Уилбър Смит
Речният бог (3)

Веднага щом галерата ни се установи на кея, аз разпитах къде се намира господарят ми и за свое успокоение научих, че е прекосил реката, за да извърши последна инспекция на гробницата на фараона и погребалния комплекс на другия бряг. Царската гробница и храмът се строят вече дванадесет години; още от деня, в който владетелят ни сложи върху главата си бялата и червената корона на двете царства. Най-сетне тя бе почти готова и фараонът щеше навярно да я посети, щом празненствата свършеха и му се предоставеше тази възможност Господарят Интеф много се тревожеше фараонът ни да не се разочарова от нещо. Защото една от многобройните му титли беше Пазител на царските гробници, а това беше тежка отговорност.

Отсъствието му ми даваше още един ден, в който да измисля нещо и да подготвя стратегията си. Така или иначе онова принудено обещание, което направих пред двамата влюбени, гласеше, че ще говоря с него при първия сгоден случай, а той щеше да ми се предостави още на другия ден, когато господарят ми щеше да има съвещание.

Като се уверих, че господарката ми е в женските покои, забързах към собствените си покои в онова крило на двореца, което беше запазено само за специални служители и придружители на господаря.

Личният живот на господаря Интеф беше изпълнен с всякакви подлости и мръсотии, както и цялото му съществуване изобщо. Имаше осем жени, които му бяха донесли или тлъста зестра, или влиятелни политически връзки. Но само три му бяха родили деца. Освен Лострис господарят ми имаше още двама сина.

Доколкото бях осведомен, а аз бях осведомен за всичко, което се случва в двореца, и за много от това, което се случва извън него, господарят ми не беше посещавал жените си в последните петнадесет години. Зачеването на Лострис беше последният случай, когато той изпълни съпружеските си задължения. Сексуалните му влечения бяха насочени другаде. Та специалните му придружители, в чието крило живеех и аз, бяха просто една от многото сбирщини от млади момчета, каквито можете да откриете в цял Горен Египет, където в последните сто години педерастията е изместила лова на патици или на зверове като основно занимание на аристокрацията. А това беше още един симптом за развалата, която обзема прекрасната ни страна.

Аз бях най-възрастният сред избраниците. За разлика от много други, които биваха изпращани от господаря за продан на пазара за роби, щом физическата им красота започнеше да вехне или потъмнява, аз бях останал при него вече толкова години. С времето той се бе научил да ме цени заради качества съвсем различни от физическата красота. Не че тя бе изчезнала — напротив, с годините все повече привличах погледа. Не бива да считате тези ми думи просто като проява на жалка суета — решил съм в тези си бележки да описвам истината, само истината и цялата истина. Събитията, за които ви разказвам, са достатъчно забележителни, за да ми е нужна фалшива скромност.

Не, в онези дни господарят ми вече рядко ме търсеше за плътските си удоволствия — своеобразно пренебрежение, от което ни най-малко не се оплаквах. Когато все пак го правеше, искаше най-вече да ме накаже. Много добре знаеше каква физическа болка и унижение изпитвах при тези му злоупотреби. Въпреки че още като дете се бях научил да прикривам отвращението си и да симулирам удоволствие от перверзните, които той насила ме караше да върша, никога не съм успявал да го заблудя.

И колкото и странно да изглежда, погнусата и неприязънта, с които приемах тези противоестествени сношения, не намаляваха неговото удоволствие, по-скоро увеличаваха насладата му. Господарят Интеф, уви, не познаваше нито вежливостта, нито съчувствието. Стотици са момчетата-роби, които с годините са идвали при мен разплакани от жестоката болка, която господарят ми им е причинил при първата си любовна нощ с тях. Лекувал съм ги и съм се опитвал да ги утеша. Навярно затова сред робите ме знаят като Ах-Кер, което значи „по-големият брат“.

Така че може вече и да не бях любимата играчка на господаря си, но той ме ценеше много повече. За него аз бях най-различни неща: лекар и художник, музикант и писар, архитект и библиотекар, съветник и довереник, инженер и бавачка за дъщеря му. Не съм толкова наивен, че да вярвам в обичта или доверието му в мен, но си мисля, че доколкото му беше възможно, понякога той наистина ги изпитваше, или поне се мъчеше да ги изпитва. Ето защо Лострис беше настоявала толкова аз да защитя интересите й пред него.

Господарят Интеф не се интересуваше от дъщеря си, освен колкото да я опази като желана партия за всеки, който би могъл да си я позволи, а това всъщност беше още една грижа за мен. Случвало се е от единия разлив на Нил до следващия той да не й продума изобщо. Нито пък проявяваше кой знае какъв интерес към редовните ми отчети как се справя с учението и физическите упражнения.

