Александър Бек
Волоколамското шосе (35)

2.

… Заедно с Бозжанов и свръзката Ткачук крача покрай рекичката към Заев. Тинестият бряг се е стегнал от студа, станал е твърд. Изпреварваме двама или трима тътрещи се към превързочния пункт ранени. Ето още един. Притиска до лицето напоен с кръв парцал, кръвта на капки се стича от шинела на тревата и отбелязва всяка негова крачка. Той има достатъчно сили сам да си движи краката, но въпреки това двамата бойци, взели пушките си на ремък, го поддържат.

— Стой! От коя рота? На Филимонов ли?

— Да, другарю комбат.

— Защо сте напуснали окопите?

— Съпровождаме ранен, другарю комбат.

— Сам ще стигне!

Би следвало да добавя: „Той е изпълнил войнишкия си дълг. Ами вие? Вие използувате това, за да не изпълните своя!“ Но погледът ми, струва ми се, вече го е казал. Викам:

— Марш по местата си! Бегом!

Послушни на заповедта, бойците хукнаха назад.

Гледам ранения. Очите му, странно разширени, необичайно облещени, все още таят ужаса на онази секунда, когато на земята, на шинела, на ръцете му бе пръснала, рукнала неговата кръв.

— Докторът е вече съвсем наблизо — успокоява го Бозжанов. — Сега ще ти помогнат, ще те превържат и ще отидеш в тила като герой. Предай там поздрав на девойките.

… Крача нататък. Ето я и палатката, където се е разгънал нашият медицински пункт. До нея, вирнала ок към небето, стои завърналата се от нощния поход линейка, старателно измита с речна вода.

В палатката някой стене. На открито е напален огън. Край огъня седят и лежат ранени, двадесетина души. Шинелите на мнозина са наметнати, ясно се виждат неподвижните, сложени на марлени превръзки бинтовани ръце. Не са малко раняванията в главата, в лицето. Понякога ту един, ту друг храчи кръв.

И изведнъж — сякаш няма никаква война — се разнася свойският, спокоен, с приятна старческа дрезгавост глас на фелдшера Киреев:

— Другарю комбат, няма ли да пийнете един чай! И захарчица има…

— Нямам време, Киреев… Благодаря. Как е тука при тебе?

— Стягам командата за път.

— Каква команда? Къде?

— Другарят Рахимов заповяда всички леко ранени, които могат сами да ходят, да отиват лека-полека в селото… Ще напоя сега момчетата с чай и ще потеглят…

Момчетата… Аз не обичах този израз, но в устата на добродушния фелдшер със сребриста четина на лицето той звучеше някак намясто. Той си мърмореше делово, без да се залисва. В мислите си се спрях и на Рахимов. В тези тежки, може би дори съдбоносни за батальона часове, останал в колибата без телефон, Рахимов се разпореждаше с присъщата си точност и предвидливост. Малкият ми щаб действуваше, управляваше.

Потвърждавам с кимване на глава заповедта на Рахимов и тръгвам по-нататък по крайбрежната падина. След мене продължават да вървят Бозжанов и свръзката Ткачук.

Ето, на шинел носят някого към превързочния пункт.

Когато направих път, видях поклащаща се на шинела светлоруса глава без ушанка, много бледо, с премрежени мигли лице. Устните изглеждаха безжизнени, сякаш някой ги беше мацнал с бяла боя. Сблъскали се с мене, бойците, които носеха ранения, се поспряха. Той отвори очи — малко изпъкнали, черни, източни, Дордия!

Като ме забеляза, той се размърда, челото му порозовя. Стиснал устни, понечи да се повдигне, но аз не му позволих.

— Недей, Дордия, недей…

— Другарю комбат… Ранен съм в гърдите. Превръзка ми е направена. Ротата предадох на младши лейтенант Терьохин.

— Лежи си… Занесете го на медицинския пункт. Сега ще те изпратим със санитар в Бики.

