Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Волоколамское шоссе, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 12 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2012)
Разпознаване и корекция
Az (2014)
Допълнителна корекция и форматиране
in82qh (2014)

Издание:

Александър Бек. Волоколамското шосе

ИК „Народна култура“, София, 1985

Руска. Трето преработено издание

Редактор: Валентин Корнилев, София Бранц

Коректор: Евдокия Попова

История

  1. — Добавяне

Така да държим, значи да не удържим

1.

От прозорците са свалени платнищата, които ни служат за пердета. Бавно се разгаря, прояснява се утрото. Навън е тихо. Рядката стрелба срещу Матрьонино и Горюни е секнала още преди да съмне; аз заспах и не забелязах в колко часа беше свършила. Сивите оттенъци на ноемврийската сутрин постепенно стават по-светли. Ето, че леко се засиня незабуленото, както и предишния ден, небе. И изведнъж, сякаш тази мярнала се посърнала синевина е била сигнал, по целия фронт ревна, загърмя артилерията на немците.

Заедно с Толстунов и Бозжанов излязох на улицата. Не можа да се задържи в щаба и Рахимов. Отдавна не бяхме чували такъв пукот. Непрекъснато се разнасяше екливият му тътен. Така в бурно време удря, връхлита препятствието ревящата вълна на прибоя. Канонадата сякаш се търкаляше от единия до другия край на фронта. Тя ту се отдалечаваше надясно, ту се връщаше, боботеше нататък, където бяха разположени ротите на Филимонов и Заев. След това огненият талаз отново политаше надясно.

Денят, както казах, се случи ясен. Пред нас, там, където минаваше фронтът, във въздуха кръстосваха, извиваха, от време на време пикираха, хвърляха бойния си товар немски бомбардировачи. Двама „гръбльовци“ — самолети наблюдатели — кръжеха във висината.

До пладне нашата артилерия не отговаряше. Това забавяне — ще рискувам да споделя такава мисъл — беше характерно за Панфилов. Лесно ли е четири часа да мълчиш, без да подкрепиш с огън духа на своите войски, окопали се на предните линии? Четири часа да мълчиш — това значеше да вярваш във войника, в неговото мъжество, в съзнанието му за дълг. И да разполагаш със същата вяра в отговор.

Какво се печелеше с това мълчание? Засечени бяха всичките артилерийски позиции на противника, а нашите останаха скрити. Панфилов неведнъж беше казвал, че трябва да умееш да разгадаеш намеренията на врага по гласовете на оръдията му. Разположението на артилерията, съсредоточаването, групирането на огъня позволяват да се определи посоката на подготвяния главен удар. Обаче тази истина, разбира се, знаеха и немците. Те приложиха военна хитрост, като прехвърляха вълната на огъня от единия фланг на другия. Налучкай, ако можеш, къде имат намерение да пробият фронта!

Съществуват различни методи за артилерийска подготовка. Например: първо да съсипеш, да разнищиш предната линия, след това да прехвърлиш огъня в дълбочина. Или първо да се нахвърлиш върху позициите на вторите ешелони, да подплашиш, да смутиш резервите, сетне да пренесеш огъня — да удариш предната линия… И хвърляне напред!

На шестнадесети ноември немците съгласуваха и двата метода. След като бъхтаха около два часа предния край, гостиха с няколко залпа и нас в Матрьонино, и в Горюни. На новата си линия батальонът понесе първите загуби. Аз не знаех какво ставаше в тези минути напред — дали немците атакуваха и къде именно? — но ето че артилерията им отново намали мерника, тътнещият валяк пак се затъркаля по фронта.

2.

„Първото денонощие ще бъде леко за вас“ — беше предсказал Панфилов.

Така се и случи. Все пак пътем ще отбележа това-онова в този лек за моя батальон ден.

Горе-долу по обед на мое разпореждане, пристигна в Горюни една батарея противотанкови оръдия от резерва на командира на дивизията. Това служеше за знак, че Панфилов не бе променил преценката си за намеренията на противника и сега укрепяваше моето възелче. Артилеристите заеха огневи позиции в гората и насочиха дулата срещу не съвсем скрилото се под снега Волоколамско шосе.

Пред нас продължаваше тътенът, бумтежът, екотът. Над върхарите на гората се издигаха и бавно се разсейваха в небето черни пушеци. А при нас, на хълма, където беше се проснало село Горюни, не спираше напрегнатият войнишки труд. Бойците дробяха земята, копаеха ли, копаеха.

