Александър Бек
Волоколамското шосе (43)

2.

На другия ден Панфилов пристигна малко преди уречения за обед час.

Както работех в стаичката си, видях: пред портичката спря шейна. С калпак, с дълъг до колене кожух, Панфилов леко скочи на замръзналата, понапрашена със сняг земя. Набързо поопънах рубашката си и го посрещнах вън, на стъпалата.

— Другарю генерал! Първи батальон от Талгарския полк, намиращ се в резерва на командира на дивизията, заема…

— Да вървим, да вървим… Не е лято. Ще настинете.

Той влезе в пруста и широко отвори вратата, която водеше там, където пред силно напалена руска печка се извършваха тайнствата на кулинарията. Тъкмо в този момент вързалият бяла, не дотам чиста престилка Бозжанов с ръжена беше измъкнал от пещта голяма, глухо клокаща чугунена тенджера, а старият готвач Вахитов играеше ролята на наблюдател. През време на почивката Бозжанов беше успял да понапълнее. Озареното му от жарта на пещта кръгло лице лъщеше. Той се обърна, за миг се стъписа, после захвърли ръжена, дръпна престилката, изпъна се пред генерала.

— Здравейте, другарю Бозжанов — промълви генералът. — Ще видим колко знаете да готвите. Пък обядвайте, моля ви се, и вие с нас.

Панфилов загледа облачето пара, което излизаше изпод капака, пое въздух с ноздрите си.

— Хубавичко мирише… Много ли сте наготвили?

— Много, другарю генерал. Ще стигне и ще остане — весело отговори Бозжанов. — Но ще ни трябва още един час.

— Може и два — каза Панфилов. Той извади джобния си часовник, погледна го, поглади с палеца изпъкналото му стъкло. — Другарю Момиш-Ули, да използуваме това временце да поприказваме с ротните командири. Имате ли нещо против?

— Слушам. Ей сега ще ги събера.

Аз се обърнах, за да повикам Рахимов, но той, нечуващият се, небиещ на очи началник-щаб на батальона, вече беше в стаята, стоеше до мене.

— Рахимов, обади се в ротите. Повикай командирите.

— Не, ще направим иначе — каза Панфилов. — Вземете, другарю Рахимов, моята шейна. И докарайте командирите тука.

С тихи стъпки Рахимов излезе.

— А в това време, другарю Момиш-Ули, ние с вас ще поработим. Къде е работната ви маса?

3.

Заведох генерала в стаичката си. Той се съблече, прехвърли през рамото на новичката си куртка каишката на полевата чанта, която досега беше висяла отгоре на кожуха, и доста прегърбен, се приближи до масата. Там лежаха разните ми книжа — тетрадката с описанието на боевете, оръфана, изкарала службата си карта, на която бяха завинаги отбелязани походите и отбранителните линии на батальона, бойният устав. Панфилов с интерес огледа книжното ми стопанство. Мургавите му, изпъстрени с бръчици пръсти посегнаха към червеното книжле на устава; Панфилов го взе, като че ли искаше да го отвори, но промени решението си, сложи го обратно на мястото му. След това извади кутия цигари „Казбек“, почерпи ме, потършува в джоба на полушубката, измъкна запалка, щракна няколко пъти. Искрите не можаха да възпламенят фитила. Побързах да му поднеса клечка кибрит. Панфилов запуши повъртя с досада запалката, мушна я в джоба.

— Сядайте, другарю Момиш-Ули. Сядайте до мене.

