Александър Бек
Волоколамското шосе (51)

2.

Изровеният полски път най-сетне се вля във Волоколамското шосе. Тука то вече се беше спуснало от височинката, където смътно се тъмнееше Горюни, беше се устремило на изток, към нашия тил. На кръстопътя спрях коня, погледах няколко минути.

Какво е това? Разбита армия? Вървят хора с шинели — вървят уморени, оборили глави, без строй, на малки групи. Прехвърлените през рамо пушки сякаш притискат бойците към земята. Някои сядат край пътя, лягат, изтягат се на снега. Но не лежат дълго. Вдигат се, тътрят се по-нататък, мъчат се с последни сили да се отдалечат от нещо страшно. Вдигат се ту мълком, ту с напомнящо стон „ех“ и вървят, вървят към Москва.

Мина неголям отред в строй — не можеше да се разбере рота ли е или взвод — с командир отпред. И пак безредно се нижат откъснали се от поделенията си изтощени, измъчени войници.

Ето някой е срещнал, познал е другар от своя полк.

— Николай, ти ли си? Ами къде са нашите?

Запитаният махна с ръка. Жестът подсказа: загинали!

Гледах, без да мога да се откъсна. Знаех, че няколко километра назад, в село Покровско, е развърнат заградителен пункт — за това ми беше съобщил Панфилов — където вече спират, събират, потягат кретащите бойци, знаех, че в живота на войските се случват такива мъчителни периоди, и все пак клюмналите фигури, върволиците скитници потискаха.

Пак си задавах въпроса: какво е това? Разбита, неспособна за съпротива, устремила се към Москва армия? Но аз се връщах от Панфилов, бях чул неговата дума „да надминеш“, разбрах, че дивизията е издържала удара, принудила е противника да заседне.

Че кой го е направил? Ами че същите изнурени бойци, които сега без строй потъваха в тъмата. Те бяха се били, бяха стреляли, губили другарите си, губили командирите си. Макар и победители, те кретаха, без да имат представа още, че са победили.

3.

Продължавам ходом срещу отстъпващите. Ето и строилите се покрай шосето къщи на Горюни.

— Баурджан!

В полумъглата съзирам характерното поклащане на идващия към мен Толстунов. Скачам от седлото, давам поводите на коневода.

— Къде си се запътил, Фьодор?

— Малка проверка на постовете. Пък и се притесних вече да те чакам. Все се разхождам, поглеждам. Пък то, ето те и тебе!

Без да прояви безпокойство за моята съдба, с вкоренила се у него небрежност Толстунов подхвърля думите.

— Да вървим — казвам аз.

Толстунов мушка скритите си в ръкавица пръсти под ръкава на ватенката ми — за първи път от деня, когато се запознахме, ние крачим под ръка. Той не разпитва, чака. Накратко му разправям:

— Звягин не видях. Нашият генерал каза: не мога да отменя заповедта, но отлагам изпълнението й. И ме изпрати обратно.

— Ясно. Сега по тоя въпрос точка.

— Не зная. Може още да се завърти и така, и инак. Все пак нали аз…

— Остави! Или може би няма да е зле да отскоча до политическия отдел?

— Няма нужда! Няма защо.

— Тогава няма какво повече да си блъскаш главата за тази работа! Трябва да ти бъде ясно. Повярвай на стария политически труженик: въпросът е приключен!

— Ще рече: да запушим, другари, и да забравим?

Толстунов ме погледна в лицето, видя, че се усмихвам.

— Толкоз! И повече за това, Баурджан, нито дума!

— Добре — съгласих се аз.

4.

