Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Волоколамское шоссе, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 12 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2012)
Разпознаване и корекция
Az (2014)
Допълнителна корекция и форматиране
in82qh (2014)

Издание:

Александър Бек. Волоколамското шосе

ИК „Народна култура“, София, 1985

Руска. Трето преработено издание

Редактор: Валентин Корнилев, София Бранц

Коректор: Евдокия Попова

История

  1. — Добавяне

Защо, защо идва той?

1.

На другия ден следобед при нас неочаквано дойде Панфилов.

Аз изпълнявах дадената ми от генерала задача и пишех историята на боевете, водени от батальона. С грижите на Рахимов и Синченко за мене бе наредено работно кътче в стаята, заемана от хазаите, на тихо, на топло. Кой знае откъде появилата се малка маса с писмени прибори беше удобно сложена до прозореца. Хазаинът и хазайката се мъчеха да не ме безпокоят, аз почти не ги усещах. На масата растеше купчината изписани от мене листове.

Задълбочен в работата, изведнъж чух звънтене на подкови по кънтящата, скована от студа земя. Пред стъпалата тропотът секна.

В пруста се чуха крачки. Вратата се отвори. С изненада видях генерала. Нахапани от студа, мургавите му бузи бяха се зачервили, квадратчетата на мустаците бяха хванали скреж. Беше облечен с дълъг до колената хубав кожух, стегнат в талията с колан. Край яката и на рамената кожата се беше набрала на гънчици и обхващаше хлътналите гърди на генерала.

Станах да посрещна госта, понечих да доложа, но Панфилов с усмивка ми протегна ръка.

— Ще ме пуснете ли да се посгрея?

Той извади носна кърпа, избърса си мустаците, свали кожуха и ушанката, поздрави хазайката. Тя го попита:

— Чайче ще пиете ли? Да сложа ли самовара?

— Защо не? Няма да откажа.

Хазайката излезе със самовара.

— Как вървят работите, другарю Момиш-Ули? Поизмихте ли батальона? Баня организирахте ли?

— Да, другарю генерал.

— Как е материалното снабдяване? Ботушите кърпите ли? Обущарски материали има ли? Топлите фланелки пристигнаха ли?

— Не, другарю генерал, фланелките още не сме получили…

— Ех, че ги бавят тези работи нашите интенданти… Ако утре ви се случи да се отбиете по работа в Строково, понагазете ги. Сложете си сабята и ги нагазете!

В село Строково, както знаех, се бяха разположили разни тилови отдели на дивизията. Следващите няколко въпроса на Панфилов засягаха също войнишкото житие-битие. После той попита:

— Как напредва описанието на боевете?

— Напредва, другарю генерал. Тъкмо с това се занимавам.

— Я ми прочетете, прочетете какво сте написали.

В тази минута от двора влезе с товар дърва съвсем побелелият, но още як хазаин. Той стовари цепениците до печката и се поклони на генерала.

Панфилов стана, протегна му ръка. Старецът погледна загрубялата си ръка, покрита с черни, запечени петна от дървесна смола.

— Не е дип чиста — със съмнение промълви той.

Панфилов стисна ръката на стареца.

— Мръсното от работа не е мръсно. Да не би да сте от дърварите?

— Резач… Във всичките къщи наоколо дъските са от мен бичени. Като ме помолят, и сега още ходя, занимавам се с бичене.

— Добре… Сигурно и войник сте служили?

— Тъй вярно… Служил съм, другарю… Не ви зная името…

— Иван Василиевич. А вие как се казвате?

— Ние сме били адаши… Аз съм Иван Петрович.

— Може би ще поседнете при нас, Иван Петрович? Ето командирът на батальона ще почете за боевете. А ние, старите войници, ще го послушаме, ще покритикуваме.

— То би могло… Ами хайде друг път. Сега се занимавайте сами. Някой път гледаш: човекът все пише, пише… Пък не го знаеш какво е писал — не било или било?

Хазаинът изпъна грапавата си длан и добави:

— Туй, дето е било, е като смола, а дето не е било, като вода.