Разбира се, винаги съм се мъчел, доколкото ми е било възможно, да скрия от него истинските си чувства към Лострис, тъй като той само би ги използвал срещу мен при първия удобен случай. Винаги съм се старал да му внуша, че грижата за нейното здраве и възпитание представлява за мен просто едно досадно задължение, за което не съм ни най-малко признателен, както и че споделям собственото му отвращение и презрение към всичко женско. Не мисля някога да му е минало през ума, че, макар и лишен от мъжествеността си, продължавах да изпитвам естествените си влечения към другия пол.

Именно липсата на всякакъв интерес у господаря ми към неговата дъщеря понякога ме подтикваше да се поддам на увещанията й и да се подложа на такива рискове като приключението ни с „Дъхът на Хор“. Обикновено все ни оставаше някаква вратичка, през която да се измъкнем.

Тази вечер се прибрах рано в покоите си, където първата ми грижа беше порядъчно да нагостя любимците си. Любовта ми към птичките и животните понякога изненадва и самия мен. Живеех с цяла дузина котки — изразявам се така, защото никой никога не може да бъде убеден, че една котка е негова собственост. От друга страна, притежавах цяла сюрия породисти кучета. Двамата с Танус ги използвахме, за да ловим антилопи или лъвове в пустинята.

Дивите птици често навестяваха вкупом терасата пред стаята ми, за да се възползват от гостоприемството ми, като твърде нелюбезно се бореха коя да кацне на рамото ми или върху протегнатата ми длан. А най-смелите дори се бяха наумили да кълват храната си направо между устните ми. Опитомената ми газела имаше навика да се отърква в краката ми като котка, а двойката соколи ме поздравяваха с крясъците си от терасата, където ги бях настанил. Когато можехме, двамата с Танус ги взимахме със себе си в пустинята, където ги пускахме срещу гигантските дропли. Изпитвах истинско удоволствие да наблюдавам с каква бързина и грация се спускат върху жертвите си. Всеки, който се осмеляваше да ги погали, усещаше остротата на жълтите им нокти, но иначе и двата се държаха с мен като послушни врабчета.

Едва след като се бях погрижил за животните си, извиках един от робите в кухнята да ми донесе вечерята. Разположил се удобно на терасата, която гледаше към необятните зелени води на Нил, с удоволствие вкусих от прекрасното месо на див пъдпъдък, приготвен с мед и козе мляко специално за мен от главния готвач. От мястото си можех да гледам за ладията на господаря, която щеше да се появи откъм отсрещния бряг. И когато при залез-слънце забелязах да се белее над реката квадратното й платно, сърцето ми почти спря. Нищо чудно той да пратеше да ме извикат още същата вечер, а още нищо не бях измислил.

Но по-късно с облекчение чух как Расфер, началникът на дворцовата стража, зове любимеца на господаря ми — едно чернооко бедуинче, което беше на десетина години. Скоро след това из двореца се разнесоха протестите на наплашеното дете, което Расфер влачеше по коридора пред вратата ми към покоите на великия владетел. Колкото и често да бях чувал тези отчаяни викове, така и не можах да привикна с детските гласове и всеки път изпитвах позната болка. И все пак се почувствах по-скоро облекчен, задето не бях аз извиканият тази вечер. Трябваше ми здрав сън, за да изглеждам добре на сутринта.

Когато се събудих призори, неприятното чувство на страх все още не ме беше напуснало. Дори обичайното ми къпане в хладните води на Нил не помогна. Забързах обратно към покоите си, където две момчета ме чакаха, за да ме намажат с благовонно масло и да срещат косата ми. Не мога да понасям новата мода сред аристокрацията всички да се гримират. Мисля, че кожата и цветът на лицето ми нямат нужда от допълнителни грижи, но господарят настояваше и робите му да си слагат грим, а тази сутрин имах особени причини да му угаждам.

И въпреки че образът ми в огледалото ми вдъхна известна увереност, нямах апетит на закуска. Бях първият от цялото обкръжение на господаря, който застана да го чака във водната градина, където той всяка сутрин се съвещаваше с приближените си.

Докато очаквах всички да се съберат, наблюдавах как сините рибарчета спокойно се разпореждат наоколо. Аз самият бях проектирал водната градина и лично наглеждах нейното построяване. Тя представляваше прекрасно съоръжение от канали и изкуствени езерца, които преливаха едно в друго. Изящните растения, които красяха градината, бяха донесени от всички краища на царството ни, че и от по-далеч, и омайваха погледа с невероятната си пъстрота. В езерцата можеха да се открият стотици различни видове риба, улавяни от риболовците във водите на Нил, но техният състав постоянно трябваше да се попълва заради безобразията на сините рибарчета.

