Александър Бек
Волоколамското шосе (22)

2.

Извиках ротните командири в щабната палатка. Обясних им, че отрядът на Бозжанов, който е отишъл да докара оръдията, се е забавил повече от предвидения срок, и съобщих решението си: батальонът няма да потегли, докато не се върнат нашите. Ако стане нужда, ще им се притечем на помощ.

В погледите им прочетох: всички са ме разбрали, от все сърце са приели тази заповед.

След като поприказвах с командирите, аз ги освободих. Излязохме заедно от палатката.

Между дърветата се зададе конник. Той отдалече радостно завика:

— Идат!

Всички се спряха. Конникът донесе дългоочакваната вест: нашите пристигат, отрядът на Бозжанов се приближава към гората и кара оръдията.

Сега най-после можех да дам заповед да продължим похода към Волоколамск.

— Всички по местата! — казах аз. — Приготви се за тръгване. Филимонов, остани.

Филимонов, тридесет и пет годишен, мършав, енергичен лейтенант, беше командир на трета рота.

Той получи от мен задача да вдигне ротата си и тозчас да потегли като челна походна застава. Такъв е походният ред на батальона в бойна обстановка: челната застава изпреварва основната колона с три-четири километра.

Заедно с Филимонов разучихме картата. Най-пряк и най-удобен път беше шосето. Настъпилото затопляне положително бе превърнало в тесто всички околни пътища, с изключение на тази единствена твърда ивица. Но там, на паважа, от няколко пункта на две или три групи се стремяха да излязат немците. Аз набелязах по-тежък, но по-сигурен маршрут. Трябваше да пресечем шосето, да обърнем на север и по междуселски пътища да излезем към Волоколамск.

Филимонов трябваше незабавно да потегли по този път и да изпревари на задължителната дистанция ядрото на батальона.

Филимонов тичешком отиде в ротата.

Синченко доведе Лисанка. Аз я възседнах и препуснах към отряда на Бозжанов.

Едрите артилерийски коне с усилие влачеха оръдията без път, по дъното на недълбок дол. Мъглата вече ближеше тънката снежна покривка. Колелетата се врязваха в почвата. Опрели крака в мократа хлъзгава трева, бойците помагаха на конете.

Към мен поглеждаха навъсено. Някой мрачно изруга. Друг рече:

— Ех, другарю комбат… Юрнал се е по всички пътища…

Друг промърмори забил очи в земята:

— Че на него какво му е? Шибне кобилата и си гледа кефа…

Познах Пашко.

— Пашко! Какво каза?

— Нищо…

Би трябвало да го стегна, да го накарам да усети какво значи ръката на командира, но аз си замълчах. Аз не разбирах какво е станало с хората. Нали благополучно са се върнали от опасна, трудна работа, с чест са изпълнили бойната си задача. Защо тогава, вместо да са горди, вместо да са радостни, те са така потиснати?

Приближи се Бозжанов. Той — обикновено оживен, усмихнат — сега беше също навъсено сериозен.

Бозжанов започна да докладва по устав, но аз го прекъснах:

— Какво е станало там при тебе? Защо всички са се разкиснали?

Бозжанов понижи глас и с усилие промълви:

— Научиха…

— Какво са научили?

— Навсякъде тука нашите са се изтеглили. А ние сме пак…

— Какво пак? Какви са тия глупости?

Той ме изгледа с продължителен поглед право в очите и тъжно каза:

— Аксакал, защо се държите така с мене? Нали знаете, че аз…

Но аз отново го прекъснах:

— Ето го твоето „аз“! — посочих му навъсените бойци, които мъкнеха оръдията. — Мисли за тях: ти отговаряш за хората. Е, какво „ние пак“?

— Пак сме сами…

— Откъде го измисли?

— Ние видяхме как прибираха всички постове… Всички се изтегляха… Отдавна вече, аксакал.

Ето какво било! Спомних си думите на Севрюков за „безжичния войнишки телефон“. Колко ме радваше този „телефон“ тогава, в часа на бойната сполука! А сега, при отстъплението, не е същото…

Бавно се движеха оръдията и раклите. Замислен, аз гледах хората. Пак зърнах Пашко. Все така, забил очи в земята, заедно с другите той буташе едно от оръдията; с мускулестата си снага тикаше лафета, опрял токове в податливата размръзнала се почва. Калта бе облепила ботушите му, но въпреки това личеха високи контешки кончови от жълт хром. Неволно попитах Бозжанов:

— Какви са тия ботуши на краката му?