Той извади от полевата чанта своята карта. Пред мен отново изникна фронтът на дивизията, рядката верига на отбраната ни пред Волоколамск. Обсегът на картата отсичаше част от улиците на града, завзет преди две седмици от немците. Селца, малки селища край гарите, кантони, отделни, отбелязани с кафява боя височинки, зелени острови на горите, лъкатушни междуселски пътища, само тук-там шосирани, малки блата, долове, рекички и най-после, пресичаща листа, водеща направо към Москва черта на Волоколамското шосе — тука предстояха нови жестоки боеве. Настръхналата червена линия на нашата отбрана не беше навсякъде сключена. Тук-таме, където нямаше пътища, зееха пролуки. Аз знаех, че тези пролуки са простреляни, виждах на картата червените ромбчета на оръдията, огневите позиции на артилерията, знаех, че битката за Москва, както и досега, ще бъде битка за пътищата, и все пак, като погледнах картата на генерала, също както и преди десетина дни, когато той за първи път ме запозна с новото отбранително построяване на дивизията, сърцето ми се сви. Зад предната линия, в дълбочина, освен позициите на артилерията и охраната на щаба на дивизията бяха отбелязани само окопите на моя батальон пред село Рождествено.

Като се повгледах, видях, че от това селце, където сега седях до Панфилов, в разни посоки към фронта водеха няколко пунктирани линии, нанесени с прост черен молив.

— Тука, другарю Момиш-Ули, е набелязана вашата задача.

Панфилов прокара пръст по всяка от тези раздалечаващи се като ветрило линии.

— Вашият батальон е единственият ми резерв. Къде ще удари противникът, ние не знаем. Трябва да сме готови да запушим всяка дупка. Ето ви пет направления. Пет участъка. Отбележете ги на своята карта.

Разгърнах още неслужил в бой нов лист от картата. Панфилов взе моя молив и сам очерта крайните точки на петте маршрута. Той съпровождаше това с разбор как би могла да се обърне работата, ако противникът удари така или инак. Обикновената му шеговитост бе изчезнала, той говореше много сериозно.

— Трябва да проучите всичките тези маршрути. Обмислете, поработете над тази задача. Разбрахте ли ме?

— Да, другарю генерал.

— Смущава ли ви нещо? Мислете, мислете зарад противника.

Аз влязох в ролята на немския военачалник и без затруднение приложих елементарната военна хитрост. Съсредоточил тайно главните сили, нанесох спомагателен, а не много далече от това място и така наречен демонстративен удар, отклоних в тази посока резерва на Панфилов и едва тогава неочаквано се устремих напред с главната групировка, устремих се към Волоколамското шосе, към неговата проточила се към Москва, незаградена вече от никого лента.

Панфилов ме слушаше и кимаше. Очевидно вече неведнъж беше прехвърлял в ума си тези възможности.

— Тъй, тъй — промълви тон. — Ненадейно? Тайно? Ех, другарю… Виноват… господин командуващ. Че дайте заповед да се съсредоточават в горите, където не може да проникне чужд поглед. Готов ли сте на това? Зимни дрешки имате ли си? Готов ли сте да лишите войските си, на които е била обещана светкавична война, лятна военна разходка, да ги лишите от всякакви удобства, от печки, от топли къщи през студовете? Решавате ли се на такова нещо?

В качеството си на немски командуващ бях принуден да призная:

— Не, не се решавам.

— Няма значение — иронично ме утеши Панфилов, — ще дойде време, когато вие, господин противнико, ще бъдете готов за това… Войната, другарю Момиш-Ули, трябва да се приема в реалния й вид. Да виждате врага такъв, какъвто е. Срещу вас е съсредоточена развратена, разбойническа армия. Свикнала да воюва с удобства. С грабежи. С изпращане на колети у дома… Разбира се, те ще опитат и друг вид война. Но засега… Командувайте, командувайте. Надхитряйте ме.

Продължих да действувам на мястото на противника. Панфилов правеше разбор на действията ми.

Ето че той погледна през прозореца, вслуша се в нещо. Някъде далече нарядко бумтяха оръдия.

— Чувате ли? Немецът прострелва артилерията си… Внезапно нощно прехвърляне ли? Ами новото прострелване? То ще ги издаде, ако ние умеем внимателно да слушаме.

Откъм фронта пак долетяха гласове на оръдия.

