Александър Бек
Волоколамското шосе (52)

2.

… В кантона се втурна живописно облечен лейтенант: оръфан дълъг шинел, червена качулка, накривен кубански калпак, изпод него увиснал пищен рус перчем. Юнашки ми козирува, представи се. Офицер за свръзка на еди-кой си кавалерийски полк.

С вкус го изрече, подчертавайки всяка дума. Защо е тука? Залповете на „катюшите“ били насочени надясно, а назованият от него кавалерийски полк задържал участък от фронта наляво. Пришелецът описа обстановката: „Фронтът е пробит, отстъпваме, по-правилно казано — плюхме си на петите.“

— Ваша работа. Благодаря, че ми съобщихте.

— Ами ти какво ще правиш?

— Оставам тука.

— Гледай го какъв герой! Е, мир на праха ти.

И това изрече с вкус. Взе от Рахимов пакет немски цигари с шарена обвивка, козирува и си отиде. За пет пари не изпитваше мъка за отстъплението. Лекомислен развейпрах!

… Танкове! Те не се появиха нито отпред, нито отляво, нито отдясно, а откъм тила, от онази посока, където шосето, набелязано от олизани от вятъра островчета асфалт, чернеещи се между малки преспи, се проточваше към Москва. Без да завладее гара Матрьонино, противникът я заобиколи, напипа някъде слабо място и сломил съпротивата, излезе с танкова колона на главната магистрала. Но нашето възелче в Горюни преграждаше прякото съобщение по шосето, беше като буца в гърлото на противника.

В мислите оживяват онези минути… Както си седях в кантона, изведнъж чух бучене на мотори. Почти в същия миг със слабо прашене бронебоен снаряд проби стената, направи на парчета телефонния апарат, продупчи още една стена и замина нататък. Мушнах в пазвата на ватенката пистолета и изтичах навън. Готвачът Вахитов, без още да подозира нещо, свещенодействуваше над нажежената печка.

От прага през ниско стелещата се виелица видях танковете. Вървяха, приближаваха се със застрашителен рев десет-дванадесет бронирани тъмни кутии. Вървяха в разгърнат строй, безочливо, без пехота. Един танк — огромен, сигурно командирски — стоеше до моя кантон. Колата му беше обвита с червено платнище. Стърчеше нагоре тънката антена. Подал се до кръста от отворения люк, танкистът оглеждаше местността. Той не ме забеляза.

Да стрелям ли? Не бях успял още нищо да съобразя — смутила ме беше и червената тъкан над белеещия се на бордовата броня вражески кръст — когато иззад кантона безшумно се зададе пребледнелият Кузминич. Голите му необлечени с ръкавици пръсти стискаха дръжката на противотанкова граната. Стори ми се, че той се движи непоносимо бавно, дори и немецът вече настръхна, бързо се наведе.

В този миг аз гръмнах. А, Кузминич с небързащ, пресметнат, точен замах метна гранатата в танка. Скритият в танка стрелец успя да натисне спусъка на картечницата. Моят изстрел, лаенето на картечницата, остриетата на пламъка, излитащ от тънката цев, глухият тътен, потреперването на стоманената кутия — всичко това се сля в едно.

Тракането на картечницата секна.

— Кузминич, още една! — извиках аз.

Със същото небързащо движение той хвърли още една граната и падна. Аз се втурнах при него, повдигнах го. От устата му шуртеше кръв, пускаше мехури червена пяна.

Взривовете от двете гранати на Кузминич като че се превърнаха в сигнал за отпор. Защракаха изстрелите на двете мънички оръдия, които охраняваха тила, забухаха противотанковите ръчни гранати.

Извадих бинт, разкопчах шинела на Кузминич. Към нас вече тичаше Синченко.

— Дръж — заповядах аз, — помогни ми да пренесем политическия ръководител в кантона. И оседлай коня, препускай да доведеш Киреев.

Рубашката на Кузминич беше мокра. През свистящото дихание той можа да промълви:

— Не, няма вече да стана… Няма да стана военен.

Мъртвешка пелена замъгли очите му. Той, научният сътрудник от икономически институт, кабинетният учен, за първи път по времето на великата война облякъл грубия войнишки шинел, добил в страшния миг безстрашието на истински воин, угасна с тези думи: „Няма да стана военен.“

… Три танка вече бяха забулени с пушек, в който се мяташе пръскащ сажди пламък. Един се въртеше на прерязаната си верига.

