Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Волоколамское шоссе, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 12 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2012)
Разпознаване и корекция
Az (2014)
Допълнителна корекция и форматиране
in82qh (2014)

Издание:

Александър Бек. Волоколамското шосе

ИК „Народна култура“, София, 1985

Руска. Трето преработено издание

Редактор: Валентин Корнилев, София Бранц

Коректор: Евдокия Попова

История

  1. — Добавяне

Утринна мъгла

1.

Полето беше забулено от рядка мъглица, която премрежваше късната октомврийска зора. През нощта беше позамръзнало. Локвите бяха се покрили с ципица белезникав лед, който се пукаше, трошеше се под ботушите. Обаче калта под ледената коричка не беше се втвърдила, не беше още се сковала от лекия мраз. Дявол да го вземе, калта пак няма да ни позволи да стреляме. Какво да правим сега?

Докато отивах при Дордия, изведнъж буквално връхлетях на отговора. В мъглата видях предната ни линия, фронта на ротата, командувана сега от Дордия. Бойците лежеха в плитки окопчета върху натикани там сбити наръчи слама. Светлата, чиста, жълтееща се слама беше покрила калта, застлала беше брустверите. За маскировка разпиляна слама имаше и по цялото поле, докъдето стигаше окото. Всичко това е било извършено без мен, без моя заповед, през нощта, когато аз, повален на земята, измръзнал, победен от настинката, бях се мятал и бълнувал в плевнята. Сега, възползували се от краткото прекъсване на безкрайния войнишки труд, бойците до един спят. До всеки на сламата лежи пушка. Блести тъмната стомана на смазаните затвори. Под главите им — гранатните и противогазовите торби, полупразните раници. Пак тука, подръка, е и останалото просто имущество на войника: вярната му закрилница — малката сапьорска лопатка, патроните в брезентовите паласки.

Насреща ми припряно идва Дордия. Още отдалече вдига ръка до ушанката и ми отдава чест; той го прави непохватно, както преди. Неволно се вглеждам: виждам дупчиците от шарка по възбледата, почти неизгаряща на слънце кожа, светлите редки мигли. Обаче нещо се е променило и във външността на Дордия. Изпъкналите черни очи са устремени направо в моите, в тях не се таи обичайното смущение.

— Другарю комбат, ротата се намира на бойна позиция. Оръжието на всички е в пълна бойна готовност. Разреших на войниците и командирите да спят.

Докато докладва, Дордия не навсякъде спазва термините на устава, но говори отсечено, не се запъва, не се колебае. Съобщава ми загубите. Освен убитите и ранените няколко души са безследно изчезнали. В тяхното число е командирът на ротата Панюков. Питам го:

— Ами на кого е дошло наум да пръсне тука слама?

Неочаквано за самия мен гласът ми звучи рязко. Съвсем не умея, дявол да го вземе, не мога да намеря меки нотки. Дордия схваща резкостта ми като неодобрение. Бузите му, вратът, челото мигновено стават розови. Обаче без да сведе поглед, той отчетливо отговаря:

— Аз заповядах, другарю комбат.

— Добре — кратко промълвям аз.

Дордия отново пламва — този път от похвалата.

Ние вървим покрай натъпканите със слама окопи, където жадно — не намирам друга дума — спят войниците. Докато проучвам линията, току поглеждам Дордия. Каква ли е все пак тази сила, която е накарала него, такъв несръчен, хилав, отпуснат, да събере около себе си загубилата своя командир, разпиляла се рота.

Не би било зле да поприказвам за това със самия Дордия. Не, не му е времето и мястото сега. Някой път ще се намери подходящ час.

Мъглата ставаше все по-рядка. Някъде далече проехтя оръдеен изстрел. Още един, още… Тук и там, отдясно и отляво, заръмжаха оръдия. Най-сетне и над нас, разсичайки въздуха, изсъска снаряд и избухна в далечината.

— Осколочен — определям аз. — Докарали са артилерия.

Във висинето отново бръмчи снаряд, с трясък се пръска зад нас. Немците са открили от Тимково методичен огън — започвали са да бият площта, без да виждат целта.

— Ето ти, Дордия, и сигнал за събуждане — казвам аз.

2.

След като стигнах с Дордия до фланга на ротата, където имаше постлано със слама картечно гнездо, повиках Синченко, който вървеше подире ми с конете, качих се на Лисанка и заповядах на коневода:

— Сега в щаба… Показвай накъде да вървим.

Щабът ми се беше разположил в низината, в просторна дълга сграда от сив камък. Наблизо се виждаха също такива дълги каменни постройки, служили по-рано за обори и за разните служби на животновъдното стопанство.

До входа на щаба, където дежуреше часовой, мирно преживяше сено дребно, яко, бяло конче от уралска порода. В дремещия на двуколката войник с очила познах Мурин.