— Ако умеем внимателно да слушаме — повтори Панфилов.

Изведнъж той живо се обърна към мене, надзърна ми в очите.

— Признайте си, нали на езика ви се върти въпросът: ами Волоколамск?

Беше отгатнал. Потвърдих, че действително си спомням за Волоколамск. Там резервът на Панфилов, моят батальон, бе отклонен настрана от направлението, в което бе насочен главният удар на немците.

— Защо ли се е случило това, другарю Момиш-Ули? Как са могли да измамят вашия генерал?

Той с интерес чакаше отговора ми.

— Фронтът е бил скъсан, другарю генерал.

— Да, линията на фронта. За това ние с вас вече беседвахме. Хипнозата на линията, на старата линейна тактика. От това сериозно трябва да се отървем. Не само аз, но и вие, и вие, другарю Момиш-Ули. Разбрахте ли ме?

Той отново погледна картата. Ръката му посегна към остриганите по войнишки, доста прошарени коси, той се почеса по врата.

— Разбира се, какво ли не може да се случи. Едничкият ви батальон, другарю Момиш-Ули, ми заменя пет батальона. В устава няма да намерим такова нещо.

Той погледна червеното книжле на устава, отново го взе, прелисти го.

— Няма да намерим, другарю Момиш-Ули. Войната в реалния си вид не е записана в устава. При все че… Ех, хубаво е казано!

С молива с три черти Панфилов отбеляза на полето няколко реда. И ги прочете на глас:

— „Да бъде упрекнат, заслужава не онзи, който в стремежа да унищожи врага не е постигнал целта си, а този, който от страх пред отговорността е останал бездеен и не е използувал в нужния момент всичките сили и средства за постигане на победа.“

Като си помисли, генералът продължи:

— Ще дойде време, когато немците ще започнат да възприемат нашия опит на отстъпателните боеве, похватите, изработвани от нас. Но на това тука… — Панфилов още веднъж дръпна молива си по полето. — На това хитлеристката машина няма да се научи. Педантично изпълнение — това е нейната повеля. По-добре да останеш бездеен, отколкото да проявиш инициатива. А ние…

Отвън се чу конски тропот. Изглежда, шейната на генерала беше се върнала. Панфилов погледна през прозореца и довърши фразата си:

— … ние сме пораснали в традициите на инициативата. За нас инициативата е… — Той повъртя пръсти, търсейки подходяща дума. — Тя е… Е, вие ме разбирате!

4.

В стаичката влезе Рахимов, доложи, че ротните командири са се явили.

— Добре. Повикайте ги тука. — Панфилов стана, огледа стаята. — Ами столове, другарю Рахимов, ще има ли за всички?

Без да бърза, генералът сгъна картата си, сложи я в полевата чанта. На масата остана моят картен лист, тук-там изпъстрен от бележките на Панфилов.

Един след друг прекрачиха прага тримата лейтенанти. Те застанаха мирно пред генерала. Прозвуча живият припрян глас на Брудни:

— Другарю генерал, явих се по ваша заповед. Командир на рота Брудни.

Той, дребничкият мургав Брудни, очевидно се чувствуваше по-свободно от останалите. С отчетлив, макар и дрезгав глас се представи Заев. Ъгловатото му лице с хлътнали бузи беше гладко обръснато, червеникавата коса остригана до голо. Якичката, на която по-рано Заев не обръщаше внимание, очертаваше сега с бяла, свежа ивица жилестия врат с остра, голяма адамова ябълка. След като доложи, той сви устни. Очите му, засенчени от силно развитите дъги на веждите, без да се откъснат, гледаха генерала. Беше редът на Филимонов. Изпънал рамене, изпъчил гърди, той, кадровикът, отсечено изговори определените от устава думи. На силния му врат се изду, напрегна се една жила.

Рахимов междувременно донесе и нареди недостигащите столове.

