Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Древния Египет (1)
Включено в книгите:
Оригинално заглавие
River God, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 14 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
artdido (2013)
Редакция
maskara (2014)

Издание:

Уилбър Смит. Речният бог. Книга първа

Първо издание.

Редактор: Лилия Анастасова

Художник: Росица Крамен

Технически редактор: Мария Белова

Коректор: Лилия Анастасова

ИК „Ведрина“, София, 1994

Печатница „Балканпрес“, София

ISBN: 954–404–059–5

 

 

Издание:

Уилбър Смит. Речният бог. Книга втора

Първо издание.

Превод: Борис Тодоров, Мария Ракъджиева

Редактор: Лилия Анастасова

Художник: Росица Крамен

Технически редактор: Мария Белова

Коректор: Лилия Анастасова

ИК „Ведрина“, София, 1994

Печатница „Балканпрес“, София

ISBN: 954–404–059–5

История

  1. — Добавяне

Приливът започна. Водата се надигна над камъните, които пазеха входа на дефилето, и промени цвета си в сив. Прагът започна да бучи като звяр в леговището си. В небето се издигна облак от ситни капчици и застина над хълмовете покрай реката.

Качих се на първата галера с фараона и Кратас. Вдигнахме котва и се изтласкахме от брега. Голите до кръста гребци бяха вперили поглед в Кратас, който стоеше на кърмата и бе хванал с мечешките си лапи щурвала.

На носа на кораба стояха две команди моряци с тежки весла готови за отблъскване, щом фараонът даде знак. Аз стоях до Кратас с картата на праговете на реката, готов да викна при всеки завой и обръщане, когато стигнехме до тях. Всъщност картата не ми трябваше, защото бях запомнил всяка линия, начертана по нея. Допълнително бях разположил благонадеждни хора от двете страни на реката и островите по основното течение пред нас. Те щяха да използват сигнални флагчета, за да ни показват пътя.

Когато течението се ускори, хвърлих последен поглед назад и видях останалите от флотилията, готови да ни последват към прага. Сетне отново погледнах напред и сърцето ми се сви от страх и тялото ми се напрегна. От дефилето пред нас се издигаше водна пара като от устата на пещ.

Скоростта ни се увеличаваше. Гребците едва докосваха повърхността с ръба на веслата, достатъчно да държим носа насочен надолу по течението. Едва когато погледнах към бреговете, разбрах с каква скорост се носим. Каменният портал на дефилето летеше към нас. На лицето на Кратас се бе изписала усмивка и чак тогава осъзнах опасността, в която сме изпаднали. Той се усмихваше по този начин, когато видеше смъртта да сочи с костелив пръст към него.

— Хайде, нехранимайковци! — викна той на екипажа си. — Днес ще накарам майките ви да се гордеят с вас или ще отворя работа за балсаматорите.

Три острова разделяха реката и каналът се стесни.

— Ляво на борд, към синия кръст — опитах се гласът ми да прозвучи нормално, но в същия момент палубата под мен се наклони и се хванах за перилата.

Ние полетяхме във водопада от сива вода, а носът на кораба се люлееше шеметно. Помислих, че сме изгубили контрола и ще се забием в някоя от скалите. Тогава видях, че носът е устойчив, а нарисуваният син кръст на скалата е далеч от нас.

— Дясно на борд, когато приближим до флагчето! — извиках аз. Бях забелязал мъжа по средата на острова, който ни даваше сигнал да завием.

Кратас завъртя кормилото и извика на гребците:

— Гребете с всички сили отдясно!

Палубата рязко се наклони.

Стената от скали проблесна покрай нас. Още един завой и първите прагове се показаха. Наоколо стърчаха черни скали, а водата ги обливаше, приемайки формата на камъните под нея. Разбиваше се на бяла пяна, през която скалите се показваха като нокти. Стомахът ми се сви, когато корабът пропадна надолу. Завъртяхме се като суха пръчка във вихрушка.

— Завърти наляво! — изрева Кратас.

Корабът възвърна равновесието си.

Устремихме се към следващия проход в скалите, по палубата се плискаше вода и влизаше в очите ми. Свистеше и се носеше едновременно с нас, а вълните бяха по-високи от кърмата.

— В името на Сет, не съм се забавлявал така, откакто съм се любил с първото си момиче! — изсмя се той, а скалата изскочи пред нас като нападащ слон.

Палубата под нас се разтресе, а аз бях твърде уплашен да изкрещя. Сетне екипажът на Мемнон ни отблъсна с прът и ние продължихме да се спускаме надолу.

