Уилбър Смит
Речният бог (16)

До края на сватбената церемония не се отделих от Лострис, а при пиршеството, което последва, лично я обслужвах. През цялото време висях над главата й, убеждавайки я да хапне от прекрасните ястия, които се поднасяха, тъп като ужасният й вид подсказваше, че през последните два дни не е хапнала нищичко.

Но въпреки всички мои усилия тя благоволи само да вкуси малко от разреденото вино и това беше всичко. Фараонът я видя да отпива от чашата си и помисли, че младоженката пие за негово здраве. На свой ред той надигна високо златната купа пред себе си и усмихнат й върна жеста. Гостите около трапезата не пропуснаха този въображаем разговор между двамата и шумно ги поздравиха с несдържаните си възгласи.

— Таита — прошепна ми господарката, щом съпругът й се обърна отново на другата страна, за да продължи разговора си с великия владетел. — Страхувам се, че всеки момент ще повърна. Не мога да стоя повече тук. Моля те, отведи ме в покоите ми.

Да отида при фараона и да го заговоря, би било нечувана дързост, но след като той тъй и тъй вече ме познаваше като лекар, се осмелих да пропълзя до него и да му прошепна на ухото молбата на Лострис. Останалите сътрапезници или не ме забелязаха, или вече бяха попрекалили с пиенето, за да се възмутят от моята нетактичност.

Щом опознаех фараона по-отблизо, щях да открия, че той всъщност е доста мил човек, което за пръв път ми показа именно в онзи миг. След като изслуша набързо скалъпените ми обяснения, той само плесна с ръце и обяви пред всички:

— Моята нова съпруга се извинява, че ще ви остави така по никое време, но смята отсега да се прибере в покоите си, за да се приготви за идващата нощ.

При тези му думи гостите можеха само да изразят възторга си от чувството му за хумор и никой не отправи забележка към младоженката.

Помогнах на господарката си да се надигне от масата, след което тя се поклони на фараона и бързо напусна залата. Щом стигнахме покоите й, първата й работа беше да повърне изпитото вино в златната купа, която поднесох пред устата й, и да се просне върху леглото си. Освен виното от стомаха й не излезе нищо друго, което само потвърди съмненията ми, ме през цялото това време е гладувала.

— Не искам да живея без Танус — тихо се жалваше Лострис. Въпреки слабия й гласец усетих, ме твърдо е решила нещо.

— Танус е жив и здрав — опитах се да я утеша. — Той е млад и силен и ще живее поне още петдесет години. Обича те силно и се е заклел да те мака, ако ще и до края на света. А фараонът е един старец, който няма да живее вечно…

Тя се надигна на лакти и рязко ме прекъсна:

— Аз съм жена на Танус и никой друг не може да ме притежава. По-скоро бих умряла.

— Всички ние някога ще умрем, господарке — отговорих й, колкото да кажа нещо. Ако можех поне първите няколко дни да я предпазя от опасните й хрумвания, по-нататък все щях да наредя нещо. Но тя ме познаваше твърде добре, за да ме остави да я подведа.

— Не говори, Таита, сладките ти думи с нищо няма да помогнат. Аз ще се самоубия. Заповядвам ти да ми приготвиш отрова, която да изпия.

— Но, господарке, та аз никога не съм бил вещ в отровителството — опитах се да се измъкна, но напразно.

— Помня колко често си използвал отрова да съкратиш страданията на болните си животинки. Забравил ли си за старото куче, ушите на което бяха покрити с циреи, или за опитомената си газела, която един леопард беше наранил неизлечимо? Тогава казваше, че отровата действа съвсем безболезнено и било като че ли заспиваш дълбок сън. Е, и аз искам да заспя така дълбоко, тялото ми да бъде балсамирано и да се събудя чак на другия свят, където ще дочакам Танус.

Явно трябваше да се хвана за друга сламка:

— А за мен не помисли ли, господарке? Та ти се възползва от услугите ми един-единствен ден и вече искаш да ме захвърлиш на произвола. Как така ще ме изоставиш? Какво ще стане с мен, ако ти си отидеш? Нямаш ли поне малко милост?