С ръмжене, с насрещни изстрели оцелелите отстъпиха.

3.

… Немците пак ни брулят с бризантни гранати, с шрапнел, с мини. Избягалите в гората танкове не жалят бойните припаси и също блъскат от бордовите оръдия по селото. За безочливостта си те вече са получили урок. Да принудим танковете да вървят бавно, без да се откъсват от съпровождащата ги пехота — това, струва ми се, сме постигнали.

На пребежки стигнах при Брудни, разясних му задачата: да отрязва, да откъсва пехотата от гъсеничните вериги. И когато пехотата залегне под огъня ни, остане на полето без броня, да я контраатакува, да я гони, да убива!

Брудни, съобразителен лейтенант, явно ме разбира и кима.

… Ето я още една атака.

По снега отново пълзят в разгърнат строй танкове, пълзят с малка скорост, гледат да не избързват пред вървящите с бърза крачка автоматчици. Тях ги поваля пушечният ни огън, коси ги картечницата на Блоха. Бозжанов ме е напуснал, за да отиде при картечарите.

Хората със зеленикави шинели не издържат, лягат. Танковете забавят ход, сякаш се озъртат да погледнат залегналите. В боя влизат мъничките ни оръдия. Някой и друг снаряд попадат в целта, в черните, почти неподвижни мишени. Минута на колебание. Танковете отговарят с огън, стрелят срещу нашите оръдия. И дават заден ход. С тях бегом отстъпва пехотата. Вторият пристъп е отблъснат.

… Пак бесен обстрел. Седим в подземия, в земни прикрития. Медицинският пункт е препълнен с ранени.

Най-сетне мръква. Още една нощ загръща с тъма краймосковските снегове. Ние удържахме, не дадохме Горюни.

4.

Зазори се следващият ден, деветнадесети ноември. Последният ден от отбраната на Горюни.

… Стрелба от три страни. Единствената спокойна страна е гара Матрьонино. Там, при Филимонов, нощес прехвърлихме ранените, поосвободихме медицинския пункт.

Взводовете на Брудни и домакинският отбраняват селото. От различните краища на гората пъплят танкове и пехота. Водим огневи бой. Немските снаряди едно подир друго изкарват от строя нашите оръдия. Коларят Гаркуша измисли: да сложат картечницата на шейна, да впрегнат кончето и да стрелят от шейната, като прехвърлят тази огнева точка от единия край на селото в другия.

… Все повече и повече се топят нашите сили.

Проснат по гръб, е паднал на снега великанът Галиулин. Шинелът е продупчен до самото сърце. В момента на смъртта той е притиснал ръка до гърдите, притиснал я е точно така, както и в онази минута, когато веднъж, сънен, беше кротко промълвил: „Извинявам се.“

Неудобно извит е застинал завинаги Мурин. Очилата са паднали от восъчния изострил се нос, в снега стърчи вързана с конец дръжка. Никога вече той, аспирантът от консерваторията, станал картечар, не ще се приближи до мен, не ще разкрие впечатлителната си душа. Колко пъти съм го учил да стои „мирно“, а сега сам аз стоя, „мирно“ над него, неподвижния Мурин.

— Комбат, какво правиш, да не си полудял? Нарочно ли искаш да отнесеш някой куршум?

Толстунов със сила ме навежда до рохкавия, смесен с глина сняг, дърпа ме за ръка към прикритието.

… Другарят на загиналите картечари, командирът на разчета, Блоха, е ранен, парче от снаряд го е драснало по врата. Блоха не е оставил шейната, хвърковатото си картечно гнездо.

Ето я, носи се тази шейна. До странно изкривилия глава Блоха, на сламата, седи до картечницата разгорещилият се от увлечението, от възбудата на боя Бозжанов.

Поводите държи също неомърлушеният, подкарващ коня с камшика и със сочни ругатни вироглав Гаркуша.

Още по средата на деня тази картечница ми беше останала единствена.

… Още веднъж немците ни атакуват откъм кантона, който вече сме им дали. По стръмнината се катерят танкове, зад бронята се прикрива пехота. Приближават се до крайните къщи, до плевните в покрайнините. Лютият ни близък огън най-сетне кара автоматчиците да легнат. А танковете нахълтват в селото.