Взводът на Шакоев провеждаше занятие на шосето. Застанал до оградката, няколко минути ги наблюдавах. Ето фурнирният макет на танк бързо се движи към боец, прикрил се в трапче. Но защо той се бави? Не, все пак успя. Надигна се, изчака още един миг, метна гранатата. Добре, чисто изпипано! А, това е сухичкият, слабогръд Джилбаев, мой сънародник. Виж го ти какъв е сега! Вярвам му, зная — няма да замижи от ужас, няма да побегне, ще посрещне танка с граната.

Сложеният на плазове макет се връща, за да тръгне пак. За хвърляне на граната се готви политическият ръководител Кузминич. Войнишкото облекло — късите кончови на тежките ботуши, топлите ватени панталони, които се виждат изпод щръкналия на гърбица шинел — все така изглежда като чуждо на гърба му. Танкът се приближава. Кузминич се мъчи да надмогне своята тромавост, бързо скача като младеж, замахва и… И тозчас се чува характерният, с кавказки акцент глас на Шакоев:

— Остави, остави, другарю политически ръководител. Не така…

Стройният лейтенант дагестанец с изподраскани, изцапани с пръст хромови ботуши, с омацана почти до черно, ушита по мярка ватенка — би могло да се каже, че той е започнал до известна степен да парадира с опърпания си вид — леко изтичва при четиридесетгодишния мъж на науката, може би за първи път опитващ се да метне тежката противотанкова граната. Шакоев спокойно обучава политическия ръководител. Чувам го да казва:

— Присъствие на духа, разбираш ли? Хвърляй, без да избързваш, лекичко.

Неволно си спомням неугледния, чипонос пратеник на генерала.

3.

В този ден, шестнадесети ноември, имах случая да се срещна с него още веднъж.

Обадиха ми се от щаба на дивизията: към нас е тръгнала по заповед на генерал Панфилов, командата танкоизтребители начело с лейтенант Угрюмов. Отговорих с незименното кратко „Слушам!“ и се върнах на сгъваемото кресло — това удобно кресло-легло беше някъде намерил и домъкнал Синченко — върнах се, седнах и се замислих.

Неведнъж в повестта ни е ставало дума за размишленията на командира. Те толкова много поглъщат, човек се унася в тях толкова дълбоко, че започва да не забелязва стаята, всичко, което го заобикаля. Правилно ли са разположени силите? Какво ще направя, ако боят се развие така? Как ще постъпя, ако противникът се приближи оттука? Ами ако нахълта тука?

Да се задържиш до двадесети! Пресмяташ безбройно варианти. Ако не се лъжа, Лев Толстой в предисловието си към романа „Война и мир“ говори за милиони варианти, които се изреждат пред художника. Възможно е творчеството на командира да е сродно със задълбочеността на художника. Да се задържа до двадесети! В тези часове на творческо командирско съсредоточаване задачата, получена от Панфилов, се превръщаше в моя собствена творба, в моя рожба.

Седях и мислех при немлъкващия рев на прибоя. Понякога машинално отбелязвах: ето, тътнещата вълна се е устремила настрана, започнала е да се оттегля… Ето, намесиха се басовете на нашите оръдия, ето, зачести, забарабани нашата изтребителна артилерия. Какво ли става там? Бият ли се вече? Започнала ли е вече атаката на немците?

Привечер ми се обади Заев:

— Почерпихме ги по една, другарю комбат.

— Какво? Кого?

Запъхтян, той припряно продължи:

— Прерязахме ги. Оставихме ги да се приближат и ги чукнахме!

Запасявам се с търпение, изслушвам възклицанията му, не го разпитвам — сам ще стигне до същественото. Оказа се, че към височинката, където се е окопала ротата на Заев, проникнала някаква група немци с минохвъргачки. Възможно е да е било само разузнаване. Пушечен залп повалил няколко немци. Другите под прикритието на огъня отпълзели, отнесли труповете.

Подир половин час се обади Филимонов, доложи: немците се тикнали от гората и към гара Матрьонино. Накарали нашите да открият огън, отишли си.

