Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Волоколамское шоссе, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 12 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2012)
Разпознаване и корекция
Az (2014)
Допълнителна корекция и форматиране
in82qh (2014)

Издание:

Александър Бек. Волоколамското шосе

ИК „Народна култура“, София, 1985

Руска. Трето преработено издание

Редактор: Валентин Корнилев, София Бранц

Коректор: Евдокия Попова

История

  1. — Добавяне

След голямата точка

1.

— Сложете голяма точка — повтори Баурджан Момиш-Ули.

Той седеше до мен на един пън. Доста често, в дните на затишието, сменило поредицата боеве, ние беседвахме не в блиндажа, а тука — на песъчливото, обрасло с мъх ридче сред възтъмната гора в района на Калининския фронт. Подмосковните полета и горички, където по-миналата година беше тътнала битка, бяха останали няколко стотици километра назад.

Оскъдното тук, близо до Холм и Стара Руса, лятно слънце огряваше сечището. Аз току се плясках с длан и убивах комарите по челото или по врата си, но Момиш-Ули оставаше равнодушен към техните жилвания. Той седеше, сложил двете си ръце на дръжката на неизменната, опряна на мъха сабя. Ръцете му, както и лицето, сякаш бяха излети от тъмен бронз или издялани от дъб. Кокалчетата на свитите мършави пръсти бяха като изваяни. Ясно личеше и рисунката на леко изпъкналите вени върху опаката страна на ръката.

Изведнъж Момиш-Ули запя. Аз не разбирах думите — той пееше на казахски — мелодията беше проточена, тъжна.

— Пак отрязани — промълви той, като спря да си пее. — Без връзка, без хляб, без патрони. С един пакет цигари за целия батальон. И вървим, вървим…

До нас пушеше огънче, за да пъди комарите. Аз хвърлих борова клонка, тя задимя, сетне ярко пламна. Полузатворил черните си очи, леко полюлявайки се на пъна, Баурджан отново подхвана песента. Сега той пееше на руски: „Иван, Иван — долових аз, — на твоя огън аз горях…“

— За какво пеете? — реших се да го попитам аз.

— Спомних си за степта — отговори Момиш-Ули. — Като свърши войната, ще се върна там. Степта е символ на независимост, свобода. В града чувствата са сковани. А в степта препускаш, препускаш… Дойде ли ти настроение, запееш. Аз съм се родил за свобода, родил съм се в степта, а станах, както виждате, войник, офицер. Войникът е символ на дисциплината. Дали ще успеете да предадете това в книгата: лишение от свобода зарад свободата?

Обаче формулировките, които намираше сега, очевидно не го задоволяваха.

— Ние с вас сме твърде малки, за да разговаряме с човечеството — продължи той. — Но все пак ще дръзнем. Светът иска да знае кои сме ние. Изтокът и Западът питат: кой си ти, съветски човек? Ние го казахме това в битките. Казахме го не с този бъбрив език, на който лесно се лъже, а с езика на дисциплината, с езика на боя, с езика на огъня. Никога толкова красноречиво не сме говорили за себе си, както на полетата на войната, на бойните полета… Е, да се върнем при Волоколамск… Вървим, вървим…

Унесен в миналото, Баурджан Момиш-Ули отново проточено запя на казахски.

2.

Аз пак прекъснах тъжната песен:

— Баурджан, ами какво стана с ротния командир Панюков? Къде се беше дянал? Вие в края на краищата не ми казахте.

— Панюков ли? — Клепачите на Баурджан се вдигнаха. — Дълго не знаехме нищо за него. От време на време ме глождеше мисълта: да не е излязъл сакат в съвестта? Дали не се е отделил преднамерено от нас в онази ужасна нощ, изоставил ротата си? Спомнях си това-онова… Последния ни разговор, последната минута… Още в онази минута изведнъж ми се беше сторило, че го е страх. Малко остана да извикам: „Стой, няма да отиваш!“ Не, напразно съм набедявал Панюков. През немското разположение се промъкна при нас един боец от неговата рота. И разказа как Панюков намерил смъртта си край Тимково. Изпреварил разтегналата се ротна колона, той вървял в мрака заедно с няколко бойци направо към селото. Изведнъж ги питат на немски кои са… Изстрели в упор… Откъслечни викове… Тишина… Боецът дълго лежал, без да се помръдне. Сетне пълзешком намерил командира си. Той вече не дишал. Всички, които заедно с Панюков се приближили до селото, били избити. Сполучи да се спаси само един…

3.