Господарят Интеф се наслаждаваше на гледката, която представляваха тези птици, когато кръжаха във въздуха и блестяха на слънцето като скъпоценни камъни, а след това мълниеносно се спускаха към повърхността, вдигайки цял фонтан около себе си, за да се издигнат също така светкавично към слънцето с парченце сребриста плът в човките. Според мен самият той се смяташе, че е като тях, че е ловец на хора, и гледаше на птиците като на свои събратя. Затова и никога не позволи на градинарите да ги пропъдят.

Лека-полека се събраха всички от двора. Повечето от тях бяха несресани и все още се прозяваха. Господарят Интеф беше ранобуден и предпочиташе да свърши с държавните работи, преди да е настанала обедната жега. Затова сега, при първите слънчеви лъчи, ние покорно очаквахме неговото появяване.

— Тази сутрин е в добро настроение — ми прошепна дворцовият управител, като застана до мен, и аз леко се обнадеждих. Може би все пак щях да избягна тежките последствия от неразумното си обещание пред Лострис.

По някое време се разшумяхме и раздвижихме, досущ като тръстики при повея на речния бриз, и към нас се присъедини и господарят Интеф.

Ходеше, изпълнен с достолепие, а маниерите му бяха на човек, познал сладостите на живота — и имаше защо, след като се знаят почестите и могъществото му. На врата си носеше Златото на възхвалата, огърлицата от червено злато, докарано чак от мините в страната Лот, която фараонът му бе окачил със собствените си ръце. Сега той вървеше предшестван от своя певец — безкрако джудже, избрано заради безформеното си тяло и гръмогласието си, чиято единствена задача беше да възхвалява името на господаря си. Той обичаше да се обгражда със странни личности, независимо дали са красиви или уродливи. Подскачайки върху дървените си протези, джуджето напяваше целия дълъг списък на титлите и почестите на господаря ни.

— Гледайте, ето я Опората на Египет! Приветствайте Пазителя на водите на Нил! Поклонете се пред Спътника на фараона!

Всички тези звания му бяха дадени лично от фараона и повечето налагаха определени задължения. Като пазител на водите например той трябваше да наглежда нивото на реката, както и придошлата вода при периодичните й разливи — задължение, което съвсем естествено беше прехвърлено на предания и неуморим роб Таита.

Половин година бях прекарал с инженерите и математиците, за да измервам и дълбая скалистите брегове на Асуан, така че водната маса, издигнала се над тях, да бъде винаги правилно изчислявана и обемът на разлива да може да се предвижда. По този начин можех да предскажа каква ще бъде реколтата с месеци предварително. Което от своя страна помагаше на управниците отрано да се подготвят за задаващия се глад или изобилие и да вземат необходимите мерки. Фараонът беше останал много доволен от работата ми и на господаря Интеф бяха оказани нови почести и връчени нови възнаграждения.

— Подвийте колене пред номарха на Карнак и управителя на всичките двадесет и две номи на Горен Египет! Поздравете Господаря на некропола и Пазителя на царските гробници!

Тези пък титли правеха господаря ми отговорен за проектирането, построяването и поддържането на паметниците на всички покойни фараони заедно с все още живия. И както може да се очаква, тези задължения отново се прехвърляха върху раменете на изстрадалите роби. Посещението на господаря ми в гробницата на фараона предишния ден беше първото от миналите празненства в чест на Озирис. Иначе пак аз се трепех из праха и жегата, за да ругая или прикотквам безотговорните строители и нехайните зидари. Често съм съжалявал, задето разкрих напълно своите способности пред господаря.

Сега той ме набеляза с поглед, уж без да е имал нищо предвид. Жълтите му очи, в които се четеше жестокостта на леопарда, се кръстосаха с моите и той съвсем неуловимо ми кимна с глава. Щом ме подмина, аз пристъпих напред и се залепих за него. Както винаги, и сега за сетен път се удивих от високия му ръст и широките му рамене. Господарят ми беше изключително красив мъж с дълги, източени крайници и плосък, мускулест корем. В главата напомняше лъв, а косата му беше гъста и лъскава. По онова време той беше на четиридесет години, а почти двадесет от тях аз му бях роб.

Господарят Интеф поведе групичката ни към павилиона в средата на градината — със сламен покрив и без стени, за да се чувства прохладният вятър откъм реката. Разположи се с кръстосани крака върху плочките на пода пред ниската масичка, върху която стояха свитъци с укази, а аз заех обичайното си място зад него. Работният ден започваше.

