Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Волоколамское шоссе, 1960 (Пълни авторски права)
- Превод от руски
- Сидер Флорин, 1962 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,6 (× 12 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Диан Жон (2012)
- Разпознаване и корекция
- Az (2014)
- Допълнителна корекция и форматиране
- in82qh (2014)
Издание:
Александър Бек. Волоколамското шосе
ИК „Народна култура“, София, 1985
Руска. Трето преработено издание
Редактор: Валентин Корнилев, София Бранц
Коректор: Евдокия Попова
История
- — Добавяне
Генерал Иван Василиевич Панфилоф
1.
Той дойде при нас на следващия ден, на тринадесети.
Ние не го очаквахме, но така се случи, че сякаш нарочно в щаба бяха повиканите от мене ротни командири.
Трябва ли да описвам щабното ни помещение? Огледайте се наоколо: там, в подмосковната гора, нашето обиталище беше същият такъв блиндаж — вкопана в земята кутия от сурови дървета, на стените на която не можеш се облегна: ще се залепиш за смолата. Ден и нощ гореше лампа. Навън в разни посоки излизаха жици, сякаш събрани тука в юмрук.
Командирите отбелязваха на картите схемата на минните полета, които трябваше да се минират през нощта. За превозните средства оставаше открит само широкият път с моста край село Новлянское: другите пътища, водещи към линията, се минираха.
На масата, до лампата, лежеше голям лист плътна хартия, на него с цветни моливи беше нанесена схемата на нашата отбрана. Схемата беше начертана от началник-щаба Рахимов. Той отлично рисуваше и чертаеше.
Запазил съм този лист. Искате ли да го видите?… Красиво? Не само красиво, но и точно.
Тази лъкатушна синя лента е реката Руза. Начупената линия по брега е ескарпът. С тъмнозелено са очертани горите. Черните точки на отсрещната страна са минните полета. Леко заоблените червени дъги с обърната на запад четина е нашата отбрана. С разни знаци — виждате, те всичките са също червени — са отбелязани окопите на стрелците, картечните гнезда, противотанковите и полските оръдия, придадени към батальона.
Дадената на нас линия, както знаете, беше много дълга — седем километра на един батальон. Бяхме се проточили, както сетне казваше Панфилов, „в единична нишка“. Дори и в онзи ден, тринадесети октомври, аз все още не допусках мисълта, че в района на Волоколамското шосе единствено тази нишка ще препречи пътя на немците, когато те в устрема си към Москва стигнат „далечните подстъпи“, нашата линия. Но…
Ротните командири седяха до лампата и отбелязваха на топографските си карти минните полета.
Водеше се шеговит разговор за тринадесетото число.
— За мен то е щастливо — каза лейтенант Заев, командирът на картечната рота, — роден съм на тринадесети и на тринадесети се ожених. С каквото и да се заловя на тринадесети, всичко ми спори, каквото да пожелая, всичко се сбъдва.
Той имаше особен начин на говорене. Мърмореше си под носа и човек не винаги можеше да разбере дали се шегува, или е сериозен.
— Е, и какво например сте пожелали днес? — попита го някой.
Всички погледнаха с интерес слабото, едрокостно, разширено надолу лице на Заев. Той беше известен със способността си току да изтърси нещо.
— Една манерка коняк! — измърмори той и избухна в смях.
Влезе началник-щаба Рахимов. Той винаги се движеше бързо и безшумно, сякаш не беше обут с ботуши, а с пантофи.
— Другарю комбат, заповедта ви е изпълнена — каза той с обичайния си спокоен тон.
Бях го изпратил на далечно разузнаване, за да изясни далече ли от нас се водят боеве. В щаба на полка не се знаеше нищо определено.
И ето че Рахимов се беше върнал неочаквано бързо.
— Изяснихте ли?
— Да, другарю комбат.
— Докладвайте.
— Разрешете писмено? — попита ме той й ми протегна сгънато листче.
На хартията имаше четири думи:
„Пред нас има немци.“
Полази ме тръпка. Нима е дошъл нашият час?
