Александър Бек
Волоколамското шосе (21)

2.

Един слънчев ден през август батальонът излезе на стрелбището.

Бяхме на лагер край буйната планинска река Талгарка. Недалече, до станицата Талгар, зеленееха градини, където растат огромните, най-хубавите в света алмаатински ябълки. Наоколо се шири равна, обгорена от слънцето степ. Но на юг над степта се издигат предпланините на Тян Шан. Някъде във висините, леко отделени с почти недоловим щрих от блясъка на небето, блестят вечните снегове на върховете. Това е Южен Казахстан — неговите красоти никога не ще мога да опиша.

Степта е идеално стрелбище. Тя е досам тебе, тя не е само под ръка, но е буквално под краката ти: гладка е като дъска за гладене.

Лесно е, приятно е да изминеш два-три километра по такава гладка равнина, да постреляш, да се върнеш. Но аз готвех хората за война. Лесно ли? Приятно ли? Тогава долу идеалното стрелбище! Заведох батальона в планините.

Качихме се на първата тераса. Тя бе цялата обрасла с тръни, с гъстаци от сухия, пълзящ храст курай. Не, тука не може да се стреля.

Към следващата площадка водеше стръмно каменисто нагорнище. Батальон, напред! След мен! Запъплихме нагоре. Стръмно. Изпод войнишките обувки с шумолене се затъркаляха надолу камъни.

Покатерихме се. Дявол да го вземе, и тука няма къде да се стреля! Като стена, висока почти колкото човешки бой, се издигаше сочна трева. Че къде да отидем? По-нагоре по склона се вижда тъмната зеленина на дъбова гора.

Такива са контрастите в планините. Но такъв е, да го кажа веднага, и целият Казахстан. Не ви ли е разказвал някой легендата за сътворението на Казахстан? В дните на сътворението господ създал небето и земята, моретата и океаните, всичките страни, всичките материци, а за Казахстан забравил. Спомнил си в последната минута, а материал вече нямал. От разни места той бързо откъснал по парченце — едно крайче от Америка, едно парченце от Италия, отрязък от африканска пустиня, една ивица от Кавказ, — наставил ги и ги залепил там, където трябвало да бъде Казахстан. Там, в моята родина, ще намерите всичко: и вечно голи, сякаш прокълнати от небето пространства на безводни солени плата, и най-благословени кътчета.

Но къде да стреляме? Строих батальона в четири редици и поведох тази стена срещу стената на тревата. Минахме напред и назад няколко пъти. Тежките военни обувки мачкаха, чупеха, стъпкваха тревата. Последния път марширувахме, като изтръгвахме с ръце оцелелите стъбла. Застанал настрана, аз се любувах и изживявах незабравима минута на щастие. Каква сила е това — батальонът! С този батальон, дисциплиниран, готов за бой, закален, ще се врежа в пълчищата на враговете и ще мина ей така — ще ги натъпквам в земята, в гроба. Аз знаех: войната не е такава, но все пак си я представях така.

В тревата бе утъпкан обширен дълъг четириъгълник. На края поставихме мишените. Батальонът все още оставаше строен. Всички виждаха нарисуваните с въглен върху листа фурнир глави с ласки със знака на пречупения кръст над козирката. Поиска ми се още веднъж да усетя силата на батальона. Заповядах на първата редица да легне, втората да води огъня от коляно, след това изкомандувах:

— По фашистите, залпово!… Батальон…

Изчаках. Няколкостотин пушки бяха насочени в четирите мишени. Залповият огън на батальона по онова време не беше предписан от бойния устав, но аз направих опит:

— Огън!

Дявол да го вземе! От един залп ние останахме без мишени. Сякаш нещо ги преряза. Седемстотин изстрела наведнъж е страшно нещо. Колчетата, на които бяха заковани щитовете, бяха пресечени от куршумите, фурнирът — нацепен, раздран. Аз и ругаех, и се смеех; бяхме се катерили, с подметките си утъпквали стрелбище и пак не можехме да си постреляме.

Така ние кълцахме немците преди боевете. А тука… Но за „тука“ не ми се искаше да мисля.

И отново се мярнаха скъпи на сърцето картини от миналото. Не, не само за батальона. Имаше и за друго. Какво ли не се мярна пред мене!