Заедно с Толстунов влязох в своя щаб. Стаята, която сигурно завинаги ще остане в паметта ми, беше вече разтребена. Присъствуваха само онези, за които бе редно да са там: Рахимов и Бозжанов и освен тях дежурният свързочник до телефона. Платнище спретнато закриваше струпаните накуп в ъгъла трофеи. Рахимов е освежил, пременил масата си с един голям лист, закован с кабарчета — сигурно и тях са намерили между трофеите. Дори отлепилата се, увиснала ивица тапети, която никой не посягаше да вдигне преди, сега е поставена на мястото си, закована с няколко кабарчета. Можеше да се долови от пръв поглед: изпарил се е, изчезнал е духът на обреченост, който витаеше тука през последния следобед.

Очите-цепнатинки на Бозжанов тревожно се вторачиха в мен — неговото сърце-вещател, изглежда, още се измъчваше — преместиха се върху физиономията на Толстунов, останаха неспокойни.

Рахимов без усилие се изпъна, започна да рапортува. В мое отсъствие извънредни произшествия в батальона нямало. Поделенията били на старите си позиции, в този час пропускали отстъпващите. Рапортът е свършен.

Толстунов попита:

— Комбат, вечерял ли си при генерала?

— До вечеря не стигнахме.

— И ние без тебе постихме. Поогладняхме. Хайде сега да похапнем.

— Да похапнем — съгласих се аз.

Най-после Бозжанов се усмихна като дете, повярва, че нищо лошо не ми се е случило. В един миг той засия, издутите му бузи лъснаха.

И ето ние сме на трапезата. Отворени са бутилки с тъмночервено бургундско; с това вино, което се лее в чашата на бавна, гъста струя, ние поливаме испански сардели и неизменната каша от ориз, запържена със сланина.

В пруста се чува лек шум. Там според задълженията си на най-младши веднага изскача Бозжанов. След една минута вратата отново се отваря. В светлината на мъждивата газена лампа, закачена над масата, виждам да влиза Исламкулов. Зад него пристъпва стихналият Бозжанов.

Ставам да посрещна госта. Какво му се е случило? Той е, дето се казва, пребледнял като мъртвец. Къде са се дянали гладките му черти, цялата му галеща погледа външност? Ъгълчето на устните играе.

— Мухаметкул, откъде идваш?

Той ни обиколи с поглед, видя познатите, дружески лица, отговори:

— Лошо. Позор.

— Какво е станало?

— Позор. Ние побягнахме. Гонеха ни! Ти, Баурджан, не си изпитал такова унижение. — И повтори: — Гонеха ни.

— Събличай се — казах аз. — Дошъл си тъкмо навреме за вечеря. Пийни. Хапни.

— Не ща. Не мога. Войниците нахрани, Баурджан.

— Колко души имаш?

— Двадесет. Там е и лейтенант Гуреев от щаба на полка. И той се откъсна от всички, през цялото време е бил с нас… И той изпита унижението.

Той, сдържаният, гордият казах, верен на заветите на степната ни интелигенция, която пазеше, предаващ на синовете си преданията, традициите, древната слава на народа, се отпусна на един стол, обзет от нескривано страдание.

Аз заповядах да нахранят командата на Исламкулов, поканих на трапезата началника на бойната прехрана на полка лейтенант Гуреев — вече не млад, доста над тридесетте, с оголяло теме.

На масата, сякаш нищо не е било, се разпореждаше Толстунов.

— Я си дайте тука шинелите. Исламкулов, тебе трябва да те попрегледа човек. На, вземи си цигара. Рахимов, в чест на гостите няма да се стискаш, извади от запаса!

Към лампата запълзя тютюнев дим. Исламкулов на един дъх изпи чашата си. Едрите устни на Гуреев също не се отделиха от чашата, докато не я пресуши.

Още една минута Исламкулов жадно допушваше цигарата си, после сякаш се отвориха душевните шлюзи на двамата ни гости, рукна разказът.

5.

Откъсната страница… Една от онези, за които нашият генерал беше казал: „Трябва да ги възстановим.“ Ето го това късче хартия, тази страница от ненабраната още книга, носеща заглавието „Седемнадесети ноември“.