Момиш-Ули помълча.

— Ето така, един след друг, човек губи бойните си другари — продължи той. — А мен засега куршум не ме хваща. Веднъж ме позакачи, но се размина. Сигурно съдбата ме пази, за да можем двамата с вас да разкажем за батальона.

Очите му, плъзнали се по моята тетрадка, бяха сега ласкави. Но както винаги, той прикриваше ласката с грубовата шега.

— Е, какво друго бихте искали да ме попитате?

Долових, че Баурджан е разположен да поприказва, че днес може да е склонен да изостави любимата си военна тема, и казах:

— Колко чудноват израз употребихте вие: „сакат в съвестта“. Какво значи това?

Момиш-Ули не отговори веднага. Той се усмихна на някакви свои спомени. Изсечените с резец черти се смекчиха. Стори ми се, сякаш от тях ме погледна Баурджан-юношата, Баурджан-момчето.

— Едно време, преди много години — заговори той, — баща ми ме заведе за първи път в града. Минавахме край пазара. И изведнъж видях един сакат. Той с мъка пълзеше на чуканчета. Поради някакъв ужасен недъг вратът му не можеше да държи главата. Огромната рошава глава се клатушкаше, крепена от нещо като дървена яка, вързана с каишки. Клатушкаше се и се удряше в яката. Аз се уплаших, притиснах се до баща си и изплаках. Баща ми ме свали от коня, хвана ме за ръка и ме заведе при недъгавия. „Не се бой, Баурджан, от сакатия. Той не е страшен. Най-страшното нещо в света е сакатият в съвестта.“

Момиш-Ули пак се усмихна на нещо. И отново ми се стори, че през суровия облик на воина различавам малкото казахче, което се притиска до баща си и с широко отворени очи оглежда непознатия чуден свят.

— Баща ми беше най-старият в рода, ако не смятаме баба ми — продължи Баурджан. — Всички, като почнем от брат му, го наричаха с уважение „татко“, „ата“, „жаке“. Той беше възслаб, дребен. Кожата му беше черна, вените изпъкнали, издути. Това наследих от него. Очите бяха тесни, скрити в дълбоки очни кухини. Имаше редичка, прошарена брада.

По-рано Момиш-Ули бе неизменно отблъсквал въпросите ми, щом те не засягаха войната, бойния път на батальона. Сега за първи път започна да разправя за баща си. Ръцете на Баурджан все така леко лежаха върху дръжката на опряната в земята сабя, той гледаше някъде настрани дал, както изглеждаше, воля на обхваналото го настроение.

4.

— Баща ми имаше любим, обязден от него млад кон — продължи Баурджан. — Баща ми беше лекичък, сух и си беше избрал кон лика-прилика — лекичък, жилав. Веднъж конят окуця, бяха му се схванали сухожилията на задния крак. Аз по това време бях вече юноша, работех в райсъвета. Баща ми заведе коня при доктор ветеринар и ме взе за всеки случай със себе си, да му помагам. В широкия двор на ветеринарния пункт дебелият червенокос доктор с бяла престилка преглеждаше доведените при него коне. В аулите го смятаха за познавач на конските недъзи. Казахите, които чакаха ред с конете си, направиха път на стария Момиш — той по онова време вече наближаваше осемдесетте.

— Минете, минете, ата, при доктора…

Ветеринарят прегледа коня.

— Води си го. Нищо не може да се направи. Конят ти е загубен.

Баща ми взе да се моли, извади пари. Докторът се разсърди:

— Ти да не би руски да не разбираш? Преводач, кажи, че този кон не може да се лекува. Загубена работа.

С мъка намирайки руски думи, баща ми започна да възразява, да убеждава доктора. Лекарят викна на преводача:

— Кажи на този ахмак да даде коня си за махан.