Отстрани, от нагорнището, се втурват, свличат се бойците. С див рев „а-а-а“, с набучени щикове те се нахвърлят презглава върху вражеската верига. Напред се е откъснал Брудни. Немците не приемат удара.

А в Горюни, на широката улица между къщите, глухо тряскат противотанкови гранати. Взводът изтребители се е счепкал с черните машини на смъртта. Тук и там са замрели, димят разрушени, запалени, облечени с броня грамади. Онези, които са избягнали тази участ, са избоботили през селото и без да намаляват скорост, са се оттеглили по отсрещния склон.

Ние си останахме стопани на Горюни. И пак по изровения от вериги и от снаряди сняг са прострени падналите.

В единоборство, след като е разрушил един танк, е намерил смъртта си юначният хубавец Шакоев. В същата схватка е загинал онзи, когото в ротата са наричали „старецът“ — войникът с пожълтелите от пушене пшеничени мустаци Березански.

Слабичкият нисък Джилбаев превързва седнал на снега ранен.

— Другарю комбат, аз също…

Джилбаев показва със замах на ръката, че и той е метнал граната под танк. Още е завладян от жара на боя.

Той обикаля с поглед улицата, превърнала се в бойно поле, вижда догарящите танкове, обхванатата от пламъци къща, неподвижните тела с шинели, ватенката на прострения край пътя с протегната напред ръка дагестанец командир.

— Другарю комбат, ами сега? Какво ще правим сега?

— Ще продължаваме да се бием, Джилбаев.

… Върнаха се бойците, прогонили автоматчиците. Върнаха се и донесоха на шинел тялото на ротния си командир. В тази жестока контраатака даде живота си кафявоокият Брудни.

Дребничкият войник за свръзка, бързоходецът Муратов, неведнъж вече загубвал в бой ротните си командири — и стройния, стегнат Панюков, и стеснителния, с грузински черни изпъкнали очи Дордия — сиротно гледа загубилото багрите на живота пожълтяло лице.

Сбогом, храбрецо Брудни! Сбогом, мой другарю! Пак една-две секунди стоя „мирно“ над загиналия.

Нямам вече на кого да предам командуването на ротата. Мога ли да махна Бозжанов от последната си картечница? Пак до мене е Толстунов.

— Федя, приеми ротата. Няма кой друг.

Старшият политически ръководител сякаш забравя, че стои по-високо от мене по звание, отсича в отговор:

— Слушам, другарю комбат!

… Без да се опитат пак да овладеят селото от движение, немците упорито завземат околността. Вече са изминали осемстотинте метра, отделящи Горюни от горската ивица, тъмнееща се зад кантона. Вече са ни отнели няколко плевни в покрайнините.

… Отдавна няма връзка със Заев. Водещата към него телефонна жица е прерязана от снарядни парчета. На времени долита честа пушечна стрелба от онази посока, където са се окопали бойците на Заев, отделени от нас от горската ивица.

Само с Филимонов поддържам връзка. И телефонна (героите свързочници бързо поправят повредите на линията), и огнева.

Поляната, където минава пътят за гарата, се прострелва и от нашата височинна, и от бойната охрана на ротата на Филимонов, изнесена в рядката горичка, откъдето се вижда Горюни. Нито един автоматчик не се пъха в това поле, заградено с кръстосан огън.

… Продължаваме да се бием. Немците завземат къща след къща, ние бавно отстъпваме от една къща до друга, вкопчваме се във всеки двор, пак и пак посрещаме врага с куршуми.

Ей така да бяхме държали и Волоколамск!

… Свечери се. Ние държим половината село, другата е в ръцете на немците. Разделят ни неугаснали още пожарища.

В мъглата боят замира. Мътните червеникави отблясъци от пожарите се открояват в небето. Под прикритието на тъмата погребваме в братска могила убитите. Погребваме ги без салют, без надгробни слова.

Санитарите — и те не са останали много — без шум евакуират ранените в Матрьонино. Остава само фелдшерът Киреев, за да си отиде с последната шепичка.