На два пъти тази сутрин господарят ми леко се накланяше към мен. Не обръщаше глава, нито задаваше въпросите си на глас, но само по това движение разбирах, че иска да се посъветва с мен. Аз самият едва-едва мърдах устните си и прошепвах отговорите си толкова тихо, че никой друг, освен него не можеше да ги чуе, а и съвсем малко от присъстващите изобщо си даваха сметка, че двамата разговаряме.

Веднъж промърморих: „Лъже“, а втория път: „Ретик е по-подходящ за службата, а и е дарил пет златни пръстена за личната хазна на моя господар.“ Е, не споменах, че ако той получеше желания пост, щеше да има още един пръстен — за мен.

По пладне господарят разпусна всички служители и просители и поръча да му донесат обяда. За пръв път в този ден двамата останахме сами, ако не смятаме Расфер, който едновременно беше началник на дворцовата стража и официалният държавен екзекутор. Сега той беше на своя пост на входа на градината, откъдето можеше да вижда всичко, което се случва в павилиона, но нямаше как да подслушва разговора ни.

С жест господарят ми ме подкани да застана до него и да опитам превъзходните ястия и плодове. Докато очаквахме дали няма да се проявят върху мен ефектите на възможната отрова в тях, обсъдихме подробно сутрешните дела.

След това той ме разпита за експедицията в лагуната на Хапи и за големия лов на хипопотами. Разказах му всичко съвсем подробно и съобщих печалбата, която можехме да очакваме от продажбата на месото, кожите и бивните на животните. Малко пораздух цифрите и това го накара да се усмихне. Усмивката му е искрена и чаровна. Веднъж да я види, човек по-лесно разбира защо така лесно господарят Интеф успяваше да манипулира и държи под своя власт хората си. Дори аз, който уж го познавам толкова добре, за сетен път бях приспан от нея.

Най-накрая той отхапа парче от студеното хипопотамско филе. Поех дълбоко въздух, събрах колкото кураж ми беше останал и започнах да играя ролята, която ми бяха дали.

— Моят господар трябва да знае, че позволих на дъщеря му да ме придружи при тази експедиция.

По погледа му можех да разбера, че вече е бил уведомен за това и е очаквал, че ще се опитам да го скрия.

— Не помисли ли, че преди това трябва да поискаш моето съгласие? — невинно попита той, а аз се съсредоточих върху гроздовото зърно, което белех за него, за да не срещна погледа му.

— Тя ме помоли за това преди самото тръгване. Както знаеш, богинята Хапи е нейна покровителка и тя поиска да използва случая, за да измоли благословията й и да извърши жертвоприношение в храма на лагуната.

— И все пак е трябвало да се допиташ до мен? — повтори той, а аз му поднесох гроздовото зърно. Господарят разтвори устните си и ми позволи да го пъхна в устата му. Това можеше да означава единствено, че е благоразположен към мен, което от своя страна говореше, че още не е научил всичко за Танус и Лострис.

— Господарят ми тогава имаше съвещание с монарха на Асуан. За нищо на света не бих се осмелил да те безпокоя. Освен това не виждах нищо лошо. Отнасяше се просто до въпрос от домашен характер, за който счетох, че не е необходимо да занимавам чак теб.

— Знаеш да убеждаваш, нали, скъпи? — засмя се той. — А и си толкова красив тази сутрин. Харесва ми как си се гримирал, а и какъв е този парфюм, който си си сложил?

— От цветчета на дива теменуга — отговорих му. — Радвам се, че ти харесва, господарю, защото съм ти приготвил малък дар: едно шишенце от него.

Извадих шишенцето от кесията си и се проснах на земята, за да му го поднеса. Господарят повдигна с пръст брадичката ми и ме целуна по устата. Послушно отвърнах на целувката му, докато накрая той се отдръпна и ме потупа по бузата.

— С каквото и да се заемеш, Таита, знаеш как да се харесаш. Дори след толкова години пак ме караш да се усмихвам. Но кажи ми, нали си внимавал с господарката Лострис? Не си я изпуснал нито за миг от поглед?

— Както винаги, господарю — опитах се да отговоря възможно най-убедително.

— И няма нищо необичайно, което да се отнася до нея и което да искаш да ми кажеш, така ли да разбирам?

Все още стоях на колене пред него и опитът ми да кажа нещо се оказа напразен. Устата ми беше пресъхнала.

— Не ми скимти, скъпи — засмя се той. — Говори като мъж, дори и вече да не си такъв.