Дордия се понадигна. В устремените му към мене черни очи прочетох молба. Или може би това бе само болка?

— Другарю комбат, имам към вас една молба.

— Кажи… Обещавам да я изпълня.

Той се позабави.

— Аз мога… Много добре мога… Недейте, другарю комбат, никъде ме изпраща… Такъв момент…

Безпомощен, ранен, Дордия искаше в този страшен ден да остане с нас, с онези, които бе опознал в боя. Вероятно той се досети, че в главата ми се е мярнала мисълта за неговата безпомощност, и си наложи още веднъж да изрече:

— Може още да дотрябвам.

И пак ме погледна с молба.

— Нали вие… Нали вие, другарю комбат, няма да ме оставите…

— Никога няма да те оставя — казах аз. — Добре, Дордия, да бъде, както ти искаш.

Той притвори очи. Бойците го подхванаха, сложиха го на шинела. Устните му вече не бяха мъртвешки бели; сякаш някой беше избърсал от тях белезникавата боя.

Някой… Кой ли го беше направил, кой ли беше върнал спокойствието на духа на ранения Дордия? Ще отговоря: това е била вярата. ВЯРА! Напишете тази дума с главни букви.

3.

… Казах на Бозжанов:

— Намини в ротата на Дордия. Временно ще останеш там като командир.

— Слушам! Ще покомандувам — откликна, без да се запъне, Бозжанов.

Напрежението на боя, ранените, кръвта — всичко това, разбира се, действуваше и на него, но дори и сега той не изгуби неизтощимата си жизнерадост и с явно желание прие заповедта да поеме командуването.

Той излезе от долчинката и закрачи по полегатото нанагорнище. Изведнъж иззад една бърчинка срещу Бозжанов изскочи тълпа бягащи войници. Бозжанов закрещя:

— Къде? Стой! Стой!

Повикването му отзвуча нахалост, никой не обърна глава, не се спря. В безредна тълпа — не можеше да се види дори кой ги води — без да забелязва нещо наоколо, цял взвод тежко трополеше, бягаше надолу.

Неизбежните войнишки принадлежности — лопатите, раниците, паласките — явно са били грабнати набързо.

Пушките стърчаха безразборно — у едни на рамо, у други в ръка, насочени напред. Сред бягащите познах високия млад Савицки, който беше свръзка на командира на ротата, познах слабичкия остролиц Джилбаев, мустакатия Березански, още някои. Те се носеха край мене.

Нима всичко бе свършено? Нима ги гони врагът? Аз се втурнах подир тълпата, настигнах, излязох пред нея. Поех въздух с всички сили:

— Стой!

Спряха, събраха се на куп.

— Какво е станало? Защо бягате?

Никакъв отговор.

— Савицки, защо бягаш?

— Всички избягаха, другарю комбат… Избягаха, когато раниха командира на ротата. Ние останахме там сами.

— Лъжеш! Къде е командирът на взвода?

— Ранен е. Отиде да го превържат.

Заповядах им да се строят.

— Стой мирно! По ред на номерата.

Преброиха се. Излязоха тридесет и трима души. Вътре в мене всичко трепереше. Казах:

— Страхопъзльовци! Целият съветски народ се бори за Родината! А вие, тридесет и трима предатели, сте напуснали окопите, открили сте фронта за врага.

Някой в задната редица промърмори:

— Ние нямаме нищо, освен пушките.

— Без приказки!

Аз крещях почти като истеричен. В тоя миг ми се струваше: всичко, което държеше батальона, всичките ми светини — войнишката чест, вярността на клетвата, на дълга, дисциплината, бойната традиция на батальона — всичко това се руши, загива.

Като гледах строилите се и ги ненавиждах, без да се сдържам, аз отсякох:

— Да, командирът на ротата ви е ранен. Командирът на батареята, която воюваше до вас, е убит. От името на ранените, от името на падналите, от името на ония, които често се сражаваха в окопите, сега ще разстрелям всички ви. Бозжанов, заповядай да донесат лека картечница.