В това време ниски облаци затулиха небето, заваля сняг. В стаята стана малко по-тъмно. И изведнъж — за мене това беше неочаквано — открих, че е настъпил часът на здрача. Малко по малко оръдейният тътен стихна. Свърши първият ден от новата битка пред Москва. Доколкото можех да отсъдя, немците никъде не бяха пробили нашия фронт. Не зная бяха ли си поставяли това за цел през първия ден. Вероятно противникът беше се врязал на много места, без още да разкрива картите си, без да издава къде ще бъде насочен главният му удар. Панфилов, както вече казах, изглежда се придържаше към предишното си предположение. Впрочем въпреки всичко той се колебаеше. Късно вечерта ми се обади:

— Здравейте. Какво правите?

— Мисля, другарю генерал.

— Не е лошо. И аз съм зает с тази работа. Как прекарахте деня?

Доложих му равносметката на деня. Разбира се, тя беше известна на Панфилов: за всяка промяна в обстановката ние незабавно съобщавахме на капитан Дорфман. Обаче Панфилов, без да бърза, без да ме подканва, изслуша още веднъж същите сведения.

— Ще рече, разменили сте любезности отдалече? — промълви той.

— Да.

— Тъй… Угрюмов пристигна ли при вас?

— Още не е.

— Предайте му: нека отиде в Ядрово при майор Юрасов. Зная, не е хубаво да разкарваш хората, но… Това ми подсказаха мислите.

— Слушам!

— Е, всичко най-добро, другарю Момиш-Ули. Поспете си, починете. Утре е ваш ред.

Мълком постоях до апарата още една минута. Панфилов пак — за кой ли вече път! — беше ме поразил. Той мисли и за един отред от двадесет-двадесет и пет души, мисли и премисля къде да го изпрати. Тази шепичка — командата на Угрюмов — също е резерв на генерала. Съвсем не му е лека работата на командира на дивизията! Ами откъде ли ще вземе той утре, в други ден, когато ударът на немците започне да нараства, откъде ще вземе той, нашият генерал, нови резерви?

Отдалечих се от телефона и накратко изложих на Рахимов, който както винаги седеше пред щабната маса, разговора си с генерала.

— Заповяда ни — заключих аз — да се подготвим, за утрешния ден, да си поспим. Легни си, дремни два-три часа, пък аз ще подежуря, ще проверя постовете.

Облякох се, излязох навън. Вятърът, който нямаше достатъчно сили, за да вдигне виелица, увличаше, отнасяше валящите бели парцали. Шосето, което само до преди няколко часа се простираше като черна, сякаш изметена ивица, сега беше се покрило с пухена покривка, беше се сляло с далечната и близката околност. Нарядко гласовете на оръдията тревожеха нощната белезникава мъгла. Ето, откъм Матрьонино се чу трясък. Ето и тука, на празната могилка, се мярна мъждив блясък, тозчас по петите му долетя гръмотевичната вълна. И пак няколко минути покой. И отново трясват едно-две избухвания. Немците, както и миналата нощ, отделят внимание на Матрьонино и Горюни, държат нервите ни в напрежение, водят безпокоящ огън.

Запътил се по надолнището, по посока на Москва, към железопътната линия, пресичаща шосето — там, до кантона, също се е разположила охрана — срещнах отреда на Угрюмов. Прясното бяло покривало дори и под беззвездното небе отразяваше някакви слаби лъчи, не позволяваше на тъмата да стане непрогледна. Когато ме позна, Угрюмов (в мрака той, нисичък, с ватенка, опънала се на тесните му рамене, пак ми заприлича на невръстен юноша) изкомандува:

— Стой!

И се приближи с намерение да ми докладва. Предадох му заповедта на генерала: да върви по-нататък по шосето, в село Ядрово. Угрюмов с досада изпухтя.

— Момчетата се поизмориха. Мислехме, другарю старши лейтенант, тука да пренощуваме.

— Починете си — казах аз. — Ще заповядам да нахранят вашите хора.

Угрюмов се озърна към неясно тъмнеещата се команда.

— Не, другарю старши лейтенант, благодаря. Ще вървим нататък. Иначе при вас само ще се разпуснем.

На сбогуване той добави:

— Жалко, нямахме късмет да повоюваме заедно.

Пак, както и преди няколко дни, ми беше странно да чуя от него, кажи-речи, момченце, тези сериозни думи.

Русите при среща или сбогуване често ти хващат и друсат ръката, изказвайки с това дружески чувства, уважение. Угрюмов само стисна ръката ми. Усетил това ръкостискане, отново си помислих: „Има силица в ръката!“

Той ми козирува, запъти се при хората си. Скоро отредът изчезна във валящия сняг.