Умен е, много е умен Рахимов! Разбрал от часовоя, че не съм сам в блиндажа, той доверил, преди да влезе, тези четири думи на хартията, за да не ги произнася гласно, та нито с вида си, нито с тона да не внесе тука страх.
Дадох си сметка, че и аз имам желание да скрия това съобщение от другите, като че можех с това да направя недействителна действителността — да я отстраня, да я отблъсна.
Погледнах цветната схема, видях минните полета, реката, опасана от отвесното противотанково препятствие, окопите, покрити с четири-пет реда дървета, картечниците и оръдията; представих си и още нещо: човека с шинел, боеца.
Попитах на казахски:
— Лично ли ги видя?
Не ще съмнение, аз вярвах на Рахимов и все пак го попитах.
— Да.
— Къде?
— На двадесет, двадесет и пет километра оттука. В село Середа и в други села.
— А разстоянието помежду? Там какво има?
— Ничия земя.
— Е — казах аз на руски, — май че вашето желание, Заев, ще се изпълни: на наш адрес са изпратени много манерки коняк…
Всички ме гледаха въпросително.
— … и ром — продължих аз. — Пред нас има немци. Рахимов, съобщете обстановката.
Офицерите изслушаха Рахимов мълком и само Заев измърмори:
— Още по-добре!
— Че кое му е доброто? — попита някой.
— Ами по-хубаво ли е да стоим така? Настояхме се.
Без да поиска разрешение, в блиндажа се втурна моят коневод Синченко.
— Другарю комбат! Генералът идва насам… — високо зашепна той.
Побързах да си сложа шапката, оправих си рубашката и се спуснах да го посрещна.
Но вратата вече се отвори. При нас влизаше командирът на дивизията генерал-майор Иван Василиевич Панфилов.
2.
Аз се изпънах и рапортувах:
— Другарю генерал-майор, батальонът е зает с укрепване на отбранителната линия. Ротните командири копират схемата на минните заграждения. Командир на батальона старши лейтенант Баурджан Момиш-Ули.
Панфилов попита:
— Някакви произшествия?
„Знае!“ — мина ми през ума. Отговорих:
— Да, другарю генерал. Един страхливец, самонаранил се в ръката, бе разстрелян пред строя.
— Защо не сте го дали под съд?
Развълнуван, започнах да обяснявам.
Казах му, че при други обстоятелства бих го дал под съд. Но в дадения случай е трябвало да се реагира незабавно и съм поел отговорността върху себе си.
Панфилов не ме прекъсваше.
За първи път го виждах с полушубка. Меката полушубка от бял юфт, от която леко лъхаше приятен мирис на катран, непреправена по негова мярка, беше широка, но поомачкала се вече, не стърчеше и не издаваше хлътналите му гърди, стегнати през рамо с портупей, и прегърбената му снага. Докато ме слушаше, генералът гледаше надолу, навел сбръчкания си врат. Струваше ми се, че не ме одобрява.
— Сам ли го разстреляхте? — попита ме той.
— Не, другарю генерал: разстреля го отделението, което той е командувал, но заповедта дадох аз.
Панфилов вдигна глава.
Гъстите, остро извити вежди над малките, леко дръпнати очи бяха смръщени. — Правилно сте постъпили — рече той. После, като си помисли, повтори:
— Правилно сте постъпили, другарю Момиш-Ули. Напишете рапорт.
Едва сега, изглежда, забеляза, че наоколо всички стоят прави.
— Сядайте, другари, сядайте! — промълви той, разкопча колана си и започна да съблича полушубката.
Със сукнената рубашка с небиещи на очи звезди в защитен цвят прегърбената му стойка пролича още по-рязко.
— Ами при вас, другарю Момиш-Ули, е хладничко. Защо не палите? И горещо чайче сигурно няма, а?
Приближил се до тенекиената печка, той попипа изстиналите кюнци, надникна зад печката, сякаш търсеше нещо, видя брадвата, приклекна и прихванал с ръка едно дърво, започна сръчно и леко, с точни удари да го цепи на съчки.