Тя не ми отговори веднага и дори за миг си помислих, че наистина съм я трогнал. Но само след миг се отърси от досадното си съчувствие и с присъщото си безочие ми заяви:

— Ще се оправиш, Таита, мога да съм спокойна за теб. Ти винаги си се оправял. Баща ми много ще се радва да те прибере обратно при себе си.

— Моля те, детенце — за последно се опитах да я склоня, напомняйки й детските години, — нека поговорим за това утре сутринта. Утрото е по-мъдро от вечерта.

— Напротив, всичко ще си бъде съвсем същото — възрази ми тя. — Танус пак ще е далеч от мен, а този сбръчкан старец цяла нощ ще ми прави разни ужасни неща.

Без да се усеща, тя се беше развикала толкова силно, че нищо чудно всички останали обитатели на покоите да са я чули. За щастие повечето от тях бяха на пиршеството, но на мен ми настръхна косата при мисълта фараонът да разбере какво се е говорело за него.

Господарката ми вече изпадаше в истерия:

— Приготви ми отровата сега, веднага, пред мен. Заповядвам ти. Да не си дръзнал да не ми се подчиниш!

Това вече нямаше как да не са го чули и пазачите на входа, заради което реших, че ще е най-добре да прекратя спора.

— Добре, господарке. Ще го направя. Само трябва да донеса билките и праховете от стаята си.

Когато се върнах със сандъчето си, я заварих да обикаля нервно из стаята. Лицето й беше надянало трагична маска, от която блестяха отчаяните и очи.

— Наблюдавам те. Не си мисли, че ще успееш да ми скроиш някакъв номер — предупреди ме тя, докато аз преливах течността от червеното шишенце. Понеже место беше наблюдавала тези ми движения, господарката ми можеше само по цвета да прецени дали дозата е смъртоносна или не.

Най-сетне й поднесох купата. Тя изобщо не се изплаши, когато я пое в ръце, а само за миг откъсна поглед от нея, за да ме целуне по бузата.

— Ти винаги си ми бил едновременно баща и любящ брат. Благодаря ти и за последната добрина, която стори за мен. Обичам те, Таита, и знам, че ще ми липсваш.

Лострис надигна с две ръце купата, сякаш вдигаше наздравица за някого.

— Танус, скъпи мой — възкликна тя, — никога няма да ме отнемат от теб. Двамата ще се съберем отново в Отвъдното.

Изпи течността на един дъх и захвърли празния съд върху пода. След което, въздишайки дълбоко, се излегна върху постелята.

— Ела, седни при мен. Страхувам се да умра сама.

На празен стомах приспивателното й подейства почти мигновено. Тя имаше време само да се обърне към мен и да ми прошепне:

— Кажи още веднъж на Танус колко го обичах. До самите двери на смъртта, че и повече.

Очите й се затвориха и тя склопи очи.

Застина неподвижно и лицето й пребледня като на истински мъртвец. За миг дори се уплаших да не съм сбъркал дозата червен шепен, с който в последния момент подмених смъртоносния татул. Затова бързо извадих малкото си бронзово огледалце и го поднесох пред устните й. За щастие повърхността се запоти, което показваше, че господарката ми не е престанала да диша. Завих я внимателно с надеждата на сутринта тя да се примири, че е още жива, и да ми прости заблудата.

В същия миг на вратата силно се потропа и от преддверието се дочу властният глас на Атон, дворцовия управител, който искаше позволение да влезе. И той беше евнух като мен, заради което винаги съм знаел, че мога да разчитам на него. Затичах се да го посрещна.

— Таита, дошъл съм да отведа младата ти господарка в царската постеля — рече ми той с пискливия си гласец, който никак не подхождаше на огромното му туловище. Атон беше от онези, които ги кастрират, преди още да са навлезли в пубертета. — Тя готова ли е?

— Уви, стана лоша работа. — И вместо да му обяснявам, направо го пуснах в стаята да види с очите си заспалата Лострис.

Като я видя, той едва не припадна от ужас.

— Ами сега какво ще кажа на фараона? — завайка се Атон. — Той ще нареди да ме пребият. А, не, няма аз да се явявам пред него. Ти отговаряш за жена му. Ти трябва да понесеш гнева му.