3.

И изведнъж прозвуча гласът на Брудни:

— Другарю комбат…

Бях си наложил да не чакам и все пак го чаках със заповедта. В полусън аз се усмихнах.

И скочих. Рахимов вече беше на крак. Шинелът му се търкаляше на пода. Той, моят прибран, безстрастен началник-щаб не го вдигна. Той се усмихваше. Гледаше Брудни и Курбатов.

Те бяха влезли заедно. По шинелите на двамата блестеше гладка кора неизсъхнала кал; трябва някъде да са пълзели.

— Другарю комбат, разрешете…

Това беше наяве. Това беше живият-живеничък Брудни, неговият бърз говор, бърз поглед, пламнали от руменина бузи.

— Има ли заповед?

— Да, другарю комбат, да отстъпим…

Той ми подаде бележка. Когато страстно желаеш нещо, не можеш веднага да повярваш, че то се е изпълнило. Помня, през ума ми премина мисълта: не е ли сън всичко това? Не, виденията бяха свършили. Погледнах часовника. Три и половина. Нима съм лежал само няколко минути?

Командирът на полка майор Юрасов в набързо надраскани редове съобщаваше, че в гората отвъд село Долгоруковка ще ни пресрещне един от щабните командири, който ще ни посочи по-нататъшния маршрут към Волоколамск — полкът се изтегля натам.

Към Волоколамск! Отстъпление на тридесет километра! Но няма време човек да се измъчва с тези мисли. Часът е три и половина, а в седем се съмва.

4.

В мрака в ротни колони батальонът крачи по размекналата се подгизнала земя. Вървят бойци, вървят оръдия, двуколки с картечници, талиги с бойни припаси, санитарни коли, след това пак бойци.

По навик изчаквам батальонът да мине край мене, след това подкарвам Лисанка, изпреварвам редиците и пак ги изчаквам да минат.

От време на време като мъждиво петно на черното небе се откроява луната. Тогава и мракът става мъждив.

Отново изпреварвам батальона.

Колоната води Заев. Неговата рота е челна. Навел се както винаги с тялото си леко напред, размахал дългите си ръце, той пръска водата и удря ли, удря крак, за да даде темп. В редици по четири, без да изостават, се движат бойците. Ротата отминава.

Зад нея са каруците на санитарния взвод, сложен между бойните поделения. С нас има четиридесет ранени. Забелязвам нашия тежичък, пуснал коремче фелдшер, стареца Киреев. Вървешком той все се грижи: крачи до каруцата, навел се над някого, нещо оправя, май нечия глава; мъглата го поглъща.

Ето я и безстопанствената команда, войнството на Бозжанов.

След като заобиколихме Долгоруковка, ние се приближавахме към пътя, същия, който неведнъж е бил споменаван в нашата повест — павирания път, който водеше към Волоколамск и там почти под прав ъгъл се вливаше във Волоколамското шосе.

Преди няколко дена, на шестнадесети октомври, групирали се в ударен юмрук, немците бяха се устремили към този път с цел с един скок да разкъсат нашата отбрана и след това, без да спират, с танкове, камиони и мотоциклети да нахълтат по Волоколамското шосе в Москва. Отблъснати край совхоза Буличово, задържани в следните дни на други позиции, като знаеха за малките сили на войските, които им се противопоставяха на този участък, те не искаха да повярват, че не ще сполучат. На тях им се струваше: още малко усилие, още един удар и преградата ще бъде разкъсана, ще се отвори пътят за Москва — асфалтът на Волоколамското шосе. Нашите части, които се биеха на пътя, отстъпваха. Но на другия ден същите полкове, същите батальони отново се изпречваха на пътя на врага, отново го принуждаваха да води дълъг, безкраен бой. Немците всеки път си мислеха: това е последната съпротива, сетният бой. И упорито налитаха, не искаха да се откажат от избраното направление. Волоколамското шосе все още продължаваше да бъде ос на главния им удар.

5.

Отвъд Долгоруковка ни пресрещна помощникът на началник-щаба лейтенант Кургански. Експанзивен, енергичен, той радостно ми стискаше ръка. Веднага ми разказа: вторият и третият батальон понесли сериозни загуби. Хората се биели на групи, на шепи, отскачали и отново се укрепявали край пътищата, убивали немците, смилали живата сила на врага. Под прикритието на заслони, под прикритието на артилерията, която се бие с танковете, частите бързо се изтеглят към Волоколамск — към възловия пункт, затварящ Волоколамското шосе. Там е новата линия на дивизията.