В щабната ни къща се върнах приблизително към полунощ. Чуваше се равномерното дишане на спящия Рахимов. Изключително акуратен, той притежаваше едно качество, каквото не съм срещал у никой друг. Кажеш ли му: „Поспи два-три часа“, точно на минутата — в дадения случай след три часа — той ще отвори очи, ще стане. Няма нужда да го буди човек.

Седнах и пак се замислих. Нощната тишина все така нарядко се нарушаваше от тътена на избухващи снаряди. „Утре е вашият ред“ — беше казал Панфилов. Ето на този приближаващ се наш ред бяха посветени мислите.

Точно в определеното му време Рахимов стана.

— Лягайте, другарю комбат.

Изтегнах се на креслото легло, но дълго не можах да заспя. Обмислях, представях си настъпващия ден. И се унесох едва призори.

4.

В този ден, на седемнадесети ноември, оръдейните залпове заехтяха по-рано, отколкото на шестнадесети. Още едва се развиделяваше, а огненият валяк вече току минаваше по фронта. Немците стреляха както през предишния ден — тътенът ту се отдалечаваше надясно, ту се връщаше, отиваше наляво и пак надясно. Така се движеше, така се клатеше отпред в мъглата на съмването това ревящо махало.

Слушах рева на оръдията и неволно отбелязвах: дивизията се е задържала по целия фронт, немците все още само подготвят удара, без да се издадат къде, към кой участък ще го насочат. Нашата артилерия, за разлика от миналия ден започна веднага да отговаря. Отвред гърмяха наши залпове.

Малко по малко се развидели. Над заснеженото поле висеше ниско, облачно небе. Изведнъж ухото долови промяна в режима на немския огън. Наляво от централната точка на предния край на дивизията, откъм разположеното напред по шосето село Ядрово, стрелбата зачести. А вдясно трясъкът стана по-умерен. Нямаше вече място за съмнение: в единия край стрелят единични цеви и батареи, в другия — дивизиони, множество дула. На левия фланг противникът вече не си играе на дребно. Пукотът там се засилва още повече, става по-чест. Значи, всичко е окончателно решено, участъкът на пробива е окончателно обозначен, противникът вече не крие намерението си да пробие нашия център и левия фланг — намерение, отгатнато от Панфилов, — с ударите на оръдията вече си отваря, проправя път.

В стаята всички сме се умълчали. Познатото нервно напрежение — очакването на атаката, натиска на немците — се е промъкнало и тука, в нашата селска къща, която е още далече от предната линия. В опита да отвлека вниманието си, да се разведря, се обадих в щаба на дивизията на капитан Дорфман. Искаше ми се чисто и просто да му чуя гласа, да разменя с него някоя и друга думичка.

— Здравейте, другарю капитан.

Винаги вежливият, приветлив Дорфман този път забрави да отговори на моето „здравейте“.

— Е, какво става при вас?

— У нас е без промени.

— Тъй. После.

В тона се долавяше: какво искаш — щом си седиш спокойно, седи си.

— Извинете, исках само да ви доложа за обстановката.

— А… Всичко най-добро.

Леко щракване в мембраната. Слушалката на другия край на жицата е сложена.

Приблизително след около час немците пренесоха огъня в дълбочината на нашия фронт, забъхтаха Матрьонино, Горюни, сечището, където беше се окопала ротата на Заев. В тези минути без съмнение бяха потеглили напред немските танкове и пехота. Чаках да видя няма ли да профучат край нас по шосето артилерийски впрягове, променящи огневата си позиция, бягащи от пробилите фронта немци. Не, край нас не мина нито едно оръдие. Артилеристите, доколкото можех да разбера, не отстъпваха.

5.

Към мен се обръща телефонистът:

— Другарю комбат, викат ви от щаба на дивизията.

Взимам слушалката. Мембраната предава без никакви промени познатия въздрезгав глас на Панфилов:

— Другарю Момиш-Ули, вие ли сте?

— Да.

— Какво става при вас?

— Артилерийска стрелба. Противникът води огън.

— Какъв огън? Що за огън?

— Сериозен огън, другарю генерал.

— Ами по-точно? По-точно! Вижте какво, другарю Момиш-Ули, я излезте навън. Нали сте артилерист. Погледнете със собствените си очи какво става там, понаблюдавайте избухванията. След това ми доложете.

