Уилбър Смит
Речният бог (28)

Напуснахме блатото и тичешком поехме по каменистата пътека към Карнак. Водеше Танус, а аз гледах да не изоставам. Щом слънцето се показа над хоризонта, гърбът на приятеля ми се обля в пот, сякаш тялото му искаше да се освободи от изпитото вино. Но въпреки че едва си поемаше дъх от умора, той не спираше; не желаеше дори да забави крачка, като не обръщаше внимание на убийствената жега, идваща откъм пустинята.

Спря се едва когато му извиках. Заковахме се на място и се загледахме напред. Във въздуха кръжаха птици, които бях забелязал отдалеч.

— Лешояди! — задъхано възкликна Танус.

— Намерили са някаква мърша сред скалите.

Той извади меча си от ножницата и предпазливо продължихме нататък.

Натъкнахме се първо на мъжа. С меча си Танус разгони лешоядите, скупчили се около трупа, и двамата се надвесихме над мъртвеца. По русите къдрици можех да позная, че е същият човек, с когото предния ден се бях разминал по пътеката. От лицето му не беше останало нищо, тъй като нещастникът беше паднал по гръб и лешоядите го бяха изкълвали. Бяха изболи очите му и сега само празните им орбити зееха към небето. Оголеният череп на мъртвеца сякаш се смееше на суетата на краткото ни земно съществуване. Танус го обърна и пред очите ни се показаха смъртоносните рани на гърба му. Поне десетина пъти го бяха наръгали между ребрата.

— Който и да е бил, свършил си е добре работата — отбеляза приятелят ми, на когото като на истински войник смъртта не правеше особено впечатление.

Обиколих скалите наоколо, и зад една от тях открих и трупа на жената, нападнат от цял облак мухи. Тези насекоми сякаш са творение на самата горещина. Явно след като са я изнасилили, жената е родила. Дори не са си направили труда да я убият и тя с последни сили е прегърнала новороденото, за да го защити от лешоядите. Така и я намерих.

Продължих нататък и отново мухите ми показаха къде е било завлечено момичето. Над нея поне някой се беше смилил, прерязвайки й гърлото, вместо да я остави да кърви.

Някаква муха кацна върху устните ми. Пропъдих я с ръка и в същия момент заплаках. Като ме чу, Танус бързо дотича.

— Познаваше ли ги? — попита той.

Кимнах с глава и му обясних:

— Срещнах ги вчера на пътя. Опитах се да ги преду… — не можах да довърша. Нещо беше заседнало в гърлото ми. Поех дълбоко дъх, преглътнах сълзите си и след малко продължих: — Имаха магаре. Сигурно затова Свраките са ги нападнали.

Приятелят ми нищо не каза. Само по каменното му изражение можех да съдя, че гледката на убитото момиче също го е потресла. Той огледа скалите наоколо и като ми викна да го последвам, хукна към пустинята.

— Танус! — изкрещях подире му аз. — Кратас ни чака…

Но той не се обърна и на мен не ми оставаше друго, освен да се затичам след него. Настигнах го чак когато следите на магарето свършваха и той не знаеше накъде да продължи. Най-накрая пое право напред, без да обръща внимание на думите ми.

— Аз имам повече причини да съчувствам на убитите — опитвах се да го убедя. — Но това твоето си е чиста лудост. Кратас ни чака. Нямаме време за губене…

Без дори да ме погледне, Танус грубо ме прекъсна:

— На колко години беше това дете? Май нямаше и десет, а? Аз винаги имам време да раздавам справедливост, когато имат нужда от нея.

И продължи напред. Лицето му излъчваше омраза и желание за мъст. Явно беше, че това отново е предишният Танус и е безполезно да споря с него.

Мен също не ме напускаше мисълта за убитото момиченце. Догоних приятеля си и двамата продължихме заедно по пътеката. Дори ми се струваше, че така бягаме още по-бързо.