Това беше доста жестока шега, но ми вдъхна твърдост.

— Всъщност наистина има нещо, за което бих искал да обърна внимание на своя господар — започнах аз. — И то се отнася именно до господарката Лострис. Както вече ти бях доложил, червената луна на дъщеря ти изгря за пръв път при разлива на Великата река. Оттогава потокът на нейната луна е прииждал всеки месец.

Господарят ми направи малка гримаса на погнуса, тъй като свойствата на женската природа дълбоко го отвращаваха. Помислих за това с известна ирония, като се имат предвид твърде задълбочените му занимания с далеч по-нелицеприятните части от тялото на мъжа. Но предпочетох да не се отвличам от подобни мисли.

— Господарката Лострис вече е на възраст за женене. Тя е жена с жарка и любвеобилна натура. Мисля, че би било добре да й намерим подходящ съпруг възможно най-скоро.

— Не се и съмнявам, че за да ми говориш тези неща, имаш някого наум? — прекъсна ме сухо той.

Аз кимнах:

— Наистина вече има и кандидат.

— И то не един, Таита. Навярно имаш предвид някой нов? Защото лично аз вече знам поне за шестима, включително номарха на Асуан и управителя на Лот, които отправиха официални предложения.

— Наистина имах предвид друг, но този път става дума за човек, когото самата господарка одобрява. Както си спомняш, тя се изказа доста грубо за досегашните си кандидати: номарха нарече тлъста гадина, а управителя — разгонен дърт пръч.

— Мнението на дъщеря ми няма никакво значение за мен — поклати той глава, усмихна се и ме погали по бузата, за да ми вдъхне повече смелост. — Но можеш да продължиш, Таита, и да ми кажеш името на онзи безутешно влюбен момък, който ще ми окаже високата чест да стане мой зет в замяна на най-голямата зестра в цял Египет.

Събрах всичката си смелост и понечих да му отвърна, но той ме спря.

— Не, почакай! Нека отгатна сам.

Усмивката му придоби онова изражение, което познавах добре, и веднага осъзнах, че през цялото време той си е играел с мен.

— За да се радва на благоразположението на Лострис, той ще да е млад и красив — правеше се той, че разсъждава. — А ако ти си се наел да говориш от негово име, сигурно ти е приятел или протеже. Също така въпросната личност трябва да е открила сгоден случай да ти разкрие намеренията си и да те помоли за съдействие. И се чудя кога и къде ли ще се е случило това? Дали не би било най-подходящо посред нощ в храма на богинята Хапи? На прав път ли съм, Таита?

Усетих, че пребледнявам. Откъде можеше да е научил толкова много? Той сложи ръка на врата ми и ме погали. Често започваше по този начин любовните си актове с мен, а и ме целуна още веднъж.

— По лицето ти мога да позная, че съм близо до целта. — Хвана кичур от косата ми и леко го дръпна. — Остава само да научим божественото име на този смел любовник. Дали не е Дака? Не, не, Дака не е толкова глупав, че да си навлича гнева ми. — Дръпна още по-силно косата ми, така че в очите ми да се появят сълзи. — Тогава Кратас? Той е красив и в същото време достатъчно неблагоразумен, за да поеме такъв риск.

Господарят ми ме заскуба жестоко и усетих как част от косите ми остават в ръката му. С мъка се сдържах да не извикам.

— Отговори ми, скъпи, Кратас ли беше? — за сетен път попита той, като придърпа лицето ми в скута си.

— Не, господарю — прошепнах едва-едва.

Гневът му никак не ме изненадваше. Той ме притисна още по-плътно към себе си, без да ме изпуска.

— Не бил Кратас, сигурен ли си? — уж се учудваше. — Ами ако не е той, тогава хич не ми и минава през ума кой ли ще е този толкова нахален, толкова безочлив и толкова безумно глупав нещастник, който ще дръзне да се доближи до дъщеря ми.

Изведнъж господарят ми извиси глас:

— Расфер! — извика той и извъртя главата ми, така че да мога през насълзените си очи да видя задаващия се екзекутор.

На острова Елефантина при Асуан, в менажерията на фараона имаше една огромна черна мечка, доведена преди много години от някой търговски керван от Изтока. Та това зло създание, цялото покрито в белези от рани, доста силно ми напомняше на началника на стражата. И двамата имаха огромни и безформени туловища и бяха надарени с невероятна сила, способна да смаже човек до смърт. И все пак, що се отнася до физическата красота и характера, винаги бих предпочел да си имам работа с мечката.