Бозжанов козирува, бавно се запъти при свръзката Ткачук.

— Какво си влачиш краката? По-бързо!

В строя всички стояха бледи, сурови. Приближих се до един от войниците, селски момък, здравеняка Похоров.

— Защо побягна?

Той не отговори. Дебелите му силни пръсти, с които държеше при нозе пушката, бяха бледи, сякаш безкръвни — толкова силно стискаха цевта. За какво ли мислеше той сега? Запитах го:

— Женен ли си?

Стиснатите устни трепнаха.

— Да.

— Дай си документите.

Със свободната си ръка той дръпна кукичките на шинела, бръкна в нагръдния джоб на рубашката.

— Извади всичко, каквото имаш в джоба.

Той извади червеноармейската книжка и малка снимка. От снимката гледаше младо, усмихнато женско лице.

— Жена ти ли е това? Погледай я, преди да умреш, вече няма да я видиш.

Момъкът изведнъж нескопосно, по мъжки, зарева на глас и падна пред мен на колене. Никога още не бях виждал такова нещо; казахите нямат такъв обичай — да падат на колене.

— Прохоров, стани!

Все още ридаейки, той се изправи. Огледах бойците. На десния фланг Савицки си бършеше очите.

— Савицки, излез от строя! Джилбаев, излизай! Ти също излез! И ти…

Всички, които имаха сълзи на очите, изкарах от строя.

— Защо плачете?

Мълчание.

— Абил, защо заплака?

Джилбаев изрече:

— Нека ме убият немците, а от вашата ръка…

И недоизрече. Думите, всъщност, вече не бяха нужни. Джилбаев, както и аз, произхождаше от род на воини. „Честта е по-силна от смъртта.“ Тази казахска поговорка беше за нас завет. За миг представих себе си на неговото място: загубил чест, избягал от бойното поле, стои тук, на брега на дола, осъден на разстрел. Ще падна не от вражески куршуми, а от свои — от непрощаващите куршуми на верните синове на Родината, които съдят според воинско правосъдие. Изтръпнах, като все още се чувствувах на мястото на Джилбаев. Не, не, каквото ще да ми се случи, но не и това.

— Вървете! — казах. — Прощавам ви. На, Прохоров, вземи снимката, нека жена ти бъде с теб. Зарад сълзите ви прощавам вашия позор.

Обръщам се към другите:

— Ами вас какво да ви правя?

Зарад всички отговори Березански:

— Ние също ще воюваме.

— Кои вие? Ти?

— Всички ще воюват.

Зад мен стоеше Бозжанов. Знаех — зърнах по лицето му — колко се вълнува, как преживява тази драма. До тази минута не беше си позволил да се намеси, изпълнил бе заповедта, изпратил бе да донесат картечница, а сега без мое разрешение изкомандува:

— Който иска да умре честно в бой, да излезе от строя!

Всички до един направиха крачка напред. Погледнах Березански, спомних си как той, четиридесет и пет годишният мустакат войник, се беше лутал на Тимковската планина нощем в калта и търсил своя взвод, как на съмване бе заел мястото си в бойната верига, в редицата постлани със слама окопи, и заспал там с чиста съвест.

— Березански — заговорих аз, — ти каза „ние“, пое отговорността зарад всички. Върви и командувай тоя взвод. А ти, Бозжанов, приемай командвуването на ротата. Хайде, вървете да заемете позиция.

Сякаш от страх да не би да променя решението си, Бозжанов, без да губи нито минута, извика:

— Другари, след мен!

С един скок той се озова върху ниския, слизащ към реката бряг и се устреми към линията на изоставените окопи. Свалили от рамо пушките, насочили ги напред за бой, бойците се втурнаха подир него.

4.

… Вървя по-нататък. Рекичката започна да лъкатуши. Напускам крайбрежното долче, тръгвам към ротата на Заев през ливадата, напреко. Тук-таме стърчат купи сено. Край една от тях се спирам, ослушвам се.