… Часовникът най-сетне показва полунощ. Минал е деветнадесети ноември. В душата се намира място и за скръбта, и за пронизващата радост. Задачата, която ни е поставил Панфилов, е изпълнена. Воинският дълг е изпълнен! Можем да напуснем Горюни.

Неочаквано в тъмата избухва стрелба. Пъхнало се немското разузнаване: не си ли е отишъл вече рус? Ние прерязахме разузнаването с пушечен огън.

Убедили се, че рус още държи отбрана, немците, без да се целят, ни засипват с мини. Изчакваме края на нападението. Пак всичко стихва.

… Излизам на улицата. В отблясъка на пожарището виждам: отмерено крачи Тимошин, събира жицата.

Повиквам го. Влизаме в изстинала къща с дупки в покрива. Заповядвам на Тимошин да вземе двама бойци и да се промъкне при Заев. Нека ротата на Заев се вдигне и изтегли. Назначавам мястото на срещата: котата в гората близо до село Гусеново. Отбелязвам тази кота на картата на Тимошин. Отразеният от хартията лъч на джобно фенерче пада върху отслабналото, станало за един ден по-ъгловато, мъжествено младо лице.

… Изпращам хора и в другата посока, в недалечната гора, където са прикрити кухните и обозът на батальона.

Изпратените ще предадат заповедта ми: незабавно да запрягат и да потеглят към гарата.

… Вдигам хората от отбраната. Всички се събират при мене. Рахимов преброява последните защитници на селото. Ние сме само двадесет и четири души. С нас има две оръдия, една картечница.

Тихомълком напускаме Горюни. Начело върви Рахимов. Последен във веригата е Толстунов.

5.

Сполучвам по тъмно да напусна и гара Матрьонино.

Дрезгавото утро посрещаме ходом. Вървим през гората: ротата на Филимонов, малкото останали от ротата на Брудни — докато сме в поход, те са поставени под началството на Бозжанов — кажи-речи, десетина шейни, в които ранените са се сместили един до друг, санитарната линейка, шейната с картечницата, обозните двуколки, двете оръдия.

По горски пътечки се насочваме към котата, където трябва да дойде и Заев. Вървим в строй. Тежките войнишки ботуши утъпкват тънкия слой сняг чак до черната земя. По боровите клони има бели калпаци. Вече окапват дъбовете. Пътеката ни е покрита с опадали листа. От време на време се налага с брадви и с малките сапьорни лопатки да кастрим върбалаци, да просичаме път за оръдейните впрягове.

Доста километри са изминати вече. Като дълга дъга, някъде със зъбци — там сме заобикаляли отворените места — е начертана по картата на Рахимов нашата следа. Без да се натъкнем на немци, през горския пущинак излизаме на Волоколамското шосе. Трябва да го пресечем, да минем през ивица, очистена от дървета. Стоим в рядка горичка, наблюдаваме.

Вървят ли, вървят по посока на Москва немски камиони. Профучала е следващата автомобилна колона. В колите са струпани вързани с дебели въжета сандъци с бойни припаси. Няколко камиона са пълни с войници. Седят свити, мушнали ръце в ръкавите на тъмнозелените си шинели. Кепетата са смъкнати над ушите, яките — вдигнати.

Вдигнала с колелетата снежен прах, отмина тази колона. Да тръгваме ли? Пак наближава, носи се върволица коли с хитлеристка моторизирана пехота. Противникът, изглежда, хвърля резерви, с прясна кръв съживява, подсилва настъплението. Да видим за колко ли още ще ви стигне кръвта!

Стоим, изчакваме. Движението на шосето ту стихва, ту се подновява. Дявол да го вземе, не можеш ги изчака! Заповядвам да се открие огън по колите. Да се стреля по пехотата в каросерията, та шофьорът от ужас да увеличи скоростта.

Ето и още една колона. Огън! Прас, прас… Камионите презглава отминават. Идва щабна лека кола. Водачът, зашеметен от внезапния пукот, удря спирачките. На шосето изскача офицер и веднага се строполясва, покосен от куршумите. Шофьорът е също застрелян.

Командувам:

— Напред!

Всички хукват през пътя. Впряговете в тръс изпреварват бойците. Втурвам се към леката кола. На китката на току-що рухналия офицер личи следа от каишката на ръчен часовник. Някой вече го е свалил. Откривам в колата радиоапарат и чанта с документи. Взимаме ги със себе си.