С Кургански бяха пристигнали няколко коли с продоволствие за батальона. Бяха ни изпратили един тон бял хляб, опечен през нощта във Волоколамск.

Колите ни чакаха в гората. Аз реших да укрия там батальона: да оставя хората да си хапнат, да си починат, да нахранят конете.

На силните артилерийски коне предстоеше да потеглят обратно. В напуснатия от нас остров бяха скрити шест оръдия и четиристотин снаряда — същите, с които бяхме се сдобили през нощта. Аз реших още веднъж да ги измъкна под носа на немците.

На изток се зазоряваше, но наоколо всичко беше забулено в мъгла. Батальонът навлизаше в гората. Аз се приближих до Бозжанов.

— Бозжанов! Спри своите! Вземи десет крачки настрана.

Изкомандувах на другите поделения „Право!“ и огледах моя непредвиден по щат резерв. Накрая, застанали до двуколката с картечницата, завършваха строя моите картечари. По-нататък в редиците стояха онези, които през нощта бях гонил от батальона, онези, които след това излязоха пречистени от боя.

Заповядах на Бозжанов да вземе артилерийските коне и като използва мъглата, да се опита да изтегли тука снарядите и оръдията.

— Вземи цялата си команда. Прикрий оръдията от четирите страни. Ако се натъкнеш на дребна група, помъчи се да я унищожиш. А сериозен бой недей завързва: хвърляй оръдията във въздуха и се изтегляй тука. Действувай бързо. Помни: ние те чакаме тука.

Бозжанов се изпъна, отсечено козирува и бляскайки с малките си, тесни очи, отговори:

— Слушам, другарю комбат.

Той изглеждаше по-строен от друг път; лицето беше енергично; харесваше му да бъде командир, харесваше му самостоятелно да решава отчаяни задачи.

6.

Бойците запалиха огньове, свариха чай, сушеха се. Мнозина насякоха елхови клони и спяха на тях — на зеления войнишки дюшек. В походните кухни се вареше богата чорба с месо. Батальонът си почиваше, сложил охрана от всички страни.

Съмваше. Топеше се мракът. Мъглата се вдигаше. Настъпваше навъсено утро.

Към осем часа, когато по моята сметка Бозжанов вече трябваше да се върне, от небето се зачу бързо приближаващ се тътен на самолети. Ние ги видяхме. Ниско, под ръба на облаците, малко по-настрана от нас летяха немски бомбардировачи. Кажи-речи, тозчас от земята заговориха невидими за нас картечници и оръдия. Затрещяха тежки взривове на самолетни бомби. Самолетите прииждаха на вълни, ято след ято, и хвърляха своя товар в някаква точка на около четири-пет километра от нас, където минаваше шосето за Волоколамск.

Внезапно стрелбата рязко зачести. В небето вече нямаше самолети, но там, където току-що се стоварваха бомбите, там бумтяха сега оръдия — не десет, не двадесет, а може би сто или сто и петдесет оръдия. Моите конници, които изпратих там, донесоха: немците провеждат танкова атака, артилерията води бой против танковете.

Скоро се развихри стрелба и от другата страна, откъм другия ни фланг, също на четири-пет километра. Артилерийският огън там беше много по-слаб, но се чуваше пушечна и картечна стрелба.

А Бозжанов го нямаше… Кой дявол ме накара да дам тука почивка на батальона! Кой дявол ме накара да изпратя конете и бойците да докарат оръдията. Да бях вдигнал оръдията във въздуха на самото място… и край!

Как ще потегля сега без артилерийски впрягове? Пък и не е във впряговете работата… Мога ли да си отида и да изоставя своите, да не дочакам отряда?

Стрелба се води от две страни, а Бозжанов го няма и няма… Проклятие! Нима пак както вчера? Трябва по-скоро да се изтегляме, както ни е заповядано, а ето че не можеш да мръднеш…

Казах на Рахимов:

— Предайте моята заповед на ротните командири: да се вдигнат хората, да заемат кръгова отбрана.