С Танус сме ходили на лов за антилопи и дори за лъвове, така че и двамата бяхме овладели до съвършенство умението да преследваме. Двамата се разбирахме добре и сега, докато тичахме по магарешките стъпки, само с жест отбелязвахме всяка промяна в посоката им. Скоро се озовахме на камениста пътечка, която водеше на изток, навътре в пустинята. Разбойниците бяха поели по нея и с това само улесняваха задачата ни.

Наближаваше пладне, а водата в кратунките ни се бе свършила. Най-сетне в далечината забелязахме злосторниците. Бяха петима и водеха със себе си магарето. Явно смятаха, че в пустинята никой няма да ги преследва, и затова дори не си правеха труда да се оглеждат назад.

Танус ме дръпна зад една скала, за да си починем след дългото тичане, и ми прошепна:

— Ще ги заобиколим. Искам да ги видя в лице.

Отдъхнахме и приятелят ми навлезе сред пясъците, за да заобиколи пътеката отдалеч. Лесно изпреварихме Свраките и като ги оставихме далеч зад себе си, отново излязохме на пътеката. С набитото си око Танус веднага откри къде ще е най-удобно да ги причакаме.

Скоро дочухме, че разбойниците идват. Копитата на магарето шумно чаткаха по камъните, а мъжете пееха на висок глас. Докато ги очаквахме, се уверих, че съм сторил добре да не се отделям нито за миг от приятеля си. Предстоеше ни среща с най-кръвожадните типове, които някога съм виждал, и какво ли щях да правя, ако бях сам, въоръжен единствено с малката си кама?

Точно пред нас едрият, брадат бедуин, който по всичко изглеждаше, че е главатарят им, се спря и нареди на хората си да свалят меха с вода от гърба на магарето. Пи пръв, а след това даде и на останалите. Като ги гледах, започнах да преглъщам.

— Виж, кръвта на жените още е по дрехите им — посочи Танус. — Ах, защо не е с мен Ланата, да им надупча коремите, че да протекат като пробити мехове.

Той сложа ръка на рамото ми.

— Ще чакаш да изскоча пръв. Не искам никакви геройства.

Кимнах му в знак, че съм разбрал. И без това смятах да постъпя точно така.

Свраките окачиха отново меха върху магарето и продължиха по пътя си. Минаха покрай скалата, зад която бяхме ние. И петимата бяха въоръжени до зъби. Отпред вървеше бедуинът. Носеше меча си преметнат на гърба, но така, че да може всеки момент да се пресегне през лявото си рамо. На главата си носеше вълнена качулка, за да се пази от слънцето, но това му пречеше да вижда добре и докато минаваше покрай нас, не ни забеляза.

Зад него вървяха други двама и единият водеше магарето за поводите. Останалите се тътреха зад животното и се препираха за златото на убитата жена. Всички бяха прибрали оръжията си; само тези, който бяха най-отзад, държаха късите си копия.

Танус ги остави да минат, после безшумно се надигна и се промъкна зад гърба на последните. Приличаше на леопард, излязъл да се поразходи. Само след секунда застана зад единия от разбойниците и със замах отсече главата му.

Въпреки намерението си да помогна на Танус кой знае защо тъй и не помръднах от прикритието. Пред себе си се оправдавах, че така поне няма да му преча.

Никога досега не бях го виждал да убива човек. Знаех, че често му се е налагало да го върши, но пак бях стъписан от лекотата, с която той се разправи с двамата мъже. При първия удар главата на жертвата му подскочи във въздуха като заек, подгонен от дупката си, а тялото — и в това мога да се закълна! — направи още една крачка, преди коленете му да се подгънат. После мечът на Танус описа окръжност в обратна посока и той отсече главата и на другия разбойник. От врата бликна кръв като фонтан, обезглавеният труп се свлече надолу, а при падането си на земята черепът изкънтя като кратуна.