Към пладне Исламкулов, чиято рота заемаше част от предната линия до село Ядрово, бил повикан в щаба на батальона. Взел със себе си един войник за свръзка, взел и полуавтомат и тръгнал по обиколна горска пътечка. Тя го извела на поляна, където се разположили походните кухни. Под пукота на стрелбата кашаварите с омазнени престилки и шапки си гледали работата, назначените в наряд на кухнята бойци приготвяли дърва, белели картофи. И изведнъж, когато Исламкулов, кажи-речи, съвсем отминал кухнята, през гората, откъм тила, на поляната изскочила немска пехота. Това била страшна минута. Внезапно зачаткали шмайзери, засвирили куршуми. Прозвучал нечий панически писък.

Смразил се, но запазил самообладанието си, моят красив сънародник, който вярваше в завета „Честта е по-силна от смъртта“, властно изкрещял:

— При мен! Слушай моята команда!

Изправил се в цял ръст, той пръв започнал да стреля. Случайно там бил и лейтенантът щабист Гуреев. Той веднага се поставил под разпорежданията на незагубилия присъствието на духа строеви командир. Нарядът бойци, свръзката, готвачите се спуснали при Исламкулов. По команда, на залпове, те стреляли, пълнели наново пушките и пак стреляли. Исламкулов застанал на единия фланг, Гуреев — на другия. Не позволили на врага да се приближи. Спрели го, принудили го да залегне.

И какво са постигнали с това случайно обединилите се двадесет души? Съдя като командир. Те са помогнали на своя батальон. Закопалият се в земята батальон е бил обърнат гърбом към проникналите немци. Да се обърне фронтът, е било почти невъзможно. Отмерените залпове на двадесет пушки накарали да се сепне всеки боец в окопите: в тила нещо не е наред.

И какво е станало после с този батальон? Нито Исламкулов, нито двадесетте воини, които бяха стреляли заедно с него, не знаеха за по-нататъшния развой на събитията. Обаче на мен, след като бях ходил при генерала, беше вече известна следващата страница.

Връзката с щаба на полка се оказала прекъсната. Комисарят на полка, който се намирал по това време в батальона, взел решение: да изведе батальона от огнения чувал, да проведе престрояване. Тази трудна маневра сполучила. Ротите се вдигнали, заели нови позиции, надвиснали над врага. „Че кой ви е прикрил? Какви други силици сме имали ние там?“ — по телефона се мъчеше да разбере от комисаря Панфилов. И не получи отговор. Сега пред мене се разкри отговорът: ето ги героите!

Разказът на трапезата продължаваше. Гуреев се опитал да се върне в щаба на полка, пътят бил пресечен. Той успял да стигне до командния пункт на батальона, намерил само празните стени. Немците вече обхождали групичката на Исламкулов. Той заповядал да отстъпят към шосето. Там се натъкнали на немци. Онези ги забелязали, спуснали се да ги преследват, гонили ги през гората. Най-сетне, след дълго щуране, те сполучили да се стаят, да дочакат здрача в един дол.

Закърмен от детство със заветите на достойнството и честта, Исламкулов се терзаеше, докато описваше тези злополучия. Аз казах:

— Знаеш ли, ти си юнак, Исламкулов!

— Аз ли?!

— Не само ти. Много са юнаците днес. До сетния си ден ще се гордея с подвизите на моите бойци. Стотина герои под командата на Филимонов разгромиха немски батальон. Ротата на Заев плени танкове. Но и ти на своето място си бил юнак.

— Какво разправяш, Баурджан!

— Ние бяхме вътрешно подготвени да скочим върху врага. А ти си преодолял онова, което удря със страшна сила: изненадата. Ти си запазил разума си. Преодолял си изненадата… Сега Панфилов би си обяснил…

— Какво?

— Генералът днес питаше: откъде се взеха, откъде изникнаха резервите? А пък то — ето ги!

— Резерви, които побягнаха.

— И в това си постъпил правилно.

— Побягнаха като зайци. Това е толкова срамно!

