Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Волоколамское шоссе, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 12 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2012)
Разпознаване и корекция
Az (2014)
Допълнителна корекция и форматиране
in82qh (2014)

Издание:

Александър Бек. Волоколамското шосе

ИК „Народна култура“, София, 1985

Руска. Трето преработено издание

Редактор: Валентин Корнилев, София Бранц

Коректор: Евдокия Попова

История

  1. — Добавяне

„Ти предаде Москва“

1.

На другата сутрин пак глухо забоботиха оръдията зад гърба ни, някъде в дълбочина.

А пред фронта на батальона беше тихо. В установените часове Донских и Брудни докладваха: пътищата са безлюдни. Там, далече напред, както и предния ден, наблюдателите следяха от високите дървета дали няма да се появят немците.

Очаквах да иззвъни телефонът. И той иззвъня. Дежурният телефонист каза:

— Другарю комбат, оттам…

Телефонистът живееше същия живот, който живеехме и ние; нямаше нужда от обяснения: аз разбрах откъде.

— Слушам.

— Другарю комбат, да видите какво нещо: немски кавалеристи… Идват по пътя.

Познах бързия говор на Брудни. Беше дошъл, види се, неговият ред. Взводът на Брудни, както знаете, беше се стаил на друг път.

— Колко са?

— Двадесетина души.

— Пусни ги.

След кавалеристите се появиха група мотоциклетисти. Днес врагът действуваше по-предпазливо — беше изпратил челни патрули. Но бойците бяха добре скрити в горичката.

Крайпътната горичка, където взводът на Брудни причакваше немците, не беше голяма. Обаче наблизо, на около половин километър, имаше друга гора, където можеше лесно да прибягат в удобен момент, за да се изплъзнат от врага, и пак да излязат на пътя.

След един час конните немци и мотоциклетистите се върнаха — пътят до реката беше свободен за тях.

Скоро Брудни доложи, че се е задала колона от камиони с пехота. Сметнали, че пътят е проучен, немците се движеха, както и предния ден, с коли без странична охрана.

— Приготви ли се? — попитах аз.

— Да, другарю комбат. Готови сме.

— Пусни ги по-наблизо и нападай! Действувай спокойно.

В слушалката прозвуча твърд и сериозен глас:

— Слушам, другарю комбат.

За това, което ставаше, пак ми съобщаваше свръзката. И на това шосе се повторило вчерашното. Залп от засадата. Втори… Трети… И пак немците наскачали от колите, побягнали, за миг забравили всичко, на което ги бяха учили: забравили за командите, за дисциплината, превърнали се в обзета от паника тълпа.

Аз разпитвах телефониста, който от далечната гора ми донасяше как се развива боят:

— Бягат ли? Или са залегнали? Отговаряй точно!

— Бягат, другарю комбат… Ех, че препускат! Ние, другарю комбат, току-що пак ги ударихме.

Още на предния ден бях се замислил за това. Как би трябвало да се държат немците, когато попаднат под внезапен залпов огън! Незабавно да залегнат, да се притиснат до земята, да открият бесен насрещен огън. Би рекъл човек, че дори без всякаква команда, това би трябвало да диктува на всекиго инстинктът за самосъхранението. Но някаква сила парализираше съобразителността им, отнемаше им разсъдъка, правеше си странни шеги с врага и го превръщаше в лесна плячка на смъртта.

В онези дни, в първите ни боеве, аз схващах с ума си, разбирах тази сила. Не бързайте. Ще дойде време и ще я наречем по име, ще си поприказваме за нея.

2.

В самото начало на боя връзката с взвода на Брудни се прекъсна.

Свързочниците, изпратени да проверят линията, се върнаха, след като се натъкнаха на немци. Придирчиво разпитах свързочниците, понеже не можех да разбера какво е станало. Противникът ги обстрелял от селото, разположено на пътя. Свързочниците не знаеха колко немци има там, отишли ли са там камиони.

Странно. Тревожно. Че къде е нашият взвод? Какво е станало с нашия взвод? Нима е обкръжен? Нима Брудни, толкова находчив, толкова съобразителен, е пропуснал момента, когато е трябвало да се изплъзне?

Какво да правя? Няма да оставя хората си да загинат. Но как да им помогна? С какво? Дощя ми се, много ми се дощя аз самият да взема един взвод и да се промъкна да помогна на своите. Не, нямам право: аз имам батальон, аз имам осемкилометров фронт, длъжен съм да бъда тук.