Сега Расфер се беше затичал към нас, изненадващо бърз и подвижен за масивното си космато шкембе и тежките си, дълги, подобни на дървета крака, и аз неволно се върнах мислено през годините до деня, когато ми беше отнета мъжествеността.

Всичко ми изглеждаше толкова познато, сякаш бях принуден да изживея отново онзи ужасен ден. И последната подробност от него се беше запечатала толкова ясно в паметта ми, че ми идеше да закрещя. Актьорите в онази отдавнашна трагедия бяхме същите: господарят Интеф, звярът Расфер и аз. Само момичето липсваше.

Името й беше Алида. Беше на същата възраст като мен, на невинните шестнадесет години. Като мен и тя беше робиня. Сега си я припомням красива, но нищо чудно паметта ми да ме лъже, защото ако наистина беше така, по-скоро биха я пратили в харема, отколкото в кухнята. Със сигурност знам само, че цветът и блясъкът на кожата й бяха като на кехлибар, но топъл и мек. Никога няма да забравя усещането за тялото на Алида, защото и никога повече няма да изпитам нещо подобно. В своето нещастие двамата с нея бяхме открили един у друг утеха и съчувствие. И до ден-днешен не знам кой ни предаде. По природа не съм отмъстителен, но все още се надявам някой ден да открия онзи, който го е направил.

По онова време аз бях един от любимците на господаря Интеф, дори най-специалният. Когато той разбра, че съм му изневерявал, това до такава степен нарани честолюбието му, че едва не загуби разсъдъка си.

Беше наредил на Расфер да ни отведе при него. Подхванал ни всеки с едната си ръка сякаш бяхме котенца, той ни завлече до покоите на господаря. Там ни съблече чисто голи, докато господарят Интеф си седеше с кръстосани крака на пода — точно както седеше и сега. Расфер завърза китките и глезените на Алида с въжета от сурова кожа. Тя беше пребледняла и разтреперана, но дори не проплака. Никога любовта ми към нея и възхищението ми пред смелостта й не са били толкова силни.

Господарят Интеф ми направи знак да коленича пред него, хвана ме за къдриците и започна да ми шепне мили думи.

— Обичаш ли ме, Таита? — питаше той.

И защото бях наплашен, а и някак неясно в главата ми се въртеше мисълта, че така мога да спася Алида от изтезанията, аз му отговорих:

— Да, господарю, обичам те.

— А друг обичаш ли, Таита? — попита ме той с мекия си като от коприна глас и какъвто бях страхливец и предател, взех, че му отвърнах:

— Не, господарю, обичам единствено теб.

Едва тогава момичето заплака. Беше един от най-мъчителните мигове в живота ми.

Господарят ми подвикна на Расфер:

— Доведи ми тук тая мръсница. Двамата да могат да се гледат. Таита трябва да види всичко, което ще й се случи.

Когато екзекуторът я избута в полезрението ми, той зловещо се усмихваше.

Господарят ми отново се обърна към него:

— Много добре, Расфер, можеш да започваш.

Той нахлузи около челото на Алида клуп от същото това въже от животинска кожа. На съвсем малки разстояния въжето беше навързано на възли, така че приличаше на лентите, които жените на бедуините носят върху главите си. Застанал зад момичето, Расфер пъхна под въжето някаква къса, жилава пръчка от маслиново дърво и започна да я върти, докато тя прилепна до нежната му кожа. Грубите кожени възли се впиха в плътта му и момичето сгърчи лице от болка.

— Бавно, Расфер — предупреди го господарят ми. — Няма защо да бързаме.

Пръчката изглеждаше като играчка в огромните, космати ръчища на този звяр. Той продължаваше да я върти, колкото можеше по-бавно. Възлите се впиваха все по-надълбоко, устата на Алида се отпусна надолу и тя болезнено освободи въздуха от дробовете си. Кожата й изгуби естествения си цвят и посивя като пепел. С последни усилия момичето се бореше да поеме дъх, след което със сърцераздирателен писък да го изпусне.

С чудовищната си усмивка Расфер въртеше пръчката и кожените възли се изгубваха лека-полека в челото на Алида. Черепът й започна да променя формата си. Първоначално си помислих, че това е просто плод на преумореното ми съзнание, но после установих, че със затягането на клупа главата й наистина се стеснява и удължава непрекъснато. Писъкът й се беше превъртал в нескончаем екот, който като нож се забиваше право в сърцето ми. И не спираше цяла вечност.

Най-накрая черепът се строши на парчета. Костта се пропука със звука на кокосов орех, смлян от челюстта на слон. Смразяващият, пронизителен писък внезапно престана, а тялото на Алида увисна в ръцете на палача. Душата ми като че ли не можеше да поеме толкова мъка и отчаяние едновременно.