Минали през шосето, отново потъваме в гората. Отново вървим в строй.

6.

Вървим както и преди по компас, по азимут. Пътя проправя Рахимов — води строя към котата, към мястото на срещата с ротата на Заев.

Приближаваме се към железопътната линия. Трябва да я пресечем. Платното е разположено в дълбока падина. Отсрещният склон е истинска стръмнина. Почти отвесното глинесто свлачище само тук-там е побеляло от снега.

Оръдията тука не можем да изкачим.

Крача край линията на гората: търся по-удобно място за преминаване. Чувам немски говор. Железопътното кантонче е заето от врага.

Отивам в обратна посока. В съседното кантонче също има немци.

Връщам се. Какво да правя? Да изоставя оръдията? Замислен доближавам до стръмния бряг. Зад мен, между дърветата, стоят бойците. Изведнъж усещам — веднъж вече сме го имали в нашата история — усещам сто и петдесет убождания в гърба. Обръщам се. Всички гледат в мен. Чета в погледите: ще ни погубиш ли, или ще ни изведеш? Пак, както и миналия път, погледите бяха по-остри, по-силни от каквито и да било думи.

В същия миг ме обзема решителност. Изправям се:

— Слушай командата! Разпрегни конете! Измъкни оръдията на ръце! Напред!

От същото това място, където падината-урва ни беше преградила пътя, се хвърлихме напреко през нея. Бойците вложиха толкова страст, готовност да преборят, да преодолеят препятствието, жажда за живот, че оръдията едва допираха земята с колелетата. После лесно пренесохме шейните, прекарахме разпрегнатите коне.

Войната наново и наново ме учеше: вярвай във войника! Достатъчно е само да кажеш и народът ще направи, ще преодолее дори и онова, което ти се струва немислимо. Невъзможното се извършваше между другото. Да надминеш! Да надминеш себе си! Неволно изплуваха тези казани от нашия генерал ключови думи.

7.

Неведнъж извършвал походи из неизследвани места, преминавал (случвало му се е) и непроходими гори, грамотен топограф, инструктор по планинарство, Рахимов уверено водеше строя. Да ти е драго да се обърнеш — ние оставяхме подире си точна права линия. Но вървяхме без патрули. При поход се полага да се излъчи челна, тилова, странични охрани. Обаче аз никого не можех да изпратя в дозор. Да се ориентираш в гората, съвсем не е лесно. Младите лейтенанти, предсрочно завършили военно училище, не бяха топографски грамотни, доста мъгляво си представяха, а понякога и съвсем не знаеха какво е азимут. Отделиш челна или странична охрана, а тя се лута дявол я знае къде, налага се сам на кон да търсиш своите загубили се патрули.

Още преди пладне излязохме на мястото на сбора — малко сечище в горския масив. Ротата на Заев вече ни чакаше.

— Стани! Мирно! — с всичката сила на прегракналия си от настинка бас изрева Заев.

И изтича при мен. Към познатите за окото ми два пистолета — единия на кръста в кобур, другия в пазвата на шинела — Заев беше добавил още и окачен на гърдите му трофеен шмайзер от почернена стомана. Издутите, увиснали джобове на шинела потракваха, когато той тичаше. Заев беше напъхал в тях заредени пълнители, те се очертаваха през сукното. Прясна лъскавина на оръжейна смазка се чернееше на късите му силни пръсти. Изглежда, тука през време на почивката се беше занимавал с бойците с разглобяване и сглобяване на оръжието. Зеленикавите, хлътнали в дълбоки кухини, сега устремени към мен очи на дангалака лейтенант блестяха от радост. Голямата уста се беше полуотворила в усмивка, показали се бяха жълтеникавите му, опушени с тютюн зъби. Човек можеше да му види и душичката — той не беше стаил лошо чувство, обида спрямо мен, от все сърце се радваше на срещата си с командира.

Без да си позволи никаква чудатост или волност, Заев доложи: ротата е изпълнила бойната си задача, задържала е пътя Горюни-Шишкино до получаването на заповедта ми за изтегляне.

Всички стояха „мирно“, докато Заев ми рапортуваше. След това аз извиках:

— Свободно!

И заповядах на Рахимов да разположи батальона на почивка, да се даде на хората сготвеният по пътя обед от батальонните кухни.