Бозжанов отговори:

— Събу ги в Новлянское от немец. Уби един офицер и ги събу…

Да, интересен тип е този Пашко. Смел, отчаян, но… Но няма още у него, не се долавя у него, както забелязах и през нощта, първата доблест на воина — подчинението, дисциплинираността, която се внедрява от жестокото армейско обучение, която става втора природа на войника.

Напразно не го срязах преди малко. Това щеше да постегне всички… Нямаше да е зле, нямаше да е зле всички да чуят сега думата на командира.

Но няма вече време за такова нещо. Налага ми се незабавно да проверя съобщението на Бозжанов, да разбера каква е обстановката, да се ориентирам, да взема решение.

Така аз извърших грешка, която при никакви обстоятелства не е позволена на един командир: направих се, че не съм чул дързостта на един войник, измених на правилото: „Никога не прощавай“, не внесох с повелителна дума твърдост в душата на войника.

И като страшна последица подир няколко минути се проля кръв, която можеше да не се пролива.

3.

Оръдейните изстрели, които преди малко се сливаха в непрекъснат тътен, сега се разнасяха по-нарядко, но се чуваха по-ясно. Или те бяха се приближили, или пък тука, извън гората, дърветата не заглушаваха звука. От другата ни страна картечният и пушечен трясък се беше отдалечил, отминал.

А пред нас всичко си беше все така пустинно: един къс от пътя с бляскащи по него локви и кал, мокрите склонове на дола, рязко изрязващ се в сивото небе неравен гребен, който закриваше далечината. Зад нас — гора.

Неприятно състояние — не знаеш нищо определено, нищо не виждаш, след като си се озовал без задача сред огнищата на боя. Батальонът се охраняваше от конни дозори, но след съобщението на Бозжанов реших да се поогледам на всички страни от някой от най-близките хълмове, да видя какво става наоколо.

Казах на Бозжанов:

— Вкарай оръдията в гората. Аз ще препусна до височинната, ще се поогледам…

Синченко понечи да тръгне подире ми, но аз го оставих на края на гората…

След една минута Лисанка в галоп се озова на склона. Оттам се виждаше селото, проснало се край шосето. Забелязах движение по улицата, движение по шосето и мигновени бели припламвания на оръдейни изстрели. Насочих бинокъла.

Нашата артилерия се изтегляше. Трактори със закачени за тях оръдия изпълзяваха от селото, движеха се по полето и свиваха настрана от шосето. Край оръдията вървяха артилеристите и неспокойно се обръщаха. Разпознах високата и суха фигура на полковник Арсениев, командир на артилерийския полк. С бинокъла видях как той спря, извади и отвори табакерата си, взе цигара, запали кибрит, запуши — той направи всичко това, без да бърза, с подчертано спокойствие; после спря пълзящото край него оръдие и посочи нанякъде. Тракторът се отдели, артилеристите застанаха по местата си. Като поместих бинокъла в посоката, показана от Арсениев, за първи път видях немски танкове… Белите кръстове на синкавочерна броня, пламъка, излизащ от тънките дула… Танковете стреляха от движение и влизаха в селото.

Искаше ми се, без да се откъсвам, да следя тази битка, разгръщащата се пред мене лента на съвременната война, но аз наведох бинокъла и се огледах наоколо. По пътя, който се вливаше в шосето, препускаха мои конници. Мина ми през ума: сигурно някъде са се сблъскали с настъпващите насам немци; нашите части, които се изтегляха на север, вероятно вече са изоставили този междуселски път.

По какъв ли начин, по кой ли маршрут ще се измъкнем ние сега? Би трябвало незабавно да прехвърля батальона оттатък междуселския път, докато е свободно устието му, та да не ни отрежат, да не ни затворят в триъгълника между пътищата. Продължавах развълнувано да оглеждам местността. И изведнъж видях ротата на Филимонов, потеглила вече по моя заповед.

