Александър Бек
Волоколамското шосе (6)

2.

Вратата се отвори и влезе генералът. С него — двамата майори. Ние станахме.

— Седнете, седнете — каза генералът. — Здравейте… Кой от вас е старши лейтенант Момиш-Ули?

Какво е станало? Защо пита за мене? Развълнуван, аз се изправих. Генералът се усмихна.

— Седнете, другарю Момиш-Ули, седнете.

Той говореше дрезгаво и тихо. Като се приближи до мен, дръпна един стол, седна, свали генералската фуражка с червена околожка и я сложи на масата. Черната му, ниско остригана коса беше обилно прошарена.

В неговата фигура, в лицето му, в начина, по който говореше и се държеше, като че ли нямаше нищо заповедническо. Само веждите, рязко извити почти под прав ъгъл, странно противоречеха на това. Във веждите, както и в мустаците, нямаше нито един бял косъм.

— Да се запознаем — каза той. — Казвам се Иван Василиевич Панфилов. Знаете ли, че тук, в Алма-Ата, ще се формира нова дивизия?

— Не, не зная.

— Та за командир на тая дивизия съм назначен аз. По заповед на Средноазиатския военен окръг вие сте назначен в дивизията като батальонен командир.

Той извади и ми връчи назначението.

— Колко време ви трябва, за да сдадете службата?

— Малко. След два часа мога да се явя.

Той си помисли.

— Няма нужда. Женен ли сте?

— Да.

— Тогава днес се сбогувайте със семейството и елате при мене утре в дванадесет часа.

3.

На другия ден в дванадесет без пет се качвах по широките външни стъпала на Дома на Червената армия. Посочиха ми стаята, в която се беше настанил генералът.

Леко прегърбен, свил глава между раменете, той седеше зад голямо писалище и преглеждаше някакви книжа. След това много пъти ми се е случвало да се срещам с Панфилов, но само тогава го видях с книжа. Единственият документ, който навсякъде го съпровождаше сетне, при Москва, беше топографската карта.

Картата лежеше пред него и сега. Аз веднага я познах — това беше план на Алма-Ата и околностите й. Върху нея лежеше джобният му часовник с разкопчана каишка.

Генералът погледна часовника, пъргаво се изправи, отмести тежкото кресло и излезе иззад писалището. Походката му беше лека, в нея не се усещаше възрастта.

Разговаряхме прави. Панфилов ту се разхождаше, ту спираше с ръце зад гърба и леко разкрачен.

— Та така, другарю Момиш-Ули — подхвана той, дивизията засега не съществува. Няма нито щаб, нито полкове, нито батальони. Ще рече, няма и кого да командувате. Но всичко това ще го има, всичко това ще сформираме. А засега ще трябва да ми помогнете. Искам да се посъветвам с вас.

Генералът пристъпи към масата, прелисти книжата, намери, каквото му трябваше, взе дебел червен молив, повъртя го и като се обърна към мене, каза:

— Това е, другарю Момиш-Ули, най-глупавият молив на света.

— Защо, другарю генерал?

— Защото с него се пишат резолюции — шеговито отвърна той и продължи: — С този молив, без да си знаеш работата, е много лесно да решиш за две минути всичко, каквото пожелаеш. Теглиш една черта върху картата и готово — въпросът е решен. Сложиш резолюция и готово — въпросът е решен. Я го вземете, че да не ми е под ръка. Но и вие, другарю батальонен командир, гледайте да го използувате по-рядко.

Подаде ми с усмивка молива и след това загрижено ме попита:

— Как мислите, къде бихме могли най-бързо да калайдисаме казаните?

В погледа ми вероятно пролича изненада и генералът обясни:

— Нали нашата дивизия ще бъде един вид опълченска — тя се формира свръх плана. На новичко не можем да разчитаме. Нито ще искаме.

Наложи се да отговарям и на много други, повечето все тъй странни въпроси и през цялото време имах чувството, че Панфилов се интересува от неща, от които като че ли не приляга да се интересува един генерал.

Най-накрая ми връчи един лист и ми даде поръчение:

— Тука са посочени адресите на помещенията, които са ни определени за формировъчни пунктове — каза той. — Трябва да се погледнат, да се провери дали всички са подходящи. Вижте дворовете, ще има ли къде да се марширува, има ли кухни, готварски печки, казани?

Аз пак се учудих: подобава ли на един генерал да се занимава с такива неща?

След като ми даде списъка, Панфилов се вгледа в лицето ми и попита:

— Разбрахте ли ме?

— Да, другарю генерал.

Той взе часовника си.

— Колко време ще ви трябва?

— До вечерта ще го направя, другарю генерал.

Рязко извитите вежди недоволно се вдигнаха:

— Какво значи „до вечерта“?

— До към шест часа, другарю генерал.

Той си помисли.

— Към шест… Не… Доложете ми за изпълнението в осем.

4.