Батальон! Със затаена гордост, с чувство на щастие отново изговарях тази дума.

8.

И тъй, почиваме в гората. Бойците намерила удобни местенца из сечището и зад дърветата, насядаха, облегнаха се на пъновете, насърбаха се е чорба с мръвки, блажено задимиха — тютюн сега си имахме достатъчно, още не беше се изчерпал запасът от трофейни цигари. От разни страни отблизо — далече не можеш ги пусна: ще се загубят — ни охраняваха постове. На Рахимов заповядах да отиде с кон до края на гората, със зорко око да огледа оттам простора.

Седим, пушим, чакаме Рахимов. Чуват се шеги. Конете са разпрегнати, мирно дъвчат сипан на постилки овес. Някой крачи по сечището с огромен наръч сено. Иззад купа надзърта поруменялата от студа дяволита физиономия на Гаркуша. Викам му:

— Гаркуша, къде го намери?

— Открих тука една малка купа. Ще го приберем. Няма да го подарим на фрицовете я!

И изведнъж в този безметежен миг няколко бойци се втурнаха в сечището с писъка:

— Немци! Немци!

По сечището сякаш премина вихрушка — вихрушката на паниката. Всички, които седяха или бяха задрямали, се втурнаха кой къде види в гората. Поляната в миг опустя. Изненаданият батальон буквално в един миг се втурна да бяга. Закалените ми воини, които познаваха радостта на победата, славата на подвига, които бяха громили врага, отстъпвали къща подир къща в Горюни, въпреки всичко се оказаха уязвими пред ужаса на изненадата.

В сечището няма никой! Конете спокойно хрупкат, предъвкват със зъби овеса! Стоят двете ни осиротели оръдийца, до тях няма жива душа. Ами аз? Аз съм скочил, втрещил съм се. Гледам оръдията. Те са ни измъчвали, ние не сме се разделяли с тях, изнасяли сме ги на ръце, пазили сме това наше последно противотанково средство. Те са излизали с нас от всяко обкръжаване от село Новлянско, та чак до тази поляна, сред която сега лежи захвърлен наръч сено. Отместих погледа си към горичката. В пролуките между дърветата — немци! Тридесетина души с бели халати, с бели каски вървят във верига. За първи път ги виждам с тази маскировъчна бяла премяна. И стоя вцепенен. Вървят, не бързат, спазват изискванията на предпазливостта. Излизат вече на откритото място.

Неочаквано чувам дрезгавия шепот на Заев:

— Другарю комбат, защо стоиш? — В тази минута той пак ми говори на „ти“. — Лягай! Сега двамата с тебе ще ги подгоним!

Поглеждам под око. Заев се е проснал зад един пън. Приготвил се е за стрелба лежешком: дългите му крака са леко раздалечени, лактите опрени в снега, автоматът притиснат до рамото, показалецът допрян до спусъка. От джоба вече е измъкнат, тъмнее се до ръката запасен пълнител. Откопчана, лежи до него и ръчна граната. А аз още съм скован, не мога да се отърва от вцепенението. Срещам погледа на Заев. В очите му под щръкналите рошави вежди изведнъж блясва разбиране, проникновеност. Забелязвам горчивата му, горчива усмивка. Защо ли се е усмихнал така?

Взорът на Заев е вече насочен към немците. Ей сега ще натисне спусъка. И тъкмо в този миг зад нас се чува повелителният вик на Толстунов:

— Командирът остана! Че къде бягате? След мен!

То се знае, Толстунов споменава и майката — къде ли не са я споменавали в дните на войната!

Целият батальон изскача обратно на поляната. Трака шмайзерът на Заев. Бойците с яростно „ура“ тичат срещу врага и бежешком стрелят. Отпред са Толстунов и Филимонов. Изпреварват ги други. Различавам Гаркуша. Той е почти неузнаваем. Дяволитостта е изчезнала от пребледнялото му лице, то е разкривено от злоба, от увлечението на боя. Забелязвам Ползунов, Джилбаев, Курбатов. Сега те са страшни.

Страстни хора! Вмъкнете някъде, употребете този израз, когато ще пишете за тях, за моите бойци.

Немците търтиха да бягат. Нашите се увлякоха да ги преследват. Изстрелите пукат из гората. Викам:

— Заев! При мен!