Не че си умирах от желание да разговарям с господаря, но Атон беше изплашен, а аз поне можех да разчитам на това, че съм лекар, за да избегна някои неприятности. Затова неохотно се съгласих да го придружа до царските покои. Само трябваше да се уверя, преди да напусна стаята на господарката си, че за нея ще се грижи една от по-старите робини, на която можеше да се разчита.

Фараонът си беше свалил короната и перуката. Главата му беше толкова гладко избръсната, че изглеждаше плешива, а с белия си цвят напомняше щраусово яйце. Аз самият бях изумен от гледката, та си представям как би реагирала господарката ми. Съмнявам се, че точно това би й харесало у съпруга й.

Но и царят не беше по-малко изненадан, като ме видя. Двамата се изгледахме доста продължително, преди да се сетя, че трябва да се просна в краката му.

— Какво има, робе Таита? Доколкото си спомням, бях пратил да повикат другиго…

— Милостиви фараоне, позволи ми от името на господарката Лострис да те помоля за разбиране и снизхождение… — и преминах в най-обстойно изложение в какво тежко състояние е изпаднала господарката, вмъквайки тук-там по някой сложен медицински термин, с който да впечатля фараона. В това време Атон стоеше до мен и на всяко мое изречение кимаше с глава, за да потвърди казаното.

Предполагам, че пред някой по-млад и по-напорист съпруг подобен номер никога не би минал. Той щеше да ни изхвърли и двамата с Атон и без да губи ценното си време, би се заловил за работа. Но Мамос вече не беше в първа младост. Пък и би било невъзможно да се изброят всичките хубавици, минали през леглото му за тези тридесет години. Хванеха ли се за ръце, те навярно биха обиколили цялата Тива, пък защо не и на няколко пъти.

— Ваше Величество — най-сетне прекъсна обясненията ми Атон, — мога да доведа друга компаньонка за през нощта. Може би малката хуритка, която така добре си използва…

— Не, не — махна с ръка царят. — Няма защо да се тревожим. Когато детето се оправи, ще имаме достатъчно време да се позабавляваме. Сега ни остави. Иска ми се с този лекар… с този роб, да пообсъдя някои въпроси.

Щом останахме насаме, той надигна ризата си, за да ми покаже щръкналия си корем.

— На какво, мислиш, се дължи това, докторе?

По кожата му имаше някакъв обрив, който аз внимателно огледах. Според мен той се дължеше на заразяване с трихофития. Уви, въпреки горещия ни климат, някои от царските съпруги нямаха навика да се мият често, а съм забелязал, че въпросната неприятна зараза е резултат от лошата хигиена. Най-вероятно фараонът я бе прихванал от някоя от наложничките си.

— Опасно ли е? Можеш ли да го излекуваш, докторе?

Всички хора сме равни в страховете си. В момента той се държеше като най-обикновен простосмъртен.

Щом получих позволението му, се завтекох към стаята си, за да взема необходимите билки, и отново се върнах при него. Казах му да се излегне върху леглото, цялото в орнаменти от злато и слонова кост, и започнах да го мажа с мехлем. Бях го приготвил по моя рецепта и уверих царя, че до три дни от възпалението няма да остане и следа.

— До голяма степен ти си причината за това да се оженя за момичето, което от днес ти е господарка — говореше ми той, докато аз се занимавах с корема му. — Мехлемът ти може и да излекува обрива ми, но дали другата ти рецепта ще успее да ме дари със син? Сега са смутни времена. Трябва да си осигуря наследник, преди да остарея. Династията е в опасност.

Ние, лекарите, никога не обичаме да даваме гаранции за лечението, което предписваме; но пък не е ли същото с адвокатите и астролозите? Тъкмо се чудех какво да му отговоря, когато той сам, без да го съзнава, ме измъкна от затрудненото положение.

— Вече не съм млад, Таита. Ти си лекар и мога да ти го призная. Оръжието ми е влизало в не една жестока схватка. Острието му вече не е тъй остро както преди. Напоследък често се случва да ми изневери точно когато имам най-голяма нужда от него. Нямаш ли ти в тази голяма кутия нещо, което да изправи отново стъблото на моя цвят?

