Уилбър Смит
Речният бог (8)

В почивката между двете действия помощниците ми измиха сцената от печалните свидетелства за извършеното клане. Най-много се тревожех господарката ми Лострис да не е разбрала какво всъщност се е случило в първата картина. Искаше ми се да си мисли, че е протекло както при репетициите. Бях направил всичко възможно да я задържа в палатката й, а също и да не позволя на робините й да надничат на сцената, защото щяха да й издрънкат какво са видели. Разбереше ли тя за кървавата драма, мисълта за нея щеше да й попречи да изпълни ролята си. Така че, докато помощниците ми пълнеха кофите си от импровизирания Нил, за да измият сцената, аз се забързах към палатката на господарката си — хем да й вдъхна увереност, хем да се уверя, че мерките ми за сигурност са свършили работа.

— О, Таита, чух аплодисментите — посрещна ме радостно тя. — Публиката харесва пиесата ти. Толкова се радвам за теб. А и ти наистина заслужаваш подобен успех — засмя се тя съучастнически. — Имах чувството, сякаш на сцената Озирис го убиват наистина, а мехчетата под дрехите на Тод са били пълни не с волска, а с истинска човешка кръв.

— Така е, господарке, малките ни трикове като че ли сполучиха — съгласих се аз, макар че още ми се повдигаше от видяното.

Господарката Лострис така и не се усъмни в нищо и когато я изведох на сцената, хвърли само един разсеян поглед на петната от кръв по каменните плочки. Показах й точно къде да застане и така нагласих факлите около сцената, че да й придам повече блясък. Колкото и да бях свикнал с неземната й хубост, и сега, като я гледах, гърлото ми се свиваше, а в очите ми напираха сълзи.

Оставих я зад ленените завеси и излязох на сцената, за да се обърна повторно към публиката. Този път никой не си позволи да ме аплодира с онази лека подигравателност както в началото. Всеки един от зрителите, от фараона до най-последния му поданик, слушаше като омаян изящните редове, с които разказвах за скръбта на Изида и Нефтис след смъртта на техния брат.

Когато слязох от сцената и завесите се вдигнаха, за да разкрият скърбящата Изида, публиката не можа да сдържи възхищението си пред красотата й. След ужасите и кървищата в първото действие сега обаянието на богинята можеше да трогне и най-коравите сърца.

Изида високо заоплаква умрелия и треперещият й гласец сякаш отново разбуди за живот мрачните зали на храма. Придружаваше печалния си монолог с красноречиви жестове с глава и светлината на факлите играеше по бронзовия полумесец, окачен върху високата й шапка.

Докато Лострис пееше, аз внимателно наблюдавах фараона. Очите му не се откъсваха от лицето й, а устните му следваха думите, които излизаха из гърдите й.

Сърцето ми е наранена газела,

разкъсвана от ноктите на мъката…

Жалваше се тя и фараонът заедно с цялото си обкръжение скърбеше с нея.

Медът не ми доставя сладост,

нито сещам аз дъха на цветето в ръка.

Душата ми е храм безмълвен,

изоставен от покровителя на любовта.

На първия ред две от жените на нашия господар безутешно хлипаха и подсмърчаха.

Поглеждам аз лика злокобен

на смъртта с усмивка.

Защото с радост последвала я бих,

ако можех тъй да се завърна в обятията

на обичния си господар.

Вече не само съпругите на фараона, но и останалите жени в храма горко плачеха, а и немалко от мъжете им пригласяха. Словата на Изида и божествената й красота не можеха да ги оставят равнодушни. Изглеждаше невероятно една богиня да изпитва същите горести като простосмъртните, но лека-полека сълзите си отвориха път дори през дебелия пласт грим върху лицето на фараона, а тежките му, почернени мигли запремигаха като очи на бухал, поглъщайки господарката ми Лострис.

Нефтис на свой ред излезе на сцената и запя дует със сестра си, след което двете се хванаха за ръце и се заеха да издирват разпръснатите части от тялото на Озирис. Разбира се, бях се погрижил за крайниците на нарязания Тод. През почивката помощниците ги бяха събрали из публиката, за да ги занесат на балсаматорите, както им бях наредил. Щях да заплатя погребението на Тод от собствената си кесия. Мисля, че това беше най-малкото, което можех да сторя за нещастното създание, за да изкупя собствената си вина за убийството му. Въпреки че фараонът продължаваше да държи в ръката си една твърде важна част от тялото на Тод, надявах се поне в неговия случай боговете да направят изключение и да допуснат сянката му в подземното царство, а той самият да не си спомня с лошо за мен. Хубаво е човек да си създава приятели не само в този, но и в другия свят.

Вместо тялото на бога художниците, които работеха по царската гробница, бяха направили съвършена имитация. Тя трябваше да изобразява Озирис, в царствена осанка, положен като покойник с ръце, скръстени върху гърдите. Получилият се макет разрязах на тринадесет части, които си пасваха идеално една с друга.

При откриването на всяка една от частите на своя брат сестрите изпяваха химн в нейна възхвала: първо на ръцете и краката, после на тялото му и най-сетне на божествената му глава.

Тези очи, които напомнят звездите по небето —

те трябва вечно да светят.

Смъртта не бива да затъмнява подобна красота,

нито пък погребалният саван да крие

такова величие.