Прехвърлих през ватенката ремъка на неизменната си сабя и напуснах щабното ни обиталище, в което засега всичките стъкла в прозорците бяха здрави, и излязох под открито небе. До стълбището стоеше на пост Гаркуша. Той взе за почест.

— Как е немецът? — попитах го аз. — Не те ли кара да се криеш в окопчето?

— Не. Може да се търпи, другарю комбат.

— Воюваш ли със студа? — продължих аз.

— Тъй вярно. Часовоят пази лете жегата, зиме студа.

Отминах този находчив в приказките, непадащ духом колар, излязох през портичката и стъпих на шосето, покрито с бял пух, който край канавките още не беше утъпкан от автомобилните колелета. В снеговете, докъдето стига окото, не се вижда нито пешак, нито конник. Селото се е стаило. На края на гората, която се тъмнее отстрани, току проблясва бял пламък. Оттам бият на далечно разстояние тежките ни оръдия. Изстрелите им почти не се чуват в трясъка и пукота на немския огън. Тук-там се пукат, избухват бризантни снаряди и шрапнели.

Вслушвам се. Немците както и преди гърмят на залпове. Вглеждам се. Виждам много голямо разсейване, голямо разпръскване. Съсредоточени попадения — най-опасни, ефикасни, всяващи страх, когато едно до друго изтрещяват няколко избухвания — съсредоточени попадения няма. Във въздуха изникват кълба дим, които приличат на памук. Обаче тези кълба не са много. По-чести са димните изригвания на снега; те са твърде ниски; това пречи за необходимото разпръскване на куршумите, с които е напълнен снарядът. Такива избухвания ние, артилеристите, наричаме „клъвване“. А на прекалено високите сме дали името „жерави“. Почти всичките немски снаряди — и бризантните за откритото поле, и шрапнелът за прочистване на гората — даваха именно такива избухвания: или „клъвване“, или „жерав“. Нашият боен ред — редиците от единични окопи — не беше плътен; лошо насочените, несъсредоточени удари на немската артилерия само нарядко си намираха жертва. Да, май че напразно в разговора си с Панфилов бях си послужил с израза „сериозен огън“.

Върнах се в щаба, взех слушалката и доложих на Панфилов за това, което бях видял вън. Наприказвах му какво ли не: сигурно не само заслужаващи внимание, но и празни работи. Струваше ми се, колкото повече му надрънкаш, толкова по-добре. Понякога човек можеше да възприеме това като някаква чудатост на Панфилов. Нали бяха ни възпитавали: „По-накратко, по-накратко!“ Доложиш, обърнеш се и си отидеш. А Панфилов слушаше, интересуваше се, изсмукваше дреболии, подробности.

— Голямо разсейване ли? Ами колко метра? Е, например приблизително, другарю Момиш-Ули.

Тази дребна подробност характеризира Панфилов като познавач. Колкото по-далече от целта са артилерийските позиции, толкова по-голямо е разпръскването. Възможно е предната ни линия вече да е разкъсана, но немската артилерия още заема отдалечената си позиция, стреля от пределно разстояние.

Малко по-късно съобразих, че в този час вече е била прекъсната връзката на Панфилов с войските, които се биеха на предната линия. Разсейването на снарядите, характерът на избухванията им в Горюни, всички други признаци сега донякъде му заместваха връзката, служеха му като донесения от фронта.

6.

И изведнъж целият този артилерийски тътен и трясък започна явно да стихва. Пукотът на немците продължаваше вече не със същата активност както преди. Снарядите избухваха по-нарядко. За това също бе доложено на Панфилов. Чух как той изхъмка:

— Хм… Променя позицията. По-рано той ви достигаше с крайчеца на пръстите си, а сега се гответе: ще се опита да ви шибне с юмрук.

Времето течеше бързо. Наближаваше пладне, когато ми се обади Заев:

— Другарю комбат, засилен обстрел от минохвъргачки.

— Какво виждаш?

— Немците са на края на гората, от другата страна на поточето. Пердашат с мини. Не оставят човек главата си да вдигне.

Заев се поспря в очакване на моите думи. Долавяше се шумното му дишане. Какво да му кажа? Глупаво е, безсмислено е да стреляш на далечно разстояние с пушки под силен минохвъргачен огън. Най-важното е, че трябва да се запазят хората. Заповядвам му:

— Престори се на мъртъв. А тръгнат ли в атака, шибни ги!