Рахимов изтича при него.
— Другарю генерал, разрешете, аз…
— Защо? Аз обичам. Другия път, разбира се, ще трябва сам да се погрижите за командира си.
Такъв беше маниерът на Панфилов — той доста често правеше забележки не направо, а по такъв заобиколен начин.
Но за да смекчи дори и тази едва доловима рязкост, ласкаво добави:
— Сядайте, другарю Рахимов, сядайте! Ето тука, на чуканчето.
Никога не съм виждал някой друг, освен Панфилов да нарежда клечките по такъв начин — като колибка. Някои от тях, по-едрите, първо претегляше на ръка. Веднъж сложи една клечка, но се разколеба и я измъкна.
Не зная, може да ви се струва, че дори когато пали печка, щом е генерал, не му прилича да се колебае, но когато мушна отдолу брезова кора и драсна клечка кибрит, печката веднага запращя.
Близо минута остана да седи край огъня. Червеникавите отблясъци играеха по петдесетгодишното му, набраздено от бръчици, но не уморено лице.
— Ето — рече той и се вдигна, — така е по-весело… Готов ли сте, другарю Момиш-Ули?
— Готов, другарю генерал.
Подадох му краткия си рапорт. Панфилов го прочете до лампата, сложи листа на масата, натопи перото, въздъхна и написа: „одобрявам“.
3.
На масата, както знаете, лежеше отлично начертаната схема на нашата отбрана.
Бутнал настрана рапорта, Панфилов дълго гледа схемата.
— Добре сте се заградили май — рече той. — Но…
С чисто руски жест генералът се почеса по тила.
— После ще се поразходя с вас, другарю Момиш-Ули. Ще поогледам на място… Известна ли ви е обстановката, другари?
Отговорът прозвуча неуверено.
Панфилов извади от планшета си карта, вече малко поизмачкана, малко поизтъркана на гънките, разгърна я и я сложи върху схемата.
— Я елате, другари, по-близо — рече той. — Противникът е направил пробив тука и тука.
Той посочи няколко пункта близо до Вязма, огледа лицата — всички ли виждат, всички ли разбират — и продължи:
— Нашите войски се бият в района на Гжатск и Сичовка. Ето главните точки на отбраната.
Без да натиска, очерта с тъпия край на молива няколко кръгли фигури с неправилна форма на различни места по картата. След това пак огледа всички ни.
— Може да сте мислили — каза той, като остави молива, — че тия „храбреци“, дето се точеха покрай нас последните дни — това е нашата армия?
Той се усмихна, край малките му очи се събраха ситни бръчици. Никой не се осмели да кимне, само Заев тръсна глава.
— Признайте си, така ли мислехте?
Никой не отговори. Панфилов беше споменал онова, което като камък тежеше на сърцето на всекиго.
— Не, другари, армията се бие. Мислите ли, че немците щяха да ни оставят да седим тука толкова време, ако с тях не се сражаваха нашите бойни части? Сега противникът е напреднал към нашата линия, но с незначителни сили… Сковават го войските, които се сражават в тила му. Линията на дивизията е много разтегната, но…
Панфилов се поумълча.
— Към нашата дивизия са придадени няколко артилерийски противотанкови полка. Цифрата няма да ви спомена. Това е артилерията на Главното командуване.
Панфилов отново взе молива и пак загледа картата. Остриганата му глава с наполовина черна и наполовина бяла, равномерно прошарена коса, се наведе, плъзгащите се по топографските знаци очи се присвиха, сякаш се мъчеха да различат нещо неясно.
— И в какво се състои сега задачата? — тихо продума той, сякаш питаше самия себе си. — Задачата е да посрещнем врага с тази артилерия там, където той ще нанесе главния удар. Можете, другари командири, да предадете това на бойците. Впрочем… За колко време, другарю Момиш-Ули, можете да съберете батальона?
— По тревога ли, другарю генерал?