В походна колона, проточила се в дола, без да вижда, какво става в селото, без да вижда танковете, ротата се движеше към селото, направо в лапите на немците. Какво прави той, да не се е побъркал? Върви, да го вземат дяволите, като сляп! Аз бясно пришпорих Лисанка; тя се изправи на задните крака от болка.

В кариер покрай гората, покрай батальона аз препуснах да настигна ротата.

4.

Настигнах я.

— Рота, стой! Филимонов, къде се навираш? Къде си се понесъл?

Той слисано рече:

— Слушам, другарю комбат.

— Къде отиваш?

— Смятах, другарю комбат, по тази долчинка да изляза при селото. А сетне по пътищата, по маршрута.

— Защо не си изпратил дозор? В селото има немци!

На възчервеното му лице се изписа объркване. Той, Ефим Ефимович Филимонов, по-късно стана един от героите на батальона, но тука насмалко не изведе ротата си без противотанково въоръжение срещу танкове: водеше бойците по долчинката, без да вижда нищо наоколо.

Аз успях да го спра, ротата не загуби нито един човек, но бях загубил време.

Към нас по долчинката някой препускаше с все сила, в кариер. Познах сивата кобила на Синченко. Той спря пред мене.

— Другарю комбат, побягнаха…

— Кои?

Без да отговори, запъхтян, развълнуван, той продължи:

— Те ви видяха… развикаха се: „Батальонният побягна!“ И се втурнаха…

— Кои?

— Тези… вчерашните… дето ги приехте…

— А батальонът?

— Не знам… На пътя вече има немци. Като се развикаха: „Батальонният побягна!“, като се втурнаха кой къде види, аз веднага се спуснах да ви викам…

Аз промълвих:

— Филимонов! Върни ротата! Бегом! Синченко, след мен!

И за втори път през този ден забих шпорите в корема на Лисанка.

5.

Аз полетях към гората. Отдалече тя изглеждаше пуста. Нима е наистина пуста? Нима има паника? Нима той, моят булат, моят батальон се е разпилял в един миг? Тогава няма за какво да живея! Но аз не вярвам, не вярвам.

Както препусках, забелязах няколко души на края на гората. Те сякаш ме чакаха. Спуснах се към тях. Видях навъсения Заев, видях линията на недоизкопаните гнезда, купчинки прясно изрината пръст. Бойците ги нямаше.

— Заев! Какво става с батальона? Къде са бойците?

Той козирува и отговори:

— Имаше команда, другарю комбат, да се подготвим за движение.

— Е… Къде е ротата?

— Строена в гората… В ротата, другарю комбат, редът не е нарушен.

— А тука какво се е случило? Къде?

Заев посочи натам, където преди няколко минути бях пресрещнал оръдията. Навъсено изсумтя:

— Там…

Ех, от него дума не можеш изтръгна! Лисанка пак ме понесе в галоп.

От едно място за секунда пред мен се мярна селото. Вървят камиони, камиони, вървят самоходни оръдия. Немци!

Сега по надолнището, в дола. Две оръдия още не са вкарани в гората. До оръдията са се скупчили ония, които вчера, след нощното клане в Новлянское, бях приел в батальона. Те не измъкват оръдията, не работят, те безредно се притискат до затъналите колелета, до спрелите коне. Видях пребледнелия Бозжанов; устните му бяха напрегнато стиснати, в ръката си държеше пистолет.

— Бозжанов! — закрещях аз. — Бягали ли са тия? Тия ли са викали, че батальонният командир избягал?

Той мълком кимна. Устните останаха стиснати, познатото ми възпълно лице бе неузнаваемо сурово, бузите бяха хлътнали, всичките черти бяха станали по-остри.

Аз извиках:

— Ето го батальонния ви командир! Всички ли ме виждате? Бозжанов, кой е крещял? Всички ли?

— Ето кой…

С движение на главата Бозжанов посочи настрана. На известно разстояние, на склона, лежаха по очи два трупа. Кръвта беше потекла надолу в дълбоките следи от копита. По-скоро с досещане, отколкото по някакви външни белези познах единия — онзи, който би могъл да стане прославен герой. Би могъл… а загина като изменник, като страхливец. Да, това беше Пашко. На неестествено свитите крака, сякаш застинали в движение, имаше високи ботуши от жълта кожа, оплескани с кал.