По същото това време немците настъпили и срещу гара Матрьонино. Там те също домъкнали минохвъргачки, забрулили нашите окопи. Бойците и тука се притиснали към сковалата се земя, сврели се в плитките трапчета. Очукали с мини редичката ни, притискащата се към гарата отбрана, немците се вдигнали на атака. Посрещнали ги с огън. Тази първа атака била лесно отбита. Обаче като се оттеглили, немците по-точно засекли всеки наш окоп, всяка пушка. И пак десетки цеви започнали да изхвърлят мини. Някое и друго парче току улучвало по някой окоп, врязвало се в топло, живо тяло. Ранените отпълзявали по снега към селцето, санитарите измъквали на гръб тежко ранените.

За всичко това ми доложи по телефона Филимонов. Още незавършил донесението си, изведнъж той се пресече на половин дума:

— Пак идват, другарю комбат.

За разлика от Заев, Филимонов с нищо не издаде вълнението си, тонът му остана все така равен. Отдалече се чувствуваше неговата твърдост, решителност. Аз казах:

— Изпрати свръзка при картечарите. Нека помълчат, да ги пуснат по-наблизо.

— Слушам, другарю комбат. Разбрано. Ще ги отблъснем!

Изминаха само няколко минути и Филимонов отново ми докладваше:

— Отблъснахме ги, другарю комбат. Като ги парнахме, веднага отскочиха.

— А сега какво става при тебе?

— Пак бъхтят с мини.

— Какви са загубите?

— Не са големи, другарю комбат.

Винаги ценях увереността, спокойствието на Филимонов. С тях той отлично въздействуваше на войниците. Сега долових, че той сякаш се опасява и зарад моята душа, грижи се и за моето, дето се казва, морално състояние. Дявол да го вземе, не си ли позволява прекалено много? С раздразнение казах:

— Какво значи „не са големи“? По-точно!

— Слушам! Ще изясня, другарю комбат.

Скоро Филимонов доложи, че ротата е загубила убити и ранени двадесет души. Сега тактиката на немците край Матрьонино ми стана по-ясна. Те не искат да хабят жива сила, не искат да плащат напредването си с цената на много кръв. Вместо кръв са съгласни да жертвуват време. Но колко ли време ще ни дадат те срещу Матрьонино? Това не е трудно да се пресметне. На два пъти се пъхнаха, и двата пъти изневиделица бяха посрещнати с огън, веднага се отдръпнаха и продължиха да ни брулят от гората, продължиха да избиват моите войници с мини. Два пъти ни обрулиха и ние вече имаме двадесет защитници на гара Матрьонино по-малко. За дълго ли ще стигнат войниците, останали сега в ротата на Филимонов? Още десет такива жестоки бомбардировки и ротата ще бъде избита. Кога ще стане това? Надали днес. Но утре в окопите край Матрьонино на тяхната стрелба ще отвръщат, ще се съпротивяват само малкото последни бойци. Вярвам, ние не ще опетним своята чест, воинският дълг ще бъде изпълнен.

Не, моят дълг е да изпълня задачата, да се задържа до двадесети. Но как, кажете ми, как ще задържа гарата?

7.

Пак се обажда Заев:

— Два пъти, другарю комбат, цапнахме немеца по носа. Пропъдихме го от моста. А сега пердаши с мини. Не се търпи, другарю комбат.

— Мирувай си.

— При немеца, другарю комбат, май че идват танкове. Ясно се чува бучене на мотори.

— Седи и не стреляй.

— Ами ако пак тръгнат срещу нас?

— Изчаквай, не стреляй, пускай ги по-наблизо, че да не могат после да се върнат в гората. Разбра ли? Обясни на бойците.

Минава още малко време. Аз съм потънал в дълбокото кресло, гледам в стената, мисля. Пред очите ми все същата рисунка на тапетите: трилистници, които приличат на реещи се птици. Разглеждам разперените крила, извитите човки. Все така край касата на прозореца е увиснала до пода откъсната ивица на тапетите. Никой вече не вдига тези откъснати птици. Седя и мълча. Мълчат и всички, които се намират в стаята на щаба. Безстрастният Рахимов, моят седящ началник-щаб, нещо пише, навел се над масата. Бозжанов — него, както знаете, наум наричам ходещ началник-щаб — вече е докаран с ушанка и шинел: готов е да излезе всеки миг, чака моята дума, поръчението. Толстунов, най-старшият от нас по звание, нещо като извънщатен комисар на батальона, седи с шапка на леглото. Изчезнала е някъде неговата привична за окото независима, свободна поза. Сега не се е облегнал на таблата на кревата, снагата му е изправена, обърнатата яка на вълнената рубашка, често отворена, е грижливо закопчана. Още сутринта той ми каза: „Давай поръчения, комбате!“ Долавям: Толстунов, както и Бозжанов, е готов за действие. Щабът чака моята дума. Но аз нямам какво да кажа. Мисля, мълча.