— Аз, другари, познавам всички ви — промълви генералът. — А вие познавате мен. Сядайте, хайде да запушим.

Той отвори кутията „Казбек“. Аз побързах да запаля клечка кибрит, поднесох я на генерала. Всички запушиха. Обаче напрежението, както долавях, не беше изчезнало. Панфилов извади запалката от джоба на куртката си.

— Ето на, получих подарък от Алма-Ата. Но, кой знае защо, капризничи… Да я хвърля, не е удобно. Хайде вижте я, другарю Заев. Вие, ако не се лъжа, сте оръжейник.

Заев взе блесналата с никелировката си запалка, врътна стоманеното колелце със загрубелия си палец — изскочиха бели искри, но огънче не пламна. Заев още няколко пъти извлече рой искри и пак напразно.

— Всъщност аз винаги работя заедно с политическия ръководител Бозжанов — измърмори той.

Панфилов веднага се откликна.

— Да, че къде е Бозжанов? Нали вие, другарю Момиш-Ули, сте го взели в щаба?

— Помага ми — отговорих аз.

— Но нали не само в кухнята.

Шегата на генерала накара всички да се усмихнат. Аз изревах:

— Бозжанов! При генерала!

Панфилов ме изгледа.

— Че защо толкова сурово? Той, бедничкият, сигурно се е уплашил там.

С тази нова шега той още повече разведри духа на стеснението.

В стаята тичешком влезе Бозжанов, спря се, опъна ръце по шевовете. Загледах вдигнатата му глава, черните, леко накъдрени коси, набитата снага. И пак, както веднъж през време на поход, си помислих: „Стрела!“

— Другарю Бозжанов — каза генералът, — тука май е необходимо и вашето активно участие.

Той кимна към Заев, който държеше, запалката в костеливия си голям юмрук.

— Какво, другарю Заев, не става ли?

— Я дай насам, Семьон — рече Бозжанов.

— Чакай малко.

Известно време Заев продължи да държи запалката в юмрука. Сетне без усилие, с леко движение на палеца отново врътна колелцето. И фитилчето изведнъж пламна.

— Много просто, другарю генерал. Бензинът е малко нещо тежък. Не е достатъчно пречистен. Недостатъчно летлив. Трябва да се постопли в ръка.

Очите на Заев вече не се криеха под сенките на издадените вежди. Неясна, непълна усмивка на задоволство поразхубави грубите му черти.

— Само това ли е? — възкликна Панфилов.

Сега той сам я запали. Духна и запали още веднъж.

— Ще послужи, ще послужи — доволен, промълви той. — Благодаря, синко — и повъртя запалката. — Казвате, да я подържа в ръка, да я посгрея?… Интересно, много интересно…

5.

Панфилов започна да разпитва как са облечени и обути бойците, осигурена ли им е баня, доволни ли са от храната. Командирите непринудено отговаряха.

— Сега, другари — каза Панфилов, — елате по-близо до картата. Ще поговорим за това, което ни предстои… Виждате ли, това е фронтът на дивизията…

С няколко щрихи на черния молив той схематично набеляза разположението на полковете. И започна да излага мислите си, които току-що беше споделил с мен.

— Противникът се готви за натиск. Някъде по фронта на дивизията той ще нанесе главния си удар, с цел да излезе на шосето. — Панфилов прокара тъпия край на молива по проточилата се към Москва права черта. — Втори ешелон на отбрана аз нямам. Вие, другари, сте вторият ми ешелон. Каква ще бъде вашата задача? Да преградите пътя на немците и да се държите, докато отстъпващите части заемат нова линия.

Той пак се обърна към картата, по нея пак зашари показалката молив.

— Ето пътищата, които водят към шосето. Аз ще ви хвърля напред, щом се набележи пробив. Но къде ще стане той? В едно от тези пет направления. Затова съм ви отбелязал тук пет маршрута.