Бозжанов най-после намери в себе си сили да се обърне към мене по устав:

— Разрешете да доложа… Вследствие на възникналата паника аз, другарю комбат, бях принуден да употребя оръжие.

— Ами тези? И тези ли са побягнали? Защо не си застрелял всички, които са побягнали?

Бозжанов мълчеше:

— Заповядвам: побягнат ли още веднъж, стреляй по страхливците без предупреждение.

— Слушам, другарю комбат.

Не, аз не съм кръвожаден. Безсмислената жестокост е отвратителна. Но моментът беше такъв, че изискваше хората да запомнят урока, завинаги да научат закона на войната, закона на армията.

Изгледах тълпата:

— Е, всички ли виждате батальонния командир? Всички ли чувате? Бозжанов, приведи хората в подобаващ вид! Вкарай оръдията! След това ще се явиш в щаба, при мене, да получиш отбранителен участък.

Помръднах поводите. Поелият дъх добър кон тръгна към щабната палатка в гората.

6.

Ние се озовахме в триъгълник, заграден от немски колони. Батальонът е отново откъснат.

Ако бъдещият критик на нашата повест сметне за нужно да обвини някого в това, мога да облекча неговата задача: виновният съм аз! Без риск няма война! Аз рискувах, аз изпратих хората в тила да приберат оставените снаряди и оръдия. Оръдията са докарани, но батальонът се е намерил в задънена улица, батальонът е отрязан. Сега, докато не се мръкне, не можеш се измъкна.

Не съм ли направил много грешки? Възможно е. Не е ли трябвало да действувам по-умно, по-предвидливо? Възможно е.

Нека, щом го заслужавам, умните хора ме наругаят без снизхождение за грешката, но аз няма да се мъча да изкарам себе си непогрешим, златен или, по-точно казано, меден командир.

Ние се озовахме в триъгълник, заграден от немски колони. По павирания път бяха минали танкове. Подир тях в две редици към Волоколамск, към Москва се затъркаляха камиони, мотоциклети, влекачи — пехота, хранителни припаси, артилерия, немската групировка за главния удар. А по черния път пак там, на шосето, се вливаха транспортите на спомагателната група, пробила фронта вчера до нас.

На кръстопътя ставаше все по-голямо задръстване. Немската пътна служба вече регулираше движението и задържаше ту едната, ту другата колона.

Аз гледах с бинокъла. Лицата на немските войници, които седяха в камионите, бяха, както и вчера, при Новлянское, почти до едно млади. Особена веселба, смях, възбуждение не се забелязваха; седят с кепета, с леки шинелчета; мнозина зиморничаво са мушнали ръце в ръкавите: измъчваше ги октомврийската студена влага. За тях, завоевателите, това бяха делници; те бяха свикнали на това: напред, напред!

Към мене се приближи командирът на артилерийската батарея.

— Насочени ли са оръдията? — попитах аз.

— Да, другарю комбат.

— Зареди и доложи!

В клина на гората, който се издаваше към кръстопътя, ние бяхме сложили осем оръдия. Част от артилеристите бяха изпратени при шестте оръдия на Шилов, съсредоточени в друг пункт. От клина до кръстопътя имаше около един километър, целта беше пред очите, немските коли ясно се виждаха в прицелната панорама — това се нарича право мерене.

— Готово! — доложи командирът на батареята.

— Давай! Бий със залпове! Със залпове!

Чу се команда:

— Батарея…

Пауза.

— Огън!

Припламна огън. Избумтя. Земята трепна. Аз видях с бинокъла: захвърчаха трески, парчета тенеке.

— Огън!

Немците наскачаха от камионите, хвърлиха се в канавките, хвърлиха се оттатък пътя; скри се някъде немската пътна полиция.

— Огън!

Не, господа „победители“, тука няма да минете! Отрязали ли сте ни? Не. Ние с огън прерязахме пътя, ние разсякохме вашите колони. Вие бързахте към Москва, към Москва ли? Я се поспрете! Хайде благоволете първо да се справите с нас, хайде смачкайте един батальон от Червената армия!