Дните минаваха, аз изпълнявах дребни поръчения на генерала. Междувременно се раждаше дивизията, пристигаха командирите.

Веднъж, когато излязох от Панфилов, видях насреща ми да идва полковник от артилерията. Той имаше дълги крака и дълго лице с две дълбоки бръчки край устата.

Направих му път. Полковникът погледна петлиците ми и спря.

— Артилерист? — отсечено попита той.

— Тъй вярно, другарю полковник.

— На мое разпореждане?

— Съвсем не зная. Назначен съм за командир на батальон.

— В пехотата ли? Как така? Елате с мене при генерала.

По развоя на разговора при генерала разбрах, че устремният полковник беше току-що пристигналият командир на артилерийския полк в нашата дивизия.

— Заповядайте му, другарю генерал, да остане на мое разположение. И още днес да приеме дивизион.

Панфилов се обърна към мене:

— Ами вие, другарю Момиш-Ули, как мислите? Ще се справите ли с дивизион?

— Не, другарю генерал, няма да се справя.

Панфилов седна по-удобно. В присвитите му, по монголски тесни очи блесна любопитство. Това беше една от неговите черти — неуталожено от възрастта, удивително за годините му любопитство. Изглежда, с интерес чакаше: „Ха да видим, какво ще кажете вие, полковник?“

— Как да не се справите? — сърдито попита полковникът. — Командували ли сте батарея?

— Да.

— Е, това стига… Или може би искате вместо вас да изпратим в дивизиона майор? Може би някой завършил академията? Нито един такъв няма да ни дадат. Моля, другарю генерал, въпросът да се смята за решен.

Но аз почтително и твърдо казах:

— Длъжен съм да бъда честен, другарю генерал. С дивизион няма да се справя, образованието ми не е достатъчно.

Знаете ли кой е виновен за моята упоритост? Професор Дяконов, който сигурно и не подозира за моето съществуване. Пред него, автора на тритомния капитален труд „Теория на артилерийския огън“, се прекланят артилеристите. Без да разбирам от висша математика, завършил след средното училище само деветмесечен артилерийски курс, аз не успях да се преборя с това съчинение. Че какъв командир на дивизион можех да стана, как ще управлявам съсредоточения огън на батареите, щом не мога да изчисля един изстрел „по Дяконов“, щом не умея да дам точен „дяконовски“ залп?

По-късно, когато наблюдавах артилерията и артилеристите във войната, разбрах, че не аз съм бил правият, а полковникът. Войната е най-добрата академия и след като повоювах, щях да командувам не по-зле от другите и нямаше да посрамя артилерията.

— Ами какво искате? — попита полковникът.

— Батарея — отвърнах аз.

— Какво разправяте? При мен батареите ги командуват младши лейтенанти. Искате ли в щаба, като помощник-началник щаб?

Неволно извиках:

— Боже, опази!

Генералът с интерес следеше разговора и сега се засмя.

— Не така, другарю Момиш-Ули, не така… Щабът не значи непременно писарство. Нито пък непременно — червен молив…

— Какъв червен молив? — попита полковникът.

— Струва ми се, че това се отнася и за вас, полковник — шеговито каза Панфилов. — После ще ви разкажа.

След това стана сериозен и добави:

— Ще си помисля. Вървете си, другарю Момиш-Ули.

5.

Продължението последва същата нощ.

Аз бях дежурен по щаб. Панфилов работеше до късно след полунощ. Както обикновено, той викаше ли викаше при себе си един след друг командирите.

Раждаше се дивизия. В празните лете училища, превърнати в пунктове за формиране, тези дни идваха от града и околните колхози повиканите в армията — всичките на възраст, тридесет — тридесет и пет годишни, повечето от тях не служили във войската.

В този час те, бъдещите панфиловци, спяха.

Най-сетне и при нас, в голямата каменна къща, стана тихо.

Скръцна една врата, в коридора се чуха стъпки. Аз станах и си дръпнах гимнастьорката, понеже познах походката на генерала.

Той надникна през отворената врата.

— Тук ли сте, другарю Момиш-Ули? Дежурите ли?

Панфилов беше с кърпа на лице, без генералската куртка, по бяла фланелка. Лицето му беше уморено. Стаята беше задимена. Панфилов отвори прозореца и приседна на перваза.

— Мислих за вас, другарю Момиш-Ули, мислих — каза той. — Хайде посъветвайте ме какво да ви правим.

— Аз, другарю генерал, ще отида там, където ми заповядат. Но щом ме питате за моето мнение…

— Седнете, седнете… Да, да, щом ви питам за вашето мнение…

— … бих ви помолил, другарю генерал, да ми дадете не дивизион, а батарея или батальон.

— Батальон ли? Батальон, другарю Момиш-Ули, също не се командува лесно… Интересували ли сте се от общовойскова тактика? Чели ли сте нещо по този въпрос?

Изброих му едно-друго от онова, което бях чел.

— Ами отстъпателният бой? Интересували ли сте се от него?

