Уилбър Смит
Речният бог (50)

На сутринта след единствената вечер, когато поне за миг трябваше да се почувствам свободен, се оказа, че Нил е започнал годишния си разлив. Радостните викове на часовите край пристанището ни събудиха още призори. Главата ми тежеше от виното, но все пак бързо скочих от леглото и се затичах към брега. От двете страни на реката се беше насъбрало огромно множество, което размахваше палмови листа, пееше песни и се молеше.

До вчера водите бяха яркозелени — с цвета на патината, която с времето покрива медта. Но течението беше измило всичко и сега реката тънеше в безкрайна сивота. Само за една нощ нивото й беше достигнало средата на каменните пилони в пристанището и скоро водите щяха да притиснат с тежестта си пясъчните диги и да нахлуят из пресъхналите напоителни канали. Но и това нямаше да ги спре и след някой и друг ден селяните трябваше да бягат от наводнените си домове, а могъщата река щеше да повлече по пътя си камъните, разделящи нивите им.

Спазването на тези граници и поставянето на граничните камъни след всяко наводнение беше едно от задълженията на Пазителя на водите и господарят Интеф не беше пропуснал да се обогати с подкупите на богаташите, които му плащаха, за да послъже с отмерването на нивите.

Далеч на юг се чуваше зловещото боботене на водопадите. Прииждащите води се надигаха високо над гранитните скали, които не можеха повече да задържат реката в коритото й, и огромната им маса се стоварваше с грохот в долината. Пръските пяна се издигаха като стена в небето — толкова високо, че се виждаха из цялата област. Вятърът ги разнасяше на облаци и когато влагата достигнете острова, всичко потъваше в блажен хлад. За нас това беше още един повод за радост, тъй като в напечената ни от слънцето долина никой не знаеше що е дъжд.

Пред очите ни пясъчните ивици, опасващи острова, изчезваха под водата. Скоро и нашият малък кей щеше да потъне безследно, а реката щеше да се изкачи до самите порти на женските покои. Къде най-сетне ще се спре, беше въпрос, на който можеше да отговори единствено нилометърът. Като измерва максималното ниво на водите, навреме ни предсказва дали страната я очаква глад или благоденствие.

Затичах се към покоите на господарката, за да й съобщя радостната вест и да се приготвя за церемонията на водите, в която ми беше отредена важна роля. Двамата се облякохме официално, а аз не забравих да си сложа и златната верига. След това заедно с робините и знатните дами излязохме пред двореца, за да се смесим с празничното шествие към храма на богинята Хапи.

Начело вървеше фараонът, придружен от благородниците. Пред вратите на храма вече ни чакаха жреците, охранени, намазали с масло бръснатите си глави, за да блестят на слънцето. Очите им алчно блестяха, защото днес беше денят, когато фараонът трябваше да докаже щедростта си пред боговете.

Той остана на откритото, а жреците извадиха от светилището статуята на богинята, облечена в пурпур и обкичена с цветя. С песни за възхвала и благодарности, отправени към божеството, задето и тази година не ни е забравило, те се заеха да обливат статуята с благовонни масла.

Далеч на юг, там, където човешки крак не беше стъпвал, богинята Хапи седеше на върха на висока планина и от двете си бездънни делви изливаше свещените води на Нил. Съдържанието на двете делви се различаваше и по цвят, и по вкус: от едната течеше вода, зеленикава и сладка, а от другата — сива и гъста, носеща тежка, плодородна тиня. Именно от втората делва черпеше живот цялата земя.

Докато ние пеехме, фараонът принесе в жертва първо жито и добитък, после вино и накрая злато и сребро. След това извика при себе си всички свои мъдреци, инженери и математици и им нареди да влачат и нилометъра, за да започнат наблюденията и изчисленията си.

Още когато служех на господаря Интеф, аз бях един от пазителите на водите. Сред всички, които изпълняваха тази тежка задача, само аз бях роб. Можех да се утеша поне, че малцина са били удостоявани със Златото на похвалата. Именно заради това всички се отнасяха към мен с уважение. Дълги години бяхме работили заедно и никой не се съмняваше в моите способности. Без помощта ми може би нилометрите нямаше да се появят. После ръководех строежа им. Мое дело беше и сложната формула, с която можеше да се предскаже колко ще се покачи нивото на реката.

Главният жрец пръв се гмурна в тъмната паст на километъра, която се разтваряше в дъното на храма, осветена единствено от трептящите светлини на факлите. Останалите го последвахме. Докато слизахме надолу, внимавахме да не се подхлъзнем по мокрите стъпала. Между краката ни се шмугна водна змия, която гневно изсъска насреща ни и побърза да се скрие във водите, които стигаха средата на подземието.

Събрахме се на последното стъпало над повърхността и на светлината на факлите се наведохме да прочетем знаците, изсечени от зидарите в стената. Всеки от тези знаци беше придружен от няколко числа, едновременно магически и чисто математически.

При първото четене на знаците много внимавахме да не пропуснем нещо. В следващите пет дни всеки от пазителите на водите на свой ред щеше да прави наблюденията си, да отчита докъде е стигнало речното ниво, да изчислява с помощта на воден часовник за колко време то се е покачило от един знак на друг. Освен това щяхме да взимаме проби от водата, за да установим какво е количеството тиня в тях, което пък ни беше нужно за крайните заключения.

След тези пет дни на наблюдения ни чакаха поне още три да прекараме над свитъците папирус, за да направим необходимите измисления. И когато всичко бъдеше готово, щяхме да се явим пред царя и да му представим и изводите си. За да получи наблюденията ни, той отново щеше да се яви пред храма в цялото си царско величие, придружен от аристокрацията и половината население на Елефантина.

Докато главният жрец му четеше на висок глас резултатите от изследванията ни, фараонът щастливо се усмихваше. Предвиждахме наводнението да бъде точно такова, каквото го желаехме всички. Водите щяха да стигнат достатъчно високо, за да залеят нивите, едновременно скривайки ги от унищожителните лъчи на слънцето и наторявайки ги с плодородна тиня. Но пък и дигите щяха да устоят на напора им, каналите щяха да останат непокътнати и нямаше да се стигне дотам, че цели села и градове да бягат от стихията, както се е случвало друг път. Тази година се надявахме на богата реколта и многобройни стада.

Но фараонът не се усмихваше толкова на благоденствието, което очакваше поданиците му, колкото на баснословното състояние, което бирниците му щяха да съберат. Всяка година данъците се изчисляваха върху данните за разлива на реката и без съмнение тази щеше да се окаже твърде щедра за царската съкровищница. Преди да закрие церемонията пред храма на Хапи, господарят ни обяви датата на следващите празненства в чест на Озирис, когато целият двор щеше да потегли по реката за Тива. Изглеждаше ми невероятно толкова бързо да са изминали двете години, откакто ролята на Изида се изпълняваше от милата ми господарка.

През последните нощи бях будувал в нилометъра, но за съжаление отново ме лишиха от съкровеното право на сън. Господарката ми беше силно възбудена от предстоящото ни пътуване на север и дори не помисляше да си легне. А аз до сутринта трябваше да й правя компания, да пея и да се смея заедно с нея, а също и да й повтарям за кой ли път подвизите на Танус.

След осем дни царската флотилия щеше да отплава по течението на придошлата река. А там ни чакаше Танус, господарят Хараб. Разбирате защо господарката ми бе толкова щастлива.