Уилбър Смит
Речният бог (40)

Благодарение на бъбривите робини новината за възкръсването ми се беше разнесла из целия остров като чумна епидемия.

Привечер фараонът изпрати Атон да ме отведе при него. Дори старият ми приятел, дворцовият управител, се чувстваше неловко в мое присъствие и, общо взето, гледаше да стои по-далеч от призрака ми. Когато посегнах да го докосна, той чак подскочи от страх. Докато вървях из двореца, всички около мен, независимо дали бяха роби или царедворци, се отдръпваха встрани и ми правеха път, сякаш не друг, а аз бях царят. В същото време, накъдето и да се обърнех, усещах върху себе си любопитните им погледи.

Фараонът ме посрещна едновременно с респект и едва прикривано безпокойство, които еднакво не прилягат на един цар и бог.

— Къде беше толкова време, Таита? — попита той, но така, сякаш предпочиташе да не му отговарям.

Аз се проснах в краката му.

— Божествени фараоне, тъй като и у теб живее божественото и тайните на отвъдното не са ти чужди, разбирам, че с този си въпрос искаш да ме провериш. Знаеш добре, че устата ми е като запечатана за тези неща. Би било светотатство да говоря дори пред теб за мистериите на смъртта. Само те моля да свидетелстваш пред боговете и особено пред Анубис, бога-покровител на гробниците, че съм изпълнил своя дълг. Че съм спазил клетвата си да мълча и че съм преминал изпитанието, на което ти ме подлагаш.

При тези думи той ме погледна учудено. Виждаше се, че в главата му се роят въпроси, но той ги отхвърля един по един, да не би да засегне с нещо чувствата на боговете. Не му бях дал възможност да се измъкне от затрудненото положение.

Най-накрая фараонът се предаде и като не успя да измисли нищо, просто заяви:

— Да, Таита, ти наистина премина през изпитанието, на което те подложих. Добре дошъл отново при нас. Липсваше ни.

По погледа му можех да съдя, че ме смята за завърнал се от Отвъдното и затова се отнася с мен като с един от малцината, посветени в тайнствата на битието.

Припълзях по-близо до него и тихо му прошепнах:

— Велики Египте, сигурно знаеш защо съм изпратен обратно на земята?

Той се престори, че знае, но в изражението му долавях известно колебание. Станах на крака и се огледах, сякаш се страхувах да не сме наблюдавани от някое свръхестествено същество. Преди да продължа, направих задължителния знак срещу злото.

— Заради господарката Лострис. Нейното заболяване беше предизвикано от пряката намеса на… — не можех да произнеса името му, но с два пръста имитирах рога — символа на Сет, бога на мрака.

За миг фараонът като ме ли бе обзет от смъртна уплаха, защото неволно потрепери и се приближи до мен, сякаш търсеше закрила от силите на злото.

— Преди да бъда отнесен в отвъдното — продължих аз, — господарката ми вече носеше в утробата си съкровището на дома на Мамос. Но точно в този миг се намеси Богът на тъмата. Заради заболяването й синът, който тя беше заченала, се роди преждевременно и загина.

Фараонът се изпълни с благоговеен страх.

— Значи затова е пометнала! — възкликна той.

Не ми оставаше нищо друго, освен да продължа с измамата:

— Но не се страхувай, велики Египте. Аз бях пратен обратно сред вас от сили, по-могъщи и от неговите. Дошъл съм да спася господарката си, така че видението ми да се изпълни. На мястото на изгубения син ще се роди друг. Династията ти ще оцелее.

— Не трябва да се отделяш от господарката Лострис, докато не се възстанови напълно — трепереше от вълнение гласът му. — Ако я спасиш и тя ми роди друг син, ще получиш от мен, каквото пожелаеш, но ако не… — тук той се спря, защото не му беше лесно да измисли как да сплаши човек, върнал се от гроба.

— С твое позволение, господарю, ще се върна при нея още сега.

— Върви! Върви! — отпрати ме той.