Немците пердашат, не ни оставят дъх да си поемем. Тихо е само там, където е залегнала ротата на Филимонов. В съседство с Филимонов, както вече казахме, се отбраняваше, държеше село Бики един батальон от полка на Хримов. Пукотът беше стихнал и край селцето. За този фланг бях горе-долу спокоен. Немците сигурно са се устремили към незаграденото, незащитено пространство, за да обходят Заев. Оттам, от онази страна, трябва да се чака удар.

Продължавам да вървя през полето. Някой се мярка в далечината. Идва от края на гората, който граничи с нашата линия откъм тила. Странно — идва не сам, а с кон; води го за поводите: на седлото има някакъв товар. Тръгвам насреща му. А-а, това е Тимошин!

Виждам — на едър, охранен дорест кон с остригана грива са натоварени два немски телефонни апарата, две катушки жица. Тимошин е възбуден: ушанката му се е изкривила настрана, той се е зачервил и, кой знае защо, на устните му ту заиграва, ту изчезва усмивка.

— Тимошин, откъде идваш? Какво караш?

— Трофеи, другарю комбат.

— Къде ги намери?

Тимошин обяснява: вървял край гората, срещнал двама немци, които прокарвали през гората телефонна връзка, пречукал и двамата, взел трофеи. — Сега, другарю комбат, бързам при вас.

Дали разбираше, когато все още преживяваше горещите минути на схватката, дали разбираше каква нерадостна вест ми е донесъл? Неповярвал на собствените си уши, попитах го за втори път:

— Къде, казваш, са налетели на теб?

Тимошин с широк замах показа назад.

— Ами ей там, в гората.

— В нашия тил? Съобщи ли на Филимонов?

— Веднага, другарю комбат.

Аз мълчах. Двете тежки картечници, с които разполагаше батальонът, бях дал на Заев, заел отбрана на най-тежкия, както ми се струваше, участък. А сега ето ни на… Сега опасността беше дошла изотзад. Страховито се тъмнееше стената на близката гора. Ще рече, немците вече са стигнали тази гора от двете страни… Трябваше да мине най-малко още цяла минута, докато успея да възприема, да осъзная тази стоварила се на главата ми новина. На Тимошин заповядах:

— Разтоварвай тука трофеите си. Качвай се на коня. Препускай с всички сили при Заев. Обясни му обстановката. Да вземе една картечница и да прикрива тила. Разбрано ли е?

— Разбрано, другарю комбат.

— Аз отивам в щаба. Препускай.

Тимошин препусна. Аз забързах обратно, към своя щаб.

В небето, зад пелената на облаците, се забелязваше белезникавото кръгче на слънцето. Дявол да го вземе, колко бавно се точи този проклет ден! Но най-страшното беше още пред нас.

5.

Ето какво ни сполетя подир четвърт час. Именно сполетя — аз не можах нищо да предприема, не успях дори да извикам.

Преди още да стигна до долчинката, където към стръмния бряг се беше притиснала щабната ни колиба, видях носеща се през полето двуколка, а на нея Заев. Теглеше я яко бяло конче, същото, на което Заев беше се курдисал през нощта. Сега той стоеше в колата, в едната си ръка държеше поводите, в другата — дълга пръчка. Трима-четирима картечари бяха се настанили до Заев. Кончето тичаше бързо, двуколката подскачаше на неравните, места. Разкрачил се, Заев с труд се задържаше прав, свирепо подвикваше и размахваше пръчката.

Разбрах, че взел със себе си картечницата, Заев беше се запътил в щаба, вероятно той смяташе за необходимо да се яви при мен или при Рахимов, за да си уясни обстановката, задачата.