Той прехвърли през рамо въжето, с което беше вързал дървата, и се запъти към вратата.

Генералът каза:

— А да пийнете чай с нас ще дойдете ли?

— Чаец ще пийна… Обадете ми…

2.

— Интересен човек е вашият хазаин — проточи Панфилов, когато вратата се затвори зад стария резач. — Нали?

Аз не отговорих. Не ми се искаше да призная, че нищо не зная за хазаина си, че нито веднъж не съм поприказвал с него. Панфилов без съмнение долови объркването ми, но с нищо не го показа.

— Хайде, четете, другарю Момиш-Ули… Боевете по пътищата, първите ви спиралчета, за тях написали ли сте вече?

— Да, другарю генерал. Тази част е вече завършена.

— Ха така… Тъкмо с това и започнете.

Седнал до мене, Панфилов с интерес гледаше листчетата, които прехвърлях. Като отделих необходимите, онези, в които се говореше за боевете, водени по пътищата, на подстъпите към линията на батальона, от двете шепички, взвода на Брудни и взвода на Донских, започнах да чета на глас. В записките си бях се стремил по-точно да характеризирам замисъла на тези боеве, панфиловската спирала-пружина. Изкусно да се борим с малки сили срещу големи — такова беше предназначението й. По-нататък аз пишех за онова, с което бяхме практически сполучили и с което не бяхме сполучили в тези боеве.

Панфилов внимателно слушаше. Не е изключено, че искаше да провери доколко съм усвоил уроците на войната; не е изключено, че още и още веднъж проверяваше плана си за наближаващото ново сражение.

Хазайката внесе кипящия самовар. Панфилов й кимна — „сложете го“ — и продължи да слуша. Дочетох му заключителните редове и вдигнах очи. Генералът се усмихваше. От усмивката по-ясно личаха двете дълбоки бразди на бузите и мрежичката от плъзналите по слепите му очи бръчки. Видях, че Панфилов е доволен.

— Пред село Новлянское — заговори той — направихте спирала с взвод, а сега ще ви се наложи да пружинирате с батальона. Първо ще бъдете отзад, а после ще се озовете пред всичките войски. Как, къде, кога ще стане това — не знам. Но да се разбираме един друг, това е за нас, другарю Момиш-Ули, най-главното. Да се разбираме с половин дума! А понякога дори и без думи…

Аз разбирах генерала. Той живееше, гореше от своята идея — новото отбранително построяване, новия боен ред — все наново и наново се връщаше към нея. Как да нарека това състояние? В една книга бях срещнал израза „неотстъпно мислене“. По-хубаво май не може да се каже. Военачалникът творец непрекъснато пресмята, премерва в ума си всичките варианти, всичките възможности на предстоящия бой. Как да постъпя, ако боят се развие, тъй? Какво да предприема, ако работата се извърти еди-как си? Ето защо, такъв командир подробно, изчерпателно проверява всичко сам, настойчиво, дори дотегливо се връща към онова, за което неведнъж вече е говорил с подчинените си. Това, което за теб представлява поставена от него задача, той вече е преживял, премислил. И се радва, когато вижда, че го разбират.

3.

Обаче от време на време нишката на мислите на генерала ми се изплъзваше. Ето, той ме попита:

— Как е Ползунов? Май че е станал картечар?

Отговорих му, че Ползунов се е провинил и е отстранен от картечницата.

— Провинил ли се е? С какво?

— Побягна заедно със Заев, другарю генерал.

— А-а… със Заев… — проточи Панфилов.

И нищо повече не каза за това. Взе току-що прочетените от мен на глас листчета, хвърли бегъл поглед, спря се на името на Брудни.

— Ами как е Брудни? Командува ли ротата?

— Да, другарю генерал.

— Справя ли се?

— Един от най-добрите ми офицери, другарю генерал.

— Ами че нали вие бяхте го… нали бяхте го… Помните ли, другарю Момиш-Ули?

Попитах го:

— Нима и за това трябва да пиша?