Когато най-сетне двете сестри сглобиха цялото тяло на Озирис — с изключение на липсващия талисман, — започнаха на глас да се чудят как да го съживят.

Това беше моят шанс да добавя онзи твърде важен елемент, без който никое театрално представление не би удовлетворило зрителите. У повечето от нас природната ни похотливост не изтлява никога и както поетът, така и онзи, който пише пиеси, не бива да го забравят, ако искат трудът им да се хареса на по-широка публика.

— Има само един сигурен начин скъпият ни господар и брат да оживее отново — говореше богинята Нефтис. — Някоя от нас двете трябва да изиграе с разсеченото му тяло акта на зачеването и раждането — само така ще съумеем да съберем отново откъснатите части и да им вдъхнем искрата на живота.

Публиката доволно се размърда и повечето се наведоха напред, любопитни как ли ще бъде прието това предложение. В него имаше какво да предизвика интерес и у онези с най-мръсно подсъзнание — например кръвосмешението и некрофилията.

Не можете да си представите какви мъки бяха, докато измисля как да представя на сцената епизода с възкресението на Озирис. Господарката ми ме шокира, като заяви, че е готова да изпълни ролята си докрай. Дори имаше наглостта да отбележи с присъщата си безочлива усмивка, че по този начин и сама би могла да понаучи нещо ценно. Така и не разбрах дали само се шегува, или наистина би го направила; но аз никога нямаше да й позволя да ми го доказва. Репутацията и честта на семейството й стояха твърде високо, за да си играя с тях.

Затова сега, по мой сигнал, завесата се спусна отново и господарката Лострис бързо изчезна от сцената. Мястото й се зае от една първокласна куртизанка, която си изкарваше хляба в дом на любовта край пристанището. От няколкото проститутки, с които говорих, избрах тъкмо нея, защото с все още младото си и добре запазено тяло тя твърде успешно заместваше господарката ми. Разбира се, в лице изобщо не можеше да се мери с Лострис, но пък и коя ли би могла.

Щом тя беше готова, запалихме факлите зад сцената, така че сянката й да се открои ясно върху спуснатите завеси. Започна да се разсъблича възможно най-предизвикателно и мъжете бурно приветстваха всяко нейно движение, убедени, че пред очите им е не друга, а господарката Лострис. Блудницата отвърна на окуражителните възгласи с още по-развихрени движения и впечатляващото й изпълнение се посрещна от зрителите с почти същия ентусиазъм, както и жестокото убийство на Озирис в първото действие.

Тук беше и онзи момент в пиесата, който ми създаде най-много главоболия: как да постигнем желаната плодовитост у Изида без помощта на някой здрав, навирен член, който да я ощастливи? А и видяхме, че Озирис беше принуден да се раздели със своя. В крайна сметка се наложи да прибягна до онова изтъркано средство, чиято употреба винаги съм считал за слабост у другите автори: а именно намесата на боговете и техните свръхестествени способности.

Докато гласът на господарката Лострис се носеше иззад кулисите, на сцената сянката на второто й „аз“ се надвеси над тялото на Озирис и започна да извършва странни и неразбираеми движения.

— Скъпи братко — разнасяше се гласът на господарката ми, — с помощта на редките и чудотворни способности, с които ме е надарил нашият праотец Амон Ра, аз ти възвръщам онези ти тъй необходими мъжки атрибути, от които Сет жестоко те лиши.

Бях прикачил на саркофага с мумията малко, но много практично съоръжение, което да движа с помощта на тънък ленен конец, преметнат през макарата, която бях закачил специално за целта точно над легналия Озирис. При думите на Изида дървеният фалос, закован за слабините на божеството, величествено се надигна. На дължина той беше колкото ръката ми и публиката не можеше да не ахне от възторг при вида му.

Щом Изида понечи да го погали, аз от своя страна задърпах конеца, така че той се заклати и размърда като жив. Това се хареса на публиката, но удоволствието й се удвои, щом богинята се разкрачи и възседна легналата мумия. Ако се съдеше по убедителността, с която тя симулираше собствения си екстаз, избраната от мен проститутка ще да е била сред най-способните. Зрителите отдадоха заслуженото на превъзходното й изпълнение и със свиркане, дюдюкане и викове не криеха, че им се иска още, а по-дръзките дори се провикваха със съвети.

Когато зрелището достигна кулминацията си, факлите бяха загасени и храмът потъна в мрак. В тъмното изпълнителките на ролята отново се размениха и при повторното запалване на светлините насред сцената стоеше господарката Лострис, гушнала в ръцете си новородено дете. Една от робините в кухнята беше родила няколко дни преди представлението и реших да се възползвам от услугите на отрочето й.

— Ето, това е новороденият син на Озирис, бога на подземния свят, и на Изида, богинята на луната и звездите.

Господарката Лострис вдигна бебето високо над главата си, а то при толкова непознати пред себе си, разкриви лице и нададе силен рев.

Изида едва успя да го надвика, за да обяви пред всички:

— Поздравете младия господар Хор, бога на вятъра и на небето, небесния сокол!

Поне половината от зрителите бяха чеда на Хор и посрещнаха своя покровител с нескрит възторг. Повечето се проснаха на колене, създавайки около себе си невъобразима суматоха. И така второто действие донесе за мен пореден триумф, а за невръстния бог — жестоко унижение, защото, както се оказа по-късно, той здравата беше оплескал пелените си.