— Радвам се, че сподели това с мен, фараоне. Понякога желанията на боговете са тъй неразбираеми за нас… — Двамата направихме нужния жест да задържим злото надалеч, след което продължих: — Още при първата ти среща с младата ми господарка всичко трябва да бъде изпълнено съвършено. Всяка грешка, всяко отклонение биха били пагубни. Скиптърът на твоята мъжественост трябва да се надигне отведнъж, защото ще има само една възможност нещата да се наредят според желанията ни. Още първото сношение трябва да даде тъй жадувания плод. Ако се опита втори път, има голяма опасност да създадеш още някое момиче.

Да си призная, не разполагах с кой знае какви доводи за тези си измислици, но това не ми пречеше да говоря с най-сериозен тон, а царят да посреща словата ми с още по-сериозно изражение.

Посочих му показалеца си.

— Ако бяхме направили опита още тази нощ… — и поклащайки глава, красноречиво го прибрах отново. — Трябва да се радваме, че боговете тъй неочаквано ни дават втори шанс.

— Какво да правим тогава? — попита разтревожен той.

Не му отговорих веднага, а само потънах в дълбок размисъл.

Доста усилия ми костваше да прикрия облекчението и задоволството, които ме обземаха. Само за един ден служба при новата ми господарка вече ми се удаваше възможност да упражнявам истинско влияние върху фараона, което естествено само щеше да спомогне за по-нататъшното ми издигане. Освен това бях успял, макар и временно, да опазя девствеността на Лострис. С моя помощ тя все някога щеше да се примири с мисълта за плътски акт с един мъж, когото не обича и който физически има с какво да я отблъсне. Рекох си, че с малко повече ловкост нищо чудно да удължа този период на изчакване за неопределено време.

— Да, наистина, Ваше Величество, аз мога да помогна. Но ще е нужно известно време. Няма да е толкова лесно, колкото да премахна обрива.

Умът ми трескаво работеше. Не биваше да изпускам предоставилата се възможност.

— Трябва да приложим много стриктна диета.

— Само не повече бичи ташаци, докторе, умолявам те.

— Мисля, че вече са ти дошли прекалено. Но трябва да ти сгорещим кръвта и да подсладим размножителните ти секрети, така че да успеят да излязат с достойнство от задаващото се сражение. Козе мляко, топло козе мляко и мед три пъти на ден и, разбира се, лекарствата, които ще ти приготвя от рог на носорог и корен на мандрагора.

Той изслуша думите ми с видимо облекчение.

— И си сигурен, че това ще свърши работа?

— Досега винаги е давало резултат. Но има и друго.

— Какво? — Той неспокойно се надигна, за да ме погледне в очите.

— Пълно въздържание. Трябва да позволим на царския ти член да си почине и да си възвърне отново някогашната сила. За известно време ще трябва да забравиш за жените и плътските удоволствия.

Като казвах това, разчитах, че авторитетът ми на лекар ще е достатъчен съветът да бъде приет. Или поне се надявах, защото това беше един от най-сигурните начини да предпазя поне за известно време господарката Лострис от нежелани контакти. И все пак не можех да не се притеснявам каква ще бъде реакцията на фараона. Нищо чудно да го разгневи мисълта, че ще трябва да се лиши от плътските си удоволствия, а естествено гневът му щеше да се излее върху мен. Само за миг можех да изгубя всичко спечелено дотук. Но нямаше как — заради благото на господарката си трябваше да поема и този риск. Работата ми беше да я пазя, доколкото мога.

Ала реакцията на царя ме изненада. Той просто се облегна върху дървената си подложка и доволно се усмихна.

— Колко дълго? — попита той и по тона му можеше да се заключи, че възбраната по-скоро го радва.

Трудно ми беше да го проумея. На мен, който никога повече нямаше да усетя сладостта на женската ласка, ми звучеше невероятно фактът, че фараонът с такова спокойствие и дори облекчение се отказва от едно задължение, което навремето му е доставяло удоволствие. По всяка вероятност обаче с годините се бе превърнало в пълна досада.