Странните шумове стреснаха останалите трима и те светкавично се обърнаха. За миг сякаш не можеха да повярват на очите си. Но бързо се окопитиха, извадиха мечовете и се втурнаха срещу приятеля ми. Той смело се хвърли в атака, разделяйки ги един от друг. Обърна се към този, който беше останал сам, и с острието на меча си го удари в гърдите. Мъжът изкрещя от болка и се отдръпна. Преди обаче Танус да се разправи с него, другите двама го нападнаха в гръб. Приятелят ми се извъртя тъкмо навреме, за да протегне меч и да се предпази от ударите им. Понеже владееше по-добре оръжието, не му беше особено трудно да държи и двамата на разстояние, изненадвайки ги от време на време с някой удар. Но скоро раненият се съвзе и също го нападна.

— Зад теб! — извиках и в последния момент Танус успя да се освободи от двамата пред себе си, за да отговори на удара му. Най-сетне усети, че ще трябва да отстъпи. Обкръжен от две страни, той не би могъл да се справи с противника и затова започна да се измъква, развъртвайки майсторски меча. Толкова бързо го движеше, че сякаш се обграждаше с невидима стена, която мечовете на враговете му не можеха да пробият.

Но в един момент си дадох сметка, че Танус се уморява. От горещината и напрежението бе плувнал в пот, а болезнените гримаси издаваха нечовешките му усилия да възпира противниковите атаки. Дългите месеци на разврат и пиянство си бяха казали своето.

При следващия удар на брадатия бедуин Танус залитна назад и се опря на скалата до пътеката. Аз стоях от другата страна на пътя и безпомощно наблюдавах. Разбойниците сякаш не сещаха умора. Водени от бедуина, те не преставаха да вият като подивели кучета, а ръката на Танус не бе толкова бърза и ударът й отслабваше.

Чак тогава забелязах, че единият от обезглавените разбойници бе изпуснал копието си насред пътеката. Давах си сметка, че ако не направя нещо веднага, приятелят ми ще бъде насечен на парчета. Затова събрах колкото смелост имах и изпълзях от скривалището си. В желанието си да се разправят по-бързо с опасния противник Свраките бяха забравили за мен. Незабелязано се промъкнах до копието и го вдигнах от земята. Щом усетих между пръстите си хладния метал, сякаш се превърнах в съвсем друг човек.

От тримата разбойници най-опасен беше бедуинът, а и аз бях най-близо до него. Беше с гръб към мене и вниманието му беше насочено към Танус. Необходимо ми бе просто да насоча копието си към него и да го набуча.

Знам, че там, където са бъбреците, човешкото тяло е най-уязвимо. С познанията ми по анатомия не ми беше никак трудно да улуча мястото. Пронизах разбойника точно на пръст встрани от гръбначния стълб. Копието потъна дълбоко в десния бъбрек, разрязвайки го с хирургическа точност. При удара главатарят застина. Аз обаче развъртях широкото острие из раната, както ме беше учил Танус, за да не оставя на врага си никакви шансове за спасение. Мечът на разбойника се изплъзна от ръката му и той нададе такъв пронизителен писък, че другарите му неволно се обърнаха и позволиха на Танус да се измъкне от капана им.

Още с първия си удар той прободе единия от тях право в гърдите. Преди да е изтеглил обратно оръжието си от трупа на убития, последният оцелял от бандата с всички сили хукна сред пясъците.

Приятелят ми се затича подире му, но направи само няколко крачки и се спря задъхан.

— Нямам вече сили. След него, Таита, не оставяй гадната твар да се измъкне.

На света рядко са се раждали хора, които да бягат по-бързо от мен. Притиснах с крак убития бедуин, за да извадя копието си от тялото му, и се втурнах след бягащия.