Той повтаряше същото, което вече бях чул, но го повтаряше с нови подробности, изясняваше, допълнително осветляваше задачата. Всичко това беше обсъдено от него, мислено-премислено, той искаше сам, тъй да се каже, направо от извора, да предаде на командирите своята рожба, идеята на боя.

— Разбрахте, ли ме? — по навик попита той.

Огледа присъствуващите, видя, че го слушат, вникват.

— И тъй, другари, да разучим първия маршрут.

Първият маршрут водеше към десния фланг на дивизията, към село Авдотино.

— Другарю Филимонов, вие командувате батальона.

Филимонов стана.

— Посочен ви е фронтът: село Авдотино, мостът, височината. Потегляйте, разполагайте ротите.

— Слушам! — отсечено отговори Филимонов.

На челото му, под грижливо вчесаните руси коси, се появиха две-три дълбоки бръчки. Той правилно изпрати челна походна застава, строи батальонната колона, доведе ротите в района на отбраната. И се затрудни, запъна се.

— Разполагайте, разполагайте.

— Кръгова отбрана ли? — неуверено попита Филимонов.

— Да, трябва да се прикриете от всички страни. Аз нямам с какво да ви подкрепя.

Филимонов набеляза отбранителен кръг около целия посочен от генерала район. Панфилов го поправи, обясни, че трябва да се задържим не в нишка от окопи, а в опорни точки, възли на съпротива. Тези възли не ще позволят на противника да излезе на шосето.

— Другарю Брудни, разполагайте сега вие.

Брудни веднага схвана мисълта на генерала. Той настани ротите в ключеви точки, използува и условията на местността. Ротите се откъснаха една от друга на един и половина — два километра.

Панфилов одобри, още веднъж втълпи мисълта, че междините между ротите не са страшни — през тях без пътища не ще могат да се промъкнат, да минат немските автомобилни колони.

— Да промени направлението на главния удар, противникът вече не ще може. На вас той ще се натъкне като на втора отбранителна линия. Да се върне назад, да обхожда, ще е трудничко. Той ще си пробива път… Другарю Заев, къде ще разположите командния пункт на батальона?

Заев си помисли и отговори:

— В селото.

— Защо в селото? Защо не на височината? Нали там е по-безопасно. А селото сигурно ще стане главна цел за атаките на противника.

— Тъкмо там му е мястото на щаба.

— Правилно. Правилно, синко.

За втори път на Заев се падна да чуе тази сякаш случайно изречена ласкава дума „синко“. Самият Панфилов, както го знаехме, също винаги избираше за щаба място, близко до фронта, до решаващата точка на боя, и с това укрепваше устойчивостта на своите войски.

— Ами управлението на батальона? Как, другарю Заев, ще управлявате другите роти?

— По телефона.

— Но телефонната връзка ще я унищожат.

— Тогава с войници за свръзка.

— Но в междините ще се вреже противникът. Тука навсякъде ще сноват немци. — Панфилов посочи с пръст на картата. — Е, как ще управлявате тогава?

Заев мълчеше.

— Кой иска да отговори?

Никой не се обади. Генералът погледна към мене, но и аз се видях натясно. Радиосредства в батальона нямаше. Наистина, как да управлявам тогава?

6.

Генералът отново огледа всички. Рахимов бързо нахвърляше нещо на листче дебела хартия.

— Другарю Рахимов, какво рисувате? Седете си, моля ви се, седете си.

— Схема, другарю генерал. Тези пет маршрута.

— Я ми я покажете.

— Засега, другарю генерал, само съм набелязал.

Панфилов взе листчето, повъртя го, одобрително хъкна.

— Бързо работите. Честна дума, като по заповед на щуката. — Той още веднъж се полюбува на скицата. — Ами защо, другарю Рахимов, има пет направления?

Панфилов нямаше търпение още и още веднъж да провери дали е разбрана, дали е усвоена неговата мисъл. Рахимов отговори:

— Противникът някъде ще разкъса фронта, ще излезе на някой от тези пътища, трябва да се изпречим пред него.