По онова време имаше поне триста царски съпруги и наложнички. Повечето бяха азиатки, а за тях говореха, че притежават ненаситен апетит. Опитах се да си представя какво ли струва на един най-обикновен мъж да доказва своята измислена божествена мощ нощ след нощ, година след година. Трябваше да си призная, че това не ми изглеждаше чак толкова страшно.

— Деветдесет дни — най-накрая реших, че ще е най-подходящо.

— Деветдесет дни? — повтори той замислено. — Девет египетски седмици по десет дни?

— Най-малко — не отстъпвах аз.

— Много добре. — Кимна той и явно без да е разочарован, мина на съвсем друга тема. — Дворцовият ми управител твърди, докторе, че освен лечителските си заложби ти притежаваш и славата на един от тримата най-знаменити астролози в Египет. Така ли е?

Чудех се откъде ли на моя приятел, дворцовия управител, му е хрумнало да прави подобни изказвания. Не се сещах кои трябва да са двамата ми толкова знаменити събратя, че аз да съм чак третият. Естествено най-добре беше да приема думите на фараона като изключително приятен комплимент.

— Той ме ласкае, Ваше Величество, макар и наистина да имам известни познания върху небесните тела.

— Изготви ми хороскоп тогава! — нареди той и нетърпеливо се надигна в леглото си.

— Сега ли? — попитах изненадано.

— Ами да! Защо не? След като не ми позволяваш да прекарвам нощите си другояче.

И най-неочаквано ми се усмихна. Трябваше да си призная, че макар и да се беше превърнал в кръвен враг на Танус и господарката ми, фараонът все повече ми харесваше.

— Ще трябва да си донеса свитъците от дворцовата библиотека.

— Имаме на разположение цяла нощ — успокои ме той. — Вземи всичко, което ще ти бъде нужно.

Денят и часът на раждането на нашия фараон са добре известни, а в свитъците, които донесох, бяха записани всички наблюдения върху небесните тела, извършени от петдесетина поколения астролози преди мен. Под любопитния поглед на фараона започнах да подреждам първата част от неговия хороскоп и преди още да съм свършил и наполовина, пред очите ми вече се оформяше, и то изцяло според звездите, образът му, точно такъв, какъвто винаги съм го знаел. Съдбата му минаваше под знака на голямата червена скитаща звезда, която наричаме Окото на Сет. Това е звезда на конфликти и несигурност, на смутове и войни, на тъга и нещастия и най-накрая — на насилствена смърт.

Но как да му кажа всички тези неща?

Трябваше да измисля нещо. На бърза ръка разказах накратко живота му — използвах някои подробно документирани факти заедно с други, известни на ограничен кръг хора, които бях научил от шпионите си в двореца и най-вече от дворцовия управител. След това продължих с обичайните уверения за добро здраве и дълъг живот, които всеки би желал да чуе.

Но на царя всичко това му направи голямо впечатление.

— Виждам, че славата ти не е незаслужена — отбеляза той накрая.

— Благодаря, Ваше Величество. Радвам се, че можах да ти бъда полезен.

След това започнах да прибирам свитъците си с мисълта, че е време да се оттегля. Вече беше много късно. Някъде отвъд стените на двореца бяха пропели първи петли.

— Чакай, Таита. Още не съм ти разрешил да си тръгнеш. Не си ми казал онова, което най-много искам да знам. Ще имам ли син и ще се запази ли династията ми.

— Уви, фараоне, звездите не казват нищо по въпроса. Те могат само твърде общо да посочат накъде тегне човешкият живот и каква ще е неговата съдба, но никога не говорят с подробности…

— Да, така е — прекъсна ме той, — но има и други начини да се види в бъдещето, нали?

Въпросът му силно ме разтревожи, защото усещах какво ще поиска. Затова се опитах да се измъкна, но явно той беше решен да стигне докрай.

— Ти ме заинтригува, Таита, и аз поразпитах за теб наоколо. Разбрах, че си посветен в тайнствата на Амон Ра.

Това наистина ме изненада неприятно. Откъде беше научил? Малцина бяха онези, които знаеха за езотеричните ми способности, пък и винаги съм се стремял да ги запазя в тайна. И тъй като не можех да отрека, предпочетох да си замълча.