Сякаш измина цяла вечност, преди господарят да обърне главата ми към себе си и да ме погледне в очите. Изражението му издаваше едновременно тъга и съжаление:

— Тя си отиде, Таита. Тя въплъщаваше злото и те водеше встрани от правия път. Затова сега трябва да направим така, че това никога да не се повтори. Трябва да те предпазим от подобни изкушения за в бъдеше.

Той отново даде знак на Расфер, който грабна голото тяло на Алида за краката и го повлече към терасата. Смачканата й глава се удряше по стъпалата, а косата й бършеше земята след нея. С едно-единствено движение на масивните си рамене Расфер я изхвърли далеч в реката. Крайниците й нещастно се отпуснаха във въздуха и тя се вряза във водната повърхност. Трупът се изгуби бързо в дълбините и само косите й се разпростряха на всички страни като плаващите речни водорасли.

Расфер се обърна и отиде до края на терасата, където двама от войниците му разпалваха мангал с въглища. До мангала стоеше дървен поднос с хирургически инструменти. Той ги разгледа и кимна доволно. Върна се при нас и се поклони пред господаря Интеф:

— Всичко е готово.

Господарят ми избърса сълзите от лицето ми с пръст, който след това докосна до устните си, сякаш искаше да вкуси от мъката ми.

— Ела, миличък — прошепна ми той и ме вдигна на крака, за да ме изведе на терасата. Толкова бях обсебен от видяното и заслепен от сълзите си, че преди войниците да се нахвърлят отгоре ми, не си давах сметка за нещастието, което грозеше мен самия. Събориха ме върху глинените плочки и ме притиснаха към земята с разпънати ръце и крака.

Господарят ми клекна при главата ми, а Расфер — между разтворените ми бедра.

— Никога повече няма да вършиш тези лоши неща, Таита.

Едва тогава забелязах бронзовия скалпел, който Расфер държеше в дясната си ръка. Господарят ми му кимна и той ме стисна здраво със свободната си ръка; толкова силно ме задърпа, че имах чувството, сякаш ще изкара всичките ми вътрешности през слабините.

— Ах, какви хубави яйчица си имаме! — захили се той и развъртя скалпела пред очите. — Ще нахраним крокодилите с тях, тъй както го сторихме и с приятелката ти — и целуна острието.

— Милост, господарю — заплаках аз. — Умолявам те… — Но молбите ми завършиха с остър писък, щом Расфер замахна със скалпела. Сякаш бяха забили нажежен шиш в корема ми.

— Кажи им сбогом, момченце! — Размаха той малката торбичка набръчкана кожа и безценното им съдържание. Понечи да се изправи, но господарят ми го спря.

— Още не си свършил — спокойно го пресече той. — Искам всичко.

Расфер го зяпна за миг, без да разбира заповедта. После се закикоти, та чак шкембето му се затресе.

— Кълна се в кръвта на Хор — заливаше се той от смях, — отсега хубавото момченце ще трябва да клечи като момичетата, когато иска да се изпишка!

И замахна повторно. Продължавайки лудо да се забавлява, той вдигна нависоко късчето плът, което представляваше най-интимната част от тялото ми.

— Хич да не ти пука, момче. Така ще ти е много по-леко, като няма да носиш тази тежест със себе си — и се насочи към края на терасата, за да хвърли някогашните ми органи в реката, но господарят ми отново рязко го спря:

— Дай ми ги! — заповяда той и Расфер послушно положи кървавите късове в шепата му. За секунди господарят ми ги разгледа с любопитство, след което се обърна към мен: — Не съм мак толкова жесток, скъпи, че да те лиша от тези ти гордости завинаги. Ще ги изпратя на балсаматорите и когато бъдат готови, ще ти ги окача на огърлица от перли и скъпоценни камъни. Това ще бъде подаръкът ми за теб по случай следващите празненства в чест на Озирис. Така в деня на погребението ти те ще бъдат положени при теб в гробницата ти и ако боговете се отнесат с разбиране, може би ще ти се случи някой ден пак да си ги използваш.

След това Расфер изля върху раните ми черпак вряла течност, за да спре изтичането на кръвта, и тогава аз изпаднах в блажено безсъзнание. Но ето, че сега отново се връщаха кошмарите. Всичко се повтаряше. Само дето Алида не присъстваше, а вместо нож Расфер държеше в косматите си ръце камшика от хипопотамска кожа.