— Заекът издържа погледа на хищника. Помниш ли?

Исламкулов вече не беше отчаян.

— И знаеш ли, Баурджан, какво съвпадение! Помниш ли как генералът е хокал готвача, не приел да обядва при него? Помниш ли непочистената пушка? Та всичко стана тъкмо там, в същата гора, кажи-речи, на същото място.

— Ами същият готвач ли беше там?

— Беше.

— Стреляше ли?

— Стреляше.

— Ами пушката беше ли почистена?

— Това не зная. Но лежеше подръка. Стреляше.

Аз налях вино в чашите. През делниците си ние, разбира се, не вдигахме тостове. Но сега аз казах:

— Да пием за бащите!

И не се впуснах в обяснения. Ако искате, знайте: аз имах предвид и дедите, сродниците, предали на нас, станали днес военни мъже, своето достойнство, гордост и чест, и онези — Баурджан се поспря, заплашително проследи ръката ми, — на чийто огън сме грели.

6.

Седим. Вахитов донесе чай. Исламкулов вече е добил отново стройната си стойка, отмерения си говор.

От пруста пак долитат стъпки. Вратата се отваря, един подир друг влизат нови гости. Пръв е полковник Малих, сух, станал почти черен от слънцето на Туркмения, където е прослужил немалко години, сега потъмнял още повече, без капка кръв на хлътналите бузи. Зад него, петдесетгодишния командир на един от полковете на нашата дивизия, вървеше началник-щабът, младият капитан Дормидонов.

Всички, които седяха на трапезата, се изправиха. Аз поднесох стол на полковника. Малих отрицателно поклати глава, тежко отиде в ъгъла, отпусна се на пода, изтегна се по гръб.

— Другарю полковник, може би ще седнете да се навечеряте?

— Не мога. Уморих се. Дяволски се уморих. Малко ще полежа. След четири-пет минути обадете на генерала, че съм тук.

Той се повдигна с усилие, свали полевата чанта, мушна си я под главата и без дори да разкопчее полушубката, пак се изтегна. Спътникът му седна на трапезата, нахвърли се на вечерята. Капналият Малих заспа.

И пак всичко това — поваленият от изтощение, проснал се на пода полкови командир, мълчанието на началник-щаба — събуждаше мисълта: разбити са!

Скоро към гостите се присъедини съратникът на спящия, комисарят на полка, здравенякът Хайрулин, полутатарин, полурусин, стар мой познат от Алма-Ата. Следи от кръв, почти непочерняла на студа, се червенееха на полушубката му. Аз неволно възкликнах:

— Какво ти е?

— Нищо. Под мене убиха Дорчо.

Хайрулин се приближи до масата, отряза си без покана, като домакин, големичко парче салам, сложи дебел слой масло на крайче ръжен хляб.

— Отстъпваме, Момиш-Ули — дъвчейки, заговори той. — Имаме тука с нас двеста щика. Пък и ранени стотина души. Аз реквизирах чорба от твоите кухни. Заповядах да нахранят моите хора. На първо място ранените.

— И добре си направил.

— Едва се домъкнахме при тебе, Момиш-Ули. Вървяхме и се препъвахме.

— Че седни де!

— Няма време, брат. Работица още има — не мога да й насмогна.

Той погледна равномерно дишащия полковник. Аз му казах:

— Като легна, той ми нареди след пет минути да се обадя на генерала, да съобщя, че е тука.

— Аз вече се обадих. И за ранените повиках камиони от санитарната част. Не го буди. Нека поспи един час… Пък аз…

Комисарят си отряза още салам, пак си намери крайче в купчината нарязан хляб, обърна се към Дормидонов:

— Зная, Дормидонов, краката ти са изтръпнали, но хайде с мене!

Незабавно се чу:

— Слушам!

Попитах:

— Далече ли ще ходите?