Настигнах го бързо. Толкова бяха безшумни стъпките ми, че той дори не разбра как го приближавам. С копието си пронизах ахилесовото му сухожилие и го повалих на земята. Мечът излетя от ръката му. Нещастникът лежеше и крещеше от ужас, ритайки във въздуха с крака. Обзет от непознато, садистично удоволствие, аз заподскачах около него, бодейки го с копието, така че да ми застане по-удобно за последния удар.

— Коя от жените ти хареса повече? — питах и в същия миг забих оръжието си в бедрото му. — Майката с големия корем или момиченцето? Не ти ли беше прекалено тясна?

— Милост, милост! — пищеше разбойникът. — Нищо не съм направил. Другите бяха. Не ме убивай!

— По дрехите ти има засъхнала кръв — отсякох аз и го набучих в корема, но не смъртоносно. — Така ли крещеше детето, както ти сега?

Той се сви на кълбо, за да си защити корема, и оголи гърба си. Ударих го в гръбначния стълб, точно между два от прешлените. Това го парализира. Тогава аз се дръпнах встрани.

— Много добре — изсъсках му. — Искаше да не те убия, ами няма да те убия. Малко ти е да умреш!

Обърнах се и си тръгнах. Раненият запълзя след мен, влачейки парализираните си крака, както рибарите — мрежите си пълни с риба, но след няколко метра силите му изневериха, той се отпусна на земята и отчаяно захленчи. До вечерта слънцето все щеше да го убие с безмилостните си лъчи.

Като се върнах при него, приятелят ми ме изгледа.

— Никога не съм подозирал какъв дивак живее у теб — поклати той глава. — Винаги ще ме изненадаш с нещо.

Свали меха с вода от гърба на магарето и ми го подаде. Аз обаче му направих знак да пие пръв.

— Имаш повече нужда от мен — рекох му.

Очите му се притвориха с наслада, докато на големи глътки пиеше благотворната течност. После пое дълбоко дъх и заяви:

— Кълна се в милата Изида, ти се оказа прав. Станал съм като жена. Малко да поразмахам меча и се уморявам.

После огледа труповете и със задоволство отбеляза:

— Е, започваме да се справяме с фараоновата заповед.

— Там е работата, че се справяме твърде зле — възразих. Той се намръщи, а аз продължих: — Трябваше да хванем поне един от разбойниците жив, за да ни заведе до свърталището на Свраките. Защото вече и онзи там — посочих аз към умиращия сред скалите, — няма да ни свърши работа. Аз съм виновен. Позволих на гнева да ме води. Но повече тази грешка няма да се повтори.

Към средата на пътя започнах да се разкайвам за постъпката си с негодника.

— Все пак и той беше човек като нас.

Обаче Танус изсумтя:

— Това беше едно животно, един мръсен чакал, който си получи заслуженото. Не го жали! Забрави го. По-добре ми кажи защо толкова държиш да се върнем при избитото семейство, вместо да продължим направо към лагера на Кратас.

— Трябва ми тялото на мъжа.

Едва когато стигнахме до обезобразения труп, обясних на приятеля си какво имам предвид. Мъртвецът беше започнал да се разлага и наоколо се носеше тежка смрад. Но пък и лешоядите се бяха погрижили да оставят съвсем малко месо върху скелета.

— Погледни му косата — рекох на приятеля си. — Случайно да познаваш друг с такива къдрици?

За миг той ме изгледа учудено, но после се усмихна и погали русата си коса.

— Помогни ми да го натоварим на магарето — наредих му аз. — Кратас ще го отнесе в Карнак, където ще го балсамират. Ще заплатим погребението му и на гробницата ще напишем твоето име. Още утре, при залез-слънце, населението на Тива ще научи, че Танус господарят Хараб е загинал в пустинята и лешоядите почти са го изяли.

— Ами ако чуе Лострис… — уплаши се той.

— Ще й пиша. Но мисля, че дори и господарката ми да се разтревожи, това няма да има голямо значение. Важното е другите да помислят, че си умрял.