Тънък писък — така наричаният зумер — отново ме вика на телефона. Взимам слушалката. Пак чувам сякаш задъхания Заев. От откъслечните фрази разбирам: немците пак са излезли от гората, те вероятно са си помислили: „Рус е избит“, но все пак, от страх да не попаднат в клопка, не се насочили към котата, а тръгнали да я обходят. Още малко и клещите ще се затворят.

— Обкръжават, обхождат, другарю комбат. Два пъти ги отбивах. Какво ще заповядате, другарю комбат?

Изглежда, той очакваше, че ще му заповядам да отстъпи.

— Да се държиш — казах аз.

— Ще затворят пролуката, другарю комбат.

— Дръж се, Семьон! Или всичко, или нищо!

Аз и сам не знаех какво съм искал да кажа с това „или всичко, или нищо“. Но продължих:

— Нека обкръжават. Нито крачка назад!

Цък… Връзката се прекъсна, мембраната внезапно заглъхна. Разговорът със Заев бе пресечен на половин дума. Аз извиках:

— Тимошин!

Юношата лейтенант, началник на свързочния взвод, мигновено се появи от пруста. Той винаги се навърташе наблизо и никога не биеше на очи, сякаш се мъчеше да не ме отвлича от мислите ми дори със своя поглед, със своето присъствие.

— Тимошин, изпрати хора! Възстанови връзката със Заев!

— Слушам!

Същото воинско „слушам!“ се четеше в сините му очи. Още една секунда и той изтича под прозореца. Обадих се на Панфилов:

— Разрешете да доложа. Ротата на възвишението на два пъти отби атаки. Сега е в обкръжение. Връзката с нея е прекъсната.

Когато докладвах, неволно допуснах едно преувеличение. Нали Заев ми съобщи, че още има коридор. Наистина през изтеклите минути немците са могли вече да затворят пръстена. Не, аз бях длъжен да бъда точен, длъжен бях да казвам на своя командир само истината. И се поправих, казах, че ротата може още да не е отрязана.

Панфилов похъмка. С малка частица на душата тайно се надявах генералът да рече: „Нека си пробие път, да остави котата.“ Не, той не го каза. Аз продължих:

— Води се бой за Матрьонино. Там немците също на два пъти се опитаха да се приближат, бяха отблъснати с огън. Очаквам нова атака. А в Горюни е спокойно.

— Спокойно ли?

— Да, другарю генерал.

Горюни, тази наша мъничка крепост, преграждаща Волоколамското шосе, в този ден още беше прикрита отвсякъде: отляво — от ротите на Филимонов и Заев, направо по асфалта — от отбранителния възел в село Ядрово, отдясно — от селцето Шишкино, където пребиваваше щабът на Панфилов. Очаквах генералът да каже: „Изпратете ротата на Горюни на гарата“; очаквах да намери още някаква рота, която да изпрати в Горюни. Не, и тази ми надежда не се оправда. Панфилов каза:

— Съобщавайте за всичко, другарю Момиш-Ули.

И затвори телефона.

8.

Повиках по телефона Филимонов.

— Пази се в посоката откъм Заев.

— Защо? Какво става там?

— Пази се! Разбра ли? Нямам връзка с него. Как върви при тебе?

— Земята се тресе. Но нищо. Държим се.

— Още колко хора загуби?

— Ще изясня, другарю комбат. Ще доложа.

Пак ми се стори, че той се грижи да не разколебае, да не смути моя дух с угнетяващи мисли.

— Къде са ранените?

— Който може да върви, тръгна към вас. А тежко ранените са тука, в селището.

— Тъй… Изпращам ти каруци за евакуиране на ранените. Сега ще пристигнат пет каруци.

Предполагах, че Филимонов ще възкликне: „Защо ни са пет, две ще стигнат!“ Но той нищо не възрази. Дявол да го вземе, нима загубите са толкова големи?!

След като свърших разговора, с натежало сърце постоях още до телефона. После се обърнах, казах:

— Бозжанов, иди при Пономарьов, нека незабавно изпрати пет каруци при Филимонов за извозване на ранените.