— Там, където сега ни се полага да бъдем по щат. Обратно в гората по собствените следи. Да събираме хората. Ще се отбия при тебе пак. Ще поседим, братлета, всички заедно, ще пием чай. Само по-горещ да бъде!

7.

Обадих се по телефона на Филимонов, след това на Заев:

— Семьон, какво се чува при тебе?

Заев ми се зарадва.

— Другарю комбат, слава богу, спомнихте си за мен. Че аз тука вече взех песенчица да си пея.

— Каква ли ще е тази песенчица?

— Каква ли? — С дрезгавия си бас Заев възпроизведе жаловитото нареждане на безпризорника: — Забравен, отритнат от млади години…

— Стига си щурял! Приказвай сериозно!

— Скучничко е, другарю комбат. Тишина. Пък и мразецът гложде. — Заев отново се пошегува: — На, троснахте ми се малко и на сърцето стана по-топло.

— Ще се помъчиш тая нощ — казах аз. — Пък сутринта ще се види накъде сме. Проумя ли?

— Разбрано, другарю комбат.

Неочаквано в слушалката се чу още някакъв глас:

— Момиш-Ули, ти ли си?

— Аз съм. Кой е?

Разбра се, че с мен приказва командирът на полка майор Юрасов. В гората той скачил своя апарат с телефонната жица.

— Момиш-Ули, как да стигнем при тебе?

— Следвайте жицата. Вървете смело. На немци няма да се натъкнете.

Горе-долу подир един час Юрасов се озова при мен заедно с полковия инженер — капитан. Аз се изпънах пред командира си. Мек, впечатлителен, той потиснато мълчеше. Инженерът промълви:

— Лутахме се, лутахме се… Бяхме вече загубили надежда, че ще излезем.

— С кого сте, другарю майор? Ще се разпоредя да ги нахранят.

Тъмна червенина изби по бузите на Юрасов. Той нищо не ми отговори.

— Само двамата ли сте?

Юрасов само кимна. Не го попитах нищо повече, не изразих учудване нито с дума, нито с лицето си. Само двамата — с това беше казано всичко. Командирът на полка е бил отблъснат някъде от вихъра на боя, загубил е своя полк; загубил е щаба, бродил е почти до полунощ из гората, от своите намерил само инженера. Струва ми се, че това е било възмездие за неговата вина: длъжен да гради отбраната по панфиловски, по новия начин, Юрасов, както бях могъл и по-рано да го забележа отдалече, не беше го взел присърце, изпълняваше без вяра, душата му още бе във властта на старата тактика. Половинчатостта му отмъсти.

Юрасов видя Исламкулов.

— С ротата ли си?

— Доведох двадесет души, другарю майор.

Юрасов пак замълча. Той се съблече, свали калпака и откри смачкания си светъл алаброс. Седна на масата, придърпа подадената му от Вахитов чиния, започна лакомо да яде.

8.

Два часът през нощта. Сгъваемото ми кресло стои празно. Воинският такт, уважението към по-старшите по звание не ми позволяват да се сгуша в него. Върнал се след обиколка на стихналото село, дремя на пода, на същото място, където беше лежал събудилият се отдавна полковник.

— Мога ли да вляза?

На вратата стои непознат лейтенант.

— Другарю командир на батальона! Търсят ви по телефона от щаба на армията.

Знаех вече, че съвсем наблизо, в Горюни, се е разположил междинен армейски свързочен възел, откъдето са се проточили жици към левия фланг на армията.

Ставам. Тутакси става и Бозжанов. Последните няколко часа, от минутата, когато се върнах от Панфилов, Бозжанов не се отделя от мене. Не го викаш, пък той все едно — идва си.

Шосето е вече пустинно. Струва ти се, че всичко е замряло в късната нощна доба. Само понякога като предупреждение далече прокънтява оръдеен изстрел.

Лейтенантът ме въвежда в една къща. Там за миг ме заслепява, кара ме да зажумя ярката електрическа светлина. До стената е сложен превключвач. Седят телефонисти със слушалки на ушите. Подават ми слушалката, по-масивна, по-голяма от тези, на които съм свикнал.