Със свито сърце се мъчех да разсъждавам хладнокръвно. Да предположим, че взводът е обкръжен. Но нима моите петдесет бойци, петдесет сина ще се предадат? Ще вдигнат ръце? Не, ще се бият за живота си. Аз вярвах в това, вярвах в бойците, вярвах в командира. Те имат пушки, имат четири леки картечници, предостатъчно патрони. Хайде, опитай се, враже, излез ми насреща!

Изпратих на помощ полувзвод от пехотното разузнаване. Полувзвод! С такива сили воювахме ние тогава. На командира заповядах: „Приближи се незабелязано, не се бутай слепешката, действувай разумно, не избързвай, изчаквай да се стъмни, по здрач влез във връзка с Брудни и му помогни.“

Заповядах да предадат на Брудни: като се измъкне, отново да излезе с взвода на пътя, както му е заповядано; на другия ден от друга засада отново да посрещне немците с огън.

3.

Освободих командира и излязох от блиндажа под мъгливото, ниско надвиснало небе. Докато се здрачи, оставаха към два часа. Не ми се срещаше с никого, не ми се приказваше. Не ми се мислеше за нищо, освен за отрязания взвод, за петдесетте бойци, които се борят в крайпътната гора.

Бавно крачех към реката. В полето червеноармейците обръщаха замръзналата земя, примъкваха дървета — правеха лъжлива позиция. Не ми се ходеше и там. Отдалече ми се стори, че копаят мудно, пипкат се… По-бързо! Нашите хора, петдесет боеца, се държат, бият се отвъд реката, за да извоюват за нас тези часове, тези минути, приковавайки врага. Усетих: отида ли, няма да издържа на напрежението, ще навикам и виновния, и невинния.

Бях наострил уши: няма ли да долети от другата страна на реката бумтеж на немски минохвъргачки? Не, там е тихо. Ами ако вече всичко е свършено? И аз никога не ще видя моя Брудни, моя Курбатов, другите.

Впоследствие, когато загрубях във войната, сърцето ми не се измъчваше и не болеше толкова често.

Върнах се в блиндажа и зачаках разузнавачите, зачаках някаква вест.

— Другарю комбат, за вас — изрече свързочникът.

Обаждаше се ротният командир Севрюков. Той доложи:

— Другарю комбат! Взводът на лейтенант Брудни се е изтръгнал от обкръжението.

4.

Припряно попитах:

— Откъде го знаете?

— Как откъде? Те, другарю командир, са тук.

— Къде?

— Че нали ви докладвам — Севрюков говореше с присъщата му мудност, която понякога беше за мене цяло мъчение, — докладвам ви, другарю командир, тука са. Дойдоха в разположението на ротата.

— Кой?

Аз все още не разбирах или по-право вече бях разбрал, но…

Но може би сега, още в тази минута, всичко ще се изясни другояче. Севрюков отговори:

— Лейтенант Брудни… и бойците. Тези, които са се върнали. Шестима са убити, другарю комбат.

— Ами немците? Ами пътят?

Въпросът се изтръгна сам, макар че имаше ли смисъл да се пита? Ясно е… Дойде отговорът на Севрюков: пътят е завзет от врага. Аз мълчах. Севрюков попита:

— Другарю комбат, на телефона ли сте?

— Да.

— Другарю комбат, да извикам ли на телефона Брудни?

— Няма нужда.

— При вас ли да дойде?

— Няма нужда.

— Ами какво тогава?

— Чакайте ме.

Аз сложих слушалката, но не станах веднага.

5.

Ето го — най-страшното.

Страшното не беше загубата на пътя. За това бях подготвен. Нали по нашия тактически план това трябваше да се случи утре-други ден.

Но днес моят лейтенант, моят взвод, моите бойци бяха отстъпили и напуснали пътя без заповед. Бяха избягали!

След няколко минути на кон се приближавах към командния пункт на втора рота. Недалече оттук преди три денонощия, в паметния за мен здрач бях изпращал бойците. И сега беше здрач. Но тогава, преди три денонощия, ме посрещна строй. Сега завърналите се червеноармейци уморени седяха и лежаха на земята, покрита с подранил сняг.

До блиндажа, до полегата могилка, губеща се в неравния бряг, стояха група командири. Един, дребен на ръст, се отдели от групата и се затича към мене. Бежешком даде команда:

— Стани! Мирно!

Беше Брудни. Когато дотича, с отчетливо движение отдаде чест и се изпъна пред мене…

— Другарю батальонен командир… — развълнувано подхвана той.

Аз го прекъснах:

— Лейтенант Севрюков! При мен!

Севрюков тежко дотича.

— Кой тука е старши началник?

— Аз, другарю комбат.