„За махан“ значи за клане, за конско месо. Баща ми се смути, нищо не отговори, яхна куция си кон и си отиде. С мен не се сбогува. Него, най-стария в семейството, почтения жаке, публично, в присъствието на сина му, бяха го нарекли ахмак, бяха го подиграли. И синът не бе съумял да го защити, бе премълчал… Минаха към два месеца. Баща ми се губеше в степта, в аула, не се обаждаше. Една сутрин, когато седях в службата си, при мен се яви негов пратеник.

— Ата те моли незабавно да дойдеш на ветеринарния пункт.

Прибрах книжата, отидох. На познатия просторен двор — пълно с коне, пълно с народ. Дебелият доктор отделя коне за армията. Озъртам се, моят старец никъде не се вижда. Застанах настрана, чакам. И изведнъж в пълен галоп, така че изпод копитата хвърчеше пръст, на същия кон, който докторът беше изпратил „за махан“, в двора се втурна баща ми с нов бешмет[1], с овчи калпак — винаги беше обичал да се облича добре. Както препускаше с всички сили, той спря коня, изправи го на задните крака, накара го да танцува. Приемането на конете спря. Всички се загледаха в баща ми. Той ме намери с поглед — изглежда искаше да види тука ли е синът му. След това се приближи в тръс до ветеринаря, пак вдигна коня на задните крака и викна:

— Преводач, кажи на този ахмак, че не коня, ами него трябва да го дадем за махан!

Той победоносно ме изгледа, обърна коня, прескочи напоителния канал и изчезна.

Оказа се, че два месеца старецът бил обладан само от един стремеж, от една мисъл: да излекува коня. Направил подрези, пуснал кръв, масажирал, денувал и нощувал с коня. И вкусил сладостта на триумфа.

От ветеринарния пункт се върнах на служебната си маса. Старецът потъна някъде, не се вестява. Надвечер влиза при мене докторът.

— Къде е баща ви? Искам да му се извиня. Той, знаете ли, е бил прав.

Баща ми го намериха на пазара, в компания на старци. Той се опъвал, не искал да отиде при лекаря, но въпреки това го домъкнаха. Докторът най-официално поиска извинение. На терасата в къщата му се появиха разни ястия, врящ самовар, вино. Старият Момиш бе настанен на почетно място, разчувствува се, помири се с доктора. Цялата вечер те се чукаха и говореха за коне.

Баща ми умееше да съчинява стихове. Тази история той после разказа в стихове, в които изля изживяното и накрая въздаде хвала на доктора, който не излезе горделивец.

5.

С удоволствие записах в тетрадката този разказ на Баурджан. Струваше ми се, че пред мен се е разкрила още една черта в душата на батальонния командир, че още по-добре започнах да разбирам сина на Момиш.

Все така с усмивка, от която лицето му добиваше момчешки вид, Баурджан продължаваше да изрежда и преразказва изникващите пред него картини от миналото.

— Майка си аз почти не помня. В паметта ми се е врязало само как тя боледуваше, умираше. Едра, висока, с големи очи, с бяла кожа. Казват, че била красива. За нея ми разказваше баба ми, мащехата на баща ми. Тя никога не наричаше майка ми на име, а винаги така: „Моята хубавица.“ Любуваше ни се на нас, внуците си: „Очите на моята хубавица…“ А към баща ми не беше благосклонна. Когато нещо не й харесваше в мене, определяше: „Това е от баща ти.“ На баща ми казваше: „Хубави деца ти остави тя. Не мога да разбера как е станало това. От такъв хубавец като тебе може да се роди само маймуна.“ Баща ми се отнасяше към нея с уважение, никога не я обиждаше, а на всичките й язвителни забележки не обръщаше внимание. Русите баба ми наричаше жълти, жълтокоси…

Повелият вятър помръдна един лист от тетрадката ми. Баурджан погледна мене, молива в ръката ми.

— Чак до баба ми стигнахме — сърдито промълви той и повиши глас: — Всичко това е излишно! Можете да го зачеркнете! Къде прекъснахме?

— Вие нещо си тананикахте… Май че за някакъв Иван…

— Какво?… Обърнете на чиста страница. Ще почнем нова глава.

Бележки

[1] Бешмет — вид горна дреха.