— Говорете.

В същия миг от мембраната се чува:

— Другарят Момиш-Ули?

Познавам възглухия глас на Панфилов. Впрочем той е изненадващо звучен, подсилен. Ща не ща, отдалечавам малко слушалката от ухото.

— Да. Слушам ви.

— Как вървят работите, другарю Момиш-Ули?

— Засега е, слава богу, тихо. Хората са по местата си.

— Говоря от големия хазаин. Тука е и другарят Звягин, и онзи, който е негов началник. Разбрахте ли ме?

— Разбрах.

— Доложете подробно какво става при вас.

— Съобщавам: дошъл е лейтенант Исламкулов с двадесет бойци, които докато били в кухнята, посрещнали немците с пушечни залпове.

— Как така в кухнята? Разкажете.

Започвам да докладвам за групичката на Исламкулов. Панфилов иска подробности. Странно: седи при командуващия армията, на когото са подчинени няколко дивизии, а с такъв интерес разпитва за действията на двадесет души.

— Предайте на другарите гвардейското ми „благодаря“… Ядрово в немски ръце ли е?

— Изглежда.

— Тъй… По-нататък.

— При мен е майор Юрасов. Откъснал се е от хората си. Изтеглил се е, кажи-речи, самичък. Отбранявал се е със стрелба. На стъмване успя да ме намери.

— А как е полкът на Малих?

— Полковник Малих е също при мен. Извел е ранените, извел е двеста щика. Дойде с комисаря, с началник-щаба си. Сега кръстосват гората, събират хората.

— Какво ви разказа Малих?

— Били се целия ден. Управлението било загубено. Но поделенията се били.

— Тъй… Няма ли признаци, че немците ще започнат нощес?

— Засега не забелязвам такива признаци.

— Бъдете още по-внимателен, другарю Момиш-Ули. Възможно е да има нощен удар. Разбрахте ли ме?

— Да. Ще проверя готовността.

— Точно така, точно така… Сега почакайте една минута.

В мембраната слабо бучи токът. Сега сигурно Панфилов ще каже нещо за заповедта на Звягин. Ако се съди по всичко, изпълнило се е предсказанието на Толстунов, стария политически труженик, както той нарече себе си: въпросът е приключен.

Без на някого да пречи, на вратата е застинал Бозжанов. В тесните му очи — очакване. Разбира се, подсилващата звука мембрана е позволила и той да чуе всяка фраза на Панфилов. Сега както аз, така и Бозжанов чака: какво ще ми кажат?

В слушалката отново се разнася високият въздрезгав глас на Панфилов:

— Чувате ли ме?

— Да.

— Поемете, другарю Момиш-Ули, командуването на цялата групировка на Червената армия в Горюни.

Не мога веднага да схвана тези думи. Да не би неправилно да съм чул?

— Как? Какво казахте?

Неволно доближавам слушалката до ухото. В тъпанчето ми сякаш се удрят чукчета, отчетливо изтракват:

— Предавам ви заповедта на командуващия армията: възложено ви е да командувате цялата група, съсредоточена в Горюни. И, моля ви се, изпълнявайте по-скоро, като имате предвид възможността за нощни действия от страна на противника.

— Но как така? Нали тука има полковник?

Чувам хъмкането на Панфилов.

— Сигурно вие искате, другарю Момиш-Ули, командуващия да ми тегли един калай — интонацията му става леко иронична, във въображението си виждам тънка усмивчица под квадратчетата на черните му мустаци, — калай за това, че имам такива недисциплинирани подчинени. Че съм ги разхайтил.

Изричам:

— Слушам!

— Ха така… Имате ли за нещо да ме питате?

— Наложи ми се да нахраня ранените. Пък и бойците на полковник Малих. Продукти са ни останали малко.