— Мурин, защо се разтакаваш тука?

Мурин подскочи сънен, опита се да стане, кончето разбра движението му по своему, без желание направи крачка напред, колелетата мръднаха. Мурин се олюля, вкопчи се в двуколката, закрещя „тпр-ръ!“, омота се в полите на шинела и криво-ляво слезе на земята. Усетил най-сетне сигурна почва под краката си, той се изпъна, както подобава на войник.

— Цяла нощ се мъчихме с картечницата, другарю комбат. И нищо не можахме да направим. Сега лично ротният командир се е заловил.

— Ами къде са картечарите, другарите ти? Да спят ли са легнали?

— Копаят прикритие, другарю комбат… Само че…

— Какво има още? Какво „само че“?

Яката на шинела не закриваше тънкия, проточен врат на Мурин. Една от дръжките на очилата му беше счупена и вързана с тел.

— Няма ли да се карате?

— Няма. Казвай.

— Дали ще устоим тука, другарю комбат?

Загубил смелост да продължи, Мурин изкриви очи към бялото конче, към двуколката, от която току-що едва не падна. С този свой поглед той сякаш промълви: „Несигурна позиция.“

Охо-о, ето какво си мислят войничетата в батальона! Ами че нима сам аз мисля другояче? Но моите тягостни мисли са моя тайна. Аз отговорих:

— Кой ти е казал, че се каним да стоим тука, докато ни халосат със сопа? Ще се помъчим ние да ги халосаме.

Аз скочих от Лисанка, хвърлих поводите на Синченко, минах край часовоя и влязох през вратата на сградата в щаба.

3.

Вътре, изглежда, доскоро бяха се занимавали с дърводелство. На пръстения под имаше пръснат, неуспял да потъмнее къдрав талаш. Лекият смолист дъх на рендосано борово дърво още не беше задушен от миризмата на махорка, влажни ботуши и шинели. Край стената се белееха няколко готови небоядисани прозоречни каси; две бяха съборени, никой вече не си правеше труд да ги вдигне, по тях ходеха, на прясната дървесина бяха се отпечатали следи от ботуши.

Край вратата седяха и лежаха войници от свързочния взвод. Командирът на този взвод, младият, почти юноша младши лейтенант Тимошин, когото бях свикнал да виждам винаги на крак, винаги зает, сега седеше опрян на стената, бездейно скръстил ръце. Той пръв скочи, щом влязох вътре. Потърсих с поглед кутията на полевия телефон — нямаше я. Веднага разбрах: обозните каруци още не са дошли от Волоколамск. Пак мислено изругах, като си спомних за майора.

От дъното на помещението прозвуча полугласната команда на Рахимов:

— Стани! Мирно!

Отидох при него.

Наредената сред помещението малка камара от дъски беше превърната в наша щабна маса. На нея лежаха два слепени листа от топографска карта, добре подострените моливи на Рахимов, полевата му чанта. На дърводелския тезгях до един от прозорците беше наредена разглобена картечница. Със сглобяването се занимаваха Бозжанов и Заев. Двамата сега се изпънаха пред мене. Заев беше без шинел, без ушанка, на леко вдлъбнатото му чело тъмнееше петно от смазка, китките на дългите му ръце лъщяха с черен блясък, измацани с масло. Пръстите на застаналия до него Бозжанов също се чернееха като от вакса. Аз знаех: и той, и Заев имаха обща слабост — не ти щат хляба, дай им само да си поиграят с огнестрелно оръжие, особено с непознато, трофейно или пък, както сега, с наша отказала да работи картечница, дай им да намерят пречката, да я проумеят, да оправят заинатилия се механизъм.

— Свободно — казах аз.

Заев и Бозжанов тозчас се обърнаха към картечницата.

— Разрешете да доложа — промълви Рахимов.

— Докладвайте.

Рахимов беше успял да нанесе обстановката на картата, с грижливи щрихи да очертае линията, на която сме се окопали. Затъналите през нощта оръдия бяха вече измъкнати на стръмнината и бяха заели огнева позиция под прикритието на гребена. Ротата на Филимонов, доложи ми след това Рахимов, дошла преди съмване и се настанила в селцето на другия бряг на потока.

— На Филимонов заповядах — съобщи Рахимов — да остави хората да поспят четири часа, след това да тръгнат насам.

Той ме погледна въпросително в очакване на одобрение, но аз нищо не казах, не откъснах поглед от картата. Ръката на Рахимов беше набелязала там фланговете на съседните части — разстоянието между тях, нашите съседи отдясно и отляво, беше равно приблизително на шест километра. На нас, резервния батальон на Панфилов, беше се паднало да преградим, да запълним тази междина. Разбира се, с две роти ние не бяхме я запълнили. Фланговете ни бяха голи, открити. От двете страни, отдясно и отляво, зееха по около един и половина — два километра широки пролуки. Фронтът на дивизията тук оставаше разкъсан. Противникът няма да загуби много време, докато открие, засече тези пролуки и се вреже, проникне там, като обходи нашите флангове. Как тогава да възстановя скъсаната линия? Да разтегля, да отслабя още повече и без това разтегнатата ни верига? Тежеше ми на душата. „Дали ще устоим тука, другарю комбат?“ — спомних си аз думите на Мурин.