— Не! Защо ще го пишете? — Панфилов помълча. — Не всичко, другарю Момиш-Ули, трябва да се доверява на хартията…

И пак заговори за друго:

— Между другото, готови ли са ви схемите за тези боеве?

— С това, другарю генерал, у нас се занимава Рахимов. Струва ми се, че още не ги е довършил. Разрешете да проверя.

4.

Схемите, над които доста се беше трудил Рахимов, още не бяха готови. Оставаше да се тушират и оцветят моливните скици.

Доложих за това на генерала. Масата, на която кълколеше самоварът, вече беше наредена за чай. Синченко подреждаше угощението. Поканеният на чай хазаин вече седеше на една табуретка.

Панфилов каза:

— Нека другарят Рахимов все пак ги завърши. Аз ще почакам. В това време ще си пийна с хазаина чай, ще си поприказвам с него.

Аз пак излязох, предадох на Рахимов думите на генерала. Моят началник-щаб имаше друга неотложна работа — трябваше да подготви утрешното преминаване на батальона във втория ешелон. Трябваше да се напише заповедта, да се разработят маршрутът, редът на движението на колоната и тъй нататък. Рахимов изрази опасението, че не ще успее навреме да ми даде за подпис необходимите разпореждания.

— Дайте, аз сам ще направя всичко това. А вие чертайте — казах аз.

— Защо е дошъл той, другарю комбат? — попита Рахимов.

— Не мога да разбера. Не мога да проумея. Казва, че се отбил да се постопли.

Взех някои материали за работа и се върнах при генерала. Той седеше заедно с хазаина пред самовара. Пред всеки лежеше купчинка дребно натрошена захар; те слагаха по едно късче в уста и пиеха чай.

— Седнете при нас, другарю Момиш-Ули. Ще пиете ли чай?

— Благодаря, другарю генерал. Ще ви помоля да ми разрешите да поработя.

За миг погледите ни се срещнаха. Проницателните очи на Панфилов живо блестяха. Стори ми се, че в тях се мярна упоритост. Той сякаш искаше да каже: „Ти, брат, няма да излезеш по-упорит от мене…“

— Моля, работете си, работете си — промълви той. — Не ми обръщайте внимание… Подготвяйте преминаването на батальона.

Неволно погледнах книжата, които държах в ръката си. Нима Панфилов беше успял да прочете отдалече поне един ред? Не, чисто и просто той разбираше с какво сме заети сега, знаеше грижите ни, всичко това му беше известно от край до край. Но все пак защо ли е дошъл? Зарад какво седи? Схемите ли? Добре, ще му направим схемите.

Потиснах неясното си, непонятно за самия мен раздразнение, настаних се на малката маса до прозореца и се залових да дращя на един лист и да обмислям заповедта по батальона. Понякога с крайчеца на ухото долавях разговора на генерала с хазаина. Беседата им протичаше в дружески тон. Хазаинът вече говореше на генерала на „ти“.

— Да ти кажа аз, Иван Василиевич, от сърце… Все пак с вас, партийните, тежичко се живее.

— Вярно е — потвърди Панфилов. — Ние, комунистите, сме мъчни хора.

Погледнах под око генерала. Нито в ъгълчетата на очите, нито под черните квадратчета на мустаците му не се забелязваше нито сянка от усмивка. Странно — такъв мек, внимателен към хората, за всички достъпен, той каза за себе си: „Ние сме мъчни хора.“ И веднага го обясни:

— Още през гражданската война за това е писал Ленин… Ние, комунистите, за селячеството сме мъчни хора. Помните ли онези години, Иван Петрович?

Руслото на разговора направи завой към миналото. От време на време пак се вслушвам.

Въздрезгаво, както винаги, звучи гласът на Панфилов:

— Да не съм се родил комунист? Ехе, колко нещо е било преживяно дотогава… В седемнадесета година бях още съвсем зелен, люшках се, колебаех се. В ръцете ми пушка. Ами какво да правя с нея? Къде да стрелям, в кого?