— Че защо не командувате вие? Защо взводът не е строен? Какво е това безредие? Всички да се строят! Командирите също!

Приближи се Бозжанов. Той тихо ме попита на казахски:

— Аксакал, какво е станало?

Аз отговорих на руски:

— Тази заповед, другарю политрук, за вас не се ли отнася? В строя!

Няколко секунди Бозжанов остана така, вдигнал към мене възпълното си лице. Той явно искаше нещо да каже, но не посмя. Беше разбрал, че сега няма да приема, няма да понеса успокоителните му думи.

Строгата линия на строя зачерня на снега. Беше тихо. Само отдалече, от дълбочината, откъм изток долиташе глухата канонада. Приближих се към строя. Този път ми рапортува Севрюков. До него, напрегнато изпънат, стоеше Брудни. Обърнах се към него:

— Докладвай!

Той заговори бързо:

— Другарю комбат, днес подсиленият взвод под мое командуване унищожи около сто фашисти, но бяхме обкръжени. Аз взех решението да атакуваме, да пробия…

— Добре. Ами защо не си излязъл отново на пътя?

— Другарю комбат, нас ни гонеха…

— Гонеха?

Аз изкрещях това със злоба и ненавист.

— Гонеха? Как ти се обърна езикът да се оправдаваш с това? Врагът е заявил, че ще ни гони до Урал. Смяташ ли, че ще е наистина така? Ще им дадем Москва, ще дадем нашата страна, ще избягаме при нашите семейства, при старците, при жените и ще кажем: „Нас ни гонеха…“ Така ли, а? Отговаряй!

Брудни мълчеше.

— Жалко — продължавах аз, — че не те чуват жените. Те биха те наградили с плесници, биха те оплюли. Ти не си командир от Червената армия, ти си страхливец.

От дълбочината на фронта пак долетя глух оръдеен тътен.

— Чуваш ли? Немците са и там, зад нас. Там врагът си пробива път към Москва. Там се бият наши братя. Ние, нашият батальон, ги прикриваме тука от удар във фланга. Те вярват в нас, вярват, че ще устоим, няма да пуснем врага. А аз повярвах в тебе. Ти държеше пътя, ти беше го преградил. И се изплаши. Побягна. Мислиш, че си оставил пътя? Не, ти предаде Москва!

— Аз… аз… аз мислех…

— Нямам какво да приказвам с тебе повече. Върви си.

— Къде?

— Там, където ти е било заповядано.

Посочих му отвъд реката. Брудни понечи да обърне глава, сякаш искаше да погледне назад, където сочеше моята ръка. Но той сдържа това движение, той продължаваше да стои пред мене „мирно“.

— Но там, другарю комбат… — дрезгаво започна той.

— Да, там има немци! Върви при тях! Служи им, ако искаш! Или ги убивай! Аз не съм ти заповядал да се явиш тука! Нямам нужда от беглец! Върви!

— С взвода ли? — неуверено попита Брудни.

— Не. Взводът ще има нов командир! Върви самичък!

Батальонният командир има право по различен начин да упражни властта си спрямо офицер, неизпълнил бойна заповед: може да го изпрати отново в бой, да го отстрани от длъжност, да го предаде на съд и дори, ако това се изисква от обстановката, да го разстреля на място. А аз… Аз също вършех съд на място. Това беше разстрел пред строя, макар и не физически, разстрел на командир, който, забравил войнишката си чест, е побягнал заедно с бойците от врага. За безчестието го наказвах с безчестие.

А Брудни все още стоеше пред безмълвната редица, сякаш не разбираше, че разговорът действително е приключен, че аз съм го изгонил от батальона. За него това беше страшна минута. Той беше комсомолец; разбира се, той неведнъж е мислел за войната, за смъртта; знаел е, че в боя може би ще трябва да даде живота си за родината; мечтал е да бъде храбър, мечтал е за голямото щастие на победата и наред с това за награди, за слава, за малкото, но неизразимо скъпо за него лично щастие.

Но дойде истинската война, развихри се истинският бой и комсомолецът Брудни, лейтенант, взводен командир, побягна със своя взвод. И съдът е вече извършен — без прения, без гласуване, не на заседание на комсомолското бюро, а на бойното поле — извършен от единовластния военачалник, командира на батальона. И мечтите са зачеркнати. Той, Брудни, беше си спасил живота, но живот за него вече нямаше; той е заклеймен пред строя с позорната дума „страхливец“, прочетена му е присъдата: да се изгони!

