Уилбър Смит
Речният бог (88)

Мястото, което избрах, бе вътрешното светилище на храма на Хор в недовършения Дворец на Мемнон. То бе посветено на бога и въпреки че още нямаше негови изображения, бях сигурен, че Хор бди над храма.

Господарката и Танус седнаха пред мен и с интерес наблюдаваха, докато пиех вълшебната смес за отваряне очите на душата ми, моето Ка, подобното на птичка създание, което живее в сърцето на всеки от нас.

Поставих плочките от слонова кост пред тях и помолих царица Лострис и Танус да ги подържат в ръцете си и да ги дарят със своя дух и с духа на страната, която представят — Великия Египет. Докато наблюдавах как си разделят плочките, усетих въздействието на отварата в кръвта си. Сърцето ми започна да забавя своя ритъм, сякаш смъртта се промъкваше в мен.

Взех последните две плочки и ги притиснах до гърдите си. Те започнаха да се нагорещяват и инстинктът ми ме караше да се отдръпна от тъмнината, която ме връхлиташе. Успях да се овладея и я оставих да ме отнесе.

Чух далечния глас на господарката:

— Какво ще стане с двойната корона? Как да отблъснем варварите?

Пред очите ми започнаха да се оформят видения и аз се пренесох в бъдещето и видях събития, които още не се бяха случили. Когато се върнах от дългото пътешествие, през отворите на покрива нахлуваше утринна светлина и осветяваше олтара на Хор. Гадеше ми се и треперех от въздействието на магическата отвара. Виеше ми се свят от спомените и странните знаци, които бях видял.

Господарката и Танус бяха останали при мен цялата дълга нощ. Разтревожените им лица бяха първото нещо, което видях при завръщането си, но бяха все още толкова неясни, че ги помислих за част от видението.

— Таита, добре ли си? Говори! Кажи какво видя. — Господарката ми бе загрижена. Не можеше да прикрие вината, която изпитваше, че ме е помолила да използвам още веднъж плочките на Амон Ра.

— Имаше една змия. — Гласът ми все още странно отекваше в ушите ми, сякаш го чувах отстрани. — Голяма зелена змия, която пълзеше през пустинята.

Видях озадачените им лица, но още не бях разбрал значението на това и не можех да го изтълкувам.

— Жаден съм — прошепнах. — Гърлото ми е пресъхнало, а езикът ми е като камък, покрит с мъх.

Танус донесе съд с вино и ми паля една чаша.

— Разкажи ни за змията — поиска господарката веднага щом жадно пресуших чашата.

— Извиващото се тяло нямаше край, блестеше в зелено на слънцето. Пълзеше през странна земя, в която живееха високи голи мъже и непознати красиви зверове.

— Можа ли да видиш главата или опашката на змията? — попита тя, а аз поклатих отрицателно глава.

— Къде беше ти? Къде стоеше? — настойчиво повтаряше.

Бях забравил колко много се вълнува от виденията ми и какво удоволствие изпитва да ги тълкува.

— Яздех на гърба на змията — отвърнах аз. — Но не бях сам.

— Кой беше с теб?

— Ти беше до мен, господарко, и Мемнон също. Танус бе от другата ми страна и змията ни носеше всичките.

— Нил! Змията е била реката — извика тя тържествуващо. — Видял си пътуване, което сме предприели по реката.

— В коя посока? — попита Танус, възхитен като нея.

— В коя посока течеше реката?

Направих усилие да си припомня всяка подробност.

— Видях слънцето да изгрява от лявата ми страна.

— На юг! — извика той.

— В Африка — каза тя.

— Накрая видях главата на змията пред нас. Тялото й бе раздвоено, имаше две глави.

— Нил също ли се раздвоява? — учуди се на глас господарката. — Или пък видението има по-дълбок смисъл?

— Нека чуем останалото, което Таита има да казва — прекъсна размишленията й Танус.

— Тогава видях богинята — продължих аз. — Тя седеше на висока планина. Двете глави на змията й се кланяха.

Господарката не можеше да се сдържи.

— Коя бе богинята? О, кажи ми бързо коя беше!

— Имаше мъжка глава с брада, по гърдите й бяха женски. От вагината й бликаха две големи струи вода в отворената уста на двуглавата змия.

— Богинята Хапи, речната богиня — прошепна царица Лострис. — Реката изтича от нея и напоява целия свят.

— Какво друго ти показа видението? — заинтересува се Танус.

— Богинята ни се усмихна, лицето й засия от любов и благосклонност. Проговори с глас, който прозвуча като вятъра и морето. Като гръмотевица на върха на далечна планина.

— Какво каза тя? — с благоговение попита царица Лострис.

— Тя каза: „Нека моето дете дойде при мен. Ще го направя силно, за да победи и моят народ да не бъде погубен от варварите.“ — повторих думите, които продължаваха да бият като барабан в главата ми.

— Аз съм дете на Речната богиня — изрече господарката. — При раждането си съм била посветена на нея. Тя ме призовава и аз трябва да отида на мястото, където живее, при извора на Нил.

— Това е същото пътешествие, което име с Таита веднъж обмисляхме — произнесе замислено Танус. — И сега богинята го иска. Не можем да й откажем.

— Да, трябва да отидем, но ще се върнем — зарече се господарката. — Египет е моята земя. Прекрасната Тива със стоте порти е моят град. Не мога да я напусна завинаги. Ще се върна. Заклевам се и призовавам богинята Хапи за свидетел на клетвата ми. Ние ще се върнем!