Обажда се и хазаинът: и той посрещнал седемнадесета година с пушка; и той не можал веднага да разбере срещу кого да насочи оръжието. Аз се мъча да се задълбоча в работата си, но не мога да не се вслушвам в думите на Панфилов. Сега той говори за някакъв епизод от войнишкия си живот:

— Долу войната и толкова! Захвърлих пушката. Да се маха по дяволите…

— А, не е хубаво. Позор — осъжда го хазаинът.

— А пък аз я захвърлих и си тръгнах. И изведнъж, срамът ме накара да се спра. Каква я забърка ти, войниче? Втурнах се обратно. Ето, Иван Петрович, каква минута е имало в моя живот.

Неволно пак поглеждам генерала. „Минута в моя живот“. Защо ли го каза той това? Но Панфилов като че ли не ме и вижда. Продължавам да пиша. И отново се вслушвам.

— И още един случай имаше — звучи гласът на Панфилов. — Ходих цяла нощ, не можех да намеря своите. Да си кажа истината: плаках. Нали съм командир, как ще се явя, как ще обясня.

Странно: за кого говори той? Дали не за мене? Дали не говори за онзи тежък час, когато бях бродил в тъмата, загубил своя батальон?

От горещия чай на почернелия, нарязан от дълбоки бръчки врат на генерала е избила лека пот. Извивката му, кой знае защо, ми се вижда пак упорита. За миг Панфилов обръща глава към мене:

— Вие си работете, работете си, другарю Момиш-Ули. Не ни обръщайте внимание, моля ви се.

5.

Отново усетих пристъп на раздразнение. „Защо седи тука? Какво му трябва?“ Наложих си воля да не мисля за това и се задълбочих в работата.

Дрънна чайникът, забълболи врялата вода от самовара. Панфилов напълни отново двете изпразнени чаши. Пиенето на чай продължаваше.

Разговорът, както ми се стори, беше се отклонил от големите теми. Панфилов, с присъщата му сериозност се интересуваше от приходите на резача, тарифата на линеен метър за дъски, за бичмета, за летви.

Рахимов най-после донесе схемите. Генералът веднага се залови да ги разглежда. Изглежда, пак беше доволен.

— Другарю Момиш-Ули, мога ли да взема това със себе си? Ще покажа на някой и друг как се оформят щабните документи в батальона.

— Другарю генерал — намеси се Рахимов, — това още не е напълно завършено.

— Вие смятате, че на началството наполовина работа не се показва?

— Би трябвало да се доработи, другарю генерал.

— Е, хайде, доработвайте…

Панфилов още веднъж прегледа една подир друга схемите на първите ни боеве, първите спиралки. И сякаш за да потвърди някакви свои мисли, изведнъж каза:

— А посоката на погледа — същата!

Като забеляза моето недоумение, той се разсмя.

— Нима не си спомняте как ние с вас се снимахме? Как фотокореспондентът откри между нас прилика? Не сме си приличали, а посоката на погледа ни била същата… Ще рече човек: празни приказки. И той ги изтърва случайно. Но когато след това обмислях нашите с вас разсъждения за съветския човек, това нещо ми дойде на ума: посоката на погледа… Разбрахте ли ме?

— Не съвсем, другарю генерал.

— Че как така? У по-старото поколение, у онези, които със своите ръце извършваха революцията, разбирането за дълга се роди по-другояче, отколкото у вас, у младите. На онези се е налагало да решават: срещу кого да воюват, зарад какво да воюват? А вие… Вие сте наши потомци по кръв. Потомци. Случва се, погледнеш някой юноша. Какво бащино има в него? Като че не прилича на баща си. А посоката на погледа същата. Съгласен ли сте, другарю Момиш-Ули?

6.

В пруста се чуха нечии крачки. От студа нахълта Толстунов.

— Здраве желая, другарю генерал… Инструктор по пропагандата, старши политически ръководител Толстунов.

— А, другарят Толстунов — каза Панфилов. — Тъкмо днес ви споменавахме. Да, да, началникът на политическия отдел днес се отбива, при мене.