— Спирайте от мое име всяка каруца, всеки камион с продоволствие, взимайте го.

— Слушам!

— Задачата ви остава същата. Разбрахте ли? Е, бъдете нащрек. Довиждане, другарю Момиш-Ули.

Някъде на оттатъшния край на жицата слушалката е сложена. Слагам слушалката и аз. Поглеждам Бозжанов. Сияят, поотворили се в усмивка, равните му бели зъби, сияят очите, гледат ме с детинска обич.

— На какво се радваш?

— Аксакал!

Неведнъж в някой особени минути — в повечето случай това бяха кулминационни точки, върхове на повестта ни, съчинена от автора Война — Бозжанов употребяваше това обръщение. Сега в него се долавяше тържественост.

— Аксакал, това е прекрасно! — Той подбира изрази и вдига двете си ръце. — Сега ние сме на власт!

— Току-виж, си затанцувал!

Без да спре да се усмихва, Бозжанов застава „мирно“: с ръце по шевовете, токовете събрани, носовете раздалечени.

9.

Връщам се в щаба си. Заедно с мене, половин крачка по-назад, върви неразделният Бозжанов.

Всички, на които се случи да прекарат тази нощ в моя щаб, чакат носените от мен новини. Всички се интересуват: защо са ме викали в армейския свързочен възел?

Полковник Малих седи на леглото, прислонил се към таблата. След краткия си сън той вече е споходил своите бойци. С усилие на волята той си налага да бодърствува, макар и да е капнал от умора. Хлътналите му бузи са още сивобледи.

— Сядай, Момиш-Ули, сядай — проронва той.

Че как ще кажа на него, петдесетгодишния полковник, че става мой подчинен? Не, езикът няма да ме послуша, няма да го изрече. Не, то се знае, че командуващият е прибързал. И да остана прав ми е някак неудобно, а не мога да седна. Казвам:

— Командирът на дивизията се обади от командуващия армията. Там е и другарят Звягин. — За кой дявол споменавам и Звягин? — Генералът предупреди, че е възможно противникът да ни атакува нощес… Пита ме, другарю полковник, за вас.

Уф, не мога да кажа и толкова!

— Хайде! Защо не разправяш?

— Доложих му, другарю полковник, че сте при мен, че вашият щаб стяга хората. Доложих му, че вие тука сте старши началник.

Някак си го усуквам, насочвам работата така, че Малих да поеме командуването. Нали според устава в такива, случаи, командуването принадлежи на най-старшия.

И изведнъж повелителен, възмутен глас:

— Аксакал!

Обръщам се към Бозжанов.

— Аксакал! Защо не се изказвате? Изпълнявайте заповедта.

Това рязко, строго възклицание ми даде сили. Аз остро почувствувах повелята на дълга. ДЪЛГЪТ — напишете с големи букви тази най-възвишена дума — с гласа на Бозжанов ми извика: изпълнявай! Колебанието, нерешителността мигновено изчезнаха. Заговорих официално:

— Другари! Командирът на дивизията ми заповяда да командувам цялата групировка в Горюни. Другарю полковник, доложете: с какво разполагате?

Един миг тишина. И ето полковникът се изправи. Капнал от умора, сега той изпита отгоре на това и удар по самолюбието, но се овладя, стана, попита началник-щаба:

— Дормидович, как смяташ, какво имаме?

— Засега, другарю полковник, имаме към двеста и седемдесет или двеста и осемдесет души. Ще съберем още.

По-нататък Дормидонов съобщи за оръжието: имало противотанкови гранати, картечници. Всички един по един доложиха.

10.

Аз заех нов команден пункт в железопътния кантон, малко зад селото. В предната стаичка запламтя печицата, замъждука газениче, в по-голямата стая се преместиха нашата лампа, телефонът, книжното имане на Рахимов. Тимошин организира връзката с всичките ми нови войски. Старателният Рахимов, ръководен от поговорката „Око да види“, ги обиколи, разгледа на място позициите, за да може след това точно да ги нарисува. Толстунов и Бозжанов изпратих в ротите да проверят бдителността на нощната охрана.