Случилото се по-нататък стана, както ми се стори, мигновено. Немците, изглежда, отдавна бяха открили наблюдателния ми пункт на обраслата с храсти могилка и малко по малко я бяха простреляли. В тази минута те чукнаха могилката с шестцевна минохвъргачка. С тази новост на немското оръжие още не бяхме се запознали. В небето се зачу странно, заплашително бучене. Съсредоточено паднаха и ме оглушиха с взривовете си шест тежки мини. Чинеше ми се: на могилката с тътен, с пламък избухва, скача някакъв гигантски фойерверк.

Още не беше се разсеял прахолякът над могилката, когато немците треснаха още един залп по същата точка. Пак забляскаха, забухаха шест взрива. Макар и да виждах тези залпове за първи път, аз вече разбрах как действува подобен съсредоточен, масиран огън: той поразява не само тялото, но и психиката, душата.

От прашната завеса, от могилката, където се пръснаха мините, изведнъж изскочи обезумялата Лисанка. Без да избира път, тя се втурна през реката, понесе се по полето. На нея, присвил се към гривата, седеше Синченко. Стори ми се, че Лисанка препуска направо към мен. Видях муцуната й, жълтите й зъби. Бялото петно беше залято с кръв. Синченко също имаше побъркан вид, ухото и бузата му бяха в кръв, с една ръка дърпаше към себе си повода, с другата се беше вкопчил в гривата.

В следващия миг Лисанка беше вече далече, виждаше се само нейният разтегнат силует, мятащите се сухи крака.

Гледах я не само аз. Заев бе дръпнал юздите на кончето и се бе втрещил в двуколката си. Погледът му бе устремен към моя безумно препускащ кон. Изведнъж той вдигна пръчката и преди да мога да се опомня, двуколката му се понесе след Лисанка. Лисанка изчезна в гората. Аз стоях вцепенен и гледах гърба на Заев, който яростно размахваше пръчката. Ето че изправилата се като стена гора погълна и двуколката.

Така пред очите ми ротният командир Заев с картечницата и няколко картечари побягна от бойното поле.

Не току-тъй се казва: бедата не идва сама. На война това е особено вярно. До купите сено в прикрития бяха оръдията под командата на лейтенант Обушков. На него беше дадена задача: да поддържа ротата на Заев. Като видя препусналата Лисанка, след това носещия се в двуколката командир на ротата, без много да му мисли, Обушков изкомандува: „Запрегни!“ И артилерийските впрягове с все сила се втурнаха в гората.

Ето че побягна и пехотата, ротата на Заев. Нима това е тя — втора рота, най-твърдата, най-геройската? Нима отбраната е рухнала?

Нима отбраната е рухнала, батальонът загинал?

Кой знае защо, си спомних лицето на Кондратиев, командира на сборния полк, лице, което някой сякаш беше шибнал с камшик: на бузата му се червенееше подута драскотина. Полкът му беше побягнал. А той, командирът, беше понесъл отговорността за това.

Не, ако ми е съдено да видя бягството, разпадането, гибелта на батальона, няма да съм аз този, който ще доложи за него. Аз ще съумея сам да произнеса присъда над себе си, сам да я изпълня.

6.

Тимошин, яхнал трофейния жребец, настигна изоставилата линията, хукналата да се спасява втора рота, спря я посред ливадата.

Спуснах се натам. Бойците стояха под прикритието на една купа. В един само миг по редиците премина движение: сигурно едва сега войниците ме забелязаха, познаха ме. Някой изрече:

— Батальонният!

Слезлият вече от коня, строго говорещият нещо Тимошин се обърна, радостно изохка, млъкна. Аз се доближих, огледах всички.

Очилатият Мурин скри врата между раменете, сведе очи, когато срещна погледа ми. Извърна очи и отдельонният командир, образцовият войник, светловеждият Блоха.

— Да, това е батальонният ви командир — промълвих аз.

Всички мълчеха. Казах на Тимошин, който стоеше с трофеен шмайзер през рамо:

— Тимошин, приемай командуването на ротата.

— Слушам, другарю комбат.

— Шмайзерът зареден ли е?

— Зареден е.