Той изтичва, спира, чака заповедта сериозен, внимателен, суров. Дългите му ръце са опънати по шевовете. Едната стиска шмайзера. Пак срещам честния му прям поглед.

— Семьон, хвърчи! Връщай хората! Че иначе има да я сърбаме тази попара.

— Слушам!

9.

Известно време се занимавам със събирането на батальона. В гората току се чува „у-ху-ху-ху“, подвикват си, обаждат се отишлите много далече бойци.

Най-после всички се прибраха на сечището, заеха местата си във взводовете, отделенията. Батальонът е строен, готов за поход.

Само Рахимов още го нямаше. Но да чакаме повече, не можехме.

Цялата колона тръгва към края на гората, откъдето е вече съвсем близо до Гусеново. В това село, както ми беше казал Панфилов, се е преместил щабът на дивизията. Ние, неговият резерв, трябва да отидем там, в щаба на Панфилов, това е крайната точка на нашия поход.

Пак мерим с крачките си гората. Челният взвод през цялото време се отклонява някъде настрана от правата линия, начертана на картата. Изпращам напред Филимонов, колоната пак се лута, прави зиг-заги. Заръчвам на Заев да сочи пътя и пак се люшкаме от една страна на друга. Сам взимам един взвод — малкия остатък от сражавалата се в Горюни рота — тръгвам като челен боец.

Ето и края на гората. Ековете на оръдейния тътен, които ни съпровождат от сутринта, тука, на откритото място, звучат по-рязко. Брули вятърът. Студът веднага се усеща повече. На малко нагорнище се виждат къщурките на Гусеново. Вятърът влачи пушеци. Селото гори. Оттам ни отделят около километър и половина голо поле.

В чии ли ръце е сега селото: в наши или на немците?

Повиквам Джилбаев, Муратов и още трима бойци. Изпращам ги на разузнаване. Обяснявам им: възможно е селото да държат наши войски. Тогава ще потеглим натам с целия батальон. Ако ли пък е завзето от врага, нека се издаде. Задачата в такъв случай е да предизвикат огъня на немците. Да вървят с насочени пушки, да не се крият, да не лягат, докато немците не открият огън. След това пълзешком да се върнат. Ние оттука ще ги прикрием, няма да пуснем врага напред.

Оглеждам бойците. Слушат внимателно. Вълнуват се. Муратов, сякаш е стъпил на горещо, пристъпва от крак на крак. Малко са се разширили очите цепки на Джилбаев. Аз продължавам:

— Ранените да не се изоставят! Да се измъкнат на гръб! Джилбаев, назначавам те за командир. Това е твое отделение!

Разузнавачите напускат горичката. Петима бойци предпазливо крачат по непокътнатия сняг. Тежките плъстени ботуши затъват до глезените — наваляло е, натрупало е през тези дни. Моите пратеници се поспирват, озъртат се. Викам им:

— Забравете страха! По-широка крачка!

Ходя край гората. Тука се събира цялата колона. Но някоя и друга минута нещо отвлича вниманието ми. После отново оглеждам нагорнището. Какво става? Къде са разузнавачите? Бялото поле е пусто. Къде са изчезнали бойците?

От Гусеново долита глух рев. Познавам ниската октава на танкови мотори. Чии ли са тези танкове? Отново обикалям с поглед местността. Няма никой! Вглеждам се пак и пак! В полето се издига огромен самотен смърч, натежалите му от сняг клони, кажи-речи, допират земята. Под този смърч, като пилци под квачка, тясно скупчени, лежат моите бойци.

В гърдите ми тутакси кипва яд, гореща вълна удря в главата. А, подли души! Решили сте да измамите командира си! На вас са ви доверили съдбата на батальона, а вие сте се скрили, страхливци! Викам, напрягам гласа си:

— Стани! Изпълни заповедта! Напред!

Не, те не ме чуват, никой не се помръдва под смърча. Грабвам пушката на застаналия наблизо червеноармеец и без да се целя, стрелям няколко пъти натам, където са се скрили разузнавачите. Нека изсвирят камшичетата на куршумите, да подкарат уплашилите се.