Бозжанов не можа да се сдържи:

— Пет?

Той, чувствителният ми, общителен сънародник, разбира се, долавяше моето потиснато настроение, разбираше колко мрачна е заповедта ми. В същия миг се вдигна Толстунов.

— Комбат, да отида аз, а?

И пак окото ми отбеляза: Толстунов стоеше иначе, не както обикновено, не отпуснато. „Разполагай с мене!“ — казваше стегнатият му вид.

— Чакай, Толстунов. Седи! — рекох аз.

И пак се обърнах към Бозжанов:

— Вземи каруците и потегляй с тях на гарата. Пообиколи там, узнай какво става и се връщай!

— Слушам! — едва чуто отговори Бозжанов.

Бузите му, напълнели през дните на почивката, до вчера загладени, бяха хлътнали, загубили блясъка си за една сутрин. Неизменната му усмивка беше напуснала ъгълчетата на устата. Стремителен, сериозен, той козирува и излезе.

9.

В стаята пак настъпи мълчание. Толстунов отново приседна на леглото, аз се отпуснах в креслото, втренчих невиждащ поглед в стената.

Пак се заредиха мисли. Заев е обкръжен. При Филимонов избиват един по един бойците. Какво да правя? Как ще се задържа до двадесети?

Поиска ми се да не съм под покрив, да послушам на открито звуците на боя, да походя. Сложих си ушанката, прехвърлих през рамо ремъка на сабята и излязох от щаба, стъпих на външното стълбище на къщата. Пак видях часовой. Този път вече не беше Гаркуша. Но кой ли? Свил се, вдигнал яката, извърнал лице от вятъра, нисичък червеноармеец беше прегърнал пушката си. Наушниците на ниско нахлупената шапка бяха свалени, вързани. Като чу крачките ми, той бързо се обърна, взе за почест. Джилбаев! Хлътналите му бузи, късият сплескан нос бяха станали морави от студа.

Мълком отговорих на поздрава на часовоя и закрачих към шосето.

От разни страни се чуваха ту приглушени, ту по-ясни звуците на боя. Чест глух пукот долиташе от село Шишкино, където се намираше с щаба си Панфилов. В близката гора ехтяха резките изстрели на нашите оръдия. Там, над края на тази гора, току изникваха приличащи на памук кълба от шрапнели: немците отгоре прочистваха гората, мъчеха се да накарат батареята да млъкне. Вече почти нямаше нито „клъввания“, нито „жерави“ — противникът беше доближил артилерията си. Поривите на вятъра донасяха отдалече отчаяно чаткане на картечници. Някъде напред зад преградата на гората гърмяха наши противотанкови „четиридесет и пет милиметровки“. Откъм гара Матрьонино долиташе слаб, слят тътен на минохвъргачен обстрел. А тука, в Горюни, само нарядко хвърляха по някой и друг осколочен снаряд. Тук-таме по снега се чернееха петна от избухванията. На места и на бялото шосе се виждаха недълбоки тъмни взривни ями.

Потънал в мисли, аз се запътих към кръстопътя, откъдето се отделяше пътят за Матрьонино. Още отдалече видях: по тази утъпкана пътека се ниже върволица ранени. Някои едва куцукат, спират, пак се мъкнат. Почаках до разклонението.

Отпред се тътреше Голубцов. Не можах веднага да позная този снажен войник, песнопоец на батальона, който преди два дни вечерта на линията със силни удари, от които чак искри хвърчеха, дробеше спечената пръст. Шинелът му беше наметнат на рамената. На сукното до яката, близо до раменния шев, се забелязваше малка дупка. Непотъмнелият, още свеж бинт закриваше странно неподвижния му врат. Повиках го по име.

Той спря, с усилие се поизправи. Обезкръвеното му, почерняло от слънцето лице изглеждаше жълто. Очите бяха хлътнали. Вие знаете: истинският войник може да каже нещо мъдро. Случва се — вие знаете и това — че и ранените могат да повдигнат духа. Не, надали се надявах на такова нещо.

— Е, как е там, Голубцов?

Той плюна. Розовата храчка легна на изпотъпкания сняг.

— Как е там? — повторих аз. — Държим ли?

Голубцов отговори:

— Ако така държим… — Той хрипливо пое дъх. — Ако така държим, значи да не удържим.

И с тежки стъпки пое нататък.