— Сега ще ти посоча нова линия. И ако някой не само побегне, а, да речем, се озърне назад, стреляй по страхливеца с шмайзера. Разбрано?

— Разбрано, другарю комбат.

Аз отново се обърнах към строя:

— Ние сме заобиколени от немците от всички страни. Сега ще заемем кръгова отбрана. После или всички ще излезем, след като погребем убитите и вземем със себе си ранените, както прилича на честни войници, или всички тук ще загинем.

— Правилно — обади се някакъв бас от строя.

— Не съм ви молил за одобрение. То не ми е нужно. Тимошин, приемай задачата…

7.

Небето все още беше забулено от октомврийски облаци. Те като че ли бяха станали по-тежки, по-ниско надвиснали. През тях вече не прозираше белезникавото кръгче на слънцето. Но до здрач имаше още един-два часа. Дано по-скоро се стъмни. Сега, пред очите на немците, не можеш се изтегли, не можеш се изплъзна.

Те продължават да ни обстрелват, понякога се опитват да се приближат на неголеми групи, ние ги отблъскваме с огъня си. Те сигурно си правят такава сметка: рус ще постреля, ще постреля, пък ще вдигне ръце. Не, няма да дочакате това. Но дано по-скоро, дано по-скоро се свечери!

В щабната колиба, подвил кръстосани крака, седеше Рахимов. На преобърнат сандък от патрони се белееше топографската карта.

Като ме видя, Рахимов пъргаво се изправи.

— Другарю комбат, разрешете да доложа.

— Докладвайте.

Моят началник-щаб вече знаеше за всичко: за това, как се загуби Заев, че Обушков с последните ни оръдия е изчезнал в гората. На картата беше нанесена обстановката: бележките с цветни моливи сочеха придвижването на немците, завладели село Бики, показваха остро извития, настръхнал по посока на това село фланг на ротата на Филимонов, цялата ни кръгова отбрана.

Без да се залисва и като че ли дори без да се вълнува, Рахимов докладва за пръстена, сключил се около батальона. Само мургавото му лице беше станало сиво. Какво да се прави, човек не може да запази свеж вид в такъв ден.

От Рахимов се научих за Лисанка и защо тя, неволната виновница за бедата, беше така обезумяла. Залповете на шестцевните минохвъргачки, които бяха ни се сторили толкова страшни, не бяха убили нито един човек. Единствената им жертва била Сивка. Едно парче прерязало вратната й артерия. Струята кръв пръснала в муцуната, в очите на вързаната до нея Лисанка. Тя се откъснала, препуснала. А Синченко не се досетил да й тегли куршума.

— И той се сащиса — промълви Рахимов.

8.

Щом се стъмни, немците подпалиха със запалителни куршуми няколко купи сено на разни места из ливадата. Тези ярки огньове осветяваха полето, не ни позволяваха да се изтеглим. Оставаше ни единственият скрит път — по долчинката под моста.

Тази падина водеше още по-далече от Волоколамск, от Волоколамското шосе, към доста далечния горски масив. Ротите незабелязано отпълзяха към рекичката, водата изглеждаше червена, в нея се отразяваха люшкащите се пламъци, извивките на огъня.

Ние тихомълком се строихме. Разузнавателният взвод под началството на Брудни потегли като челен дозор. Всичките останали ни двуколки, всички коне бяха дадени за ранените. Тези коли и линейката заеха места между бойните поделения. Тук-таме храсталакът избутваше колелетата във водата, конете стъпваха по плиткото дъно.

Ето най-сетне последните редици на батальонната колона се плъзнаха под моста. Подир всички вървеше Филимонов, командирът на последната от строя рота. В отблясъците на запалилата се наблизо купа, изведнъж превърнала се в огнена кула, изпъкнаха тъмните дупки на неговите небръснати, хлътнали бузи. Пистолетът беше мушнат в пазвата, както обикновено беше правил това Заев.