Толстунов слушаше генерала опънал се като струна.

— Не ви споменавахме с лошо — продължи Панфилов. — Свободно, свободно, другарю Толстунов. Чувствувайте се свободно.

Стори ми се, че генералът промълви с някакво особено изражение и тези обикновени, прости думи: „Чувствувайте се свободно.“ Но той тутакси заговори за други неща — за предстоящия ни на следния ден преход, за работата с гражданското население, за бойната подготовка на батальона.

— Помагайте на командира на батальона, другарю Толстунов. Във всичко му помагайте. Укрепвайте неговия авторитет. Разбрахте ли ме?

— Да, другарю генерал.

— Преместете се, а след това ще дойда при вас, както обещах, да отпразнуваме новата квартира. Че къде се скри хазаинът? Къде е хазайката? Искам да се сбогувам с тях.

Ние изпратихме генерала. Изтрополиха подковите на отдалечаващите се коне. Толстунов ме попита:

— Комбат, за какво беше дошъл той?

Грубоватото му лице изглеждаше съвсем искрено.

И изведнъж, неочаквано за самия себе си, аз казах:

— Струва ми се, че ти по-добре от мене знаеш.

— Какво говориш? Откъде ще зная.

— Е, и аз не зная. Отби се да се посгрее, да пие чай. И толкова…

7.

Едва през нощта, когато поотхвърлихме от належащата работа, от която нямахме време за размишления, когато и в щабната стаичка, и при хазаите всички заспаха, а аз в тишината, при светлината на сложената на масата газена лампа седнах да пиша по-нататък историята на батальона, мислите за идването на генерала ме накараха да оставя перото.

Наистина, защо ли, защо ли идва?

Може би, за да реши окончателно дали да остави моя батальон в резерв? Още веднъж да провери доколко ми са близки, понятни неговите замисли? Да се разбираме един друг от половин дума… Струва ми се, днес той повтори това два пъти.

Попита ме за Ползунов… Премълча, когато споменах името на Заев… Напомни ми за Брудни… „Нали вие бяхте го… Помните ли, другарю Момиш-Ули…“ Разказа пред мене как самият той хвърлил пушката… „Ето каква минута е имало в моя живот…“ Разказа как загубил своите.

Дявол да го вземе! Та той е идвал заради Заев! Не, откъде ще знае какво решение съм взел за Заев? Ами не е ли могъл да узнае чрез Толстунов? Предишната вечер Толстунов не си легна до късно, все седя, писа политическото си донесение. И още вчера го изпрати. Дали не е писал за Заев? Да, на генерала всичко беше известно.

Панфилов никога не беше отменил нито една моя заповед, нито едно разпореждане. И на Толстунов каза: „Помагайте на командира на батальона, укрепвайте неговия авторитет.“ Генералът сигурно имаше право сам, със собствената си власт, да спре или съвсем да прекрати делото в съда. Той има власт и да не потвърди присъдата, да замени разстрела с разжалване. Но когато дойде при мене, на два пъти каза: „Да се разбираме от половин дума…“ Да, аз разбирам.

Аз извадих от полевата чанта, окачена до мене, на облегалката на стола, запечатания плик — писмото на Заев до жена му. „Една минута! За тази минута плащам с честното си име и с живота…“ Повъртях плика. Не, няма да го отворя, нямам право да чета отправените не към мен последни предсмъртни редове на Заев. Сложих плика обратно в чантата. Спомних си зачеркнатата накръст от канапа снимка: разсърдения нескопосан Заев, застанал до добряка Бозжанов.

Не, по дяволите тези трогващи сърцето картини.

По дяволите колебанията! Щом си побягнал от бойното поле, ще бъдеш разстрелян!

Разбирам, другарю генерал, защо сте идвали. Но няма да направя това, което искате от мене, няма да оттегля документа, който съм подписал. Можете сам, със своята власт, да запазите живота на човека, който ни предаде в боя. От мене няма да дочакате такова нещо!