Изстрелите ми карат разузнавачите да се озърнат. Изпращам нови куршуми. Заплашително размахвам юмрук. Изпод смърча изтичва Джилбаев, с махане на ръката вика да го последват останалите. Иска ми се да извикам: юнак! Обич, не по-малко остра от гнева, нахлува в немилосърдното сърце. И петимата разгръщат строя, на къса верижка крачат към селото. Муратов няма търпение — той е изпреварил другарите си, свикналите му на бързо ходене крака чевръсто гребат снега.

Обхванатото от пожари село се откликва, тракат шмайзерите на немците. Ясно — там има противник. Бойците се хвърлят на земята, пълзят, отстъпват на прибежки. Немците не се опитват да ги хванат, пренебрегват тази малка група. Огънят скоро секва.

На края на гората Джилбаев виновно ме поглежда и със запъване докладва за изхода на разузнаването.

— Добре! — казвам аз. — Ще командуваш отделението и занапред.

10.

Ние пак се строихме, навлязохме в гората, запътихме се на изток. Някъде нататък, на нова линия, се отбранява, бие се дивизията, притискана към Москва.

Отново този заглушител — гората — смекчаваше бумтенето на канонадата. Тя като че ли вече не нарушаваше горската тишина. Небето над дърветата светлееше — до вечерта имаше още доста време — а тука, под боровете, се стелеше лек здрач.

Аз пак крачех като челен боец. Ние пак си пробивахме права линия. Тя ни изведе на изоставен, покрит със сняг, без една-единствена следа път. По този път поведох колоната. И изведнъж…

Иззад едно от дърветата се появи снажна девойка с военно облекло. Изпод ръба на сивата сукнена ушанка със звезда се виждаше крило гладко вчесани тъмноруси коси. На страната й — фелдшерска чанта. Варя Заовражина! Срещата сигурно е била еднакво неочаквана за двама ни. Изненадата не само в боя изиграва своите шеги. Варя се втурва напред и преди да сваря да мигна, стремително ме прегърна през врата, захлупи лице на острия плат на шинела ми. И тозчас се опомни, отскочи, пламна цялата, вдигна ръка до сляпото си око, за да ми отдаде чест, но не можа да промълви нито дума. Аз също мълчех, поразен от тази среща.

След Варя се приближи още един военен — също с брезентна, белязана с червен кръст чанта. На дългия крушовиден нос се крепяха стъклата на пенсне. Беленков! Бившият лекар на батальона, бившият капитан от медицинската служба, разжалван за страхливост. През рамото му сложена пушка на редови санитар. Той също ми козирува. Отговорих му със същия воински поздрав. Но думи не можех да намеря. В душата ми бликаше радост. Наши! Първите съветски хора, срещнати през днешния ни поход. С поклащане се приближи Толстунов.

— А, Варя?! Откъде изникна?

След това той поздрави и Беленков.

— Е, Варя, докладвай. Стига си се червила — продължи Толстунов.

Дявол да го вземе, нищо не се изплъзваше от погледа му. Варя пак пламна, не можа да проговори.

— Изпратиха ни при вас — каза Беленков. — Изпратиха ни да ви търсим. Получили се сведения, че от батальона останали само няколко бойци, а командирът лежал в гората тежко ранен.

Аз се разсмях. Наистина войната, боевете пораждаха множество слухове, легенди, които се разпространяваха с непостижима бързина, с добавяни от уста на уста нови подробности.

— Тази заповед даде другарят Звягин — доложи по-нататък Беленков. — Заповяда ни на всяка цена да ви намерим. Да отидем в немското разположение.

— В немското разположение ли? — Аз погледнах Заовражина. — Той ли ви изпрати, или вие доброволно се наехте?

Варя помълча и отговори:

— Ами… Наехме се. Ние двамата… Той, другарю комбат… — Тя погледна Беленков — той сам помоли да го пуснат. Доброволец!

— Благодаря, докторе!

Като нарекох Беленков „доктор“, аз като че ли му върнах званието, което по-рано сам му бях отнел. Да, сега той си беше спечелил правото да се нарича така, наистина беше добил висше медицинско образование.

— Останете, другарю Беленков, при мен. Ще бъдете пак лекар на батальона. Аз ще доложа за това на генерал Панфилов.

Непонятно мълчание. Долових, че нещо не е наред. Най-сетне Варя промълви:

— Генерал Панфилов е убит.