За миг така ми се и стори: този, дето крачи, е дългокракият Заев. Сега нещо ще измърмори, ще изтърси нещо.

… Неясно се обрисува разкривено колело на разбито оръдие. Тука загубихме Кубаренко. Един от окопите на огневата позиция му послужи за гроб. Само издялкана набързо дъсчица с написани на нея с химически молив имена и ей тези извадени от строя оръдия остават тука за надгробен паметник.

Ние се движим по жлеба на брега, потъваме в тъмнината. Пръстенът на огъня пламти зад нас.

Този наш потаен, почти безшумен поход по извивките на рекичката продължи горе-долу два часа. Без да срещнем някого, ние влязохме в гората.

9.

Вървим в мрака по глух горски път. Колоната води Рахимов, той вижда на тъмно като котка.

Неочаквано се натъкваме на землянка. Заедно с Рахимов влизам вътре. В землянката няма жива душа. Гори газена лампа. Търкаля се забравена от някого грамадна емайлирана матерка. Подът е настлан със смърчови вейки, те пружинират под краката. Белеят се тук и там, изглежда, изтървани в бързината книжа.

Вдигам листовете. Това са някакви разпоредби и запитвания, адресирани до щаба на подполковник Хримов. Ще рече, тука е бил неговият щаб. Ние пак ще се срещнем с вас, подполковник! Ще видим дали съвестта ще ви позволи да ме погледнете право в очите. Май че много сте бързали да изскочите оттука, щом дори не сте вдигнали книжата, не сте угасили лампата. Отишли сте си, без да ни съобщите, изоставили сте моя батальон в откритото поле.

С мъка в душата сядам на широката, забита в земята пейка, скована от грубо издялани дъски. Заповядвам на Рахимов:

— Разположи ротите за нощувка. На съмване ще поемем нататък. Нареди да сложат постове. Ротните командири да дойдат при мен.

… Дойдоха командирите. Бозжанов вече беше претършувал сваленото от убитата Сивка седло, намерил беше манерка, в която още бълбукаше водка.

— Сядайте — казах аз.

Разположиха се кой както може. Рахимов седна на смърчовите клони, на земята, кръстосал под себе си крака. До него се нагласи мършавият Филимонов: само през този ден той беше отслабнал още повече, очите му бяха така хлътнали, че възредките му вежди като че ли бяха се навъсили завинаги; без да се прегърбва, той свободно се облегна на крайъгловата подпора на землянката. Тимошин, несвикнал още с длъжността ротен командир, скромно приседна на крайчеца на пейката, захапал смърчово клонче. Единствен Бозжанов, въпреки всичките ни злощастия, се мъчеше да запази шеговитостта си и внимателно, като някаква чаша, държеше, с двете си ръце манерката.

— Тържествен обед не мога да ви предложа, другари — казах аз, — но водка има.

„Тържествен обед“ — повторих си мислено аз. Нима само два дена ни отделят от онзи обед, за който бяхме се събрали във Волоколамск?! Не е вече между нас напетият мургав Панюков, който беше предложил да пием за дружбата. Няма го свития тъмноок Дордия, ние го караме със себе си в линейката. Няма го погребания до моста Кубаренко. Няма го Толстунов, повикан при комисаря на полка и сетне разминал се с нас. Няма го Заев…

Бозжанов ми протегна манерката.

— Другарю комбат, първата глътка е ваша.

В мислите ми отново изплува Заев, батальонният ни Крачун. Спомних си как, вдигнал тенекиеното канче, вместо наздравица дрезгаво, провлачено беше изрекъл: „Единствен път лежи пред нас, ний стиснали сме пушка!“ Ех, Заев, Заев…

Взех манерката и пръв я поднесох до устата. Влагата парна гърлото, по тялото потекоха сгряващи струйки, главата приятно се замъгли. Пуснах манерката от ръка на ръка. Всички по братски пийнаха направо от нея.

Свършил бе и този ден, четиринадесетият ден на борбата ни пред Москва.