сърма герб се е търколила по надолнището. Шипковото клонче с няколко червени топчести плода още стои в петелката. На високото смъртнобледо чело личи петънце — мястото, където го е ударил куршумът.

В сърцето ми не се събужда съжаление. На всички вас, навлезли в нашата земя, за да ни поробите, ние ще се отплатим с куршум, с изтребление!

Бавно минавам сред труповете, поглаждам настръхналата грива на Лисанка и започвам да разбирам: тука ни е помогнала случайността. Тя е превърнала това мочурливо долче в огневи капан за враговете.

Гънчицата на местността, ровината, случайно озовала се досам немците, покрити от огъня на нашите оръдия, ги е извела тука срещу кинжалния огън, срещу пушечните залпове на ротата на Филимонов.

Какво съм направил за това аз, батальонният командир?

Нищо. Или почти нищо. Само дето бях казал на Филимонов: „Простреляй всичко пред фронта на ротата. Нека хората стрелят, за да не мислят за стомаха.“

Нима с ума си съм спечелил тука победа? Не, просто ми е провървяло… Провървяло ми е и ние поднесохме на немците изненада.

„Изненада“… Тази дума беше употребил Панфилов, когато разговаряше с мене в своята къщурка, във временното си убежище на края на Волоколамск. „С такива изненади противникът се сблъсква вече неведнъж — беше казал нашият генерал. — И плаща с кръвта си.“ Да, елитната Хитлерова армия, настъпила срещу Москва, губи и губи сили.

Спомних си боевете ни по пътищата, нашите залпове от засада, как минахме по трупове през вцепенила се немска автомобилна колона. Че нима само нашият батальон се бие пред Москва? Нима само този дол е напоен с кръвта на врага?

7.

Още два или три часа бой. Немците бъхтят нашите окопи. Заповядвам на Заев да промени позицията си, да се оттегли отвъд потока, да ни прикрие откъм Волоколамск.

Бойците от ротата на Заев стремглаво се спускат от стръмнината, отминават дола, преджапват потока, дотичват до извънградските гробища, залягат там сред могилките на гробовете.

… Надясно и наляво от нашия извил се на дъга батальон също бушува бой.

Настрана от града стърчи сред полето дългото каменно здание на селскостопански техникум. Долният етаж остава скрит зад гънките на местността: виждат се само зеещите прозорци на горния етаж, покривът. Над него тежко се издигат кълба червеникав прахоляк. Немците непрекъснато бият зданието — снаряд след снаряд, трошат тухлената зидария, но нашите са се вкопчили в този каменен редут, защитени от него, стрелят с картечници и оръдия, шибат с пушечен огън.

Ние знаем: там се отбранява полкът на Хримов. Разделя ни една малко по-широка от километър междина. През тази междина и през другите пролуки немците постепенно се промъкват зад гърба ни.

… Стрелба в тила; там се чува пукот на немски шмайзери. Изпращам нататък моя резерв — разузнавателния взвод под командата на лейтенант Брудни.

Взводът едва бе успял да се вдигне, когато пак там, в тила, неочаквано забарабани зенитна картечница. Трясъкът на шмайзерите секна.

Кой ли толкова навреме, така на място ни се притече на помощ? Откъде се намери тази подкрепа? Спомням си за скритата в крайпътния храсталак зенитна огнева точка.

Откъснати от всички, изоставени на полето, петнадесет — двадесет зенитчици не са оставили оръдието си, не са си отишли, влезли са сега в бой, бият се, бият наземните цели и ни прикриват.

… Над покрива на техникума вече не се вдигат облаци от прах.

Какво се е случило там? Да не е изоставена от нас тази тухлена грамада, обстрелвана от всички страни? Да не се е изтеглил моят съсед, полкът на Хримов, към който съм придаден — придаден, за да запуша пробива на неговия участък?

… Изпращам Брудни в щаба на Хримов. Находчивият подвижен Брудни положително ще се промъкне, ще предаде бойното донесение, ще донесе нови сведения, ще донесе заповед.

… Ние все така се държим, стреляме, зъбим се, не даваме на немците да мръднат.

На земята вече е паднала вечерна сянка, слънцето се е скрило зад облаците.

… Брудни се върна. На онова място, където сутринта в блиндажа се намираше щабът на Хримов, сега нямало никой. В зданието на техникума имало немци. Оттам вече започнали да шибат техните картечници.

Към множеството чувства, които преизпълват душата, се добавя възмущение от Хримов. Как е посмял той да отстъпи, без да ни предупреди — да изостави придадения към него батальон?

… Взимам решение: да се изтегля. С тази заповед изпращам свръзки в ротите. Назначавам сборен пункт — боровата горичка насред полето.

… Такива са тези разпокъсани картини, може би толкова разпокъсани, колкото и самият бой, който ние, пръснатите, раздробени войски на Панфилов, водехме в деня, когато падна Волоколамск…