— Вярно.

Панфилов беше доволен. Дребните бръчици се набелязаха по-ясно край ъгълчетата на присвитите му очи.

— Е, другари, как ще управлявате ротите, ако няма никаква връзка? — Той се позабави. — А пък управление все пак ще има. И знаете ли какво? Ясното и точно разбиране на задачата. Ясна ли ти е задачата…

Той пак се поспря, сякаш очакваше, че някой от командирите ще подеме, ще продължи фразата му.

— Ясен е дългът! — твърдо изрече Филимонов.

Доколкото можех да забележа, Панфилов обикновено минаваше без така наречените възвишени думи. Обаче сега каза:

— Да, май че тука тази дума ще е на място… Когато ти е ясно какво си длъжен да правиш, именно в това се и заключава управлението. Ако задачата е ясна на всички, може да се биете и на откъснати групи, без телефон, без свръзки, и все пак боят ще бъде управляван… Разбрахте ли ме, другари?

Панфилов продължи занятието, като поставяше нови въпроси: Как да се използуват картечниците? Къде да се разположат оръдията? Отново и отново се връщаше към задачата: да се затвори пътят, да не се оставя противникът, моторизираните му колони да не излязат на шосето. Мене попита:

— Създадохте ли команда танкоизтребители?

— Не, другарю генерал.

— Хм… Би трябвало да се създаде. Кой би могъл да се заеме с тази работа?

— Аз! — изтръгна се от Заев.

— Аз! — звънливо възкликна Брудни.

— Аз! — с привлекателна смела усмивка промълви Бозжанов.

— Аз! — тежко, без да бърза, каза Филимонов.

И четиримата — всеки по своему — изрекоха това „аз!“. Всеки по своему — и на всекиго можеш да разчиташ. За миг ги загледах с възхищение.

— Не, вас, другари, няма да ви пусна — каза Панфилов. — Да командуваш рота, също не е лесна работа. И не е по-малко трудно, отколкото да умериш танк с граната. Пък и вие, другарю Бозжанов, сте необходим на батальонния командир. Ще помисля още малко по този въпрос. И може би ще мога с нещо да помогна. А вие, другари, се учете, тренирайте войниците да се борят с танковете.

Той пак почерпи всички с цигари, извади запалката, стисна я за около една минута в дланта си. Едно движение с палеца — фитилчето се възпламени. С усмивка Панфилов поднесе на всички огънче.

— Защо е така? — изведнъж попита той. — Говорим за тежки неща… — Панфилов погледна картата, където с молив бяха набелязани три сключени обръча, вероятната за нас утре, в други ден, кръгова отбрана. — Говорим за тежки неща, а на душата не тежи. Защо?

Никой не се реши да каже нещо, да прекъсне нашия попрегърбен, но юначен на вид генерал.

— Защото ви вярвам, другари. На всекиго от вас. А вие вярвате на мен. Има ли го това нещо, тогава и да се мре, не е чак толкова трудно… Но и да се поживее, разбира се, може!

Той стана, поизправи се, докосна квадратчетата на мустаците си. Вдигнаха се и командирите. Панфилов им позволи да си вървят, сбогува се, стисна ръката на всекиго.

Аз излязох с тях в пруста.

— Глашатай! — каза Заев и нахлупи шапката си.

Определението, което той даде на Панфилов, ми се стори съвсем неподходящо. Поклатих глава. Заев не се смути от това.

— Глашатай! — повтори той.

7.

Шейната на генерала откара ротните командири.

— Другарю генерал, заповядайте на обед.

— С удоволствие. Отдавна не съм хапвал истинско месо с ориз по казахски.

Не бяхме още успели да седнем на трапезата, когато в стаята, където се издигаше силно напалената руска печка, пристигна отвън Толстунов. Снежинките, заплели се в мъха на шинела, в касторения калпак, тозчас се превърнаха в капчици влага. Старшият политически ръководител козирува на генерала.