— Видях гадателските плочки скрити на дъното на сандъчето ти — продължи той.

Аз изпитах известно облекчение, задето не се опитах да го лъжа. Примирено вдигнах рамене, знаейки добре какво предстои.

— Погледни в бъдещето — заповяда ми той — и ми кажи дали ще се сдобия с мъжки наследник и дали династията ми ще оцелее.

Правенето на хороскоп е проста работа, ако знаеш звездните конфигурации и присъщите свойства на всяко небесно тяло. Малко търпение и ако не си сбъркал в подреждането, винаги би могъл да предскажеш събитие, което да се сбъдне. Но да гадаеш бъдещето по плочките на Амон Ра, това е вече съвсем друго нещо. То отнема от жизнените сили на гадателя, изгаря дълбините на душата му и го оставя задълго изтощен и безпомощен. Затова нямах никакво желание да се заемам с това. Вярно е, че понякога се случва да ме убедят да използвам пророческите си способности, но после с дни не мога да се възстановя физически и душевно. Господарката Лострис, която е запозната с необикновената ми дарба, знае и за въздействието й върху мен, строго ми е забранила да се възползвам от нея — освен в много редки случаи, когато й потрябва на самата нея.

Но както сами разбирате, един роб не може да откаже нищо на своя владетел и затова с въздишка посегнах към дъното на сандъчето си, за да извадя кожената торбичка с плочките. Преди да я отворя, първо трябваше да стрия на прах тревите, необходими да се разтворят очите на душата, за да може тя свободно да гледа в бъдещето. Изпих така приготвения еликсир и зачаках да ме обладае онова познато, но и твърде неприятно усещане как излизаш сам от себе си. Скоро започнах да се унасям и да се откъсвам все повече от действителността, което беше знак, че е време да извадя плочките.

Плочките на Амон Ра представляват десет малки диска, направени от слонова кост. Десет е магическо число с огромна сила. На всеки диск е изобразен някой от моментите в човешкото съществуване — от раждането до смъртта и живота след нея. Аз сам бях издълбал символите върху плочките, които изпод ръцете ми се бяха превърнали в истински шедьоври. И след толкова години, през които ги бях премятал из ръцете си и им бях вдъхвал жизнените си сили, тези плочки бяха станали част от мен самия.

Изсипах ги от торбата и започнах внимателно да ги опипвам, опитвайки се да се съсредоточа върху тях. Скоро те се затоплиха между пръстите ми и имах чувството, че докосвам жива плът. В същото време усещах как собствените ми сили ме напускат, за да се пренесат в магическите дискове. Подредих произволно плочките в две купчинки и подканих фараона да ги поеме една след друга в ръцете си и да ги потърка с пръсти. Трябваше да концентрира вниманието си върху тях и в същото време да заповтаря на висок глас въпросите си: „Ще имам ли син? Ще оцелее ли династията ми?“

В това време аз се отпуснах напълно и разтворих душата си, за да могат духовете на пророчеството свободно да нахлуят в нея. Гласът на царя проникваше в мен и при всяко повтаряне въпросите му потъваха дълбоко в душата ми.

Както си седях, започнах леко да поклащам тялото си подобно на танцуваща кобра под звуците на флейта. Тревите вече оказваха своето въздействие. Сякаш тялото ми бе изгубило тежестта си — имах чувството, че се нося из въздуха. Гласът ми долиташе отдалеч и кънтеше в главата ми, като че ли това не беше черепът ми, а някаква подземна пещера.

Казах на царя да дъхне над всяка от купчинките и да ги раздели на половинки, като задържи едната в ръката си, а остави другата настрана. След това трябваше да я разбърка, да я раздели и събере отново и така, докато от всички плочки му останеха само две.

За последен път той им дъхна отгоре и ги сложи в ръцете ми. Поех ги и ги притиснах до гърдите си, за да предам силата им на сърцето си.

Затворих очи и от мрака започнаха да изплуват най-различни форми, а с ушите си дочувах странни звуци. Но всичко беше пълен хаос. Главата ми се маеше, а сетивата ми губеха остротата си. Усещах как се откъсвам от земята и се потапям в безмерността на пространството. Оставях се на невидимото течение да ме издига нагоре и нагоре като стръкче трева, попаднало в стихията на бурята — на някоя от онези ужасни пясъчни бури.