— Не, защо по тревога… Един час стига ли ви?
— Да, другарю генерал.
Когато идваше при нас след проверката на бойната готовност, Панфилов обикновено беседваше с батальона. Той си извади часовника и нещо пресметна, гладейки с палец стъклото.
— Не, другарю Момиш-Ули, не мога: този малък старшина не позволява — той посочи часовника. — Та така, другари, започваме да воюваме… Изскочат ли немчурята, ще ги избием. Изскочат ли други, и тях ще избием. Ще ги смелим…
Панфилов се изправи и тозчас всички наставаха.
— Ще ги смелим…
Панфилов повтори тази дума и сякаш се вслуша как звучи.
— Разбрахте ли ме?
Почти винаги Панфилов завършваше с този въпрос и се вглеждаше в лицата на тези, с които говореше.
— А сега… сега не би било зле чашка чай след път… Като че ли бях намекнал за такова нещо, другарю комбат?
Аз извиках:
— Синченко! Самовара! Бегом!
— Охо! Вие и със самовар сте се сдобили? Добре…
Всички се усмихваха. Панфилов заразяваше със своята непресторена, непринудена увереност.
Той освободи командирите, сгъна и прибра картата.
4.
В блиндажа тичешком влезе Синченко със самовара.
— По-полека, по-полека — рече Панфилов. — Защо тичаш със самовара?
— Нали е война, другарю генерал — отракано отговори Синченко.
— Тя да не е за тичане?
Синченко ловко стовари самовара на масата.
— Имам си едно наум, другарю генерал.
Отговорът му хареса.
— Добре, добре — каза той. — Но сега, другарю, няма да воюваме с едно наум.
— Ами с какво, другарю генерал?
— С три наум — Панфилов се засмя. — Нямате ли зелен чай?
Живял дълго в Средна Азия, Панфилов беше свикнал там с такъв чай.
— Нямаме, другарю генерал.
— Жалко… Я да видя какво запарвате?
Синченко му подаде започнатия пакет. Панфилов погледна етикета, помириса чая:
— Не е лош… Малко поизветрял. Да бяхте го сложили в кутийка, другарю… Я ми дайте чайника, аз ще се оправя с тая работа.
След като изплакна малкия бял чайник два пъти с вряла вода, той сложи в него щипка чай, надзърна, присви очи и добави още малко. После без вода го сложи върху кюнчето на самовара.
— Нека се посгрее, да се поотвърне — обясни той.
Пред нас имаше немци, зад нас беше Москва, а Панфилов на предната линия с вещина и мерак запарваше чая.
— Схемата, другарю Момиш-Ули, не я прибирайте — каза той. — Хайде да я поразгледаме заедно… Вие, другарю Момиш-Ули, нещо май не сте весел?
Панфилов ме попита меко, а аз малко остана да падна, сякаш с всичка сила ме беше ударил с този въпрос. Че нали едва вчера самият аз бях казал същото на един боец. Нима и аз имам същия вид?
— Какво ви смущава, другарю Момиш-Ули? Недейте става, седете си, моля ви се, седете си.
— Вижте, другарю генерал… — С досада долових в тона си неувереност, същата неувереност, която се мъчех да изкореня у другите. — Кажете, другарю генерал, нима батальонът наистина ще трябва да държи седем километра?
— Не. — Панфилов помълча, присви очи и се усмихна. — Не. Днес ще преместя една рота от вашия полк. После може би ще взема още една. Тъй че вие, другарю Момиш-Ули, ще трябва да заемете още един километър или километър и половина.
— Още един километър?
— Че какво да правим, другарю Момиш-Ули? Посъветвайте ме.
Панфилов каза това без никаква ирония и заедно със столчето се помести към мене, както винаги много живо, сякаш аз, старши лейтенантът, можех действително да дам някакъв съвет на един генерал.
— Че какво да правим? — повтори той. — Нали нашето е нишчица, не е трудно да се скъса. Е, ще се скъса някъде… А после?