До прозореца, на тезгяха, Заев и Бозжанов продължаваха да се занимават с картечницата. Оттам долиташе чукане, шумолене, от време на време някое дрезгаво измърморване на Заев, който напразно се мъчеше да говори шепнешком. Изглежда, той пак беше пуснал някаква плоска шега. Бозжанов прихна. Аз се обърнах с раздразнение.

Заев, като че ли нищо не е било, с предпазливи, почти нежни движения, каквито човек трудно би очаквал от костеливите му големи ръце, въртеше надянатата на жилото свита пружина и я поставяше в необходимото положение. Това положение той търсеше, опипваше с възглавничките на загрубелите си пръсти. Дълбоко хлътналите му очи жумяха. Аз забелязах не без изненада, че ъгловатото му лице, с трапчинки до слепите очи и на бузите, изглеждаше в тази минута красиво. Заев съвсем не принадлежеше към затворените или дори сдържани натури и обикновено незабавно издрънкваше на глас всичко, каквото му дойде наум, каквото се събуди в душата му. Нашият народ, казахите, е измислил за такива хора поговорката: „Отвори ли си устата, стомаха му можеш да видиш!“ Сега по лицето му лесно можеше да се прочете захлас от работата, удоволствието на майстор познавач. Задълбочен в работата, без да забелязва нещо наоколо, той машинално облиза напуканите си сухи устни, усмихна се. Поправката на картечницата, изглежда, вървеше добре.

Аз пак се обърнах към картата, взех да слушам Рахимов.

— Засега заповядах на ротните командири — рече Рахимов и пак ме погледна въпросително, — заповядах: да укрепят линията, да се приготвят за отблъскване на атака.

Той не дочака от мен отговор на немия си въпрос. В мислите ми нямаше яснота, нямаше решение. Немците от Тимково нарядко се обаждаха: снарядите и мините от време на време се пукаха съвсем наблизо. Долиташе и глух тътен отдалече.

4.

До тезгяха все още се чуваше неясният бас на Заев, потиснато кикотене, шушукане. Най-сетне аз не издържах:

— Заев!

— Ъхъ…

— Какво е това „ъхъ“? Така ли се отговаря на старши?

— Слушам ви, другарю комбат.

— Раздрънкал си се… Да не си дошъл тука да дърдориш… Колко още ще се туткаш?

— Съвсем мъничко остана, другарю комбат. Последното, дето се казва, допиране на четката. След пет минутки машинката ще проработи.

Действително след няколко минути той си избърса набързо ръцете с талаш, вдигна на рамо бляскащото стоманено тяло, изпухтя и с широки крачки се запъти към вратата. И този път той пренебрегна воинската учтивост, не ми поиска разрешение, преди да излезе. Бозжанов побърза да изрече:

— Разрешете да изпитаме, другарю комбат.

Мълком кимнах. Бозжанов тичешком изпревари Заев, отвори вратата. Скоро излязох навън и аз.

Застанал гърбом към сградата и без да ме забележи, Заев хокаше Мурин:

— Дълго ли още ще се мотолевиш? Раздрънкал си се! По-живо! Единият крак тука другият там!

Аз се усмихнах, понеже познах някои свои изрази, свои интонации. Бозжанов с очи ме посочи на приятеля си. Заев се обърна и изсумтя:

— Не ги оставям да се отпускат, другарю комбат.

Той като че не усещаше студа, тежката мъгла, влагата и стоеше по рубашка с непокрита глава, вдигнал на рамо тежката картечница.

Мурин най-сетне домъкна и сложи триногата. След минута картечницата бе поставена, закрепена. Бозжанов сложи лента. Заев се просна на стегнатата от студа земя, разкрачи, както е редно за картечар първи номер, дългите си крака и… картечницата затрака, замяркаха се полускритите от кожуха огнени езичета.

— Бива я! — изхриптя Заев и леко скочи.

След това разчупи с тока си леда на най-близката локва, загреба вода и кал и се залови да остъргва полепналата смазка от ръцете си. След като свърши набързо с миенето и избърса ръце по доста примитивен начин — като ги прокара под мишницата си — Заев изтича вътре, за да си вземе памуклийката и ушанката.

Бозжанов и Мурин натовариха картечницата на двуколката.

Изтичалият от сградата Заев, както се беше засилил, прехвърли крак през края на колата, грабна поводите и пусна в тръс якото бяло конче.