Звуците ставаха все по-отчетливи, а неясните силуети придобиваха определени очертания.

— Чувам плач на новородено. — Лицето ми се изкривяваше, сякаш имах вълча уста.

— Момче ли е? — Въпросът на фараона заподскача из главата ми и аз по-скоро го усетих като туптене, отколкото като звук.

Постепенно възвръщах остротата на зрението си и в дъното на мрака забелязах светлина. Плочките в ръцете ми се бяха нажежили като въглени и горяха дланите ми отвътре.

В края на черния тунел видях дете, което плуваше в майчината си утроба.

— Виждам дете — изграчих като гарван.

— Момче ли е? — дочух отнякъде гласът на фараона.

Детето ревеше и риташе с крака. Между топчестите му бедърца забелязах да виси късче плът, покрито с набръчкана кожичка.

— Момче е — потвърдих и в същия миг изпитах някаква неочаквана нежност към видението насреща ми, сякаш детето бе от плът и кръв. Приех го със сърцето си, но образът му избледня и виковете на новороденото потънаха в мрака.

— А династията? Ще продължи ли родът ни? Ще оцелее ли?

За миг гласът на фараона достигна до ушите ми, но после се изгуби сред звуците, които ме изпълваха отвътре — фанфари, предсмъртни викове, метален звън. Небето над главата ми и всичко наоколо чернееше от стрели.

— Война! Виждам велика битка, която ще промени из основи света — крещях аз, за да надвикам грохота около себе си.

— Ще оцелее ли родът ми? — повтаряше като обезумял фараонът, но аз не му обръщах внимание, защото в ушите ми свиреше пустинният вятър. Необикновен жълт облак покри хоризонта. Тук-там гъстата му пелена се разкъсваше от метални отблясъци, за които знаех, че са от оръжията.

— Какво е писано на династията ми? — отново достигна до съзнанието ми гласът на фараона.

Видението изчезна и настъпи тишина. Насреща ми, на брега на реката, стоеше някакво дърво. Беше огромна акация, покрита с листа и натежала от цвят. На най-високия й клон беше кацнал царският ястреб. Само след миг той започна да променя формата си, за да се превърне в двойната египетска корона, съчетала в себе си цветовете на червения папирус и белия лотос. А след това водите на Нил се надигнаха и спаднаха, надигнаха и спаднаха. И така — пет пъти.

Изведнъж небето над акацията се покри с безброй летящи гадини. Облак скакалци се нахвърли върху дървото и го скри от погледа ми. Когато се махнаха, акацията нямаше нито един лист по черните си клони. Изсъхналото дърво се залюля и се сгромоляса тежко на земята. От удара царската корона се разби на парчета. Дървото се превърна в прах и вятърът отнесе всичко. Останаха само пясъците на пустинята.

— Какво виждаш? — попита фараонът.

В същия миг видението изчезна напълно, а аз се оказах отново на пода в неговата спалня. Едва си поемах дъх, сякаш бях тичал. Очите ми се затваряха от солената пот, избила по цялото ми тяло. Бях обхванат от огнена треска, гадеше ми се, а в корема си усещах тежка болка, за която можех да съм сигурен, че няма да ме остави поне няколко дни.

Фараонът не откъсваше поглед от мен и едва сега си дадох сметка какъв ужасен вид имам.

— Какво видя? — прошепна той. — Ще оцелее ли родът ми?

Разбира се, не можех да му кажа истината. Набързо съчиних нещо, което да му хареса.

— Видях гъста гора от големи дървета, която стигаше до самия хоризонт. Дърветата бяха безбройни и на върха на всяко стоеше корона — червено-бялата корона на двете царства.

Фараонът въздъхна с облекчение и закри очите си с ръце. И двамата се умълчахме — той, за да се съвземе след всичко, което беше чул тази нощ, а аз — от съчувствие към него.

Най-накрая наруших тишината, колкото да завърша лъжата си:

— Гората, която видях, това са твоите наследници. Всеки един от потомците ти ще носи короната на Египет.