Той стоеше тъй, като че още не беше разбрал всичко това, което може би е по-страшно от смъртта, сякаш чакаше да чуе от мен някаква последна дума. Но аз мълчаливо го гледах право в очите. В тази минута бях от камък. В душата ми не трепна никаква милост. Ще ме разберат онези, които са воювали; в такива минути омразата изпепелява като огън другите чувства, които й противоречат.

Брудни разбра: всичко е казано. Той намери сили да вдигне ръка до козирката.

— Слушам, другарю комбат!

Изрекъл това, се обърна кръгом като войник, с лявото рамо, на ток. И тръгна, ускорявайки все повече крачки, сякаш бързаше да стигне моста през Руза, мъглата, където врагът беше стихнал за през нощта.

6.

Някой се отдели от черната стена на взвода и изтича след Брудни. Всички чуха:

— Другарю лейтенант, идвам с вас…

Познах този силует, тази плещеста висока фигура с полуавтомат през рамо, този глас.

— Курбатов, назад!

Той спря.

— Другарю комбат, и ние сме виновни.

— Кой ти позволи да излезеш от строя?

— Другарю комбат, сам човек не може да отиде там. Там…

— Кой ти позволи да излезеш от строя? На място! Ако е необходимо, ще ме попиташ, както се пита командир от Червената армия.

Курбатов се върна в строя и рече:

— Другарю комбат, разрешете да попитам!

— Не разрешавам! Тука не е митинг! Зная — и вие сте побягнали заедно с командира си. Но за вас отговаря командирът. Ако той заповяда да бягате, вие сте длъжни да бягате! Всички ли ме чуват? Ако командирът заповяда да бягате, вие сте длъжни да бягате. Отговаря той. Но когато командирът заповяда „Стой!“, тогава и самият той, и всеки от вас, всеки честен войник е длъжен да убие оногова, който побегне. Вашият командир не е съумял да ви удържи, да ви спре, да застреля на място онези, които не биха му се подчинили. Той плати за това.

От мъглата, където беше изчезнал Брудни, изведнъж, като тъмен призрак, се появи пак той. Наред с наново пламналата омраза сега почувствувах и презрение. Какво иска, да не е дошъл да се моли? И сега ли се уплаши?

— Какво искаш?

— Другарю комбат, вземете документите.

— Какво имаш?

Брудни се запъна и отговори:

— Комсомолска карта, командирско удостоверение, писма.

Повиках Бозжанов.

— Другарю политрук, вземете документите.

Брудни извади от вътрешния джоб на шинела тънка пачка книжа и ги подаде на Бозжанов.

— Аксакал — едва чуто ми прошепна Бозжанов.

Той не промълви нищо повече, но умоляваше дори и с тази едничка дума. Брудни стоеше, без да вдигне глава. Стори ми се: това е хитрост на страхливеца. Сигурно като се е връщал, именно на това е разчитал — батальонният командир ще извика политическия ръководител, а той ще се застъпи. Помислих си: „Ти май тука хитруваш, а не с врага? Исках да ти дам възможност да спасиш честта си, но ако пак си се уплашил, върви по дяволите — загивай без чест!“

— Брудни — казах аз, — можеш да задържиш документите си. Можеш да не ходиш там. Ето ти друг път.

Посочих му пътечката, която водеше към тила.

— Върви в щаба на полка… Доложи, че съм те изпъдил от батальона, че те предавам на съд… Оправдавай се там!

С едва чут свистящ звук, който приличаше на хлипане, Брудни пое дъх.

— Другарю комбат, аз… аз ще ви докажа… Ще убия… — Сега гласът му трепереше, сега беше се отприщило онова, което той сдържаше. — Ще убия там часовоя… Ще донеса неговото оръжие, документите му… Ще ви докажа…

Слушах го и омразата ми се топеше, чезнеше. Искаше ми се да пошепна, та да ме чуе само той: „Браво, браво, точно така!“ Душата ми трепна, пронизана от обич. Но никой не го разбра.

— Върви където искаш! На мен не ми трябваш.

— Вземете, другарю политрук — промълви Брудни.

Бозжанов светна с джобно фенерче — лъчът се плъзна по мургавото, посърнало лице на Брудни; очите му сякаш бяха хлътнали, скулите му остро изпъкваха, по тях горяха червени петна. После светлината падна върху пачката книжа. Бозжанов ги взе. Фенерчето угасна.

Брудни се обърна и бързо закрачи. Аз извиках:

— Курбатов, дай на лейтенанта полуавтомата!

Това беше единственото, което можех да направя за него. Аз отговарях за твърдостта на батальона, за линията — линията в душите и по брега на Руза — която отбраняваше Москва.