Камшикът беше дълъг колкото от пръстите на едната до пръстите на другата ръка на Расфер, ако той се протегнеше, а на края си, където трябваше да бъде най-тънък, имаше дебелината на малкото му пръстче. Навремето бях свидетел как той сам си го измайстори: внимателно сваляше най-горния груб пласт от обработената кожа, докато отдолу не се покажеше вътрешният, като от време на време спираше, за да провери дали ще издържи на тежестта си и го размахваше над главата си, за да чуе как свисти из въздуха с песента на пустинния вятър из каньоните на хълмистата Лот. Камшикът имаше цвят на кехлибар и Расфер го беше излъскал толкова усърдно, че накрая той беше станал гладък и прозрачен като от стъкло, с тази разлика, че беше изключително гъвкав и в мечите лапи на собственика си можеше да се извие до формата на лък. Беше оставял всеки път кръвта на жертвите му да съхне върху камшика, така че на края си той се беше покрил с лъскава патина, която на вид наистина изглеждаше красива.

Той умело използваше това страховито оръжие. Беше способен леко да изплющи с него върху нежната кожа на някое момиче, без да стигне до кръв, оставяйки отгоре й само малко зачервено петънце, което обаче жилеше като скорпион жертвата си и тя можеше само да се гърчи и скимти от ужасната болка; друг път с десетина свистящи удара сваляше не само кожата, но и месата от гърба на здрав мъж, разкривайки пред очите на всички гръбначния му стълб и ребрата му.

Сега се бе изправил над мен, ухилен както винаги, и въртеше дългия камшик в ръцете си. Расфер обичаше работата си, а мен мразеше с цялата си завист и чувство за малоценност пред интелигентността и красотата ми, както естествено и заради благосклонността, с която се ползвах.

Господарят Интеф ме потупа по гърба и въздъхна:

— Понякога си толкова проклет, миличък. Опитваш се да измамиш мен, човека, на когото дължиш най-дълбока вярност. Не, не става дума само за вярност — на мен ти дължиш самото си съществуване — въздъхна още веднъж той. — Защо ме караш да се занимавам с такива неприятни неща? Мисля, че си достатъчно разумен, за да ми досаждаш с исканията на някакви си нахални младоци. Ставаш смешен, но мисля, че знам защо го правиш. Това детинско съчувствие към околните е само една от многото ти слабости, които някой ден ще те доведат до пълно падение. Както и да е, мен самия поведението ти на мил и старомоден наивник понякога ме радва и с готовност бих ти простил за неблагоразумието. Но при цялото си добро желание не мога да си затворя очите пред факта, че си подложил, и то на невероятен риск пазарната стойност на стоката, която ти бях поверил. — Така извъртя главата ми в скута си, че да мога да му отговоря. — И затова трябва да бъдеш наказан. Разбираш ли ме?

— Да, господарю — прошепнах, а очите ми не се откъсваха от камшика в ръцете на Расфер.

Господарят Интеф отново зарови лицето ми в скута си и заговори:

— С цялата ти сръчност и злоба, Расфер. Не му наранявай кожата, моля те. Не искам този изящно гладък гръб да бъде обезобразен завинаги. Десет удара ще са достатъчни за начало. Брой ги на глас, ако обичаш.

Наблюдавал бях поне стотина нещастници да минават през това наказание — сред тях и прославени герои. Никой не бе могъл да се сдържи и да не извика под ударите на Расфер. Пък по-добре и да не се опитва човек, защото той възприемаше мълчанието като предизвикателство към себе си. Аз самият добре го знаех, защото и преди ми се е случвало да попадам под камшика му. Та сега бях готов да преглътна всякакво глупаво чувство за достойнство и на висок глас да отдам дължимото на Расферовия талант.

— Един! — изгрухтя той и камшикът изсвири над гърба ми.

Тъй както жената забравя с времето болките си при раждане, така и аз бях забравил силата на жилото му и изкрещях дори по-силно, отколкото възнамерявах.

— И все пак си късметлия, Таита — промърмори господарят Интеф на ухото ми. — Снощи пратих жреците на Озирис да проверят в какво състояние е стоката. Все още нищо й няма.

Неволно потреперих в скута му. Не само от болка, но и при мисълта за онези похотливи дъртаци от храма, които са опипвали и надзъртали в малкото ми момиченце.

Расфер си имаше своя метод как да удължава наказанието, така че и той, и жертвата му да изпитат до тяхната пълна същност „сладостите“ на мига. След всеки удар обикаляше павилиона, като сам си даваше на глас кураж и напътствия, държейки с такова благоговение камшика пред себе си, сякаш изпълнява някаква церемония. Щом завърши малката си обиколка, застана отново на мястото си и вдигна високо камшика.

— Два! — извика той и аз отново изкрещях.