Не забелязах как мина нощта. Противникът, да се изразя с езика на бойните донесения, не прояви активност. Помня, отметнах края на светломаскировъчното ни перде — едно платнище — надзърнах навън: стори ми се, че тъмата е станала малко по-сивкава. Тъкмо в тази минута се обади Панфилов.

— Добро утро, другарю Момиш-Ули.

След като го поздравих, осмелих се да забележа:

— Засега е нощ.

— Ами, нощта отмина. Можем вече да я пишем в печалбите. Спечелихме я, отнехме я от противника. Не искаше той да ни я даде, обаче ние го помотахме, накарахме го да запре, да види накъде е. Мислите, че само ние сме успели да го направим? Грешите, другарю Момиш-Ули.

— Че нали си мълча.

— Аз пък по очите виждам.

Панфилов се засмя на шегата си. Ние бяхме разделени от заснежени простори, но нямаше място за съмнение: той беше посрещнал в отлично настроение първото мержелеене на утрото.

— Аз вече пия чай, закусвам — продължи той. — Празнувам, тъй да се каже, по случай новата квартира. Разбрахте ли ме?

— И аз също съм в нова квартира. Преместих се в един кантон. Оттука управлявам сборните си войски.

— Със сборните войски, другарю Момиш-Ули, ще трябва да се разделите. Полковник Малих с всичките му сили изпратете в мое разпореждане. Освободете неговите хора. Да тръгват към мен, докато е тъмно.

След това генералът заповяда да изпратя при него и майор Юрасов.

— Дайте му отредчето на Исламкулов. Нека майорът се яви начело на войска. Макар и само двадесет души, но все пак войска. Разбрахте ли?

През нощта Панфилов не беше взел предвид съображенията, засягащи самолюбието на подчинените му. А сега се грижеше да не унижи без нужда командира, вече унизен, душевно наранен от безмилостната действителност — пазеше достойнството му.

— Разчитайте, другарю Момиш-Ули, само на себе си. Само на своя батальон. И няма да се самоизмамвате с вчерашната печалба. Ние с вас трябва да знаем, че печалбата и загубата с една кола се возят… Поглеждайте на всички страни. Прикрийте се отдясно и отзад. Ротата на Заев изтеглете.

Едва миналата вечер, когато говореше за прехвърлянето на ротата на Заев, Панфилов беше казал „ще почакаме“, а сега, още преди да се съмне, заповяда: „изтеглете“. Когато подготвяше съпротивата на следващата линия и оставяше моя батальон на ключовата точка на шосето пред всичките войски, той, както и преди, приказваше с мен съвсем открито, нищо не обещаваше, не прикриваше реалността с мъгляво, лъжливо було на утешението.

— Я дайте още веднъж да ви надзърна в очите — пак се пошегува той. — Хм… Не, няма да ви кажа… Няма да ви кажа, иначе, току-виж, че сте загубили скромността си. За нея, другарю Момиш-Ули, не забравяйте. Разбрахте ли ме?

— Слушам! Никога няма да забравя!

— Надявам се, че днес все още ще мога да поддържам връзката с вас. Съобщавайте ми за всичко. Желая ви всичко най-добро, другарю Момиш-Ули.

Известно време поседях още до телефона, скръстил ръце, под впечатлението на разговора. „Не загубвайте скромността си.“ Разбира се, Панфилов имаше предвид не само едва започващия ден. Това е завет за в бъдеще, завет за дълги времена. Значи там, далече напред, Панфилов ме вижда жив. „Нека надежда ви сгрява сърцето“ — такова бе скорошното му напътствие. Но нали и сега ми каза същото, само че малко по-другояче и по-уверено!

Но нямаше време за чувства. Аз вдигнах слушалката и започнах да изпълнявам заповедите на генерала.