Той с любопитство ме загледа в очакване на отговор. Аз мълчах.
— Ето, именно заради това „после“ вземам ротите. Непредпазливо ли е?
Той ме попита, като че това го бях казал аз, но аз слушах, без да си отворя устата.
— Сега, другарю Момиш-Ули, не трябва да бъдем предпазливи. Сега трябва да бъдем… — той лукаво присви очи — триж предпазливи. Смятам, че тогава ще успеем да го разиграем около един месец на тоя участък до Волоколамск.
— До Волоколамск ли? Ще отстъпваме ли, другарю генерал?
— Мисля, че няма да може да се седи на едно място, а ще трябва да се действува така, че където и да пробие, навсякъде да има пред него наши войски. Разбрахте ли ме?
— Да, другарю генерал, но…
— Говорете, говорете. Какво друго ви смущава? Май че бойците ги е страх от немеца, а?
— Да, другарю генерал.
Като се мъчех да бъда кратък, започнах да докладвам. Впрочем тази дума не е напълно подходяща тук.
Панфилов умееше да слуша толкова живо — човек имаше чувството, че говори нещо много съществено за него, нещо много умно. Аз самият не усетих как започнах не да докладвам, а да разказвам, да разказвам така, както виждах и чувствувах.
Когато престанах да говоря, известно време Панфилов замислено мълча.
— Да, другарю Момиш-Ули — промълви той най-после, — сега нищо друго не е страшно за нас. Само това е страшно.
Той стана, отиде при самовара, наля вряла вода в чайника, сложи го пак отгоре, на кюнчето, и се върна.
Без да сяда, се наведе над листа и пак, както при първия поглед, каза:
— Здравата сте се запушили.
Обаче това не прозвуча като одобрение.
— Нещо е много затворено. Не сте ли оставили тука твърде малко проходи? — Той взе молива и посочи минните полета. — Не сте ли се самозаключили, другарю Момиш-Ули.
— Че нали това е отпред, другарю генерал — учудено рекох аз.
— Точно там е работата, че е отпред. Не можете се помръдна, тясно.
Дойде ми на ума: „Тясно ли? С моите седем километра да ми е тясно? Какво разправя той?“
Без да натиска, с тънки щрихи Панфилов набеляза няколко прохода в минните заграждения. Аз все още не разбирах — защо? А Панфилов с леки драсвания на обикновения черен молив (други не обичаше) зачерта красивото изображение на отбранителната ни линия и означи стрелка, устремена напред, към разположението на немците.
Не можех да разбера какво иска. Дали искаше да минем в настъпление, да атакуваме трупащата се немска армия? И то след като съобщи, че ни вземат една рота, че на батальона предстои да се разтегли на още един — един и половина километра? След като каза, че сега трябва да бъдем триж по-умни и триж по-предпазливи? След като изрече: „до Волоколамск“? И какво е това, заповед ли е? Но нима така се заповядва?
— На ваше място — рече той, леко защриховайки стрелката — бих помислил за следното…
От върха на стрелката, насочена към разположението на немците, той прокара извивка, обозначаваща връщане към нашата линия, и ме погледна.
— … бих помислил… Защото на вашата картинка и мисъл за такова нещо не виждам.
Панфилов извади часовника си и се обърна към самовара.
— Този господин също иска внимание. Да пием по чаша чай — и да вървим.
— При нас ли ще нощувате, другарю генерал? — попита Синченко.
— Не, другарю. Сега няма време за нощуване, сега се налага и нощем да денуваме.
Той се усмихна, взе чайника, вдигна капачето, помириса и рече:
— Това се казва питие.
Подаде ми чаша чай и хитро присви очи:
— Нали днес имаме малък юбилей — днес нашата дивизия стана точно на три месеца. Би следвало да го ознаменуваме по-осезателно, но… има време и за това… И точно три месеца, другарю Момиш-Ули, откакто се срещнахме с вас за първи път. Помните ли колко сърцато ударихте крак пред мене?
И той пак се усмихна.