Зад нас се чу силен трясък, когато една от галерите се удари. Не посмях да се обърна, докато преценявах следващия ни завой, но скоро във водата около нас заплуваха отломки и хора. Те ни викаха, докато водата ги отнасяше надалеч към скалите, но ние не можехме да им помогнем. Смъртта ни преследваше по петите и ние бягахме, усещайки дъха й във вратовете си.

В този кратък миг преживях сто живота. Накрая бяхме запратени от силата в основното течение на реката. От двадесет и трите галери, които навлязохме в дефилето, само осемнадесет ни последваха. Другите бяха разбити на трески, а труповете на удавените плуваха около нас в сивите води на Нил.

Нямаше време да отпразнуваме избавлението си. Пред нас се намираше Елефантина и на двата бряга се издигаха познатите ни стени и здания на града.

— Стрелци опънете тетивите! — викна цар Танус от носа. — Издигни синия флаг. Барабанчик засили темпото за атака!

Нашата малка ескадра си проправи път през множеството кораби, задръстващи водните пътища на Елефантина, и се насочи към хиксоските галери. Те бяха попълнили екипажите си с египтяни, защото никой друг не познаваше реката по-добре от тях. Само офицерите бяха хиксоси. Повечето от тях бяха слезли да пиянстват в бордеите на брега.

Нашите шпиони ни бяха казали кой е флагът на южния генерал: беше с раздвоена опашка в яркочервено и златно, чийто край стигаше до водата. Ние се отправихме към тази галера и Мемнон се качи на борда от едната и страна с двадесетина мъже.

— Смърт за хиксоския тиранин! — викаха те. — За Египет!

Екипажът ги гледаше изумено. Бяха неподготвени. Оръжията им бяха заключени под палубата, защото хиксоските офицери им нямаха доверие.

Другите галери от нашата ескадра сториха същото. Реакцията на всички екипажи била една и съща. След първоначалното стъписване извикали:

— Кои сте вие?

Отговорът бил:

— Египтяни! Армията на фараон Тамус! Присъединете се към нас, съотечественици! Долу тиранинът!

Нападнали хиксоските офицери и ги убили, преди ние да стигнем до тях. Сетне започнали да прегръщат нашите хора и гръмогласно ги приветствали.

— За Египет! — викаха те. — За Тамус! За Египет и Тамус!

Поздравленията се носеха от галера на галера. Мъже танцуваха по палубите, други се изкачваха по мачтите да свалят флага на хиксосите. Разбиха складовете с оръжие и раздаваха лъкове и мечове.

Сетне слязоха на брега. Изваждаха хиксосите от кръчмите и ги насичаха на кървави парчета — водата на пристанището почервеня от кръв. Втурнаха се по улиците към бараките на гарнизона и нападнаха стражата.

— За Египет и Танус! — повтаряха те.

Някои от офицерите хиксоси успяха да съберат войници и да задържат за известно време тълпата. Сетне Кратас и Мемнон слязоха на сушата със своите воини и за два часа градът бе превзет.

Повечето от хиксоските колесници бяха изоставени, но половината от ескадрона успя да избяга през източната врата.

Бях напуснал галерата и бързо се отправих към северната кула през задните алеи, които познавах толкова добре. Знаех, че от там градът и заобикалящите го полета се виждат най-добре. С горчивина наблюдавах как избяга ескадронът колесници. Всеки, който сега бе избягал, по-късно щеше да се сражава срещу нас, а и исках тези коне. Тъкмо се канех да погледна какво става в града под мен, когато забелязах облак прах да се надига в подножието на южните хълмове.

Засенчих очи и се вгледах в него. Почувствах вълнение. Облакът приближаваше бързо към нас, можех да различа тъмни форми под него.

— В името на Хор, това е Ремрем! — прошепнах радостно аз. Старият боец бе довел първата дивизия през труднопроходимите хълмове по-бързо, отколкото мислех, че е възможно. Бяха изминали само два дни, откакто се разделихме.

Наблюдавах го с гордост, докато дивизията се разгърна в редица по четирима. Двамата с Хюи ги бяхме обучили добре. Половината от колесниците на хиксосите все още излизаха от града. Изглежда, командирът им дори не бе забелязал устремилите се към тях противници. Мисля, че все още е гледал назад през рамото си. В последния момент той се опита да завие, за да избегне нападението на Ремрем, но бе твърде късно. Щеше да стори добре, ако бе избягал.

Колесниците, предвождани от Ремрем, ги заляха като вълна. Наблюдавах, докато не се уверих, че той е заловил повечето от конете на хиксосите, и едва тогава въздъхнах с облекчение и погледнах надолу към града.