— Не, другарю генерал…

— Да, няма да ви е лесно да командувате батальон — повтори Панфилов.

Той ме изгледа така, че аз се изчервих. В мен заговори самолюбието.

— Възможно е — изтърсих аз. — Но да умра с чест, ще съумея, другарю генерал.

— Заедно с батальона ли?

— Заедно с батальона.

Неочаквано Панфилов се разсмя:

— Благодаря за такъв командир… Не, другарю Момиш-Ули, съумейте да участвувате с батальона в десет боя, двадесет боя, тридесет боя и да запазите батальона. Ето за това войникът ще ви каже „благодаря“!

Той скочи от перваза и седна до мене на тапицираното с мушама канапе.

— Самият аз съм войник, другарю Момиш-Ули. На войника не му се умира. Той отива в бой не за да мре, а за да остане жив. И командирите му трябва да бъдат такива. А вие толкова лесно казвате: „Ще умра с батальона.“ В батальона, другарю Момиш-Ули, има стотици хора. Че как ще ви ги доверя?

Аз мълчах. Мълчеше и Панфилов, загледан в мене. Най-сетне той рече:

— Е, какво ще кажете, другарю Момиш-Ули? Ще се наеметели да ги водите в бой не за да умират, а за да останат живи?

— Ще се наема, другарю генерал.

— Охо, това вече е отговор на войник. Ами знаете ли какво трябва за такова нещо?

— Разрешете да помоля, другарю генерал, да ми го кажете вие.

— Хитър сте, хитър… Първо, другарю Момиш-Ули, ето това… — Той се почука по челото. — Ще ви кажа под секрет. — Той шеговито се огледа, повдигна се и ми пошепна: — И на война се срещат тъпаци.

Сетне престана да се усмихва и продължи:

— И трябва още едно много жестоко нещо… много жестоко: дисциплина.

Аз изтърсих:

— Но ето вие… — и си прехапах езика.

— Говорете, говорете! Искахте да кажете нещо за мене?

Но аз не смеех да продължа.

— Говорете де. Или ще трябва да ви заповядвам?

— Исках да кажа, другарю генерал… ето вие сте толкова мек…

— Нищо подобно. Така ви се струва.

Моите думи, изглежда, го засегнаха. Той стана, взе си кърпата, поразходи се…

— Мек… Имайте предвид, другарю Момиш-Ули, че с викане не се управлява. Мек ли… Съвсем не съм мек… Значи, не ви се ще да приемете дивизион? А?

Аз нищо не отговорих, само погледнах генерала. Той каза:

— Не би било зле да изкарате академията… Е, добре! Ще ми се обиди полковникът, но… все някак ще удържа в отстъпателния бой… Ще командувате батальон.

— Тъй вярно, ще командувам батальон, другарю генерал.

Така се случи аз, артилеристът, да стана командир на батальон.

6.

Още няколко дена прекарах в щаба. Наблюдавах и се мъчех да разбера: как може да управлява дивизия този добър, мек човек, лишен комай от онова, което се нарича „настойчивост“?

Обаче той не винаги беше мек.

Веднъж видях как, свикнал, изглежда, с постоянното му „Седнете, моля ви се, седнете!“ един от щабните командири, влязъл при Панфилов, седна без покана.

— Станете! — рязко каза Панфилов. — Излезте оттука. Помислете малко пред вратата, след това влезте пак.

Когато даваше някаква заповед, Панфилов никога не забравяше да провери дали е била изпълнена в определения срок. Той си имаше любим жест — да глади с палец изпъкналото стъкло на джобния си часовник. Понякога на човек му се струваше, сякаш гали любимо малко същество. В случай на закъснение искаше обяснение. Веднъж ми се случи да бъда свидетел как мъмреше един командир, неизпълнил навреме поставената от него задача:

— Вие сте недобросъвестен, недисциплиниран в работата. Познавам ви само от няколко дена, но за съжаление вече се показахте като мързеливец.

Чудноватите му вежди се събраха, извивката им като че ли стана още по-остра. Той не викаше, само говореше малко по-високо и малко по-отчетливо от друг път. Толкова по-тежко падаха думите му.

В паметта ми се е врязал един незначителен случай.

По поръчение на генерала трябваше заедно с един червеноармеец да приема и да закарам в склада първата изпратена в дивизията минохвъргачка. Панфилов поиска да види минохвъргачката.

Викнах на червеноармееца през прозореца:

— Докарай минохвъргачката от склада! По-живо! За пет минути да е тука!

Когато се обърнах, видях, че Панфилов ме гледа с присвити очи. Това беше същият ироничен поглед, който веднъж ме беше накарал да се изчервя.

— За пет минути, другарю Момиш-Ули, той няма да успее — рече генералът.

Панфилов не каза нищо повече. Но аз бях поразен от тази простичка забележка.

Колко пъти, без да мисля, бях подвиквал така: „За пет минути“. А Панфилов мислеше.