Той откри очите си и ми е трудно да опиша благодарността и радостта, които прочетох в тях.

— Благодаря ти, Таита. Виждам, че пророкуването те е изтощило съвсем. Можеш да вървиш да си починеш. Утре целият двор ще отплава за двореца ми в Елефантина. За да бъде приятно пътуването на господарката ти, съм й отделил специален кораб. Да я пазиш като зеницата на очите си, защото в нея се съхраняват семената на моето безсмъртие.

Толкова бях изнемощял, че ми трябваше да се хвана за рамката на леглото, преди да се изправя. Дотътрих се до вратата и за миг се подпрях на нея. Колкото и да бях уморен, не можех да пренебрегна задълженията си към господарката.

— Да не забравим за брачния чаршаф — напомних на фараона. — Утре народът ще иска да го види. Отнася се до репутацията на двама ви с господарката ми.

— Какво предлагаш, Таита? — Той вече разчиташе на мен за всичко. Казах му какво трябва да се направи, а той само кимна в съгласие. — Погрижи се за това!

Внимателно сгънах и прибрах със себе си чаршафа от царското легло. Беше от най-тънък лен, бял като летните облаци, избродиран с коприна, каквато керваните донасяха понякога от изток. Излязох от покоите му и по тихите и мрачни коридори се насочих към спалнята на господарката.

Тя беше в същото положение, в което я бях оставил. Знаех, че от дозата червен шепен, която й бях сипал, ще спи през целия ден. Най-вероятно щеше да се събуди едва привечер. Седнах на леглото до нея. Сякаш гадателните плочки ми бяха извадили душата. Виденията, които ми се бяха показали, все още ме смущаваха. Сигурен бях, че детето е от господарката ми, но тогава как да си обясня останалото? Най-накрая реших да оставя умуването за по-късно и да се заема с належащата работа.

Клекнах до леглото на Лострис и разпънах бродирания чаршаф върху пода. Камата ми беше толкова остра, че човек би могъл да я използва вместо бръснач. От вътрешната страна на китката си напипах една от вените си, прободох я и оставих кръвта да покапе върху чаршафа. Когато реших, че червеното петно е достатъчно голямо, спрях кръвотечението и превързах ръката си. Сега оставаше само да навия изцапания чаршаф и всичко беше готово.

Робинята, която бях оставил да се грижи за господарката ми, все още чакаше пред вратата. Наредих й да бди над съня на Лострис и излязох на двора, за да се покатеря на външната стена на женските покои.

Едва се зазоряваше, но под стените на двореца вече се бяха насъбрали на групи любопитни старици и разни безделници. Щом се появих между бойниците, всички погледи се насочиха към мен.

Демонстративно разтърсих чаршафа в ръцете си, преди да го провеся върху каменната стена. Кървавото петно в средата му приличаше на червено цвете и при вида му всички в хор започнаха да обсъждат непорочността на господарката ми и способностите на младоженеца.

Сред тълпата забелязах една висока фигура. Човекът беше увил главата си с вълнен шал. Едва когато отметна шала назад и разкри лицето и червеникавозлатистите си къдрици, успях да го разпозная.

— Танус! — извиках му. — Трябва да говоря с теб.

Той погледна нагоре към мен. В очите му се четеше такава болка, че не можах да издържа и отвърнах поглед. Петното върху чаршафа разбиваше целия му живот. Аз също съм изпитвал непоносимата болка по изгубена любов и дори след толкова години спомените за нея не ме напускат. Но раната на Танус беше прясна и все още кървеше, а болката, която го мъчеше, не можеше да се сравни с никоя друга. За да я преживее, той имаше нужда от помощта ми.

— Танус! Чакай ме.

Той отново покри лицето си с шала и се обърна на другата страна. Заклати се като пиян и се отдалечи от двореца.

— Танус! — виках подире му. — Върни се! Трябва да говоря с теб.

Но той не се обърна, а само ускори крачка.

Бързо се спуснах по стълбата, но докато изляза през главната порта, приятелят ми вече беше изчезнал сред криволичещите улички на вътрешния град.