Жителите бяха полудели от радост. Танцуваха по улиците, размахвайки всяко парче син плат, което им бе под ръка. Синьото бе цветът на фараон Тамус. Жените бяха украсили косите си със сини панделки, а мъжете бяха завързали сини колани.

Все още имаше отделни битки, но постепенно оцелелите хиксоси бяха посичани или изваждани от сградите, в които се опитваха да се защитават. Една от бараките с неколкостотин войници вътре бе подпалена. Чух писъците, докато изгаряха вътре, и скоро миризмата на изгоряло месо стигна до мен. Миришеше на свинско печено.

Разбира се, имаше грабежи и някои от нашите почтени граждани нахлуваха в кръчмите и изнасяха кани с вино навън на улицата. Когато някоя от каните се счупеше, те заставаха на четири крака и пиеха от локвата.

Видях трима мъже да гонят момиче по алеята под мен. Не гледах какво се случи по-нататък.

Щом Мемнон и Кратас преодоляха и последната съпротива на хиксосите, се заеха да въведат ред в града. Наказателни взводове маршируваха из улиците, използвайки дръжките на бойните си копия като тояги, за да въдворят мир всред пияната и развълнувана тълпа.

Фараонът заповяда неколцината заловени за изнасилване и плячкосване да бъдат обесени, а телата им да бъдат провесени от градските порти. До вечерта градът утихна и гражданите отново можеха безопасно да се разхождат по улиците.

Мемнон установи главната си квартира в двореца на фараон Мамос, който някога бе наш дом на остров Елефантина. В момента, в който стъпих на сушата, се втурнах към старите си стаи.

Все още бяха разкошни и не бяха разграбени. Който и да бе живял в тях, се бе отнесъл с уважение към моите стенописи и ги бе запазил. Водните градини изобилстваха от прекрасни растения, а езерцата бяха пълни с риби и лотоси. Градинарят египтянин ми каза, че хиксоският командир на гарнизона, който бе живял тук, обожавал нашия начин на живот и се опитвал да му подражава.

За няколко дни възстанових стаите и градината до такава степен, че да подхождат за господарката. Сетне отидох при Мемнон и го помолих за разрешение да доведа царицата у дома.

Фараонът бе залисан със задачата да затвърди властта си. Имаше хиляди неща, които изискваха неговото внимание, но ги изостави за момент и ме прегърна.

— Всичко върви добре, Таита.

— Успешно завръщане, Ваше Величество — отвърнах аз, — но все още има много неща за вършене.

— Заповядвам ти, когато сме само двамата да ме наричаш Мем — усмихна се той. — Но ти си прав, имам много работа и малко време, преди Салитис и неговата армия отново да организират поход от Делтата, за да ни се противопоставят. Спечелихме първата схватка. Но големите битки все още ни предстоят.

— Имам едно задължение, което ще ми достави голямо удоволствие, Мем. Подготвих покоите за царицата-майка. Мога ли да я доведа в Елефантина? Тя чака твърде дълго да стъпи на родна земя.

— Замини веднага, Таита — заповяда той, — и доведи царица Масара заедно с нея.

Реката бе твърде пълноводна, а пътят през пустинята — твърде тежък. Сто роба носеха носилките на двете царици по брега на Нил, през клисурата и из зелената долина.

Не беше случайно, че първата постройка, до която стигнахме, когато пресякохме границата, бе малък храм. Бях планирал маршрута ни.

— Какъв е този храм, Таита? — попита господарката, като отмести завесата на носилката си.

— Храмът на бог Ах-Хор, господарке. Желаеш ли да се помолиш?

— Благодаря ти — прошепна тя.

Разбра какво бях сторил. Помогнах й да слезе. Тя тежко се облегна на мен, когато влязохме в студения сумрак на каменното задание.

Помолихме се заедно и бях сигурен, че Танус чу гласовете на тези, които го обичаха. Преди да продължим, господарката заповяда всичкото злато, което носим с нас, да бъде предадено на жреците, и обеща да изпрати още за разкрасяването на храма.

Докато стигнем двореца в Елефантина, тя бе изтощена. С всеки изминат ден нещото в корема й нарастваше. Положих я на лежанка в беседката във водните градини и тя затвори очи. Сетне ги отвори отново и се усмихна.

— Някога бяхме щастливи тук, но дали ще видя Тива, преди да умра?

Не можех да отговоря. Безполезно бе да давам обещания, които не можех да изпълня.

— Ако умра преди това, ще ми обещаеш ли да ме отведеш там и да построиш гробница на хълмовете, откъдето да наблюдавам красивия си град?

— Това ти обещавам с цялото си сърце — отвърнах аз.