— Събличайте се, другарю Толстунов — каза Панфилов. И веднага се заинтересува: — Къде сте били? Какво сте правили?

— Събрах колхозниците, другарю генерал. Беседвах с тях.

— Разкажете, разкажете… За какво сте приказвали.

Толстунов започна да разказва за беседата си с колхозниците.

Бозжанов не издържа, примоли се:

— Другарю генерал, гозбата изстина.

— А, гласът на автора… Че хайде, събличайте се, другарю Толстунов. Къде е тука вашето място? Сядайте.

Най-после насядахме. Въоръжил се с манерка, Бозжанов наля по половин водна чаша водка (по онова време вече бяхме започнали да получаваме така наречената наркомовска дажба, по сто грама на ден). Готвачът Вахитов — човек би рекъл, че всяка негова бръчица се усмихваше — поднесе чиния ароматен, подправен с моркови, жълтеникав, напоен с гореща тлъстина ориз, разбъркан със ситно накълцано овнешко месо. На масата бяха наредени приборите — чинии, вилици, лъжици. Толстунов взе една лъжица.

Панфилов присви очи.

— Другарю Толстунов, дълго ли сте живели в Казахстан?

— Там съм се родил.

— Нима?

— Защо? На кое се чудите?

— Защото… Не, месо с ориз не се яде така. Може ли човек да си измие при вас ръцете?

Естествено, в миг се появиха вода, сапун, кърпа.

— Хайде, другарю Толстунов, и вие!

Без да свали запретнатите ръкави, Панфилов пак седна на масата, бръкна с пръсти в чинията, направи топче от ориз и го, сложи в устата си. И като млясна с лъснали устни, възкликна:

— Вкусно!… Колко е вкусно, дявол да го вземе!

Бозжанов го гледаше с възхищение. Толстунов също взе да яде с пръсти. Панфилов пак хитро присви очи.

— А на другите, другарю Толстунов, няма да казваме какво да правят.

Другите бяхме ние, хората с монголска кръв, за които това бе роден обичай. Разбира се, ние с удоволствие последвахме примера на генерала, измихме се и се заловихме да ядем с ръце, както са яли нашите бащи и деди.

След ориза донесоха самовара. Всички пак си измиха ръцете, запушиха. Панфилов започна да прелиства моите записки.

— Тежичко ви е било — промълви той. — Дори и за най-последния ви боец, другарю Момиш-Ули, за най-загубения войник трябва да се каже: герой! Нали?

Както си му беше обичаят, сякаш разсъждаваше сам със себе си, той продължи:

— Да, не е страшно да се мре, след като е пораснало такова поколение… Пък то все още ще поживеем, ще повоюваме, ще прогоним немеца от Москва. Тогава да не забравите, другари, още веднъж да ме поканите на месо с ориз.

След като изпи чаша чай, Панфилов забърза, стана от масата. Обаче, преди да си замине, пак заговори за работата.

— Утре, другарю Момиш-Ули, от сутринта започнете проучването на маршрутите. Нека ротните командири изминат всеки един от тях. Да ги измерят с крачки. Може дори с взводове.

Той си помисли.

— Не, сутринта недейте ходи. Проверете първо сбора на място. Сбор по тревога. Прегледайте боеприпасите на бойците, стегнато ли е снаряжението. Току-виж, на един каишка се откъснала, на друг ботушът съдран. Време е да се заемете с това. Трябва, преди да се върнете, войниците да се стегнат. Да зашият каишките, да закърпят ботушите, да вземат патрони. А след това пак проверка, сбор по тревога…

Наставленията му бяха както винаги практични. Той се замисляше за какви ли не дреболии във воинското ни житие-битие. Като чу моето „Слушам!“, той облече кожуха и се сбогува.

Ние изпратихме генерала. Бозжанов още дълго поглеждаше през прозореца подир отлетялата шейна.